Владетелят на Министерството на здравеопазването – историята на здравните министри на България

Има такава книга – “Владетелят”. Написана е от Макиавели преди 500 години. Но на нас мисълта ни е за българския здравен министър. Той, разбира се, не е владетел на държавата в този смисъл, както е премиерът или финансовият министър, а само на националната здравна политика, която е овластен, съгласно ЗЗ, да управлява.

Както е известно, преди фаталния за страната ни 9 септември 1944 г., който я гилотинира, в състава на българските правителства не е имало здравно министерство, а само Дирекция “Народно здраве” към МВР. В този смисъл, вътрешният министър е бил отговорен и за националната здравна политика. Няма нищо странно, напротив – логично и оправдано е: защото нашите деди правилно са преценили, че тя е неотменима и важна част от националната сигурност.

Ще изброим досегашните ни 23 владетели на МЗ, като ще си позволим да направим кратка характеристика на дейността им, поне според нашите виждания (разбира се, без да визираме най-новия министър); нищо чудно те да се различават от вашите оценки, но – това е демокрацията: всеки да има безнаказано право на собствено мнение.

 1. По неведоми пътища, в първото правителство на ОФ (премиер – Кимон Георгиев) е решено да има и Министерство на народното здраве (Указ № 284). То е оглавявано от д-р Рачо АНГЕЛОВ (1873, Габрово – 1956), комунист, дипломирал се в Киев (1896), военен лекар, хирург. Някои го смятат за добър и благ човек, но той е осъден след атентата в църквата “Св. Неделя” (16 април 1925), защото, като функционер на ЦК на БКП, е бил просветен в подготвянето му, но не е възпрял или издал конспираторите, с което би предотвратил безсмисленото избиване на над 160 невинни хора – а това би трябвало да е първа грижа на всеки един лекар, независимо от политическите му убеждения. Д-р Рачо Ангелов е министър в 2 правителства (при Кимон Георгиев и приемника му Георги Димитров) – от 9 септември 1944 до 11 декември 1947 г. Основоположник е на т. нар. социалистическо здравеопазване, което се отличава със своята безплатност, социалност и достъпност за населението (тип Семашко), но и с мизерно заплащане и унижение за лекарите. В почти всяко село се построяват солидни 2-етажни еднотипни здравни служби (вторият етаж е преднаначен за жилище на лекаря), в по-големите села – и родилни домове. Откриват се десетки балнеосанаториуми, профилакториуми, поликлиники, болници, ясли. Превес се дава на профилактичната медицина, изкореняват се маларията (пресушават се блатата) и бесът (избиват се бездомните кучета), силно се ограничава туберкулозата, рязко намалява детската смъртност. Това са безспорни впечатляващи постижения на българското здравеопазване, осъщетвени във впечатляващо кратък срок.

2. Вторият поред здравен министър е Трайчо ДОБРОСЛАВСКИ (1903, с. Доброславци – 1964), стар ерген, журналист. Той също е комунист, но изпратен с партийно поръчение в редиците на широките социалисти, за да им въздейства да не би да кривнат от ОФ-линията. Управлението му се “отличава” с яростно, с нищо неоправдано гонение на “буржоазните” студенти-медици (немалко биват изключени от МФ) и лекари (мнозина са интернирани или дори въдворени в концлагерите). Доброславски закрива БЛС, по нареждане на БКП, и задължава всички лекари да членуват в Профсъюза на санитарно-хигиените работници, заедно с… теляците, чистачките, фризьорките и бръснарите. Министър е от 11 декември 1947 до 20 януари 1950 г. По-късно, след закриването на партията на широките социалисти, той логично се прибира в старото лоно на родната БКП, но най-неочаквано изпраща писмо до прословутия Априлски пленум (така и останало неразгласено) срещу диктатурата и авторитаризма на Тодор Живков – нечувана дързост за онези тоталитарни времена. Логично за маниерите на сталинистите, бива изолиран, не издържа психическия тормоз и се самоубива.

3. Третият здравен министър е д-р Петър КОЛАРОВ (1906 – 1966) е син на… новия министър-преседател Васил Коларов, който е активист на КГБ, изпращал стотици български политемигранти на заточение в ГУЛАГ, председател на Коминтерна. Съмнително е дали Петър наистина е завършил медицина в съветската столица, както се твърди официално, защото е работил само като санитарен инспектор в московски завод, а по-късно – началник на санитарната служба на интербригадистите в Испанската гражданска война. В навечерието на Отечествената война е началник на санитарната инспекция в Управлението на водния траспорт и на Санитарното управление на Гражданския въздушен флот. С други думи – никога не е лекувал пациенти, правел се е на военен лекар. Може би като санитар в СССР и комисар в Испания е добър, но като здравен министър (1950-1962) на България, където пристига с частите на окупационния Трети украински фронт, е кошмарен. Тогава зам.-финансовият министър Кирил Лазаров възнамерява да повиши мизерните заплати на лекарите, но Петър Коларов го спира с аргумента, че те вземат достатъчно добри възнаградения от частна практика, макар че не крие намеренията си да я спре. Коларов прекратява членството на лекарите в унизителния Профсъюз на санитарно-хигиенните работници и ги пренасочва към Профсъюза на здравните работници, в който задължително членуват и сестрите, санитарките и шофьорите на линейки.

4. На 27 ноември 1962 г. министър става д-р Кирил ИГНАТОВ (1913 – 1980), партизанин в Югославия, бивш началник на Военното контраразузнаване, толкова жестоко изтезаван от… собствените си другари-комунисти по време на сталинските репресии против “врага с партиен билет”, че развива туберкулозен епидидимит. Министър е 9 години, до 1971 г. Оставя спомени на добър и колегиален човек. Не спира частната лекарска практика, въпреки с нищо неоправдания натиск от страна на ЦК на БКП; което вероятно му струва и поста.

5. Това успява да стори, без всякакви сантименти, почти веднага сле назначаването си, неговият приемник д-р Ангел ТОДОРОВ, дотогава пръв партиен секретар на София, без нито един трудов ден на лекарска практика. Той издейства Указ на Държавния съвет (17 юли 1972), с който забранява частната лекарска практика в цялата страна, с мотивите, че така “се защитават интересите на населението, премахва се материалната взаимовръзка между лекаря и болния, утвърждава се принципът на безплатност и общодостъпност на медицинското обслужване”. Въвежда се бакалският прицип “Пациентът винаги има право” (който, впрочем, е валиден и до днес…). Новозавършилите медици подлежат на задължително 3-годишно разпределение и отиват да работят там, където благоволи да ги изпрати всемогъща, строга и непреклонна разпределителна комисия (което прилича на принудително, едва ли не наказателно или въдворяване по етапен ред, своего рода интерниране или военна мобилизация); често не се взема предвид и семейното положение и немалко брачни двойки биват безцеремонно разделени. Ангел Тодоров си спечелва печална слава и със забраната на аборти за всички бременни, дори и да са ученички, студентки и моми, което става причина за много злощастни, завършили със смърт криминални помятания. Прочува се и с безцеремонно еднолично отнемане на дипломите на лекари заради най-малки провинения – абсолютно авторитарно безпрецедентно самоуправство.

По това време обаче на хоризонта изгрява, без съмнение, най-мощната и емблематична фигура на българското здравеопазване за всички времена – акад. Атанас МАЛЕЕВ (1917 – 2001), гастроентеролог, хепатолог. Без да е де юре министър, той де факто е аятолахът на цялата национална социалистическа здравна система, което превръща в свой собствен халифат. Изключително колоритен: книгоман, капризен, жесток, сприхав, злопаметен, отмъстителен, ироничен, любител на уискито, враг на пушенето, непредсказуем диктатор; никой не смее да му възразява, думата му на две не става. На него му е лесно да разгърне и безпроблемно да осъществява мащабните си организационни замисли – брат е на д-р Мара Малеева – Живкова, съпругата на диктатора Тодор Живков. За кратко време Малеев обяздва цялата българска здравна структура, почти без да среща и най-малко съпротивление (изключение – младата д-р Мария Попова, онкогинеколог, която успешно се противопоставя на безумната му идея да премести Националната онкоболница от София в родния си Пловдив, но с цената на тежък инфаркт и аритмии за цял живот). Малеев ненаситно гълта звания, титли и длъжности, забравил библейското “Суета, всичко е суета!”: генерал, ректор на ВВМА, герой на социалистическия труд, народен деятел на културата, лауреат на Димитровска награда, народен лекар, член на ЦК на БКП, първи зам.-министър със специален, уникален за социализма ранг на министър – за да може самостоятелно да издава заповеди, дори… активен борец срещу фашизма и капитализма – той, възпитаникът на Дойче шуле, който не е дал и коричка хлебец на партизаните! Става и председател на сътворения от него мастодонт Медицинска академия, който обединява и новосъздадените ВМИ в Плевен и Стара Загора, както и никому ненужните филиали на ВМИ – Пловдив и Варна съответно в Пазарджик и Толбухин (днес Добрич). Ще бъде запомнен също и с въвеждането на модерна западна диагностична и клинично-лабораторна апаратура и създаването и развитието на хемодиализата в България (успешно подпомогнат от бъдещия проф. Здравко Киряков, нефролог), както и с десетките безпричинни уволнения на неудобни нему колеги.

6. По времето на Малеев над 10 години (от 20 юли 1977 до 19 август 1987) почти формален, гладък и безпроблемен министър е биологът-генетик акад. Радой ПОПИВАНОВ, член на ПП на БЗНС. (Този пост е отреден от Партията-хегемон за верните й дружбаши). Добряк, весел и достъпен за всеки, зет на знаменития биолог-генетик Методи Попов, и той като него не заклеймява “упадъчното” учение на Мендел – Морган за наследствеността дори и в страшните сталински времена, което говори за гражданска и научна доблест. Като министър обаче е обезличен от всевластния Малеев, но пък и брежневско-живковските времена са застойни и безпроблемни.

7. Също член на ПП на БЗНС е и приемникът на достолепния учен-академик Попиванов – абсолютно безпомощният, та чак комичен бивш физиотерапевт на футболния отбор “Берое” д-р Минчо ПЕЙЧЕВ. Той без всякакъв свян и най-неочаквано за всички се намърдва, по прищевка на Петър Танчев, на високия стол на достолепния акад. Попиванов (19 август 1987 – 8 февруари 1990) и влиза в историята на медицината с първите масови лекарски протести под прозорците на кабинета на здравния им министър с искане за оставката му. Публично се инати и зарича, че никога няма да я подаде, но безславно си отива с оставката на премиера Георги Атанасов.

8. След “футболния масажист”, както колегите наричат д-р Пейчев, в министерското кресло сяда проф. Иван ЧЕРНОЗЕМСКИ, доказан организатор с изключитени заслуги за организирането на съвременната онкологична мрежа. Той е начело на здравеопазването ни в 3 краткотрайни правителства (двете на Андрей Луканов и после – на съдията Димитър Попов), общо само от 8 февруари 1990 до 8 ноември 1991 г. Няма много технологично време за някакви радикални действия в онези крайно тревожни гладни времена (помните ли кошмарната “Луканова зима”?!), но успява да отмени безумната дяволска ангелтодоровска забрана за частната лекарска практика. Само това да беше направил, проф. Черноземски заслужава благодарността на лекарското съсловие!

9. Случаен приемник му е доц. Никола ВАСИЛЕВ, който преди това му е заместник по протекция на първия председател на БЛС проф. Иван Киров. Прекрасен акушер-гинеколог, Василев с нищо не е незапомнен като министър. Той е формалният лидер на тресящото се от проблеми българско постсоциалистическо здравеопазване, без дори да се постарае, поне привидно, да му помогне с нещо съществено, в 2 правителства – на бързо провалилия се Филип Димитров, който беше взел властта “с малко, но завинаги”, но я удържа едва от 8 ноември 1991 до 30 декември 1992, и в служебния кабинет на Ренета Инджова (19 октомври 1994 – 26 януари 1995), като и на двата пъти им е вицепремиер. Защо?

10. Между 2-та мандата на безпомощния Никола Василев, се намърдва друго незабележимо с нищо административно безличие – плахият, лишен от фантазия, желание за работа и какъвто и да е замах д-р Танчо ГУГАЛОВ, невролог, дотогава невзрачен чиновник-бюрократ в Упраление “Здравеопазване” при Столична Община. Той е, Божем, българският здравен министър в правителството на “Мултигруп”, оглавявано от проф. Любен Беров (30 декември 1992 – 17 октомври 1994 г.) почти 2 години, безвъзвратно изгубени за българското здравеопазване. Така и не пожелава (по-скоро – не посмява) да направи каквото и да е значимо нещо.

11. Кардиоложката от Окръжна болница – Видин д-р Мими ВИТКОВА е първата жена-здравен министър (в правителството на жалкия Жан Виденов, 26 януари 1995 – 12 февруари 1997). Много амбициозна, честна, неподкупна, добронамерена, справедлива, но с безкрайно слаб екип, на който е принудена лично да влачи работата. Силно политизираният БЛС, чийто УС е окупиран от непримирими седесари, априори отрича и отхвърля всяко нейно намерение, без дори да го обсъжда. В онези бурни времена, лишена от съсловна подкрепа и яростно атакувана, без дори да й се даде право на обяснения, почти сама, д-р Виткова е лишена от възможността да защити и прокара идеите си.

12. Здравен министър в служебния кабинет на Стефан Софиянски (12 февруари 1997 – 21 май 1997) е дотогавашният директор на “Пирогов” доц. Емил ТАКОВ, иначе добър ортопед. На него Мими Виткова просто не му продължава договора в навечерието на Нова година и той изведнъж, без да го е очаквал, се оказва “дисидент”, едва ли не поборник срещу комунистите, което в онези бурни времена е достатъчно да направи герой всеки фигурант. Попаднал съвършено случайно на високия пост, той няма време (а и желание, и възможности) да се разгърне. Прави впечаление единствено с жилетките си по време на безсмислените си пресконфереции, на които не казва нищо съществено, просто защото няма никакви идеи и не знае какво иска и какво трябва.

13. Хематологът-педиатър доц. Петър БОЯДЖИЕВ, дотогава зам.-министър, член на Демократическата патия, неочаквано става министър в кабинета на Иван Костов (СДС), макар до последния момент за поста да се спряга името на председателя на БЛС д-р Димитър Игнатов, също негов съпартиец. (Наделява мнението на Стефан Савов, който, явно стренат от агресивността на Игнатов, посочва Бояджиев). 13-тият ни здравен министър дава зелена улица на първите реформистки закони: за съсловните организации на лекарите и стоматолозите; за здравното осигуряване; за лечебните заведения, за трудовата медицина. Макар и толкова деен и успешен, е министър само от 21 май 1997 до 21 декември 1999 г. Така и не става ясно за какво е сменен от премиера Иван Костов.

14. След 3 зам.-министерски мандата (и също 3-кратно преизбиране на зам.-председателското място в БЛС) идва ред и на първия и засега единствен стоматолог-министър д-р Илко СЕМЕРДЖИЕВ да влезе в здравен кабинет № 1 на изстрадалата ни република. Той е катапултиран на тази длъжност направо от първия директорски пост на наскоро създадената от него монополна НЗОК. (По-късно ще бъде влачен 8-9 години по следователите, за да оправдава безумно високите си харчове за 4-5 пъти по-скъпите компютри, ремонти, оборуване и пр. на 28-те здравни каси в страната, вкл. и за аферата “Аремиссофт”, която, въпреки колосалните разноски така и не съдава информационна система). За по-малко от 2 години (21 декември 1999 – 24 юли 2001) странният министър-зъболекар (“в чиито ръце не е починал нито един пациент”, по успешното скептично определение при встъпването му в длъжност на акад. Чудомир Начев, което напълно споделяме) без никакви сантименти разрушава абсолютно всичко, съградено и надграждано 55 години дотогава и създава съвършено нова система – здравно-осигурителната, съществувала у нас преди злокобния 9 септември, но в далеч по-друг – прагматичен, удобен, човешки, честен и търпим вид. Фаталният за българското здравеопазване 14-ти здравен министър (какво странно, но сполучливо съвпадение с номерацията на Людовик XIV, Краля-Слънце, който властва авторитарно, не търпи възражения и мачка всичко под себе си!) буквално смазва самата представа и функция на Хуманната Медицина и я превръща в Бакалска. Последните анкетни проучвания показват, че над 90% от пациентите и 50% от лекарите не приемат неговата “реформа” и не са доволни от нея. Постепенно, но безвъзвратно, в блатото на системата “Семерджиев”, в нейните престъпно замислени “клинични пътеки” и набързо скалъпени кабинети ОПЛ пропадат Човеколюбието, Състраданието и Доверието, и изобщо – цялата Хуманна Медицина, която е прекроена, обърната с хастара навън и убита. Всичко в нея става Пари и Алчност за тях, което неминуемо довежда до фаталните “регулативни стандарти”, “делегирани бюджети” и безбройни безумни репресивни “методики” в стил “Пламен Цеков”. А там, където влезе Търговията, Медицината излиза! Това са, според нас, “заслугите” на зъболекаря-министър (иначе – безспорно интелигентен, изключително даровит убедителен оратор и добър стоматолог) за българското здравеопазване. С подчинените си се държи арогантно, надменно, грубо и властно; често заплашва несъгласните и се опиянява от възторзи и похвали. Народът по този повод се е изказал най-добре: “Пази, Боже, сляпо да прогледа…”. Който мисли обратното (защото Семерджиев има и фанатично предани поддръжници, особено сред тези, които са се хранили от шепата му), да го напише аргументирано и ни го изпрати за публикуване.

15. Слава Богу, корумпираното, разграбило държавата, нетърпящо възражения и смаващо инакомислещите кошмарно “демократично” правителство на Иван Костов е пометено от хазартния мадридски цар-шарлатанин, който идва не за да ни “оправи за 800 дни” и да въведе “почтеност във всичко”, а само да си върне имотите, и то в 3-4-ен размер (но това ще го разберем, уви, по-късно). В неговия кабинет също се сменят 2 здравни министри. Първият от тях е доц. Божидар ФИНКОВ, класикът на българската инвазивна кардиология. Той прави впечаление не с управленски размах, а със съпротивата срещу безумния проект на монарха да построи прескъпа Педиатрична клиника на нереалистично висока цена, непосилна за републиканския бюджет и отдалеч воняща на корупция. Тази съпротива му коства поста, и без това по начало нежелан от него. Успява обаче да осигури високо заплащане за КП “сърдечна катетеризация”…

16. На министерския стол сяда (от 17 февруари 2003 до 16 август 2005) досегашният му заместник Славчо БОГОЕВ, пълно недоразумение, бивш банков дилър в турска банка. И до ден днешен не стават ясни мотивите на царя-премиер Кобургготски да повери тази толкова отговорна длъжност на внук на висш офицер от ДС, абсолютно неориентиран в правилата на здравеопазването и медицината. Любимото занимание на Министър Богоев е по цял ден да реди пасианси на компютъра в кабинета си и да отлага със седмици подписи в служебната документация. Иначе е некорумпиран и диалогичен.

17. Ред е на скръбната “Тройна коалиция”, оглавявана от човек без нито един работен ден дотогава – Сергей Станишев. Той продължава “традицията” да се сменят 2 здравни министри през мандата. Първият от тях – блестящият коремен хирург проф. Радослав ГАЙДАРСКИ, изкарва на този пост близо 3 години (16 август 2005 – 28 април 2008). Остава в спомените ни комай само с… непонятните, втрещили обществеността и съсловието ни яростни нападки срещу бившия си състудент кардиохирурга проф. Александър Чирков, когото безцеремонно прогонва от създадената от самия него Болница “Св. Екатерина”. Уви, професионалните умения нямат нищо общо с мениджърските…

18. Замества го, макар и само за година (24 април 2008 – 27 юли 2009), бившият старозагорски кмет д-р Евгений ЖЕЛЕВ, ортопед, веселяк и добряк, който се отличава с безброй предизборни рязания на лентички.

19. Идва ред за премиер и на авторитарния бодигард-огнеборец Бойко Борисов. Той чупи рекорда – за непълния си, 3,5 годишен, малодушно и дезертьорски сдаден мандат, скоростно подменя цели 4 здравни министри!

Наскоро избраният председател на БЛС, никому неизвестният варненец-хирург д-р Божидар НАНЕВ получава поста, защото, според министър-председателя, трябва да е много кадърен, след като е събрал гласовете на лекарите-делегати на Събора (Борисов едва ли е подозирал за традиционните за съборите задкулисни сделки). Горкият Нанев! Секретарките му през смях разказваха как се е шмугвал в кабинета си през задния вход откъм мазето-кафене, а като влизат да му носят пощата, го намират да седи в стола си вцепенен, като истукан, с втренчен в тавана немигащ поглед. След час-два са го заварвали в същата поза… И реакциите, и говорът му са бавни, без всякаква мимика, интонация и чувство. Същински Бъстър Китон, само че вместо да разсмива, натъжава с безпомощността си. Започват да се клатят общинските болници и впаникьосаният Нанев, като Хвърковатата чета, препуска от Ардино до Велики Преслав, за да потушава бунтовете с палиативни мерки. Обясненията и обещанията му са безсмислени, докато накрая премиерът го уволнява и дава на съд за съмнително закупени ненужни лекарства на стойност 2 млн. След 3 години го оправдават, но невинната му бивша директорка на Дирекция “Финанси” Димитринка Николова развива от стреса остра левкемия и почива. Нанев изкарва безславно на поста от 27 юли 2009 до 21 април 2010, едва 9 месеца – време колкото за една бременност…

20. Юбилейният 20-ти здравен министър проф. Ана-Мария БОРИСОВА обаче не се задържа дори колкото и за една недоносена бременност; мандатът й направо си е мъртвороден (21 април 2010 – 29 септември 2010). Това е печалният национален рекорд за най-кратко пребивавал български здравен министър вероятно за всички времена. Бързо свършилата с незаслужената си министерска кариера АМБ е зла,самовлюбена, недружелюбна и рязка и остра по характер. Не желае да раговаря с журналистите (“Усмихвам се. Само се усмихвам!”) повтаря им тя 20-тина пъти, вместо да им отговаря на въпросите – и така става завинаги смешна в очите на целия народ и цялото съсловие, и си спечелва неприязънта на “четвъртата власт”. Възползва се от правото си да мълчи и пред Парламента, когато послушните депутати на ГЕРБ гласуват поръчаното им от Бойко Борисов нейно назначение. (Самият той си признава простодушно, пред една телевизия, че я е срещнал случайно, “на едно кръстовище”… Интересно, по какви признаци нискообразованият огнеборец-бодигард, е разбрал, че тя може да управлява цяла национална здравна система?!) По “Панорама” АМБ самоуверено и възторжено заявява,че е “влязла с летящ старт в българското здравеопазване”, пламенно призовава да я приемат като неговата “спасителна лейди” и се хвали, че всички я обичали – и пациенти, и колеги – типично поведение за един хипертимик. По всичко личи, че АМБ е зла, необщителна, неадекватна, без административен опит и няма никаква визия за работата си. След уволнението си е съкрушена, рухва психически, крие се от хората (защо, нали я обичаха?…) и не ходи дълги седмици на работа.

21. Д-р Стефан КОНСТАНТИНОВ, АГ от Кюстендил, зам.-председател на БЛС, е другият пореден неочакван, случаен, безличен и крайно несполучлив избор на премиера Борисов за най-високия здравен пост в България. (Както, впрочем, почти всичките му депутати и министри; да си припомним двукратно провалилата се пред ЕС Румяна Желева, странните депутати-лекари Михаил Николовски, Лъчезар Иванов (Мозъка) и доц. Алексиева, Калинка с фалшивата диплома, д-р Нели Нешева и останалите неколцина директори на НЗОК, сменяни дори след само 5-6 седмици (Жени Начева), и десетките останали бездарни недоразумения-“калинки”). През цялото си жалко хистерично министерстване-мишкуване (7 октомври 2010 – 21 август 2012) Константинов не само се изказва ентусиазирано, но неясно по медиите, а и прави странни, неориентирани, необясними, хаотични движения (необясними и неизпълними изисквания пред Общинските болници за наличие на безброй специалисти, престъпно харчене на неизвестно колко милиона долара, гласувани конспиративно, тайно от народа, при закрити врати от Парламента, за въвеждане на ДСГ по австралийската система и за сложни софтуери и, най-важното – незаконното даряване на 1,4 млрд лв от здравните вноски на българите за консолидирания бюджет – истинско престъпление, което още чака справедливо възмездие).

22. Също съвсем неочаквано, в хазартния рамбовски стил Борисов, на овакантения министерски стол бива посадена досегашната преседателка на Здравната комисия при 41-вото НС Десислава АТАНАСОВА, 3-тата жена-здравен министър и най-млаият (едва 33-годишна), бивш юрисконсулт на Областна болница – Русе. И тя, както АМБ, стои кратко на върха – по-малко от 6 месеца (21 август 2012 – 13 март 2013). Първото служебно посещение на “Тежката артилерия” (като я нарича премиерът, а и самата тя послушно повтаря нелепотоь карикатурящо я определение пред медиите) е в… пералнята на един детски дом в Плевен… Продължава неуверено, със странно за образованието й предложение: да не се издават лични карти (задължителни според Конституцията) на хора, неплатили здравните си вноски… Обещанията й да се пребори с фармацевтичните магнати и да намали цените на лекарствата очаквано не се сбъдват. Дава право на работещите в “Спешна помощ” да специализират по избор, което е добро, но трудно изпълнимо решение. По характер изглежда добронамерена, спокойна и ведра, но работи, както и предшествениците си, без никаква визия и принципи, хаотично, “на парче”, ден за ден, без макар и краткосрочна стратегия, без да влиза в конфликти с кошмарния финансов министър Симеон Дянков, който най-безотговорно и престъпно буквално открадва близо 2 млрд лв от здравните вноски на българите. Атанасова влиза обаче в историята на българската медицина с един-единствен високоморален ход, все още останал незабелязан и недооценен от обществото и съсловието ни: успешното внасяне (и приемане!) в МС на нашето отдавнашно предложение (от 2005), кой знае защо неразбрано от останалите министри, макар и лекари, и дейно подкрепено от БЛС и ВМА: 15 август да бъде официализиран като Ден на Спасението, подобно на 2 юни, Деня на Ботев и падналите за България. Така нашата страна става първата в ЕС, а вероятно – и в света, която с ще почита вече не формално, както беше досега, а с държавен ритуал – 1-минутно мълчание – паметта на най-големия ни съсловен герой д-р Стефан Черкезов и всички останали българи, загинали при спасяването на други сънародници. Само това да беше направила Десислава Атанасова, е достатъчно да бъде запомнена с уважение.

23. Третият ни служебен здравен министър (след доцентите Никола Василев и Емил Таков) е и третият офицер (след Рачо Ангелов и Петър Коларов), но за първи път в съчетание с професура – полк. Николай ПЕТРОВ, началник на Клиниката по анестезиология, реанимация и интензивно лечение при ВМА, председател на Дружеството на анестезиолозите в България. Родом от гр. Грудово (дн. Средец)/1959; завършил медицина във Варна/1985. Какво ли може да направи за 2-3 месеца, и то – при осакатен бюджет, разбита НЗОК и силно недоволни лекари и пациенти? Ще ни бъде любопитно да узнаем (и коментираме след приключването на мандата му). Познаваме го като прекрасен професионалист и чист и почтен човек. Но мениджмънтът е съвсем друго нещо… А здравеопазването ни е разбито и опустошено, сякаш през него е минал смерч, задухал и завъртял ни още от един зъболекар. Да, то е нуждае от реанимация, но системата не е човешки организъм, все пак, и интубиране няма да й повлияе.

Ще имаме ли най-после един достоен добронамерен министър, който да разчисти задръстените с тор Авгиеви обори, оставени ни от предшествениците му, с крайно недостатъчните за една “бяла страна” африкански 4,2% от БВП, нежелаещи да се квалифицират или панически бягащи от страната лекари, ограбваща ги Каса-монополист и крайно обедняло, неплатежоспособно, застаряващо и боледуващо население?

Интересно е, че от досегашните 23 здравни министри почти никой не е управлявал дори и една селска здравна служба… За заемането на пост изпълнителен директор на ЛЗ, завеждащ Клиника или дори отделение се провеждат конкурси, изискват се трудов стаж, представяне и защита на проекти, бизнес-планове и пр. А за най-високия пост почти винаги се избират съвършено случайни, неподходящи и неподготвени, или дълбоко корумпирани и дори оперетъчни хора, без никакви мениджърски качества, необходими за управление на една толкова сложна и дълбоко затънала в калта система. .

Да пожелаем на проф. полк. Петров успех, прочее!

Но какво ли може да свърши и най-опитният мениджър за 2-3 месеца, и то при изброените по-горе кошмарни обстоятелства?!

—-

В ДОПЪЛНЕНИЕ ще цитираме няколко строфи от известни песни, с плахата надежда те да доведат до размисъл бивши, настоящи и бъдещи министри:

“Разни хора с неясни лица

обясняваха нещо,

обещаваха жива вода,

определяха срещи.

И така ден подир ден

отминаваха дните.

Аз оставах стаен

и с сълза във очите ”

—-

“…Как искам да живея

в един различен свят!

…И макар че от кал сме направени, Господи,

аз не искам във кал да живея!”

Да препрочетем и великия, вечния, гениалния БОТЕВ:

“В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде.”

“Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита.”

 “Тъй върви светът!

Лъжа и робство на тая пуста земя царува!”

 “Търпи и ще си спасиш душата!”

 “… кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяжда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости.

 А бедният роб търпи, и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим, и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода.”

КОМЕНТАР. Ще си позволим нечуваната дързост (като предварително ви молим за снизходение) да перифразираме недостижимия поет и революционер, заменяйки думите му “племе”, “роб” и “народ” със “съсловие”. Получи ли се?…

А ако някои се почувстват засегнати от горния текст – нека да ни извинят!…