Хората сме създадени така, че предпочитаме да живеем по двойки. Сами нещо не ни е съвсем комфортно. Може да ни е хубаво от време на време, но за постоянно – мерси! Нерядко обаче, дори бих казала – притеснително често двойките ни се разпадат сякаш просто ей така. Изневиделица и за недоумение на околните, в чиито очи всичко си е било наред. Дали това наистина става просто ей така и в кои случаи имаме основателни причини да се разделим с човека, с който сме делили и хляба и леглото?

Започне ли мисълта за раздяла да ни навестява все по-често, да се задържаме на нея и да обмисляме възможните варианти за самостоятелен живот, връзката е в сериозна опасност.

Какви са най-честите причини за това? Без да се замислям и за миг – категорично мога да заявя, че основните причини за окончателна и безвъзвратна раздяла са две – едната е изневярата, а другата – насилието.

Изневярата – особено, когато се е стигнало дотам нещата да станат явни, определено е най-честата причина за разрив. Малко са хората, които успяват да простят и да продължат безгрижно напред. Появата на трети със сигурност е сериозен трус в отношенията, а след като истината е „лъснала” е ужасно трудно да се възстанови както нормалната и естествена комуникация (поради нарушеното доверие), така интимния живот (поради обидата). Разбира се има семейства, които намират своя изход. Някои успяват и прощават. Да не се заблуждаваме обаче, че това нещо се прощава от сърце и се забравя лесно. В никакъв случай. Но така или иначе – времето е панацеята, която лекува всичко (или поне намалява болката), то рано или късно казва своята дума и раната започва да заздравява. Това обаче е само в случаи на изневяра, в които съгрешилият, претегляйки всички „за” и „против” решава да прекрати страничната връзка. Ако тя обаче е по-силна и новите чувства надделяват над узаконените, никаква прошка и никаква забрава не може да спаси отношенията. Най-добре е при тези обстоятелства „рогоносецът” да започне също да подрежда своя собствен живот без партньора, отдал се безвъзвратно на новата страст.

Насилието е другата изключително сериозна причина за слагане на край. Нашите майки и баби казват: „Мъж, който веднаж е вдигнал ръка, ще повтори”. Вярно е! Не си мислете, че първият шамар може да се прости, или вторият и т. н. Най-вероятно ще последва първо посиняване, първи престой в болница и дори не ми се мисли дори за възможните крайни сценарии. Като говорим за насилие, знаем нали, че насилието в една връзка може да бъде и емоционално, и сексуално и прочие, а не само физическо. При всички положения това е вторият най-решаващ фактор за вземане на решение за раздяла. И то окончателна.

Факт е, че много често посочените два основни фактора се преплитат и се получава следното – неудовлетворена и малтретирана жена среща нормален мъж (не говорим за мъж – мечта), просто нормален мъж и това вече е – както се казва „камъчето, което преобръща колата”. Намерила е сили и опора и старата, тежаща връзка си отива всякак.

Интересен е и друг факт, а именно че решението за развод (когато говорим за брак) идва най-често от страна на жените. Те са тези, които в крайна сметка влагат категоричност в решението, което води и до предприемане на действия. Мъжете не знам защо сякаш нямат необходимата смелост, а когато мъж е причината за раздяла обикновено, да не кажа почти винаги, зад решението стои пак жена. Другата жена.

И за да завърша с любимото си обяснение, а именно че сексът е в основата на всичко, бих направила следното обобщение. Дори и да се караме люто, дори и да си крещим, а после да си мълчим, до момента, до който сексът е прекрасен и желан – раздяла няма да има! Категорично. Пълноценният и удовлетворителен секс е един вид показател за здравината на връзката. Разделят ли се обаче леглата, започне ли половинката да кръшка от любимите си допреди това любовни ласки или все е недоволен (недоволна), а особено ако вече не му (й) харесва да ви целува навсякъде, особено ТАМ, пиши я бегала тая връзка. Давам й не повече от година – две състояние на агония и всеки ще потърси новото място, на което дори и всичко да не е съвсем наред – страстта ще е на място и ще поддържа магнетизма между двамата.

Какво е нещото, което събира хората. Имам предвид срещите и сближаването между мъжете и жените, естествено. То кое ли друго „събиране” си струва да се обсъжда. Рядко се интересуваме от подробностите по възникването и развитието на професионалните си контакти или връзките, основани на хоби например. Както в повечето случаи смятам да разнищим интимната обвързаност или отношенията, основани на любовни трепети и вълнения.

Имам стройна теория по въпроса за това защо хората се събират един с друг и тя е, че близките (само да не бъда упрекната в хомофобия моля, просто разглеждам типичния случай) междуполови връзки се създават на две бази. А това именно са емоционалната база и рационалната база.

Емоционалната почва за създаване на връзка – кой не е изпитвал това блаженство! Това е бурята, която ни отнася и интересното е, че въпросното събитие от типа „опустошително за разума цунами” се случва предимно, когато най-малко го очакваме. Всеки може да разкаже историята за това как му се е случило да се е „окопал” в емоционална дрямка и точно, когато най-малко очаква (може би тогава сме и най-беззащитни и податливи) му се стоварва на главата и сърцето оная голямата любов. Решаваме, нещо повече – убедени сме и нищо не може да ни разколебае в непоклатимата увереност, че това е човекът единствен, неповторим и определено съвършен. Абсолютно не ни е ясно как останалите не отчитат тези факти и се чувстваме като откриватели на неземно съкровище, което най-добре е да пазим само за себе си, е хайде – склонни сме от време на време да го показваме за малко на другите, но основно – за да ни завидят! Последиците във времето са ясни – бурна любов, безсънни нощи, опияняващ луд секс и един ден започваме да пренасяме вещите си при другия – като се започне от четката за зъби и се стигне до целия гардероб с дрехи. Връзката е налице.

Рационалната страна в създаването на двойки е пък онова нещо, което събира хората така да се каже „служебно”. Това са всички запознанства с цел връзка и евентуално брак, всички уговорени срещи, в тази графа са донякъде и интернет свалките. Рационалните връзки и бракове много често, знаем – се оказват по-успешни. Защото не са така пренатоварени с очакванията за перфектност, а оттам и бързата и най-често изненадваща поява на разочарование е по-малко вероятна. Тези връзки са по-здрави и защото често са предшествани от едно съвсем несъзнателно, но почти винаги неизменно щателно проучване на другия кандидат – прави се „предварителен преглед” на социалното му положение, финансовите възможности, интелектуалния капацитет. И когато – както се казва тези двамата се окажат подходящи – запознаваме ги и започваме да чакаме да ни поканят евентуално на сватба, а все по-често и направо на кръщене.

Интересното в случая е, че има едно нещо, което обединява и емоционалното и рационалното като основа за сближаване и това е – ще познаете ли… хайде де, напънете се малко – ами естествено, че сексът. В първия случай – сексът е основната причина да се влюбваме. И обратното – влюбваме се, защото неудържимо желаем обекта на чувствата си. Всичко е ясно, нали? Ще попитате – а къде е мястото на секса при рационалното интимно обвързване. Елементарно – хората се обвързват рационално, защото искат семейство, искат и продължение на рода, а доколкото се сещам единственият начин това да стане е да се опитва с помощта на добрите стари креватни упражнения. Ето ти налице рационална основа за секс.

Бих казала – това ни събира, а какво ни разделя – следващият път.

Ние не мислим, че възрастните хора правят секс. Никога. Понякога се шокираме от факта, че пенсионерите, припичащи се по пейките в парка си говорят за това, но никога не мислим, че в действителност го правят. Изобщо не.

Колко са относителни обаче нещата, сочи следното наблюдение. Всеки един от нас, когато е бил дете (около 10-ина годишно например) си е мислел, че родителите му (предполага се – около 40-годишни тогава) въобще не правят секс, защото вече определено са престарели за това. Тази граница, знаем – се измества с времето, табуто пропълзява все по-нагоре във възрастовите рамки, постепенно започваме да си мислим, че стари за креватни забавления са 50-годишните, после 60-годишните, докато… не навършим и тази възраст.

Говорила съм по тази тема – табу с хора около пенсионната възраст (и жени, и мъже). Винаги ми е правило впечатление, че (щом се поразпуснат) те са доста по-пиперливи в изказите си от по-младите, от хората на средна възраст например. Жените определено си признават, че често говорят за сексв приятелския си кръг, а тази част от тях, които имат партньор го и практикуват. Твърдят, че го правят по-редовно от нас стресираните и заетите, които заспиваме убити в края на деня. Възрастните мъже пък са още по-смели в диалога. Те не само, че имат желание да го правят, но и са претенциозни откъм партньорка. Най-често клонят (и то не само на думи) към доста по-младичка от тях, тъй като това за тях е катализатор на либидото, въпреки че са склонни да приемат и наборка за сексуален партньор. При всички тях безотказно важи принципа „Който може, го може!”. В смисъл – щом физиологията им позволява да практикуват секс (в рамките на законното, разбира се), никакви лични емоционални или други подобни скрупули биха ги спрели.

Знаем, че на тази възраст влюбванията не са табу, често четем и за сватби, при които общата възраст е над 100 години, но все не си мислим, че тези връзки са съпътствани и от секс. А при възрастните хора любовните трепети са не по-малко силни, отколкото при 18-годишните. Те също се влюбват, летят на крилете на чувствата, страдат и се разочароват. Повлияни от любимите си сапунени сериали, те проявяват емоциите си понякога и по-силно, дори пресилено, емоционално гротескно. Кой може да ги упрекне – имат достатъчно време за това. А чувствата, оказа се – съвсем не умират с времето.

Знаете ли кое наблюдение обаче ме шокира, нещо което открих да се повтаря като факт в не една от тези истории, които бяха споделени с мен? Признавам си честно – шокира ме обстоятелството, че възрастните – и мъже, и жени гледат порнофилми и то дори повече от нас по-младите мераклии. Причината се оказа съвсем тривиална – честно, никога няма да се досетите – причината е, че те страдат от безсъние, сънят им е накъсан, често се събуждат в тъмното и среднощната телевизия за тях е забавление, на което често се отдават. Гледат, че и си признават след това, коментират, разказват си… Честно да си призная, моето нахалство не стигна дотам да попитам имат ли смелост да прилагат и някои от по-хард техниките на практика. Защото единственото, което споделиха като неуместно в техните очи е, че вече „не стигали ли момичетата, че взели и момчетата да се … един друг”.

Защо възрастните нямат притеснения да гледат порно? Ами предполагам, защото няма кой да им се кара (това е шега, нали разбирате). А в кръга на сериозното – направи ми впечатление, че мъжете например въобще не се срамуват да го признаят, нещо повече – съвсем откровено казват, че гледат порно, когато имат проблем с еректилните възможности. Най-често дори се шегуват с това и като едни изпечени любовници превръщат гледането на среднощните филми в своеобразна част от любовната игра. Предполагам, опитът ги е научил на едно от най-важните неща за качествен сексуален живот – че в секса няма забранени неща, стига партньорът ти също да е ОК с твоите желания. Това освобождава възрастните от оковите на предразсъдъците и се оказва, че сексът във възрастта около пенсионната съвсем не е табу, поне в главите на практикуващите го.

„Вежливостта вече е толкова рядко срещана, че някои я приемат за флирт” – статус на Иво Сиромахов във Фейсбук.

Към размисъл днес ме провокира дори не толкова темата, въпреки че основно на нея мисля да отделя внимание, а и самата дума – вежливост. Замислям се, че рядко чуваме това почти забравено слово. Хващам се на бас дори, че има деца, които изобщо не знаят какво означава. Сякаш по-често използваме „учтив” (като израз имам предвид, не като отношение), а струва ми се най-често говорим за „любезен”.

Долавяте ли разликата? За мен „любезен” има една отсянка на задължителност, в смисъл човек, който се държи добре с вас, поради някакво задължение, а не че по природа си е такъв. А мисля, че вежливост скоро не съм срещала въобще.

Затова в опит да анализирам нещата, ще направя бърз преглед на социалните си контакти от сутринта. Ще взема предвид не само проведените разговори и срещи, ще разгледам и невербалното общуване с хората, които срещам всеки ден.

Така – излизам от входа и се зазяпвам в лицата на преминаващите покрай мен. Имам този навик – да гледам хората в лицата, когато се разминавам с тях, а понякога дори се опитвам и да гадая какво се крие зад фасадата – лице – тяло. Нямам представа дали успявам, но поне така правя пътя си към работата значително по-приятен. Ще ви учудя ли, ако заявя, че повече от половината физиономии са намръщени. Разбира се, че питам риторично. Да, естествено – дълбока криза е, всеки мисли как ще започне денят му, дали случайно няма да закъснее за работа (защото е понеделник още, няма причина да отсъстваме от сутринта на първия работен ден и всяко закъснение си е някакъв вид немарливост в очите на шефа и колегите). Ей такива неща предполагам им се въртят в главите на хората, мислят си те и за разни други техни неща, но доколкото съдя от израженията им – мислите са все неприятни. За вежливост и дума не може да става. Ако някой неволно те побутне, докато се разминавате – най-много да чуете класическото българско извинение „опа” или „ох”, а да чуете вежливо изразяване на съжаление – това е толкова рядко срещано явление, че да не кажа направо си е абсурд.

Шофьорите, с които се разминаваме също не правят изключение. И те бързат. И те не са вежливи. На пешеходната пътека ти (пешеходецът) си дребно пъплещо насекомо, което само пречи и ги кара (тях шофьорите) да натискат излишно спирачка. А пък с тези цени на горивата – всяко натискане на спирачка си е чиста загуба. Къде ти тук време и настроение за вежливост.

Пристигам в офиса – тук вярно, срещат се усмивки, но преди кафето са една идея по-криви от вежливите, а най-близкото до вежливостта е някой да те пита служебно „Как си?”. Ако нещо решиш да се оплачеш или да се похвалиш пък, тоест – ако се опиташ да излезеш от служебния тон, зачатъкът на вежливост някъде се стопява и остава по-скоро хладното: „А, така ли…”.

Обедна почивка. Отскачам до близкия магазин за хранителни стоки и моля да ми препоръчат кисело мляко с ниска масленост (пролетта дойде внезапно, завари ме неподготвена и с няколко килограма в плюс). Отсреща усмивките сякаш са ги свършили в наличност. Дори не ме осведомяват за подробности, а ми тръскат кофичката с рязкото: „Осемдесет и седем стотинки”. Излизам, пак неудовлетворена откъм вежливост. Остава ми близо половин час до края на почивката и хлътвам в магазин за обувки. Обявено е намаление, така че това естествено е нужно да се провери. „Хм, казвам вече и аз леко заядливо, то цените и с намалението са ви височки…”. „Ами да, обувките не са намалени, намалени са само ботушите, получавам като отговор – че каква е логиката да намалявам обувки сега?!”.

Връщам се в офиса и сама пред себе си обявявам край на експеримента. Резултати:

Раздадена вежливост – в пестеливи количества.

Получена вежливост насреща – нула.

Утре започвам нов социален опит. Ще се усмихвам мило на всеки поглед, който срещна. Ще казвам на всички „Добър ден”, „Довиждане” и „Много благодаря”, дори и лицето на другия да е намръщено. Ще бъда вежлива, дори и с риск всички да решат, че флиртувам с тях. В най-лошия случай ще очаквам да си спечеля поне покана за среща.