Може ли завистта да бъде положително качество? Въпросът ми задава онзи ден момиче на около 16 години. Става ми ясно, че въпросът за завистта (особено между момичетата и особено около тази възраст) е важен за тях и то в голяма степен. В случая проблемът на тийнейджърите е, че те гледат на завистничеството изключително еднопластово – откъм лошата му страна. Лошо е да се завижда, лошо е да го мислиш, още по-лошо е да говориш за това, а този, който чувства завист следва да знае, че е виновен и трябва да се опитва всячески да не изпитва ни капка подобни емоции.

Това, разбира се е абсурдно. Като сложа ръка на сърцето си – завиждала съм неведнъж. Случвало се е това усещане да се промъкне в сърцето ми заради това, че някой е постигнал по-голям от мен успех, заради това, че някой е проявил луд късмет, дори и заради това, че някой (по-скоро някоя, разбира се!) е изглеждала или изглежда значително по-добре от мен.

Какво да правим тогава, продължава да ме пита девойчето? Къде е спасението да не се чувстваме така нещастни от чуждите постижения?

Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.

Къде са най-големите трудности в старанието и по пътя да се промени мисленето и съответно поведението, така че да стане един вид самосъзидателно, а не саморазрушително?

Най-трудното сякаш е да се опитаме да преживеем радостно чуждите успехи, да изпитваме приятна емоция от това, че някой е постигнал цел, която има ценност в нашите очи. Това преживяване има едно особено име, не много популярно, а по-точно „сърадост”. Сърадостта е нещо като състраданието, но когато състрадаваш – съчувстваш на другия, докато той изпитва мъка, а когато се сърадваш – съпреживяваш щастливите му мигове. Тази дума е толкова рядка и непопулярна (среща се тук-там във философската литература) може би точно защото отношението на сърадост се среща между хората по-скоро като изключение, отколкото като тенденция, като много често чувството на радост от чуждите постижения не успява да се прояви поради факта, че липсва едно друго много важно чувство, което би помогнало в случая – а това е чувството на уважение. Именно уважението най-често е разделителната черта между проявлението на завист и проявлението на радостно съпреживяване.

Но да се върнем в началото – освен дали можем да я преодолеем, ако все пак завистта не ни оставя на мира, можем ли да я превърнем в полезна? Може, защо да не може… Ще се опитам да направя един вид класация на съвети по степен на важност:

Първо – възпитайте у себе си чувство на увереност. Каквото и да правите – вие го правите добре или поне давате всичко от себе си, за да се справяте добре. Увереността и удовлетворението от себе си със сигурност ще държи черната завист надалеч.

Второ – не се състезавайте с хората около вас. Всеки от нас се движи по свой собствен път и именно затова сме уникални като хора и като съдби. Ако някой е постигнал нещо, към което сте се имали стремежи вие не значи, че ви го е отнел „под носа”. Най-вероятно на вас ще ви се отвори нова възможност, все пак не може всички хубави неща да са запазени за вас. Оставете малко и на другите.

Трето – съсредоточете се в това, което правите. Не можете да бъдете отличници във всичко (въпреки, че можете непрекъснато да се опитвате – това в кръга на шегата). Така ще си помогнете в постигането на посочената в точка първа увереност, което пък ще ви дава още сили да се справяте с негативното усещане да завиждате на чуждите успехи.

Четвърто – ако завистта касае личния ви живот – важат същите правила плюс още едно. Помислете си и уточнете за себе си дали това, което изпитвате не е ревност (различното е, че при ревността в отношенията на завист има включен и трети човек). Ако това е така – потърсете друг човек и създайте своя собствена двойка с отношения, които пък само по себе си да бъдат достойни за завист.

Масово полуистерично вайкане, че днешните момичета били видите ли – материални ме залива отвсякъде. То не е плач по форумите от отритнати младежи, то не са притеснени учители, психолози, политолози, журналисти, че и политици дори. Нещо повече – спряга се тезата, че въпросните момичета били не само материалистки, а много по-лошо – „златотърсачки”, като в задължителна комбинация с това били съответно и „силиконки” и любимото ми напоследък: „Златки”. Вярно е, може и да има нещо такова, някаква подобна мода сякаш се пропива в наоколо пространството.

Противник на всяко етикетиране обаче, аз лично никога не бих сложила всичко и всички под един общ знаменател. Първо – намирам това мислене за елементарно и лишено от дълбочина и нюансиране. Второ – замисляли ли сме се, преди да нададем и ние един приличен вой – какво пък му е толкова лошото на това да си комерсиален? Сякаш всички сме едни такива идеалисти, безплътни сякаш и никога не ни се иска да седнем на мекичко, да хапнем вкусничко и да се насладим на удоволствията, които могат да се купят с пари.

В този смисъл наличието на материални въжделения у момичетата не намирам за особено плашеща тенденция. Тревожи ме по-скоро другото. Че предимно на тази част от младите (и най-вече известни) български девици се обръща толкова ужасно много и то преекспонирано внимание – най-вече публично – медийно, но не по-малко и домашно – битово.

Притеснявам се, че по този начин демонстрацията на материализъм и материално мислене излиза от нормалните си рамки и се превръща в нещо съвсем различно – в нещо като вторичен полов признак. Разбирате ли – тя е хубава, има големи, чак огромни и идеално кръгли гърди, сочни нацупени устни и е материалистка! Това качество (материализмът) сякаш придава допълнителна пикантност на жената – стока. Значи – ако не е материална, тя е по-скоро задръстена и в никакъв случай не толкова интересна.

Друг е въпросът, че това с гърдите и устните започва да надминава дори границите на нормалната истерия. В този ред на мисли не мога да се въздържа и ще се отклоня само за миг, за да дам пример – сигурно една по-голяма част от вас намери тези дни в пощата си ето този безмозъчен призив: „По-желана, по-женствена и по-секси: със силиконови импланти и ПОДАРЪК – пилинг на лице! Бюст, който харесваш, и самочувствие на желана жена – само за 4000 лв.! Сега и на изплащане с…!” Ето ти я тройната комбинация налице – чифт гърди, лъскане на лицето и всичко това, комбинирано с кредит (защото се предполага, че това е инвестиция, която би си заслужила изплащането, т. е. – ще се продава).

Не че материализмът е нещо ново (да се върнем малко на заглавието). „Златките” съвсем не откриват топлата вода. Далеч преди тях топлата вода е открита от ненадминатата Мерилин, изпята в култовата фраза: „Диамантите са най-добрият приятел на жената…” (1953 г.). Следва я Мадона (впрочем в идентичен клип): „Ние живеем в материален свят и аз съм материално момиче…” (1985 г.). Къде, моля ви се могат да се сравняват днешните, а и по същността си дълбоко провинциални пишман – материалистки. Имам чувството, че те ще си останат с белезите от операции под бюста, с надутите до обезобразяване усти, увековечени в нелепите снимки за Фейсбук, но и с неудовлетворени за съжаление материални мечти. Вкопчени най-много в портфейла на полуфалирал местен бос със съмнително минало. Толкова за материализма от 50-те до сега. „Златките” в моята класация се оказват неизменните губещи.

Ненавиждам масовите празници. Особено ненавиждам набедения за женски ден 8-и март. Не ме разбирайте погрешно. Ценя женствеността. Честно да си призная дори, понякога използвам предимствата на пола (в морално допустими граници) за да спечеля по точки в някои случаи. Не ми харесва обаче съпътстващата този ден леко налудничава суетня, виренето на букети от вчера (7-и) до днешната (на 8-и) късна нощ и прекаляването с любезността, особено между жени, които иначе си съскат ежедневно. Особено ме дразнят например женски поздрави от рода на „Честит празник, момичетаааа!!!” Точно с толкова „а”-та и точно с толкова удивителни. Инфантилно и тъпо. Безвкусно. На днешния ден преднамерено се обличам спортно и се гримирам съвсем леко. Бойкотирам овчето настроение съвсем натрапливо и целенасочено.

Днешният ден обаче се оказа нещо по-различен. Той започна от… снощи. Случайно намерих картонена картичка с надпис „LOVE” и изрязано червено сърце по средата, дело на сина ми, уж скрита от мен (но не съвсем успешно) с цел да ме изненада утре… Сладкиш!

Тази сутрин открих втора картичка, специално подготвена този път от дъщеря ми – с обща снимка на нас тримата и още милички поздрави. Точно мислех, че дневният лимит за сълзи и сополи вече е изчерпан, когато продавачката на цветя, покрай която минавам и поздравявам всяка сутрин ми подари току-що свито и миришещо на пролет букетче кокичета. И то в деня, който за цветарите е един от „Ден година храни”.

Това обаче не е всичко – случва се и нещо, което е на път да ме довърши. Да сломи емоционалната ми съпротива по 8-и март и да ме направи жена – фенка.

До този момент ми се обадиха няколко души, с които съм работила по вече приключени проекти, свързани с техни проблеми – всички с поздравления и горещи благодарности. А аз все си мислех, че българинът по природа си е малко или повече неблагодарен… Че те търси с небивал хъс, когато има нужда, но когато всичко приключи забравя на секундата за теб. Да, може би има и такива, но се оказа, че има и хора благодарни и достатъчно добре възпитани, за да го изразят в подобаваща форма.

И въпреки, че кофите с натъпкани карамфили в тях, разположени за продажба на всеки ъгъл са ужасни, въпреки че разни хора в заведенията и магазините по традиция продължават да ме дразнят с прекалено ентусиазираните си поздрави и мазни изкуствени усмивки (изкуствени, защото ние въобще не се познаваме, какво толкова се радваме едни на други не мога да разбера), въпреки че всеки път, когато някой мъж ме поздрави се изкушавам да му отвърна „Мерси, подобно!”, този продължавам да твърдя набеден за празник ден, още мъничко и ще започне да ми харесва.

Предполагам че защото пролетта тази година закъснява и всички вече сме много жадни за повече слънце, топлина и романтика, предполагам затова суетата днес ме гъделичка повече от приличното. Вероятно това е и основната причина да се размекна и да не демонстрирам както всяка година пренебрежението си към осмомартенската лудница, но понякога се оказва, че е тъй приятно да се оставиш да те поласкаят. Да пококетираш малко повече от обичайно приетото и да се потопиш в мекия комфорт на комплиментите.

Ще се въздържа от поздравления, за да не изпадам от едната крайност в другата, но ще кажа на всички, които прочетат това – отпуснете се и се наслаждавайте. Какво пък, не е толкова лошо и да си жена на осми март. Утре ще му мислим пак.

Направете си експеримент и попитайте коя да е жена: „Обичаш ли майка си?”. 99, 9% ви давам гаранция, че ще ви отговори с „Да!”. Заковете я сега със следващия въпрос: „А искаш ли да приличаш на нея?”. Хайде отново на бас, че отговорите ще се колебаят между „Не!” и „Мммм, неее…” или ще бъдете свидетел на неловко хихикане. Правила съм този експеримент неведнъж и винаги се получава едно и също.

Защо обичаме майките си, защо ги разбираме, но неизменно искаме да сме различни от тях? Един е въпросът, отговорите обаче сякаш са много.

Според науката психология има няколко основни типове родителско поведение и те са: авторитарно, компромисно и авторитетно. Авторитарното родителство се отличава със засилен контрол и налагане на ограничения. То може да доведе до проява на агресия у децата. Компромисните родители от своя страна са по-„ларж”. Те налагат малко ограничения, децата обаче растат със занижен самоконтрол и неувереност. Най-подходящият за прилагане стил е стилът на авторитетния родител. Той очаква детето му да се държи зряло и залага повече на поощренията и възнагражденията, отколкото на ограниченията и наказанията. Отношенията са открити, а децата растат самостоятелни, приятелски настроени към връстниците, уверени и енергични.

Дотук добре. Така учи психологията, но какво всъщност ние успяваме да приложим на практика, особено ако сме майки, разпънати между различните си обществени и лични роли и ежедневно балансиращи в отношенията си с колеги, партньори, приятели, семейство и прочие.

Много ми се иска да съм авторитетната майка.

Представям си се горе-долу със следния дневен режим. Сутрин се събуждам свежа, усмихната и не се тътря към кафе – машината, а самоуверено и с настроение правя вкусна и винаги получаваща се закуска на цялото семейство. После, без да се гримирам много-много излизам от дома делова и продължаваща да излъчвам самоувереност. На работата отново всичко ми се получава, а ако не се получава, приемам с разбиране поуките на грешките си. Дори когато ме навикват или просто изтърпявам лошото настроение на някой (независимо дали това е колега или клиент) все става някак, без да се наранява достойнството ми и професионалното ми излъчване. През цялото това време децата не ми звънят през петнайсет минути с реплики от рода на: „Кучето се изака на пода и кака не иска да го почисти!!!” или „Сега имаме свободен час и ще скочим с Дени до някой магазин, ти утре нали ще ми дадеш пак пари?” и прочие и прочие… След като почти перфектният ден е към края си, почти перфектният ми съпруг ме чака на ъгъла да се приберем заедно. Междувременно купуваме нещо здравословно за вечеря, а на масата у дома децата с радост изяждат супата и зеленчуците и не питат за шоколад преди лягане. След като са си легнали и са заспали като ангелчета (без караници и без дърпане за ръкава: „Мамо, мамо, мамо, маааамооооо…” си лягаме с мъжа, когото продължавам да обичам все така страстно, както в първите дни на нашата връзка и правим възхитителен и взаимно удовлетворяващ секс. Заспивам и не сънувам кошмари….

Ако дните ми протичаха горе-долу така, мисля че ще мога да се справя с предизвикателството да бъда авторитетен родител. Такъв, който обръща внимание, непрекъснато обсъжда нещата, открит е и залага повече на поощренията и възнагражденията.

За огромно, признавам си без сарказъм, наистина за огромно мое съжаление на мен просто не ми остават време и нерви да бъда такава. И за още по-огромно съжаление често страдат именно тези, които най-малко заслужават – децата. Но пък за щастие има дни, в които можем да избягаме от всички други натоварващи социални роли и да си отделим време само за нас. В такива дни родителството някак от самосебе си се получава и за огромно (отново без сарказъм – наистина за огромно) мое щастие тези дни оставят неизличим отпечатък в живота ни. Тогава може би ще имам шанс един ден дъщеря ми да каже: „Да, бих искала да приличам на майка ми.”.

Въпреки че, гледайки статистиката от началото на материала, едва ли…

Повлия ми и на мен една от последните моди – модата да нарисуваш нещо по тялото си. Мисълта да си направя татус (както е актуалният сленг) ме преследваше от няколко месеца. Накрая – по препоръката на изключително уважавания и почитан от мен Оскар Уайлд, реших да се предам (за несведущите – той твърди, че единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш).

Първо твърдо установих мястото на татуса. На китката. Мислех за дупето, но реших, че няма смисъл да си правиш нещо, имащо за цел да украси тялото, нещо причиняващо болка на всичкото отгоре, нещо, което остава завинаги, а пък то да не се вижда и едва ли не да си го знаеш само ти. А, не – ако ще правя нещо подобно то трябва да е дискретно, но и видно.

Така – мястото е китката, а рисунката? Прерових де що има сайтове с татуировки. Обаче има много, да знаете. Купища картинки на хора, които са се татуирали и нямат търпение да споделят със света нещото, което са си причинили.

В крайна сметка решението беше – ще изрисувам дата. Дата, важна в моя живот. За разкош, а и по модата е датата да е с римски цифри. За целта (отново в Интернет) сверих верността на цифрите в специален онлайн конвертор. Има и такова нещо – конверторът превръща цифрите от арабски (тези, с които ние обикновено пишем – в римски такива с един клик).

Дотук добре, казах си. Твърдо съм определила мястото, рисунката също, остава ми най-лесното нещо – да отида в някое прилично студио и да го направя. Да, ама не точно, се оказа.

Започна нещо, което не очаквах, че ще ми се случи – цяла сага по изпълнението на задачата. За хората, които не ме познават, следва да отбележа, че възрастово съм на границата между късната младост и ранната зрялост и имам по-скоро делови, отколкото екстравагантен вид.

Не мислех, че това може да е спънка по пътя на осъществяване на решението ми, но оказа се, че може и такова нещо да ти се случи.

В първото студио, в което влязох, ме посрещнаха странни на външен вид (според моя вкус) момчета, които ме загледаха с чудновата смесица от ужас и възмущение. Ами да – може би съм с 20 г. по-възрастна от тях, но това първо не е тяхна работа и второ – това въобще няма отношение към работата, която следваше да извършат. Не забравяме нито за миг нали,че тази работа е в сферата на услугите и може би единственото условие, което бих сметнала за ограничително (освен медицинските показания, разбира се) е липсата на пълнолетие.

Та питам аз какво да правя – час ли да си запиша, капаро ли да им оставя, каква въобще е процедурата по извършването на татуирането, обаче те си ме гледат, гледат и чак в един момент, в който явно решиха, че не съм нито проверяваща от НАП, нито от РЗИ или нещо такова, пестеливо споделиха цената и че трябва предварително да си запазя час…

Нужно ли е да обяснявам, че напуснах студиото с бясна скорост и започнах ново издирване по телефони и адреси.

Честно, ще ви спестя дългите и не толкова интересни обяснения за местата, които посетих – три или четири впрочем. В крайна сметка упоритостта ме бе възнаградена и успях да открия студио, което отговаряше (сравнително) на минималните изисквания, които си бях поставила – да е чисто, да изглежда приятно, да издава професионализъм и специалистът татуист да е любезен.

И така – жребият беше хвърлен. А аз – метната на медицинската кушетка (нали се сещате, че студиото, което задоволи претенциите ми изглеждаше почти като медицински кабинет). Оказа се, че никак не е страшно. Болката беше съизмерима с тази от епилатор, а след около 20 минути вече бях горда носителка на татус. Една от най-важните дати в моя живот красеше китката ми.

Казват, че всеки, който си направи татуировка – повтаря. Мисля, че дупето ми го чака изненада съвсем скоро…