Преди 20-ина години, докато все още живеех с родителите си под тяхната топла и мила опека, имаше едно нещо, което ми вгорчаваше живота. Майка ме беше въвела нетърпяща възражение забрана да се сяда с книга на масата. Причината за издаването на строгата нота беше, че си мъкнех книгите навсякъде, включително и на обедната или вечерната трапеза. Много ми беше неприятно да си оставя непрочетената глава наполовина към осем вечерта, но тогава изобщо не отчитах гледната точка на другите (тук в частност на родителите).

Сега, когато аз самата съм родител, пред мен изникна в цялата си мощ същия този проблем. С една малка разлика. Днес аз съм въвела така да се каже осъвременена забрана – не на лаптопите и смартфоните на масата, когато се храним. Не е лесно, но засега устоявам.

Та в този ред на разсъждения, тези дни в действителност се замислих какво губим от непрекъснатата си и близка комуникация с умните устройства.

Какво печелим, е ясно. Печелим мигновена информация. Нещо повече – печелим я не само на мига, но и с възможност да бъде огледана и разнищена от всички страни. Печелим безброй възможности за реализация на достъп. Работим, разменяме данни, водим кореспонденция по мейла. Печелим време. Пестим хартия. Печелим и пари, разбира се. И така нататък, и така нататък.

Това, че компютрите и Интернет са неоценими по отношение на работата е абсолютен и неоспорим факт. Какво обаче се случва с отношенията между хората в наши дни. Там оказва се, е малко по-различно.

Пожелаваме си добро утро онлайн. Пием кафето си пак така. Понякога се случва да изпратим СМС в другата стая. Четем новините на екрана. Гледаме любимите си клипове там. Уговаряме си срещи с хора, които не сме виждали, освен на снимка (и се надяваме снимката да е тяхна). Четем онлайн вечерните клюкарски новини, поиграваме някоя игричка, пожелаваме лека нощ на всички все още будни в социалната мрежа, на която сме фен, след което изключваме от тока. Добре че още спим наистина.

Онзи ден наблюдавах момче и момиче (много симпатични всеки сам по себе си), които бяха заедно в едно помещение за определено време. Не се познаваха. И нямаше да се запознаят. Нямаше да разменят дори шега или каквато и да било закачка. Ако се видеха след няколко часа на друго място нямаше и да се познаят. Защото всеки един от тях беше отворил лаптопа и гледаше в него. През цялото време на пребиваването си заедно. И през цялото време, в което можеха да осъществят някакъв реален контакт. Нямаше да е толкова нелепо ако работеха нещо или ако просто бяха заети. Но те скучаеха. Пръстите им прескачаха безсмислено по клавиатурите, на лицата им беше изписан израз на отегчение и досада. Само дето не се сещаха да се заговорят.

Наречете ме старомодна, но аз продължавам да предпочитам личния контакт в личния си живот. Все още ме влече разговора очи в очи пред диалозите в чата. И сега си уговарям срещи в кафенето до блока. И надявам се ще продължи да си ме влече реалният секс, а не виртуалният.

Компютърът е голям мой приятел. Лаптопът е една доста значима част от моя живот. Но по отношение на взаимоотношенията, особено интимните смятам, че все пак ще е по-добре да си остана традиционалист.

Предполагам сте чували този израз – „Скачам за висока топка”. Означава да се втурнеш в нещо ново, но нещо сериозно (все пак е висока, а не ниска топка), в трудно, но гъделичкащо суетата предизвикателство, да се амбицираш да успееш в нещо, което до този момент не си пробвал – абе можеш ли, не можеш ли. Понякога означава и просто да рискуваш.

Скачали ли сте? Защото тръпката е неописуема. Честно казано не бих могла да я сравня с познатите ми законни у нас стимулиращи средства като алкохол, хазарт или пазаруване.

Къде може да бъде намерено обаче такова предизвикателство? Провокацията би могла да бъде от професионален характер – нова (по-хубава) работа например, престижен конкурс или състезание. Може да бъде в личен план – нова връзка (но много вълнуваща и такава, каквато не се завоюва лесно). А може да бъде и ново (но отново трудно!) хоби или занимание.

Каква е възможната хронология на събитията или какво ви очаква, ако решите да „скочите”?

Всичко започва с онова леко бръждене в стомаха, което подсказва, че нещо ви вълнува. Нещо, което очаквате и което предстои да се случи. Бръжденето ви отнема апетита, кара ви да ходите леко отнесен и замислен, същевременно очите ви блестят и лицето ви излъчва определена одухотвореност. И очакване.

Защото най-често „скачането” е свързано с различно фиксирана дата или срок. Прозаично, но факт. Няма начин. Истинското предизвикателство не се проточва във времето, защото тръпката просто ще изчезне и мечтата или желанието ще се превърне в празна химера, която напразно преследваме, а това си е по-скоро основание за мрънкане, а не за радост.

Значи – с напредването на времето, което със скъсяването си започва да препуска все по-бързо (знаете този ефект нали, колкото по-малко време остава до датата на изпита например, дните сякаш стават по-кратки), стомахът ви сякаш започва да се свива във все по-малко и по-малко, направо миниатюрно топче. Амбицията ви обаче расте, като същевременно и едновременно с това някъде в този период се появява и страхът. Страхът ще успея ли, дали ще се справя, дали няма да се изложа, да се проваля…

Слава Богу, по това време вече нещата са понапреднали като организация и отказването е общо взето трудно или поне би довело до неловка ситуация. Иначе този гадняр страхът може да провали всичко.

И – идва датата, денят или срещата, на която жребият ще бъде хвърлен.

За този момент почти всички хора казват: „Беше ми като в мъгла” или „Не знам какво съм говорил и правил”. По-вярващите определят състоянието си като „Сякаш някой ме водеше”. Всички тези фрази показват само едно – че цялата ни предварителна подготовка (емоционална, психологична, физическа или каквато и да е там) се е сгъстила и капсулирала в една цел – да успеем.

А чувството, когато постигнеш целта! Несравнимо е. Психолозите го обясняват със съществуващия в мозъка център на възнаграждението, който отделял хормона допамин и това било всичко. Този център и този хормон ни карали да се чувстваме като полетели, след като постигнем успех. Съвсем честно ви споделям, че винаги съм „скачала”. И че усещането от този център на възнаграждението не го давам за нищо на света…

Мислех си да се въздържа от писане по безкрайно експлоатираната тема за абитуриентите, абитуриентските балове и неизбежно съпътстващият ги у нас кич. Мислех си, че вече не е останало нищо неказано, ненаписано, че и невидяно от това най-типично българско мега явление – балът! Същевременно, някъде дълбоко в себе си бях сигурна, няма да успея да устискам и да не споделя онлайн позиция по темата.

Честно казано, нямам представа къде са корените на типичността на явлението абитуриентски бал. Предполагам, че завършването на средно образование е било „голяма работа” преди 50-60 години и се е считало, че хората с гимназиално такова са били подготвени и готови да щурмуват началническите постове, поради което родители и познати са се събирали и празнували предварително очакваните бъдещи „връзки”. Помните, нали, че това с „връзките” беше нещо жизненоважно за оцеляването в онези години. Сега проблемът с това кои са роднините и познатите ти не е толкова очевиден, въпреки че все още си стои на дневен ред.

Добре, за времето си е било важно и всъщност доста престижно да завършиш гимназия или още повече – техникум (тоест специално образование). Какво му е толкова за празнуване обаче днес завършването на 12 клас? Честно казано – не намирам никаква логика. Защото в България образованието е задължително до 16-годишна възраст. По-подходящо ми се струва – ако има някакво празнуване, то да е по-скоро обвързващо с възрастта 16 години, защото след това не си задължен да учиш… Ей това за някои си е направо повод за купон! Завършването на 12 клас обаче лично аз определям като един среден етап от жизнения ти път. Да, можеш да завършиш средното си образование с грандиозно абитуриентско шоу. Можеш да превърнеш този ден и тази вечер в незабравими за себе си и за роднините си. И какво от това? На следващата седмица, когато страстите са поутихнали и махмурлукът е окончателно сломен, къде отиваме? Ами с това образование отиваме например или да сервираме, или в най-добрия случай да продаваме козметика в МОЛ-а.

Ама, не – казват абитуриентите – не, ние ще учим. Ще продължим да се образоваме. Чудесно, бих казала аз, е тогава за какво правим миниатюрния митинг по повод края на училището? За какво?! Не бих искала да звуча като консервативна лелка, но за всеки нормален човек с малко по-голям от карфица мозък е ясно, че парите дадени за бал са кажи-речи съизмерими с парите, необходими да покрият всичките ти семестриални такси (ако си приет да учиш в България и събереш необходимия бал и влезеш държавна поръчка).

Недоумението ми от безумното пръскане на пари по баловете надминава това от пръскането на излишни пари за сватба. На сватбата поне имаш един що-годе оправдаващ довод – факт е, че чрез събитието ще запознаеш двата рода (от което общо взето може и да си блъскаш главата после, защото най-вероятно ще произтекат непредвидени последици), но един вид сбирката е нещо като задължително условие за събитието.

Обаче – на бала? Какво правим на бала. Събираме най-близките роднини, събираме тук-таме приятелки и съседки, колежки и някоя бивша учителка за цвят и отново се питам – какво правим? Майките обикновено отговарят – „Изпращаме детето…”. Къде?!!? Къде го изпращаш, че не се сещам? Да се напие? Сякаш не се е напивало досега. Е, да – не се е напивало в толкова скъп и официален тоалет и толкова високи обувки (ако е момиче). Съответно може би не се е напивало в костюм на Версаче, ако е момче. Да се забавлява? Сякаш досега е прекарвало нощите само у дома и не е спало навън? Е, да – може би не е спало на пейка, както ще го направи довечера. Да прекара една вечер със съучениците си? Сякаш досега не се е случвало?!?

В обобщение вкратце – това, което виждам от абитуриентките всяка следваща година е все повече плът, а у абитуриентите – все повече отегчение. Това, което чувам вечер през притворения си прозорец е все повече чалга, нещо повече – все повече откровени кючеци и все повече истерични среднощни крясъци. Това, което все по-малко виждам у завършващите ученици през всяка следваща година е критичност и стил. И оправдана увереност в себе си.

Мразим скандалите. То кой ли ги обича, освен една особена категория хора, която можем да обобщим с често бърканото понятие „свадливи”. Значи – да не става грешка. Това не са хора „свидливи” (такива, които не обичат да харчат пари), а хора „свадливи” (такива, които обичат свадите, разправиите).

Такива хора са мор за душевното спокойствие. Наричат ги още „опаки”, „драки”, „заядливи”, „зъбати”. И ако за този типаж оправдание нямаме, защото при всички случаи с тях трудно се живее и/или работи, то въпросът тук е друг. Може ли един скандал да бъде полезен и докъде е границата, която можем да поставим, така че да се възползване него, оставайки в рамките на полезното? Както и как да не попадаме в опасния водовъртеж на безсмисления и понякога безумен спор?

Скандалите общо взето мога да разделя на няколко вида: семейни (с подвидове съпружески скандали, както и такива между деца и родители); служебни скандали (например между колеги, също и дрязги между подчинен и началник) и трети вид – случайни скандали например с непознати.

Семейните търкания са най-чести. Първо, защото това, което не смеем да излеем в службата, казваме си го вкъщи и второ, защото по незнайно откъде произтекъл, но всеобщ парадокс най-близките винаги си го отнасят. Семейните съпружески спорове рядко могат да бъдат особено ползотворни, освен в случаи, в които сте в самото началото на връзката и все още имате ищах за класическо сдобряване в леглото. Някои твърдят, че този секс за сдобряване бил особено пикантен и вълнуващ, позволете ми обаче да не се съглася съвсем. Ако някой ме е „луднал” с упреци и забележки, ако ми се е развикал само преди минути, хич да не очаква да му се нахвърля с див секс за сдобряване. Айде, малко да ми мине, че тогава. Иначе в съпружеския спор може и да се роди истина, но това зависи изключително много от предмета на спора. Правилото е следното – по принципни въпроси, свързани с личното възпитание и култура, както и по въпроси, касаещи защитаване на лични морални ценности, рядко можете да стигнете до взаимно разбиране и компромис. Там всеки държи на своето и е непоклатим в мнението си. По други теми може да се спори по-свободно, там може да се очаква постигане на компромис – тоест може да се очаква полезен резултат от кръстосването на шпагите.

Другият подвид (подвид, подвид, ама май най-често срещан в семейните отношения) са родителско – детските конфликти. Те са неизбежни. Така или иначе няма начин да се спасим от тях и наистина в случая единственото нещо, което можем да направим е да се опитаме да извлечем от тях някакъв поне позитивизъм. При тези скандали (както и при всички други впрочем, но тук още повече) е нужно да избягваме директните обиди. Те тежат много на неукрепналата детска психика и могат да причинят неподозирани вреди. Така че, дори и да сме си изпуснали нервите и да сме се разкрещели, нека това да става без злъч, с максимално старание да потушим скандала при първи индикации за отстъпване от страна на детето.

Скандалите между тъщи, тъстове, свекърви и прочие балдъзи и баджанаци хич не ми се захващат като тематика. Патила съм си много от подобни, те не водят до нищо добро. Ако имате достатъчно хъс, можете да използвате този тип караници (ползотворно само за вас обаче), за да вземете страха на всички, но докога ще задържите това положение не може да се гарантира.

Следващият вид – служебните скандали сами по себе си са нещо интересно. Често се случват между колеги, които са затворени в тясно пространство и по този начин е засегнато чувството им за лична зона. Това последното особено важи за жени. Хубавото на женските скандали в службата е, че поне ден – два след това в стаята цари ледено мълчание. Ако имате късмет това мълчание може да продължи и по-дълго. Не е лошо. Така в тишина лесно се работи, въпреки че атмосферата като цяло е плашеща, даже малко зловеща. От друга страна в службата скандалът може да се случи и така, че след него да се породят нови приятелства или да станете свидетели, че и участници в класическата постановка, в която първо си крещите, а след няколко часа се прегръщате и се тупате по раменете, но това сякаш повече важи за мъжката половина от колектива. Жените не прощават и не забравят обиди! Никога! Особено изречени от други жени!

Относно спора между началник и подчинен мога да кажа само едно. Пуснете се в него (ако не сте шефа, разбира се) само ако сте готови да хвърлите оставка във всеки един момент. Там отношенията не са много равнопоставени, така че това с кавгата никак не е здравословно по отношение на трудовото ви правоотношение. Това е положението.

Скандалите с непознати пък издават основно лошо възпитание. Не е хубаво да се крещи на хора, които не сте виждали досега. Те може и да са добри хора. Навикването на тяхната волна или неволна грешка наистина ще ви освободи от натрупаното напрежение през деня, но твърде вероятно е да ви остане неприятна горчилка от събитието (това, ако имате съвест).

Толкова за положителните страни на кавгите.

Във всички случаи – ако събитията по някакъв начин са ви забъркали в скандал, независимо кой носи вината за това, хубаво е да имаме смелостта и силите да се извиним. Дори и да не сме ние кривите (то според нас това винаги е така), извинението, особено когато е дадено от сърце доста помага за елиминирането на неприятните последици от спора.

Преди години беше актуален един всъщност уместен въпрос – колко време ще изтрае човечеството, ако токът спре? Сега, при наличието на все повече батерии във всекидневието ни този интересен казус (не че не е актуален), но придобива все нови измерения в посока количество и пестене на природни ресурси.

За мен лично обаче, днес със страшна сила застана въпросът – колко дни ще оцелея на работа, а и у дома, ако ме лишат внезапно и невъзвратимо от достъп до Интернет.

С две думи – изчезна ми връзката с Интернет на работния компютър. Отварям само една малка скоба и моля IT – специалистите да не ме хулят, ако дам някое некомпетентно от тяхна гледна точка определение. Знам, че са много чувствителни по въпроса за професионалния си жаргон, но сега темата е друга.

Загуби ми се значи връзката със света. Първоначално изчаках малко с надеждата да му мине от само себе си. После рестартирах компютъра. Пак почаках. След това рестартирах де що има устройства около него. Почаках. Рестартирах пак. Обаче – тц! Нищо. Внезапно у мен започна да се надига (все още плахо, но определено) паника. Звъннах на поддръжката. Дадоха ми някакви наставления по телефона. Приложих ги, но успех нула. Казаха ми да почакам и че ще дойдат колеги да видят проблема на място. Кога – неясно.

Тук вече започна голямото чакане, придружено с голямото мислене и все още малката паника.

Оказа се, че анализът на ситуацията показва следното:

Не мога да започна ни една от текущите си задачи, защото дори и да започна да пиша нещо, когато допра до определени подробности няма къде да ги проверя. У себе си или на хартиен носител нямам нито речник, нито нормативен текст някакъв, нито дори точните адреси и телефони на евентуалните хора, с които бих кореспондирала!

Не мога да работя по останали от преди неща, защото се оказа, че за по-сигурно, а и за да имам неограничен достъп от най-различни места, съхранявам най-важните си документи и преписки в личната си поща (електронна, разбира се)!

Същевременно получавам прозрение като светкавица, че изобщо нямам достъп нито до личния, нито до служебния мейл, така че дори и да напиша нещо, няма как да го изпратя!

Паниката се засилва и ме обгръща все повече. На втория час започвам да се питам какво ли става в града в частност, а и в държавата въобще… Имам навика да проверявам основните новинарски сайтове на няколко часа, просто за да се уверя, че освен обичайните повече или по-малко жълти новини, нищо жизненоважно и касаещо човечеството не се е случило без аз да знам. Естествено, отдавна нямам навика да купувам вестници, радио слушам само онлайн, така че около мен е пусто и празно. И тихо.

На този фон, фактът че не мога да си проверя съобщенията във Фейсбук ми се вижда чак маловажен. Нали довечера ще си ида вкъщи и ще изчета всичко на воля. Даже ще си имам повече насъбран материал за четене и за обсъждане.

В крайна сметка, за да не умра от притеснение, се захващам с някакви съвсем отдавна останали файлове, които чакат редакция в My documents. Все пак върша нещо, докато дойдат специалистите от фирмата доставчик на Интернет. До края на деня никой не идва. Добре, че имам флашка с голям обем памет. Качвам си всичко на нея и едва ли не тичам до домашния си лаптоп с Интернет връзка.

У дома отново съм човек. Отново имам достъп до информацията от света. Дори и да не ми трябва, някак си има го усещането, че съществувам. Има го усещането, че ще оцелея. Че не съм сама.

Може би въпрос на време е на света да се появи нова фобия – страх от липсата на нет. А може би вече я има. Сигурно и всички сме с налични първоначални симптоми. Ще стане ясно утре. Дано майсторите дойдат навреме!

Пролетта е любимият ми сезон. След есента. Няколко ефекта поставят на второ място в класацията месеците март – април – май и единият от тях е появата на обичайно придружаващите ги алергии. Другото нещо, което детронира пролетта от първото място и я кара непрекъснато да се бори за него със зъби и нокти – това са… миризмите.

Разберете ме правилно. Чудесен е ароматът на напъпваща пролет, прекрасно е да се разхождаш под току-що разлистващи се дървета, сред растяща зелена трева, да вдъхваш първите пролетни цветя, но това са неща, които в действителност ме вълнуват, когато по някаква причина се озова на село.

Виж, в града работата е друга. Тук преобладават съвсем различни типично градски пролетни ухания.

И първото, с което ме посреща обичайно настъпващата пролет в града – това е променената сутрешна миризма от контейнерите. Тя неусетно се видоизменя и започва да настъпва по-широко и по-широко около себе си, като по този начин оформя един устойчив ареал около кофите за смет, който става все по-трудно преодолим без предпазни средства от рода на кърпичка на носа. Слънчицето, което така обичаме да ни целува напролет, целува не само нас се оказва. Погалвайки с топлите си лъчи битовите ни отпадъци то има свойството да ги превръща в доста противно миришеща и сякаш готова да избухне всеки момент адска смес. И тази година се успокоявам като надявам, че хората, от които зависи това ще съобразят работата си със съответния сезон, въпреки че до този момент това все не става. Предполагам, че както винаги те си имат своите железни оправдания за пред обществото. А обществото си диша с пълни гърди аромата на разлагаща се смет всяка сутрин и така – след предстоящия летен пик ще продължим до есента, когато този проблем ще започне да отмира от само себе си. Ще заспи зимен сън. До другата пролет.

Второто нещо, по което рано-рано разбирам, че пролетта пристига е ароматът на пресен чесън. Ароматът на пресен чесън започва да се носи първо в градския транспорт – отначало ненатрапчиво (доколкото един аромат на чесън може да бъде ненатрапчив), но впоследствие все по-упорито завземайки пространство около себе си. Този специфичен мирис е до болка познат и на всички, работата на които е свързана с хора. Те знаят, че пресният чесън е чесън с характер. Той не е като стария чесън. Той като всеки млад стрък има склонността да бъде по-нахален и настойчив в изявата си. Миризмата му е уникална и несравнима с нищо друго. Пресният чесън и неговия аромат – ето това за мен е сигурния знак, че пролетта е близо.

Третият мирис, който все по-твърдоглаво цели да ми покаже, че времето се затопля е мирисът, който излъчват (извинете ме, но ще го кажа) човешките тела. Ето това вече е висш пилотаж в оцеляването за хората с чувствително обоняние. Тук вече започвам да се чувствам като Жан-Батист Грьонуй (главен герой от романа „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, впрочем ако не сте го чели – не пропускайте). Носът ми започва да ме води по дирите на всеки, минал покрай мен, като обособява пренебрегналите личната хигиена с тяхното абсолютно неповторимо ухание. Тези ухания се блъскат и варират от (пак ме извинете, но не мога да се сдържа) обикновена пот, през престоялата пот на облечена вчерашна блуза до обикновено мръсно.

Преди ако не се лъжа година, бяха ме присъединили във Фейсбук група с име „Хора, къпете се, нищо че не е неделя”. Тази група е актуална за мен всяка пролет и то със страшна сила. Не че тези хора, за които говоря се къпят повече през зимата. Нищо подобно. Но поразсъблечени напролет превръщат положението така да се каже в нетърпима ситуация…

Иначе обичам пролетта. Този уикенд например планувам да се отдам на Dolce far niente сред природата. По възможност колкото се може по-далеч от „градския” аромат на пролет…