Работохоликът

Тази особена порода работещ човек, а именно типът „работохолик“ напоследък започва да ми се явява все по-често в полезрението. Напук на схващането, че в България по-голямата част от хората от сутринта не правят нищо друго, освен да висят по кафенетата, повярвайте ми – картинката има и – така да се каже – друга страна. В действителност съществува една немалка част от „обратни” хора, които имат работен ден от около (хайде да не прекаляваме с 24), но поне 18 часа в денонощието. Като в тези часове слагам не само прекараните в офиса, но и времето, отделено на срещи (служебни), разговори (пак такива), пътуване в двете посоки (както за работа от – до, така и за съответните срещи от – до). Слагам в това число не на последно място и времето, отнето за мислене за работа. Защото не знам дали често си даваме сметка, но работният ден на човека, предаден на работата си почти винаги започва един час преди да излезе от дома и приключва – също така доста често – малко преди да заспи, докато премисля, претегля и анализира случилото се през деня.

Няколко примера в подкрепа на факта, че прекомерната отдаденост на работата бавно и постепенно започва да се превръща в утвърден феномен и у нас. Ще се опитам да опиша впечатленията си от така нареченото „свободно време”, което се полага на един „нормален“ делови човек, а иначе казано – просто работохолик. Като това е неговото свободно време, различно от часовете, прекарани в сън. Тоест такива се явяват сутрините, обедните му часове, както и привечерните отрязъци.

Първо – сутрешният час. Той започва у дома с приготвянето за работа и лекичко продължава в така прекрасните и добре познати нам автомобилни пикови часове. Нали знаете, когато в минутите преди девет, основните пътни артерии са задръстени от този специфичен вид автомобили, на задната седалка на които са нахвърляни материали, документи, писма и прочие предметни носители на предстоящите дневни ангажименти. Шофиращите от своя страна вече са лепнали телефона на ухото, някои – придържайки го дискретно и (почти) незабележимо, други стиснали го между рамото и слуховия орган, трети (по-предвидливите) вече са „заушили” хендсфрий устройството, започващи да приличат на един нов вид Робокоп на 21 век.

Обедните часове са следващите „свободни“ минути от деня. Те обикновено протичат в заведенията за бързо хранене, или подобни на тях близки кръчмета, в които сервират така нареченото „обедно меню”. Там забележете – отново е пълно, сякаш по американски образец с хора, използващи обедната почивка за обсъждане, коментар, среща, дописване на нещо, разговор, останал недовършен и прочие и прочие. Обединени са от това, че бързат, както и от това, че са гладни, но в никакъв случай нямат цял час, за да го отделят на спокойно кулинарно наслаждение.

Вечерите. Този остатък от лично време започва предимно около седем. Същите тези работещи хора или подобни на тях постепенно са започнали да се изнизват в обратната посока по сутрешните пътни артерии, поунили и посмачкани, но продължаващи да водят разговори по телефона или ако пък не – то повярвайте ми, мислещи за това какви разговори са пропуснали да проведат днес. Както и дали евентуално би било удобно да звъннат сега, или малко по-късно, или май ще бъде по-добре да оставят това за първа работа утре сутринта…

Така работохоликът успява реално да бъде сам със себе си или с близките си – семейство, приятели, роднини и така нататък – познайте кога? Обикновено в събота следобед, ако не му е останало нещо от петъка за довършване и евентуално – в неделя до обед, защото от следобеда естествено започва да мисли за предстоящия понеделник.

И по този начин си тече животът, докато след няколко години активна пристрастеност към работата, работохоликът – вече свикнал с този начин на живот (защото тази зависимост е като другите видове – свикваш с нея и в един момент не я забелязваш) внезапно започва да усеща, че нещо са се появили проблеми в общуването с хората, които са извън сферата му на работа.

Чуди се защо така няма какво да си каже с повечето си познати. Те започват да му се струват постни и жалки, несъвършени и мързеливи. Семейството, ако има такова – общо взето е досадно с дребните си, ежедневни проблемчета за разрешаване, а жената (ако има такава) основно мрънка. И знаете ли? Оказва се, че тази зависимост – работохолизмът се явява една от най-лошите. Защо? Ами защото е социално приета, дори толерирана от обществото, а близките и роднините на работохолика думичка не могат да кажат срещу него и любимата му работа, защото рискуват да ги упрекнат в черна неблагодарност.

И само те си знаят защо да имаш неверен съпруг е лошо, да имаш баща пияница е още по-лошо, но да имаш в семейството работохолик също хич не е хубаво.

Бунтът на пухкавелките

Лейди Гага качила 12 кила! И гаджето й, вместо да побегне панически, всъщност много я харесвало така. Закръглена. А по нейните думи, впрочем доста евфемистично казано – бил станал страстен почитател на „новите й извивки”. Чета и падам! Жива да не бях. Тези 12 килограма са точно толкова тлъстинки, колкото аз имам за сваляне. Те са се превърнали в нещо като вечна цел в живота ми. Боря ги, боря ги и аха да почна да печеля битката – ей го пак всичко свалено, качено отново на кантара.

Впечатлена, продължавам с четенето на женски лайфстайл страници. Оказва се, че това с Лейдито не е нищо. Кристина Агилера също доста се била понапомпала, но не желаела да сваля излишната (според някои) телесна маса. Така си се харесвала. И гордо позирала пред фотографите на обявяването на някакви музикални награди в Лос Анджелис, извивайки се назад така, че да не остане случайно нещо пропуснато от камерите.

Впечатлявам се още повече и почвам да отварям снимка след снимка. Като гледам така – нищо им няма на жените, даже си изглеждат доста добре. Явно наистина, както казваше една моя стара позната – след 40 жената трябва да избира между лицето и фигурата си. Тоест – ако искаш лицето ти да е по-скоро „опнато” необходимо е да се примириш с мисълта, че ще имаш и някое и друго килце отгоре – пропорционално тези допълнителните се разполагат, както добре знаем от личен опит – най-често върху дупето и бедрата. И така, жените около 40 започваме да се люшкаме между двете крайности – да съм слаба, колкото ми се иска и да изглеждам с леко повехнала физиономия от това или пък да си позволя дискретно да се окръгля, но да разчитам, че в този случай лицето ми ще си остане почти без или с едва забележими бръчици.

Другото, което ми идва наум в този поток на мисли и впечатления е, че бунтът на пухкавелките и стремежът им да си запазят личното пространство и новопридобитите и новолюбими закръглености най-вероятно се основава и върху факта, че интимният им живот едва ли страда от излишните килограми. За справка – по-горе отбелязахме, че гаджето на Гага я харесвало повече така. Защото кое всъщност ни кара да се подлагаме на изнервящи и изтощителни диети? Да броим калориите като ненормални и да си лягаме гладни и злобни вечер? Ами кара ни чуждото, а не нашето мнение. Само отбелязвам в скоби, че това важи за закръглените до степен на приятност дами, а не по отношение на безвъзвратно загубилите битката откровени дебелани (засегнатите, моля да ме извинят). По-важно ми се струва при вземането на решение за строга диета да се има предвид повече здравословното състояние и последващото от него добро самочувствие, а не просто тезата „О, ужас – дали не съм дебела?! Я да погладувам малко!

Та, много ми харесва тоя бунт, оказва се. Харесва ми, защото у него прозирам здрав смисъл, а не стремяща се към оригиналност самоцел. И като се замисля и аз с моите 12+ килограма (12+ в моите очи, разбира се) досега не съм срещала нито един, ама нито един мъж, който да ме е отблъснал във физически аспект с думите: „Мнееее, дебеличка си мила, няма как да стане тая работа…” Може би защото, колкото и да ги обявяваме за дебелокожи, мъжете преди да погледнат в дупето били гледали първо очите на дамата. В смисъл – наистина в очите. И ако лицето им харесва, били склонни да простят някои допустими телесни несъвършенства.

Усещам, че ще взема да се присъединя към „бунта на пухкавелките“, независимо знаят ли те за моето присъединяване или не. Ще опъна прилепналата по тялото рокля и ще запристъпям горда от това, което се вижда отзад.

Не можете да отречете, че е женствено и секси, а?

Спечели с Фрамар: Разкажете ни за своите детски мечти

Децата имат мечти. Те обичат да пътуват в своето въображение, да летят на ракета или летящо килимче, да откриват нови земи или тайни магазинчета, пълни с вълшебни неща, точно до ъгъла до панелния блок. На детската фантазия и мечти е посветена и книгата на Божана Апостолова „Малката Божана в нощта на чудесата“, която сега можете да си подарите.


Как да спечелим:

Разкажете ни своите …детски мечти и фантазии. Не ни спестявайте нищо, бръкнете в торбата с пластмасови индианци и скъсани, но шарени списания.

Награден фонд:
Петте най-оригинално написани истории ще получат книгата на Божана Апостолова „Малката Божана в нощта на чудесата“.

Една приказка, която ще хареса не само на вашите деца, но и на децата в самите вас.

Условия:
Печелят най-интересните и оригинални 5 коментара, по избор на екипа на Фрамар. Броят харесвания във Фейсбук и в блога е решаващ, но не и окончателен фактор за избора им. Ако решавате да ги споделите в блога, задължително сложете истински електронен адрес, по който да ви намерим. Дублирани участия или повече от 1 постинг на участник не водят до повишени шансове за успех! Копирани постове от вече съществуващи теми и страници в интернет НЕ УЧАСТВАТ в надпреварата и няма да бъдат номинирани. Бъдете оригинални!
Срок на играта – 30  октомври, 2012, 10 часа

Подаръците на победителите пътуват с куриерска компания Европът – официалният куриер на Фрамар.