Днес си намерих едно студентско есе. Не е толкова старо всъщност. Освен това продължава да ми звучи актуално и много ми се прииска да ви го споделя. Ето.

„Да се осъжда е по-лесно отколкото да се обсъжда.” – Емил Кротки

Липсата на диалог е междуличностен и социален проблем открай време. Трудно говорим помежду си, а още по-трудно ни е да се чуваме, да не говорим пък – да се вслушваме. Да се изслушва, дори не да се разбира, а просто да се изслушва събеседника е умение, което малко хора притежават. Да осъдим, да тръгнем по най-елементарния път е мамещо лесно. Още повече, че осъждането на другия води до удовлетворителното усещане за собствена значимост.

Най-лесно е да залепиш етикет – този е злобен, оная е тъпа, обществото е инертно, управляващите са корумпирани. Зигмунд Фройд дава колкото просто, толкова и гениално обяснение на този факт – агресивното, деструктивно начало е дълбоко вкоренено във всеки един от нас. То трудно може да бъде подчинено и често успява да се изви, дори понякога по неспецифичен начин. Други двама психолози – Карл Густав Юнг и най-вече Алфред Адлер обясняват този феномен още по-конкретно – това е изява на непреодолимата сила на чувството за малоценност и по-точно – развиването на комплекс за превъзходство като опит за прикриване или компенсиране на чувството за малоценност. Според Адлер комплексът за превъзходство е причина да се изявяват включително и репресивните и дискриминационни отношения към другите – без опит за разбиране на чуждата гледна точка – осъждайки.

>> Да се допусне ли в България законовата възможност за осиновяване на деца от еднополови двойки?

Така осъждаме различните затова, че не се вписват в определената от някой или от нещо рамка, осъждаме по-слабите, защото не могат да се защитят, неуспелите за това, че не са се справили, осъждаме успелите, за това че са се справили.

А опитваме ли се понякога да застанем на мястото на човека със залепен етикет, да погледнем през неговите очи? Даваме ли си сметка колко много ще променим мисленето си, ако се научим да СЛУШАМЕ? И защо се стига до там – да определим личност или факт с фраза или мнение, преди да се опитаме да разберем.

Убедена съм, че всеки един от нас е попадал в подобна ситуация – както от едната, така и от другата страна. И също така съм убедена, че е далеч по-лесно изглежда да бъдеш от страната на осъждащия. По-лесно изглежда, но дали палачът заспива по-лесно от семейството на осъдения? Дали приелият закон за ограничаване на бюджетните разходи в здравеопазването заспива по-лесно от родителите на дете, което има нужда от специфично лечение? Дали този, който убедително заклеймява еднополовите бракове заспива по-лесно от заклеймения влюбен – всеки един убеден в правотата си, без да осъзнава, че всъщност истината – независимо как ще погледнеш на нея е една?

Колко много конфликти биха намерили бързо и адекватно решение ако различните мнения бъдат споделени преди произнасянето на “присъдата”. Неслучайно българският народен гений е родил мъдростта, че две глави мислят по-добре от една. Колко много принципни различия биха могли да се преодолеят ако погледнем през очите на другия… Или както е казала майка Тереза: “Ако непрекъснато съдим хората, не ни остава време да ги обичаме…”.

>> Как реагирате на клюки по ваш адрес?

Всички ленивци обичаме да повтаряме култовата фраза, че мързелът е един вид двигател на прогреса на човечеството. Дистанционното управление на телевизора е може би най-яркият пример за приложение на тази теза. Да не досаждам и да не се мъча да изброявам и други всевъзможни открития, които определено дължим на хора, обожавали да мързелуват.

Мързелът е познат на всеки един от нас с безкрайната си сладост. Да си призная, понякога няма нищо по-блазнещо ме от алтернативата да се отпусна тежко на дивана и единственото, което да правя, е да сменям ТВ каналите (с дистанционното, разбира се) или пък от изкушението да се търкалям в леглото до следобед, без дори да свалям пижамата, като ставам единствено, за да си взема храна от хладилника, та да си я хапна между поомачканите завивки. Хайде сега, кой не е имал такива дни?

Въпросът, който ми изниква в хода на тези размишления обаче е къде е границата и докъде това блазнещо преживяване си остава собствено, лично и приятно и от кой момент нататък започва да става проблем. Сякаш ми се натрапва отговорът, че и мързелът подобно на всички пороци е необходимо да се простира не повече от разделителната линия, в която се превръща в притеснение за отсрещната страна. Ако има такава, естествено.

Тоест – не е проблем да се изтягаш и да се размотаваш цял ден, но: ако не си на работа, ако у дома няма никой, който да има нужда от теб и твоето внимание или чифт ръце, ако нямаш други ангажименти, в които си включил и други хора и така нататък. С две думи – когато не пречиш на никого.

Проблем би могъл да бъде мързелът обаче:

Първо и най-вече – на работното място. Съгласете се, че най-опасно е именно там да се „раздадеш” като гениален мързеливец. Нито в сравнително интелектуалната дейност в офиса, нито на строежа, където са нужни физически усилия, някой обича „скатавките”. Един, два пъти може и да не те хванат, че се движиш на принципа: „Ако работата е достатъчно важна – все ще има кой да я свърши и преди мене, а пък ако не е – може да почака.” Но обезателно на третия или четвъртия път служебният ти мързел ще лъсне. И тогава определено няма да си от любимците нито на колегите, още по-малко пък на шефа. Може би само пълните некадърници са по-недолюбвани от мързеливците. Тоест едва ли можем да разчитаме да ни търпят твърде дълго някъде, ако сме – меко казано – неинициативни.

Второ – мързелът особено много пречи в семейството и по-точно в досадните, но неизбежни домакински задължения. Така си е – семейната работа си я има и тя рано или късно трябва да се свърши, колкото и да е неприятна. Но ако единият винаги кръшка и оставя другия да бъде и мъжки и женски ръце едновременно, тоест и да мие мръсните чинии, и да се катери по стълбата, за да смени изгорялата крушка примерно казано, отново най-малкото семейните скандали, и то перманентни са му в кърпа вързани.

Трето – мързелът пречи в приятелството. Ако не могат да разчитат на теб да отделиш от времето си и да помогнеш в труден момент, поне с две ръце или с една глава, която да мисли… е, и най-здравото приятелство няма да издържи на това и едва ли ще се превърне в дългогодишно такова.

И още едно място има, на което мързелът е ужасно неприемлив. И това е – как мислите… естествено, че леглото. Става дума за леглото, като ложе на секса, разбира се. Мързеливият партньор, който всеки път се изтяга и оставя другия да свърши всичко, рано или късно рискува да бъде зарязан да се оправя сам. Както намери за добре. Освен ако не го мързи.