ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Илия БАТАШКИ

За пръв път го видях по БНТ. Предаваха някакво бурно заседание на 39-то НС. От лявата страна на парламентарната зала (тогава БСП беше в опозиция) излезе едър буен мъж и размаха черно знаме (заприлича ми на капитан Петко войвода от сериала на Хайтов). Опита се да го закачи на трибуната, но квесторите се намесиха и го отстраниха. Отначало това ми се видя политически фарс, още повече, че никога не съм бил комунист (произхождам от буржоазно семейство, с национализирани имоти и родственици-концлагеристи в Белене, и не мога да обичам тази партия). Запомних името на този симпатичен бунтар: беше колега, д-р Илия БАТАШКИ, от вечния Пловдив. Впоследствие срещнах моя бивш асистент по хирургия, вече професор и също депутат – Иван ЗЪНЗОВ, един от най-почтените и добри хора, които познавам и когото обичам като роднина; попитах го за този човек и той ми го охарактеризира така: “Непробиваем е: справедлив, смел като лъв и горд като орел.”

Колко му е да се запознаем и да станем приятели? Д-р Илия Баташки е с поведение, присъщо на истинските хирурзи: никога не шикалкави, назовава нещата с истинските им имена и в мащаб “едно към едно”, без да се съобразява с  политическите пристрастия или служебното положение на хората. Можем ли да не си допаднем?

А и той изповядва моето основно верую: “Коленича само пред Бога и жената, която ми е раждала децата!”

Когато разговаряхме, беше директор на най-голямото здравно заведение в страната – УМБАЛ “Св. Георги” – Пловдив. Предстоеше му хабилитация за доцент (рецензент – проф. Дамян Дамянов, който не става току-така наставник някому). На стената над стола му е закачен портретът на Левски: сини, открити очи – пронизват те, дори и да ги гледаш само нарисувани; пред такъв поглед не може да се лъже или да се скрие нещо. Отсреща е иконата на св. Георги Победоносец.

Илия говори, както си знае: пламенно, вживявайки се във всяка дума. Едва 47-годишен е. Няма ли да прегори така?

Прелива от енергия (то му личи по жестикулациите; макар да седи, ми се струва, че тръгва с креслото в атака), и трябва да я излива непрекъснато, като водопад. 

22 години вече, от първия си работен ден (веднага и с нескрита любов назовава датата, сякаш му е втори рожден ден – 10 октомври 1984), упражнява своята любима специалност, която “Не бих заменил за нищо на света с никоя друга, ако ще и да е най-златоносната.” Започва по разпределение в Пещера, при д-р Щерю МУЛЕТАРОВ (и неговото име споменава с трепет, като на втори баща). Подобно всеки млад хирург, в началото си води стриктно “сметките” – през първите 3 години извършва (разбира се, първоначално в екип, после – самостоятелно) средно по 700-800 операции; първата година – точно 1113, малка и средна хирургия! Там, в болницата, яде, там дежури непрекъснато – да не пропусне случай, да не мине операция без скалпела му. Чак се шегуват с него: защо не спи на операционната маса; като дойде пациент – само ще скатае чаршафите, ще му я дезинфекцират и ще започва да реже и шие… Усъвършенства се в локалните анестезии – не само при апендицити, херниотомии и перинеални абсцеси, но дори и и при перфорирали улкуси и илеуси. Защо не – червата реагират само при дърпане, не и при пипане и рязане. Започва да приема скалпела като… естествен придатък на дясната си ръка. (Казва ми: “Всеки хирург се смята за велик и непогрешим, особено след първите 15-тина години. Но после идва отрезвяването – не, не си велик, момче; велик е само Господ, а ти си само едно обикновено лекарче.”)

Тогава си изработва философията: “Името на хирурга, както и омразата или обичта на нашите пациенти се крепят на един конец.” Защото всеки опериран, независимо от тежестта на намесата, помни човека, който го е рязал и шил – дали с добро или с лошо, е друг въпрос. Може сполучливо да извършиш най-тежката и сложна операция. Но по-късно, ако един недобре стегнат конец “изпусне”, последиците обикновено са много тежки, понякога – фатални. Интересна – но вярна! – съсловна философия.

В Пещера Илия извършва всичко – и коремни, и гръдни, и ортопедични операции, че дори и трепанация. На едно дневно дежурство, тъкмо обработва някакво разкъсано сухожилие, и сестрата изпищява: “Докторе, остави го този пръст, водят ни умираещо дете!” 11-годишно момченце, паднало от третия етаж на главата си. Оставя амбулаторния пациент, и се хвърля към малкия: наистина – хърка, посинява, спира да диша. Сестрата продължава да вика: “Главата му расте!!” Вътрешен кръвоизлив! Нарежда да повикат неврохирурга д-р Петър Нещеров, отваря в черепа широко оперативно поле, вижда огромната рана и започва да спира кръвотечението през дура матер. В това време, най-после, влиза неврохирургът и му крясва: “Какво правиш?! Без електронож и восък?!” Наистина, щял е да тампонира по неправилен начин – та това е мозък, не мускул! Спасяват детето, но урокът остава завинаги: смелостта приляга на хирурга, обаче тя не бива да бъде безразсъдна, а подплатена със солидни теоретични познания и с много, много опит.

Атеист по убеждение и възпитание (макар и кръстен в църква), Илия изведнъж става на 35 години… силно религиозен човек. Защото в края на 1994 г. Господ решава да му покаже силата Си. И да му подскаже кой е Повелителят на човешкия Живот. 

Баща му, едва 57-годишен, в разцвета на силите си, премествал планините като строителен техник, се разболява. Диагнозата е ясна и, поне в момента, не буди особени тревоги: през бронхоскопа се вижда малък, едва 1/1,5 см карциноматозен възел в десния долен белодробен лоб, без метастази. Колко му е с проф. Зънзов да го екстирпират?

Да, но датата е 22 декември. Празникът на Света Анастасия, която народът нарича Душегубка, защото, според поверието, тя прибира душите на умрелите и ги заключва Там, Горе, на Небето – да не тревожат живите и да ги оставят да се радват на Рождеството Христово. В такъв емблематичен ден не бива да се оперира планово, а само по принуда, по спешност. Обаче безбожникът Баташки, опиянен от току-що извоюваната изборна победа на своята БСП, решава да не изчаква да минат незначителните за него коледни празници – и с другия атеист, проф. Иван Зънзов, вкарват също невярващия в Бога пациент в операционната зала. Илия иска след 3-4 дни да го изпишат и цялото семейство да посрещне заедно и сплотено новата 1995 година. 

Всичко минава технологично успешно. Но на Бъдни вечер, когато се ражда Спасителя, Атанас Баташки получава емболия на горния белодробен лоб и изпада в клинична смърт. Сутринта на Коледа е резициран и той. Най-скъпият пациент на хирурга Илия Баташки бързо влиза в сравнително добро здраве, става, разхожда се, шегува се със сестрите. В новогодишната нощ получава внезапна остра сърдечна и белодробна недостатъчност. Сутринта на 1 януари в 05 ч издъхва, въпреки отчаяните, неистови опити на сина му да го върне от Мрака в Светлината.

Защо ме направи лекар, защо станах хирург – след като Тебе, Татко, Татенце, не можах да изтръгна от Тъмата!?

И рухва, сгромолясва се светът за д-р Илия Баташки. Затваря се в кабинета си огромният мъж и плаче, не – ридае като дете, на глас – няколко часа. Цели дни не може да дойде на себе си. Защото вижда: този знак и това наказание са му пратени от самия Господ. Колко сме малки пред Тебе, пред Твоята Свише Сила, Боже!   

Оттогава не минава Нова година, без да пророни сълза за татко си. И за Прокобата. Спомня си за него и винаги, когато минава покрай природния феномен скалата-“слон” край Девин – защото Атанас Баташки, този гениален строител, е изместил проекта и изпълнението на ВЕЦ на другия край на планината, за да запази  знаменитата скала за хората.

За пръв път спира да жестикулира и изрича бавно: “Наказанието на хирурга е неговата самонадеяност!”

Обяснява: хирургът се развива и се налага след първите 10, дори 20 години практика. После сам узрява за горчивата Истина – че е г-н Никой пред Господа. Когато мисли, че е станал Хирург и всичко му е в ръцете; тогава прави и най-големите си грешки – именно поради кухото самочувствие. Защото пациентът може  изведнъж да се влоши и да си отиде – било поради някаква грешка, банална тромбемболия или ритъмна смърт, било поради неизбежната за всеки от нас предобределена му Участ: дотук са твоите скъпернически отброени от Него дни, човече! Затова всеки хирург трябва да си признава и анализира грешките и пропуските. И да знае: те са неизбежни. Безгрешен е само Господ, нашият Създател и Повелител.

Спомня си своя учител в професията, политиката и живота: проф. Иван ЗЪНЗОВ. Той му е повтарял: “От лош човек добър лекар не става!”

Напълно споделя моето мнение за проф. Зънзов: “Голямо име в пловдивската хирургия. Той, заедно с генерал проф. Генчо Кръстинов и проф. Янко Добрев, въведоха кардиохирургията в Пловдив. Оперираше във всички области – бял дроб, корем, онкология, пластика. Обожаваше Пациента и правеше всичко възможно за спасяването му. От проф. Зънзов съм разбрал: болният човек не трябва да мисли, че ще трябва да плаща нещо, когато му предстои Края, той трябва да го чака спокоен, без допълнителни притеснения. Всеки има право на своята достойна Смърт! Хората се раждат по един и същ начин: голи и безпомощни. И пак така – голи и безпомощни – си отиват… Престъпление е да напускат неповторимия Бял Свят огорчени или унижени. И най-малкото Лекарят може да ги нарани, още по-малко – убие.”

Професорът е имал аортна инсуфициенция, компенсирана дълги години, след което е развил огромен тромб в лявото предсърдие. Отказва да бъде опериран и заявява (учудващо за един хирург, още повече – и кардиохирург!): “Каквато ми е Съдбата, това да бъде!”… Наскоро след това изказване, тихо угасва.

А има ли човекът Душа?

„Категорично – да! Не мога да го докажа, но го вярвам.”

Отново заговаря за проф. Иван Зънзов. Той го е научил на търпимост както към политическия противник, така и към болния човек. И да влиза в проблемите му, да ги чувства като свои – само така ще ги разбере, оцени и потърси решението им. Защото всички сме деца на Майката Земя, на Господа и всеки от нас има своето право – на мнение, на Вяра, Надежда и Любов, на Истина. Добре е хирургът да се смята за най-способния само в момента, когато влезе в залата – това му придава нужното самочувствие и увереност преди операцията – но да не забравя, че в България има стотици по-добри от него.

Ох, този проф. Иван Зънзов – Мъдрец, Колега, Учител! Колко още ще липсва той и на Баташки, и на всички негови колеги, и на пловдивчани, и на цялата българска хирургия.

Илия помни един от неговите неповторими уроци. Когато е бил млад асистент, оперира възрастен човек по повод херния. Изведнъж сестрата предупреждава: “Тече нещо жълтичко…” Разбира се – урина е: срязали са по невнимание пикочния мехур… Илия го зашива, слага и катетър в уретрата. При рапорта професорът го пита дали има да добави нещо друго. Баташки го лъже най-нахално в очите: “Не!” А проф. Зънзов взема протокола и се вписва в екипа, като негов асистент. Защото чрез катетъра е разбрал за усложнението и с този акт ще  предпази младежа от евентуално разследване и търсене на отговорност… На третия ден, след като става ясно, че нещата отиват на добре, Илия му признава: “Излъгах Ви, професор Зънзов. От срам…” И получава нов Урoк: “Няма безгрешни хора и лекари, още по-малко – хирурзи. От всичко най-важно е не себелюбието и авторитетът на лекаря, а благополучието на Пациента му.”

Само един опериран досега му е умрял на масата. С двустранна емпиема плеуре, буквално “брониран” бял дроб, върнат от столицата като иноперабилен. Защо да не докаже на тези надменни софиянци, че в Пловдив могат да се справят и с най-тежките случаи? Води го неистовата жажда и страст на Хирурга – да помогне и на най-безнадеждния. Намира огромни шварти, отпрепарирва ги внимателно – с тъпото на скалпела, с пръсти, но човекът изведнъж получава въздушна емболия, последвана от спиране на сърдечната дейност; не помага и прекият сърдечен масаж. За пореден път Илия Баташки изживява стрес и разбира ясно и безпощадно: да, хирургът не е всемогъщ, изкуството на тази велика професия е не само да извършиш, но и да откажеш операция.

Което означава също: да не си създаваш сам напрежението и стреса – когато са излишни и безсмислени.

Спомня си интересен казус, когато работи в Окръжна болница. Майката – с новообразувание на гърдата, дъщерята – с някакво безобидно възелче на щитовидната жлеза. Нарежда да ги упоят едновременно в двете съседни операционни зали, ще ги оперира последователно. Взема гефрир на майката и отива при дъщерята, уж само за 30 минути. В това време се обаждат от патологията: цитологията на гърдата показва рак. Започва да я ампутира; в това време докладват за дъщерята: и при нея е рак…Буквално циркулира между масите, едва ли не в движение сменя ръкавиците, остава без дъх, потъва в пот. Извършва и двете операции, при това – сполучливо (и майката, и дъщерята са живи и здрави вече 10 години!; понякога ги среща из града, спират се, разговарят приятелски), но оттогава знае: допълнителното пренатоварване и напрежение е ненужно, вредно и никому необходимо, не само за пациентите и екипа, но и най-вече – за хирурга. Той трябва да се щади, защото също е човек и има нужда от спокойствие и душевен комфорт. За да бъде полезен още дълго време на своите болни. А и на себе си и на своето семейство.

Откакто е директор, принудително е намалил операциите в личната си сметка – не повече от 8-10 месечно. Всеки ден преглежда поне 1 час в кабинета си и хоспитализира 10-тина души дневно.

Това е т. нар. “административен период” в развитието на хирурга д-р Илия Баташки.

Разбира се, страда хирургията.

И в момента търсеше баланса между нея и него.

(Днес доц. Илия Баташки е изп. директор на Втора градска болница – Пловдив. И председател на градската организация на БСП. Няколко пъти го търсих: отклоняваше, вечно зает. Спомена само, че продължава да оперира – хернии, струми.)

Не ме интересува политическата му обвързаност. Той е не само отличен хирург, но е помагал на толкова много хора. Помагал е и на мен.

И макар да стоя на съвършено друго мнение относно неговата партия, това няма нищо общо с искрената ни човешка дружба.

Именно това ни свързва: че ние на приятелите и на колегите си никога не изменяме!

Пловдивската хирургия има славно минало и настояще; дай, Боже, да я чака и светло бъдеще. Защото устоите й са много здрави.

Стожерът й в далечното минало е д-р Христо АДЖАРОВ. Човекът, който й дава европейска насоченост е проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908 – 1984), основател и пръв директор на Хирургическата клиника при ВМИ – Пловдив, създател на съвременната българска анестезиология и урология. И до днес се помни великата легендарна триада на хирурзите от Вечния град: професорите Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ и Лазар ХАЙДУДОВ, чието дело винаги ще вдъхновява колегите им и никога няма да помръкне. Към тях ние си позволяваме да добавим професорите Петър Дееничин, Иван Зънзов и Пею Мишев, както и д-р Койчо КОЕВ (децата му Тодор и Чавдар също поемат по неговия път в операционните зали) и доц. Нисим Калев.

Представяме още някои от техните достойни следовници.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Ректорът на Медицинския Университет – Пловдив, доц. Георги ПАСКАЛЕВ ми е в истинския смисъл на думата стар приятел – от вече 44 години, от времето на незабравимото ни следване във Вечния град. Запазил е стройната си достолепна осанка (въпреки често измъчващата го дископатия), излъчваща благородство и доверие, както и младоликия си вид (а вече е дядо на 2 мъмжи внучета, да са му живи и здрави!). Навремето около него винаги се тълпяха чуруликащи красиви колежки.

През летните ваканции припечелваше като планински спасител. Още в III курс го водеха по хижите като… лекар. Разклад: 1,60 лв на ден. Плюс храната. Колко му трябва на бедния студент – парче хляб, консерва пастет или русенско варено, и една китара. Преди да замине за хижа “Рай”, където е пунктът по планинско спасяване, се явява на изпит по хирургия при проф. Юрий ТОШЕВ. “Много си блед моето момче…”, разтревожва се той по време на изпита. Преглежда го, установява гнойната ангина и бръква в чекмеджето си. Изважда антибиотици и витамини. “Пий това, да не даваш пари по аптеките. А за изпита – веднага разбрах, че знаеш. А и те помня от упражненията: будно момче си и обичаш хирургията. Дай си книжката!”

Старите наши пловдивски професори, бащите ни в най-великата наука и професия… Те разбираха както от Медицина, така и от Човеколюбие.

Къде останаха тези безценни качества? Замениха ги клиничните пътеки и регулативните стандарти…  

Жоро така и не се ожени като студент – замина по разпределение в Ивайловград. А там – отвсякъде мнителност, дебнене: с кого разговаряш, какво казваш (граница е, в онези тоталитарни времена това означаваше параноична бдителност), при коя девойка се задържаш по-дълго (ерген е, местните велможи не искат да го изпуснат като зет; започват и да го сватосват…). Изолира се, не общува с никого. Четири пъти препрочита “Цитаделата”, знае я едва ли не наизуст – и как не, като битието му толкова прилича на главния герой… Първите месеци не му дават дори и някаква стаичка за квартира. Спи в хирургичното отделение. Това облекчава местните колеги (има кой да дежури денонощно, при това – безплатно), но на Жоро вече му става безкрайно досадно: тук ли ще живурка, без всякаква тръпка, без голямата хирургия, за която винаги е мечтал? Кандидатства за мястото, отпуснато като клинична ординатура, в Първа хирургия на ВМИ – Пловдив. Спечелва конкурса, проф. Пею МИШЕВ го одобрява, но как да го назначи, след като не му е изтекло задължителното разпределение? И Жоро започва безкрайно митарстване по мъките. От градския комитет на БКП, Ивайловград, му отказват по най-безцеремонния начин (“Да беше за София, да те пуснем, а ти – в Пловдив. И Ивайловград ти е много. Ти си само за Гугутка…”). Какво общо имало тук родното му село? Наглият отказ го амбицирва, втурва се към здравното министерство. Там го посреща известната със своята злоба дългогодишна зам.-министърка Сибила Радева, олицетворение на болшевика-комисар. “Добър лекар се става само в провинцията! И там хората имат нужда от медицинско обслужване. Травми получават, змии ги хапят – кой ще ги спасява?” Какво да й обяснява, че истинската медицина е в университетските болници? Отчаян, се връща при проф. Пею Мишев. Той изботва с дебелия си глас: “Ще те назнача, независимо дали ще те освободят, пък ако искат – да ме наказват. Талантите се развиват тук, а не по границите. Там можеш само да се пропиеш…”

Наистина, с Жоро познаваме много колеги, останали по малките градчета или по селата, където е трудно да устоиш на съблазните – там, ако влезеш в кръчмата, всеки те черпи; или ти носят продукти и алкохол направо вкъщи… (Ако не си знаеш мярката – цирозата, затлъстяването и диабетът са ти осигурени от… благодарните хора!) Но за едното ядене и пиене ли живее интелигентният, жаден за Науката човек?

Твърди: “Узрях като лекар в чужбина. 8 години работих в Либия, ЮАР и Чад. Там си чужденец и ежеминутно си под контрол: навсякъде зорко те наблюдават; има политическа, религиозна, морална, финансова, ако щеш – и професионална полиция и агентура. Няма скрито-покрито, и, щеш не щеш, за да оцелееш, си налагаш автоконтрол; не смееш да направиш и една погрешна стъпка, защото ще те унищожат. (Видя какво става с нашите медицински сестри…) Имат не само класическа, но и непозната у нас, тропическа патология: филариоза, малария, сънна болест, танга, билхариоза (тя води до чернодробни абсцеси и ранна чернодробна цироза). В  тези държави обаче придобих професионално самочувствие, изградих се като хирург. Защото там разчиташ единствено на себе си; сам си, често нямаш екип. И, както подчертах – намираш се под непрекъснато наблюдение.

Няма да забравя най-тежкия си случай: млад мъж, с комбинирана гръдно-коремна травма. Левият купол на диафрагмата му беше разкъсан, перикардът – също; сърцето висеше оттам и мъждукаше… И либийците са се насъбрали, гледат ме в ръцете: какво ще направи българският хирург? Напълно безнадежден случай!! Но аз първо репонирах сърцето, после наместих останалите органи; промивах, нагласявах, съшивах… Онези продължаваха да гледат, но вече с почуда, после – с възторг. И когато човекът в буквалния смисъл на думата оживя, зашепнаха: “Този е добър лекар…” И като се заредиха пациенти – за какво ли не. Един стар богаташ се измъчваше от неизбежната за годините му импотенция. Витамините, които се опитах да му пробутам, не му помогнаха. Дойде – гневен, разхвърли витамините на пода, разкрещя се: “Докторе, искам да мога… Имам млада хубава жена – а не съм способен…” Абе, човече, ЕГН-то ли да ти превъртя назад? А и аз съм хирург, не сексолог. Приех го в отделението, влях му тонизиращи разтвори – на другия ден дойде да черпи…

Мюсюлманите са много благодарни като пациенти. Един авиатор-либиец си беше купил млада, приказно хубава жена (сумата й не беше никак малка – 2 кгр злато…). Да, но само месец след сватбата тя получава гноен апендицит с перфорация. Колегата-хирург, англичанин, извел гнойната колекция със стома точно над пубиса. И, ето ти го пилотът, идва при мен, разтревожен: как да прави секс при тази миризлива, гнояща фистула?! Беше превъзбуден, искаше да трепе екипа на англичанина. С право: не можеше да консумира брак, за който е дал толкова много злато… Възстанових стомата, тя гранулира, всичко се възстанови. На другия ден в двора на болницата паркира пикап, пълен с огромни дини: “Докторе, всичко това е за тебе…” Можех ли да изям толкова много дини? Рязахме ги с персонала цяла седмица… Бяха много сладки, червени, сочни. Няма да ги забравя. Както и фактът, че отървах екипа на колегата-англичанин от линчуване…

Друг случай на либийска благодарност. Един от телохранителите на Кадафи, цял сумист – поне над 130-кгр, беше докаран в болницата в патологично опиянение, буйстваше и налиташе на всеки, който му се изпречи пред очите. Бе наранен от стъкла и юмруци. Обработих раните му, но вместо да сигнализирам в полицията (това щеше да коства не само кариерата му, а сигурно – и затвор, защото им е забранено да пият!), го заведох у дома на брат му. С други думи – покрих случая, и то с риск за самия себе си. На втория ден дойде да ми благодари за “ятачеството” – подари ми телевизор и вентилатор…

Върнах се в България и продължих хирургичната си практика. Хиляди болни са минали през ръцете ми. На работата си в чужбина няма да забравя никога – повтарям, тя ме направи Хирург.”

Питам го дали е плакал при смъртни случаи. Отговаря без смущение: “Да, много пъти. Особено – когато ми починат млади хора. Когато ми умре стар пациент, се примирявам: изминал е жизненият му път, прехвърлил е биологичните си висоти, човекът и без това е бил дотук. Какво може да направи който и да е бил хирург – лекарят не е Бог, да дава душа. Той, Бог, разполага – а ние, лекарите, само предполагаме… Никога няма да забравя една жена, наша пациентка. Оперирахме я успешно, без усложнения, изписахме я. Всичко – в розово. Вън я чакаха мъжът й, децата им. Тя си взе довиждане с нас, почерпи, събра си багажа и се отби в тоалетната. Там получава тромбемболия – и умира за секунди… Никога няма да забравя писъците на тези дечица, никога! Плаках с тях, с пълно гърло, без да ме е срам. Това бе един от най-трагичните дни в живота ми.”

Виждал съм Жоро да влиза в църквата “Св. Неделя” в София и да пали свещи пред олтара. Не отрича: дълбоко религиозен е. Хирургът не може без Господ – Той е над всички нас, той направлява делата на всички ни.

Всяко действие на Хирурга е Отговорност. Това е по-голямо натоварване от физическото. Той трябва да знае, че няма по-висша Отговорност от неговите действия по време на операцията – защото от тях зависи единствения Живот на Пациента. Всеки случай е различен; диагнозите, както е известно, не четат учебници. Но през цялото времетраене на каквато и да е операция, дори и наглед най-леката, водещата нишка за Хирурга трябва да бъде именно Отговорността. Това е Практиката. Иначе Романтиката е хубаво нещо, но тя остава за студентите…

Разсъждава на глас:

Нашето общество не цени своите хирурзи – тази, които спасяват толкова много сънародници. Но и ние, българите, не умеем да ценим хората си. Трагичното в нашето здравеопазване е, че сами унищожаваме своя професионален медицински елит. Не полагаме грижи за израстването и утвърждаването му, напротив – буквално водим война с него. Медиите се надпреварват да изкарат на бял свят не постиженията, а допуснатите лекарски грешки: търсят си сензацийките, че да си увеличат тиража… Академичната ни общност е разделена на клинични и параклинични звена, които буквално креят, защото не получават никакви допълнителни стимули. Приоритет ни стана материалната заинтересованост, а не Пациента или Науката. Почти всички работят на две места; следобед ходят в някой ДКЦ или в частни болници – е, кога ще намерят време за научното си развитие, за хабилитационни трудове и пр.? Възрожденците-идеалисти и ентусиасти отдавна вече ги няма – животът стана твърде материален, меркантилизира се.

Съсипана е нашата държава – няма почти нищо, на което да се опреш…

Но можем ли да отпуснем ръце?!  

Как е в Индия? Там следят студентите-индийци в европейските и американските университети. Не изпускат от вниманието си и тяхното професионално развитие. Във всеки момент знаят къде са, какви дисертации и докторати са защитили и пр. И след 10-тина години правителствени емисари ходят при тях на крака – да ги канят да се завърнат в Родината си и да работят там, за нея. Какво по-хубаво и вълнуващо от това: собственото ти Отечество да се интересува от тебе и да ти предлага своята ласка, уважение и внимание?

Кой кмет се интересува от талантливите деца в своя град и от тяхното развитие, кой институт – от своите най-добри студенти, кое държавно ведомство – от своите млади служители, които са отишли да работят навън? Ние губим изключително ценни кадри, националният капитал изтича в други страни пред очите ни, без никой от нашите държавници да се е разтревожил (освен ако не става въпрос за неговите собствени деца). Това е абсурдно, безотговорно и кошмарно!!

Нашите колеги не трябва да забравят и нещо много важно: че и добре да живеем, всички ние, включително и лекарите, един ден ще станем пациенти и ще умираме… Затова трябва да мислим за облекчаване на последните дни (които предстоят за всеки от нас…). Защото, уви, никой не е безсмъртен. И най-великия човек го очаква едно и също, както при обикновените простосмъртни: старост, заболяване (то може да настъпи и преди нея) и неизбежната Смърт. На нея всички сме подвластни. Защо забравяме всичко това?!”      

Как да приключа кратката очеркова скица за Жоро, моя скъп приятел, доц. Георги ПАСКАЛЕВ, пловдивски и всебългарски хирург, ректор на най-скъпия на сърцето ми Медицински Университет в света – в моя Пловдив, златната ми Младост, несбъднат блян, вяра, радост и покой за очите и Душата ми! През 2008 г., заедно със здравния министър д-р Евгений Желев и председателя на Съюза на учените и на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов, го удостоихме – съвсем заслужено! – с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.

Няма по-подходящ завършек за това есе от посвещението за доц. Паскалев, направено от Розалия АЛЕКСАНДРОВА, авторка на няколко впечатляващи стихосбирки:

            “Сънувам сянка от елен

            и залез

            през игли на бор.

И отразения рефрен

в небе

от обич и простори.”

И в ушите ми запищяват вечните родопски каба гайди – най-милата на сърцето ми Музика, която винаги докарва сълзи на очите ми. (Обожавам Шопен, Бийтълс, Чайковски, Верди – но искам да чувам именно тези гайди и във Вечния си Сън!) Замирисва ми на бор – висок, смолист, вечно зелен, устремен към Небесата и Слънцето. Прискърцва от полюшващите го ветрове, разшумява се от поклащащите го бури; пропуква кора, падат шишарки – но само Времето може да го повали, защото той е като Живота на праведния Човек, който живее за другите.

Познах го, този Бор:

Това е доц. Георги Паскалев, Лекар на България.

Това е Българският Хирург!

Благодаря ти за приятелството, мъдростта и човеколюбието, Жоро!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

За най-милия на сърцето ми град – Пловдив и неговите Лекари съм писал и ще пиша и мисля, докато дишам, мога да държа перото и съм с разсъдъка си, защото това е Вечният Град на моята най-хубава и незабравима част от живота ми: на младите буйни студентски години, мечти, надежди, приятелства и любови. Разберете (ако можете – и извинете) пристрастията ми.

Но пловдивските лекари и в частност – хирурзи действително заслужават най-обширно и подробно разглеждане. Защото са представители на един специфичен чудесен професионализъм – сплав от безспорни знания и умения и онази неповторима южняшка, само тяхна си – пловдивска! – всеотдайност и Любов към страдащия човек, към Пациента.

Именно водейки се от техния пример, създадох девиза на пловдивските лекари, които те приеха единодушно:

“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”.

И принципите им:

“Всеки пациент има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”.

Надявам се да са ги приели и да ги прилагат в практиката си. 

Проф. Иван ЗЪНЗОВ

Не съм безразличен и към името на проф. Иван ЗЪНЗОВ, моя първи асистент по хирургия, един от най-добрите, сърдечни и безкористни хора, които познавам. (Роден е през 1933 г. в чирпанското село Колю Мариново; моят баща пък му е земляк, от друго чирпанско село, Малко Тръново – това обстоятелство интуитивно ни правеше още по-близки). От 1980 г. е ръководител на Клиниката по сърдечно-съдова хирургия – специалност, чийто основател в Пловдив е именно той. Работи – и то успешно – в почти всички области на хирургията: коремна, чернодробна, кардиологична (първата сърдечна операция във Вечния град), гръдна, съдова, пластична, детска, ендокринна, урологична. През  последните месеци от живота му вече е със сърдечна декомпенсация, лесно се изморява; не влиза в операционната зала, но продължава да консултира. Та може ли Хирургът да си стои в къщи? И още нещо, много интересно и показателно: в края на професионалния си път социалистът Зънзов е консултант при доц. Григор (Гришата) Шишков, също бивш депутат, но от “противниковата” страна – СДС. Ето още едно доказателство, че в Медицината, още повече – в Хирургията може да има само Колегиалност, и никакво политическо противопоставяне. Великото Изкуство побратимява хората, които го упражняват, независимо от идеологическите им различия и пристрастия.      

Намирам сина му Димо Зънзов в Новотел “Пловдив”, където е мениджър. Говори с огромна любов и мъка за татко си:

“Така съм го запомнил: че живее и изгаря с работата си – тя бе всичко за него, целият му живот. Колко пъти разбуждаха посред нощ цялото ни семейство по един и същ начин: остър телефонен звън, краткият му незабавен отговор (даже не изслушваше причината, заради която го безпокоят): “Идвам веднага!” и незабавното му излизане. (Веднага си спомням за моя баща и безбройните стряскания и разбуждания на всички вкъщи при неговите спешни повиквания и консултации; това е съдбата на лекарските семейства, бел. Т. Н.). Често пъти така и не се връщаше – след тежката среднощна операция или консултация оставаше в клиниката да продължи направо в новия работен ден; и така – стотици пъти. Мисля, че нямаше чувство на умора. Вероятно това се дължеше и на невероятната му професионална нагласа да релаксира – бе способен веднага да заспи, ако ще и за 15-тина минути, по всяко време и навсякъде, дори и в такси. С наслада слушаше испанско болеро. Отпускаше и с лов. Ходеше с пушката не толкова да убие някакъв дивеч, колкото да се поразходи по полята и горите. В свободното си време пишеше научни трудове. Имаше над 250 публикации.

Когато беше народен представител (3 мандата, един от които – председател на Здравната комисия, бел. Т. Н.), си организираше операции в съботните и неделни дни; не само в Пловдив, но и в Стара Загора, Мадан, Чирпан. Не се интересуваше от възнаграждения – искаше само да го превозят.

Направи брат ми Елеан хирург, но мене – не можа, аз станах икономист. И до края му беше мъчно, че не продължих и аз Делото му.”, каза в заключение Димо Зънзов.

(Ох, моят баща също дълбоко страдаше, когато замених бялата престилка с перото. Никога няма да забравя с каква огромна горчивина ми каза, когато започнах работа като редактор в тогавашния в. “Здравен фронт”: “Учил съм те за лекар, не – за журналист или писател.” Едва ли ми е простил. Ще нося вината към него до края на дните си. Бел. Т. Н.)

Чест прави на ректора на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев и останалите пловдивски хирурзи, че нарекоха Аулата на УМБАЛ “Св. Георги” на името на своя незабравим учител и наставник проф. Иван ЗЪНЗОВ. Вечна да е паметта му!

Проф. Петър УЧИКОВ

На XI eтаж на “Хирургиите”, както пловдивчани наричат най-голямата болница не само във Вечния град, но и в цялата страна “Св. Георги”, се намира Клиниката по гръдна и коремна хирургия. Завежда я безспорният доайен на пловдивските хирурзи проф. Петър УЧИКОВ. Висок, стегнат, приветлив и усмихнат човек. Ходи стегнато, като младеж, чернокос – а е 70-годишен! Винаги съм смятал, че си боядисва косата. Сякаш ми чете мислите:

“Никога не съм дори и помислял да се къносвам. Всичко е въпрос на ген, чак след това – на начина на живот. Майка ми почина на 92 години, нямаше един бял косъм, ще повярваш ли? Ако не се бе залежала, след като си счупи бедрената кост, щеше да стигне, че дори и да надхвърли 100-те.”

От първия си работен ден, на 1 декември 1963 г., е хирург – започва в Окръжна болница – Смолян. За свои първи учители смята д-р Андрей Илиев и д-р Асен Маргаритов (който е също и онколог, и уролог). Годишният му актив е средно 500 операции. За близо 43 години досега са станали поне 21-22 хиляди. Какво ли не е виждал и отстранявал, особено в корема – от най-“прости” апендицити (всъщност, обикновени операции няма – винаги е възможно, не дай, Боже, да възникнат всякакви усложнения) до 8-кгр сарком (този казус му е един от най-тежките, отпрепарирвал го е 4-5 часа с пръсти от околните органи, с които се е срастнал – аорта, панкреас, черва; човекът живял още 7 години без никакви оплаквания, докатопочинал при катастрофа…).

По време на едно дежурство в “Спешна хирургия” – Пловдив извършва през цялата нощ – от 19 ч до 8 часа сутринта на другия ден – 18 операции почти без прекъсване; от тях – 11 апендектомии, 3 перфорирали язви, 3 холецестита и 1 илеус. Написва си рапорта, предава болните за наблюдение и чак по обед, когато си тръгва за дома, усеща умората. Уж сяда на масата да похапне, но се търкулва на дивана и спи дълбоко, непробудно и безпаметно чак до сутринта, цели 20 часа! Подобен противоестествен “алгоритъм” му се случва още няколко пъти. Определя го с простичката народна дума “утрепия”, т. е. да окапеш, да се претрепеш от работа…

Това е Съдбата на хирурга – товарът на пренапрежението и преумората. И на онази огромна, непозната за другите професии, почти непосилна Отговорност за Живота на други хора.

Разказва за една млада своя землячка, родопчанка. Докарват я след катастрофа, с разкъсан и премазан черен дроб. Тъкмо го зашива и затваря коремната стена – кръвва отново… Пак отваря, нови шевове и уж приключва и вече се размива – а тя получава втори излив. Следва трета реоперация. Отива си момата, ще я изтърват… Локално и венозно й влива фибринолитици, и – най-после: всичко вече е спокойно. Не си тръгва, седи над главата й дълги часове, бди като орел над пилето в гнездото си. Когато я изписват, му подарява родопско одеало. Получавал ги е с десетки, но това го топли най-добре, вече четвърт век – протрило се е, ала не го изхвърля, все с него се завива през зимните нощи; то му е като реликва.

Няма да забрави и друг случай, пак от Смолян. Младеж-секач, върху който се е сгромолясал отсечен бор. Строшените ребра проникват в белия дроб и диафрагмата и предизвикват разкъсванията им. Наставя, шие, отстранява съсиреци; всичко завършва благополучно. Анестезиологът екстубира момчето, то започва да диша самостоятелно. Целият екип се радва, сам д-р Учиков излиза навън и тържествено поздравява смълчаните родители с избавлението. И изведнъж – вътре настава някаква паника. Втурва се обратно, разтревожен. Сърцето на момчето е спряло – вероятно от токсините, пропили в целия организъм от клетъчния разпад на премазаните тъкани.

Заридава пред всички.

“Със смъртта на млад пациент не се свиква!”

Принцип в работата?

“Бъди всеотдаен и честен със своя болен!”

Това, според проф. Учиков, трябва да бъде неотменно правило в етичните норми на лекарите, особено – на хирурзите. Не е съгласен обаче, че на пациентите трябва да се казва всичко в очите. Напр. при рак е по-добре те да бъдат благородно излъгани или поне заблуждавани. Разкрива жестоката истина единствено пред най-близките им. Никога няма да забрави един турчин. Диагностицират му рак на белия дроб; майката, уж обещава, но не му спестява истината. Човекът не издържа страшната вест и се хвърля от XI етаж. А заболяването е в ранния стадий, предстоящата операция е щяла да удължи живота му поне с 4-5 години.

Никога не би сменил хирургията с каквата и да е друга професия. Въпреки пренапрежението, безсънните нощи, страшната отговорност и безбройните разочарования от… собствените пациенти. (“Винаги има типове, които вгорчават живота на хирурга!”) Един опериран идва седмица след изписването с армаган – щайга ягоди. Професорът тъкмо ще влиза в залата. Дава му ключа от колата си – да я сложи в багажника. Когато следобед си тръгва за вкъщи, забелязва, потресен: липсват му инструментите и пожарогасителят…

И, все пак, не съжалява, че им е помагал; би ги лекувал пак, ако го потърсят. (“Силният човек винаги е великодушен.”) Важното е, че на 80-90% от пациентите помагаш истински, и то се вижда от всеки.

Те винаги се сърдят, когато не им даде повече болнични при изписване или придружаване. А опитният лекар преценява по професионална съвест: той много добре знае колко дни са нужни за заздравяване и възстановяване. (“И, после, не трябва ли да си щадим държавата – тя нали е на всички ни?”) Веднага му стават едва ли не врагове, когато не им угоди. Както и – когато откаже да оперира техен близък, който е безнадеждно болен. Или директно им каже да се готвят за най-лошото. Какво, като е преценил, че е  иноперабилен? Хората смятат, че хирургът, особено ако е професор, трябва да е способен да извърши и невъзможното, да избави и неспасяемия. А всички ние, от неграмотния ваксаджия до президента, сме едни обикновени простосмъртни от еднаква плът и кръв; с нищо не са ни различни и анатомичното устройство, и физиологичните процеси.          

Не е дълбоко религиозен, но все му се вярва, че има някаква Свише Сила, на която, особено при тежки случаи, се уповава. Когато тръгне към някоя сложна операция, повтаря пред екипа думите на баба си: “Господ напред, и ние след него!” Над бюрото си е закачил  иконата на св. Георги Победоносец. Нека и той да го води…

Смята за свои учители генерал проф. Генчо Кръстинов (“Много благ човек беше. Добър, колегиален – душица.”), проф. Пею Мишев (“Точен диагностик”) и, най-вече, проф. Янко Добрев (“Вярно – суров,  затворен и дори недружелюбен, но превъзходен професионалист. Няма област, в която да не е оперирал, при това – успешно: сърце, бял дроб, ортопедия, урология. Той извърши първата интратрахеална наркоза в България, първата остеосинтеза, т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата комисуротомия”).

Според проф. Петър Учиков, синонимът на българската хирургия е проф. Янко Добрев. Допълва: “Проф. Иван Зънзов е негов ученик. И то – най-добрият!”. За изключителни хирурзи смята също проф. Юрий Тошев (“Невероятен човек, диагностик и оператор; изтъкан от интелигентност, финес, чистота и добронамереност”), както и проф. Димитър Плосков (“Хирург-художник; жалко, че си отиде толкова млад – уви, той си е виновен – много пушеше и пиеше…”), и проф. Лазар Хайдудов (“Освен блестящ и всеотдаен хирург, беше и най-големият ни лектор.”).

Проф. Петър Учиков не спира да работи и до ден днешен. Собственият му син също работи при него, вече е доцент. Какво по-хубаво от хирургическите династии?!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Злате ДУДУНКОВ

И този мастит хирург-дълголетник е изключително скромен и не обича да шуми около себе си, подобно на своя приятел, 90-годишният доайен на българските хирурзи проф. Станко Киров, с когото делят един и същ кабинет в Националния Онкологичен център. През август 2010 ще навърши 80 години (с цели 10 години е “по-млад”!), но всеки ден и той, като проф. Киров, е там, в болницата, сред колегите и пациентите си, готов да влезе в операционната, да консултира и да реже със скалпела.

Вуйчо му е известният професор по УНГ Георги Янков (1895-1974); като млад студент Злате ходи при него да му помага при тонзилектомиите и други операции, и тази дейност му харесва. Субординатурата кара в ИСУЛ, при самия проф. Борислав (Бочо) Кръстев (“енциклопедист с голям диапазон, с виртуозна лека ръка, колегиален, внимателен с кадрите”), а разпределението – в Ихтиман, където зав. Онкологичния кабинет е д-р Крапчев (асистент на проф. Станишев, и поради това непростимо “престъпление” – “заточен” тук…); той обаче, както всички ученици на великия си учител, е великолепен лекар и му внушава любов към раково болните хора и почти клетвено желание и умение да им помага, да ги спасява.

И ето го, бъдещия проф. Злате Дудунков, при друго напразно потискано светило от школата на Станишев – д-р Иван Руменов, който завежда, допуснат “по милост”, онкохирургичното отделение на Трета градска болница. С какво си спомня за него?

“Иван Руменов беше изумителен хирург: отлично владеещ топографската анатомия, с голяма работоспособност, бърза и точна оперативна техника и добри лечебни резултати. И, освен това – много земен, отзивчив, състрадателен, колегиален.”

Проф. Злате Дудунков е извършвал десетки хиляди успешни операции – от хернии и перинеални фистули до заместване на хранопровод със стомах и тънко черво и чернодробни и дебелочревни резекции. Разработил е нови оригинални методи: за операции на генерализирана дебелочревна полипоза със запазване на цекума и колон асценденс (в 6 варианта), тотална проктоколектомия и пр. Всичките му болни са преживели 5 години след операциите; много от тях – и над 20-30 години, с добра физиология.

Бил е Хумболтов стипендиант. Специализирал е в Германия (Франкфурт, Мюнхен, Аахен, Ерланген, Регезбург, Тюбинген). Оттам е привнесъл много опит и знания в България, и щедро ги е раздал на сътрудниците си: Куртев, Ралчев, Джонгов, Александрова, Марков, Иван Гаврилов. Любимата му ученичка е проф. Виолета Димитрова.

Обиколил е цяла България; къде ли не са го викали за консултации и извършване на най-сложни операции? В Габрово му е най-тежко: цели 13 часа над масата, където лежи с разтворен разтворен един колега, с плъпнал и враснал от дебелите черва до ректума карцином. Асистиращите излизат, пушат, ходят до тоалетната; проф. Дудунков не усеща нищо, вторачен в оперативното поле, цял плувнал в пот. Накрая не може да помръдне нито ръцете, нито краката (те са като колони, враснали в циментовия под); без да може да сгъне коленете си, едва се добира до лекарския кабинет, където се струполява и заспива мигновено на дивана; няма сили дори да свали ръкавиците си. Но габровският лекар вече над 15 години не само е още жив, но и продължава да работи!!

Така е вече 55 години за проф. Злате Дудунков: не вижда как растат дъщерите му, как преминават празниците, неделите, Нова година: той е все в залата, надвесен над поредния упоен на масата пациент, който му е поверил най-ценното – Живота си. Почти не ползва и отпуските си. Момичетата му затова и не тръгват по професионалния път на татко си; подобно себераздаване наистина не е за всеки.

Затова пък внукът му, д-р Злати Тодоров, завършва медицина в Франкфурт и в момента специализира там хирургия. Сигурно ще стане отличен Лекар като дядо си.

Проф. Злате Дудунков е силно религиозен; винаги се моли Богу, преди да се измие за поредната битка с болката и смъртта.

Добър е Господ, помагал му е повече от половин век.

Надява се, уповава Му се: да продължава да бди над него и пациентите му.

И дано да бъде толкова милостив и към внучето…

Проф. Николай ЯРЪМОВ

След неочакваната, толкова ранна кончина на доц. Димитър Трифонов, неговото място на началник емблематичната Втора Хирургична клиника “Проф. Ал. Станишев” заема друг млад и енергичен човек – проф. Николай ЯРЪМОВ.

Макар и сладкодумен, е трудно да се поддържа разговор в неговия кабинет: тук непрекъснато влизат млади колеги с въпросите си за хоспитализиране или изписване на пациенти не само от София, но и от цяла България. (Втора хирургия е известна с безотказността и достъпността си.)

Проф. Яръмов е софиянец, но като млад лекар започва и дълги години работи в далечна Силистра. Още като студент е кръжочник в “Пирогов” при проф. Веселин Матеев; работил е и с незабравимия проф. Алберт Луканов. Спомня си го като достолепен, вече възрастен, но непредаващ се на времето Лекар. Веднъж, през юни, внезапно застудява и той идва в “Пирогов”, повикан за консултация, с… балтон и ръкавици, като през смях си признава, че се е настудувал в Сибир… Оперирайки, не спира да ръси духовитости; една от най-непреходните от тях е: “Любов и хирургия се учат нощно време…”

Как ще забрави и знаменития проф. Янко ДОБРЕВ? Често идва с пътническия самолет от София в Силистра като консултант. Чакат го пациенти на… цели 5 маси! Някои от хората дори са вече отворени. Проф. Добрев бързо оперира всички, като на чуден, вълшебен конвейер; само си сменя ръкавиците. Младите колеги след него затварят разрезите. Вечерта, по традиция, му устройват прием в резиденция “Сребърна”, където достъп по принцип имат само Тодор Живков и специалните му чуждестранни гости. Професорът не показва нито за миг, че е изморен от 5-те извършени тежки операции: пайва, хапва, танцува с младите медицински сестри. Сутринта се връща в София със следващия самолет, а в хирургичното отделение дълго обсъждат възхитителните му операции и обноски.

Тук, в Силистра, младият, едва 27-годишен Яръмов получава завинаги своите варици… Два автобуса катастрофират; в болницата за броени минути докарват над 30 души. Операциите, които им извършват по спешност със зав. отделението д-р Владимир ЯНКОВ, продължават цели 18 часа: прави, без да подгънат на крак, без дори да отидат до тоалетната. Понеже е страстен пушач, Янков пафка в залата цигарите, които му подават с щипки, но също не излиза. Накрая, Николай се струполява на кушетката, целият схванат, със силни крампи на подбедриците. Там обаче вече са “разцъфтели” поддалите, разширили се като рози вени. (Ще си ги носи цял живот…). Толкова е дехидратиран, трябва цял час да го наливат с венозни системи, за да проработят бъбреците отново…

Не получават и стотинка за извънредния си, разбил здравето им труд…

След Силистра, която ще запомни с извънредно много работа и трудности (вкл. бутане на закъсала в прословутите добруджански снежни преспи линейка), спечелва конкурс в Първа хирургия, където работи при професорите Ганчо Ганчев и Карл Енев. После – в ИСУЛ.

И сега – в знаменитата Втора хирургия, като неин ръководител! Отговорността е голяма: та тук се е подвизавал великият проф. Александър Станишев, печалната легенда на българската хирургия!

Няма ден, в който проф. Яръмов да не оперира. Насочен е предимно към злокачествените стомашни и дебелочревни болести, но е на “ти” и с гръдната и ендокринната хирургия. Казва, че онкохирургията е хирургия на лимфните възли, т. е. не по-маловажно от радикалното отстраняване на тумора е тяхното “изчистване” от обхванатите ги метастази. Има повече от 20 пациенти, оперирани по повод стомашен рак, с над 10-годишна преживяемост. На 7 април и на Никулден някои от тях идват с цветя и подаръци, други изпращат картички или само му се обаждат по телефона. Малко ли е това за Хирурга?

В коридора срещам стар познайник: д-р Николай КЪТЕВ; познаваме се още от романтичния бунтарски период на КТ “Подкрепа”, чиято медицинска секция той оглавяваше. Води ме в кабинета си и ми разказва неща, за които не съм и подозирал.

И той е бил кръжочник от студентските си години в емблемата “Пирогов”, само че при обаятелния проф. Антон МИТОВ; определя го като най-добрия човек, когото е срещал някога. Неуморим хирург и педагог, през свободното си време той дирижира хора на болницата и пее в него соло със своя кадифен, но мощен бас. Кътев твърди, че именно проф. Митов първи у нас въвежда спешната ендоскопия (при хеморагии от гастроинтестиналния тракт). Любимият му израз е: “Слънцето, въздухът и простаците никога няма да свършат!”…

Още третокурсник, Кътев през вечер дава доброволни нощни дежурства в “Пирогов” – нали именно тогава се учи спешната хирургия? Включва се в екипите на проф. Андрей Стойчев, д-р Атанас Косталевски, д-р Мирослав Семов – все чудесни диагностици и оператори.

Още тогава извършва около 80 апендектомии; прави и първите си холецистектомии, дори… шие наръгано с нож сърце (заедно с д-р Иван Петков); вероятно Кътев е единственият студент-медик у нас, затварял проникваща прободна рана на сърце! Твърди, че това е “велико чувство”: да държиш все още туптящото, но вече мъждеещо, замиращо в ръцете ти човешко сърце и като самия Господ-Бог да го съживяваш, а заедно с него – да връщаш обратно в Белия Свят Душата, пропадаща в Небитието!

Преминава и през т. нар. “дълбока провинция” – в далечния Тутракан, в чиято операционна зала свещенодейства местната знаменитост д-р Камен Палатов. Немски възпитаник, строг, организиран и взискателен, той извършва стомашни резекции с местна упойка. Николай интубира, реже, съшива; на 2 пъти дава от своята кръв за легналите на масата пациенти.

Далеч от София, а и от целия забързан и зает с проблемите си свят, също живеят, работят и спасяват хора десетки никому неизвестни и като че ли невидими прекрасни Лекари и Хирурзи. Поклон пред тихия им, незабележим и винаги недооценен от държавата и обществото ни Подвиг!

Запален скиор, подводен водолаз и гмуркач, д-р Николай Кътев е вероятно единственият наш хирург, който редовно (от 1996 г.) участва в благотворителни мисии на ООН и САЩ по целия свят. Къде ли не е ходил и оперирал: в Индия, Филипините, Танзания, о. Пемба. Преживял е какви ли не ужаси: от зейнала насреща му зелена мамба до тайфун, едва не свалил самолета, с който пътува от Индия към филипинския о. Борокай, където, в заляната от пороя болница, вече го чакат за операция десетки бедняци. В някои от мисиите го придружават жена му, която е медицинска сестра и още невръстното им дете Николай, днес също тръгнал по трудния, но толкова романтичен път на баща си в хирургията.

Д-р Кътев специализира ендокринна хирургия в Сан Франциско и гръдна и ендокринна онкохирургия в Каназава, Япония; в друг град от Страната на изгряващото слънце – Шизуока, дори изнася лекции. Отива и в Милано, където се учи от световноизвестния легендарен създател на реконструктивната мамектомия при рак на млечната жлеза проф. Умберто Веронезе, който и на 84 години продължава да оперира!

Няколко месеца дава нощни дежурства в “Куин Елизабет Хоспитал” в английския град Нюкасъл.

Заплащането там е 50 лири на час!…

Защо ли се е върнал в България, където ще му начисляват по 80 стотинки?!

Родина, сине…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Чавдар ДРАГОЙЧЕВ

За обществеността и съсловието ни името “Чирков” винаги ще бъде свързано с “Драгойчев” – но не като антитеза, а като допълнение; Чавдар е другата неувяхваща легенда в кардиохирургията ни…

Добре познавах този изключително топъл, добронамерен, скромен и общителен човек. Дълго време не успях да взема дори и едно кратко интервю от него, защото беше много зает.

Накрая ми отдели половин час. Току-що бяха дошли т. нар. “промени” и, “разбира се”, не никакви предисловия го бяха пенсионирали (та “как иначе”: нали майка му е била член на Политбюро?! Това с нещо да ви напомня някои минали времена?). Беше страшно огорчен, защото се чувстваше още способен да оперира, а някой престараващ се “тъмносин” му бе изтръгнал скалпела от още сигурните ръце. Не ми разреши да записвам нищо, нямало смисъл. Никога досега не го бях виждал толкова разсеян, направо – сломен. Стараеше се да не му личи, но покрусата лъхаше и от стойката му; дори и кафето горчеше. Запомних обаче, по смисъл, някои от изводите му:

“Хирургът не може да живее без операционната и пациентите си.”;

“Кога отлетя този Живот; сън ли беше, имало ли го е изобщо?!”;

“И все пак, и все пак, смисълът на Живота е в Семейството и Децата…” (изрече го той, който никога не е имал нито семейство, нито деца, просто защото жените не го влечаха!…);

“Колко дълги-дълги години учение, трупане на опит, напрежение, безсъници, стотици спасени хора – и като те пенсионират, никой не се сеща за тебе, сякаш изобщо не те е имало, сякаш не си живял и не си сторил нищо-нищичко… Това признак на какво е: неблагодарност, немарливост, липса на чувство за историзъм? Или просто така е устроен човекът: всеки си има своите лични грижи и проблеми и никак не иска да се занимава с другия, даже и да го погледне, една добра дума да му каже. Ако човешката същност е такава, тежко ни на всички нас, на цялото ни общество.”

“Поне учениците ми можеха да звънкат отвреме-навреме, да проверят – жив ли съм, умрял ли съм; все пак, нали съм им “държал ръцете”, предавал съм им занаят, правил съм ги хора?!”

После сподели шеговито, че ще ми става “колега” – пишел автобиографичната си книга със заглавие “Начало”.

Скоро след това наистина я държах в ръцете си.

Но седмица-две след отпечатването й него вече го нямаше…

Ще си позволя да цитирам няколко случаи от тази великолепна книга (колко хубаво би било видните наши лекари да издават своите спомени!)

Възпитаник на детски дом в гр. Иваново (край Москва), малкият Чавдар ходи да изнася импровизирани концерти (той беше чудесен пианист) на бойците, които се лекуват в близката военната болница. Веднъж пристига цял ешелон, направо от фронта, с ранени войници. Непреодолимо влечение го отвежда в превързочната. А там: нетърпима смрад и зловоние – на пропити с кръв и кал дрехи, на бликаща от раните гной; разнасят се стенания и предсмъртни викове…

Храбро, без маска или ръкавици, отива да помага на лекарите, които, без да спират, срязват дрехи, почистват абсцеси и флегмони, шинират фрактури. “Ще станеш хирург!”, похвалва го една млада лекарка. А малкият пианист й отвръща възторжено и без да се замисля: “Непременно!”

(Впрочем, без да съм знаел това, защото книгата още не беше излязла, го бях попитал: “Какво, наистина, е хирургията? Карма, съдба, благослов, проклятие, предопределение? Или просто професия?” И той ми го каза смразяващо простичко: “Всичко това. Плюс една Искрица Божия.”)

Проф. Чавдар Драгойчев пише за своята Хирургия:

“Защо избрах точно тази специалност? Защото обичам радикалността и отговорността, а те са присъщи най-вече на нея. Хирургът лекува болните по най-деен начин и бързо, дори веднага, вижда резултатите от своето лечение. При несполука той винаги усеща и частица своя вина, обвинявайки в несъвършенство не само медицината, но и своите собствени ръце.

Наука или изкуство е Хирургията? Истинската наука е невъзможна без наблюдателност и фантазия – а те са присъщи на изкуството. Неповторимостта в него се гради върху индивидуалността на твореца, който винаги влага нещо от себе си. Откритията на отделни хирурзи бързо стават достояние на стотици последователи и движат напред хирургичната наука и практика. Но дали те винаги могат да повторят сътвореното преди тях от първомайстора? Затова Хирургията е както наука – защото трябва да се учи дълго, отговорно и последователно, така и изкуство – защото е индивидуален акт и допълнително изисква фантазия и творчество!”

Колко точно и справедливо е почувствано и казано!

Емоционален и сърдечен човек, в началото на професионалния си път Чавдар буквално се е сривал от мъка, когато някой пациент си е отишъл от живота. Бъдещият проф. Димитър ДИМИТРОВ (доайенът, заедно с генерал проф. Коста Стоянов на българската кардиохирургия) му казал буквално следното: “Колега, ако все така преживявате всеки починал опериран болен, няма да издържите дълго. Калявайте нервите и притъпявайте чувствителността си – или оставете мечтата си да станете хирург.”

“В захлас” наблюдавал в полуразрушената от бомбардировките Работническа болница “чародея д-р Димитър Плосков, който толкова майсторски вадеше камъни от бъбреците, прекройваше стомах и се справяше с ехинококови кисти”.

В книгата си “Начало” проф. Драгойчев разказва с изключителна любов и благодарност за своите учители и колеги. Подобно преклонно и благодарно, хипократовско отношение е възможно само при големите Личности.

Сбогом, добродушен Мъдрецо!

Не, проф. Чавдар Драгойчев не е мъртъв! Той остана навеки в историята на българската медицина.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ЧАСТ 21

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Генчо НАЧЕВ

Той е родом от Казанлък, където баща му д-р Кръстю Начев дълги години завежда Хирургичното отделение на местната Районна болница.

Между другото, от този красив наш град, разположен между Стара планина и Средна гора, център на Розовата долина, са и още двама именити български хирурзи: д-р Христо Стамболски (р. 1842), професор по оперативна медицина в Цариград и д-р Георги Хаканов (р. 1851), извършил първата у нас обща хлороформена наркоза, старши лекар на Хирургичното отделение и управител на Александровската болница.

Изключително трудно ми беше да откопча 20-тина минути от наистина свръхнапрегнатото му всекидневие за разговор в неговия кабинет (Велика Събота, 3 април 2010 г.).

Не го оставих на мира, докато не си осигуря тази среща. Защото, поне според мене, вечната триада на българската кардиохирургия са професорите Чавдар Драгойчев, Александър Чирков и Генчо Начев.

Защо е станал хирург? Заради баща си ли?

“Разбира се, че заради татко: нали от първолак ми викаха “Доктора”. Като завърших (с пълно отличие и златен медал, бел. Т. Н.) Математическата гимназия в Казанлък, реших, че не отива да завърша примерно някакво инженерство, а прозвището ми да е “Доктора”… Как ще звучи: “Инж. Начев, Доктора”?… Така този детски прякор предопредели бъдещето ми. До втори курс бях кръжочник по физиология, но тази наука ми се стори доста скучна, затова още в трети курс се прехвърлих в хирургическия, направо в “Пирогов”, при благия проф. Антон Митов. Съветваше ни, учеше ни като свои деца. С часове съм наблюдавал него и началника на IV екип д-р Мирослав Семов как оперират; режеха, шиеха и… непрекъснато обясняваха.”

Завършва медицина през 1975 г.; с отличен успех (може би не само “Доктора”, но и “Отличника” трябва да е прякорът му, защото проф. Начев никога не е признавал и заемал друго място, освен първото!)

“На разпределението пожелах, разбира се, хирургия, ако може – по-близо до родния край. Извадих голям късмет: пратиха ме в Стара Загора, при самия д-р Рашо Рашев, тогавашния началник на отделението. Той беше изключителен хирург и ръководител. Сутрин идваше на работа преди 6,30 ч. За 15-тина минути се ориентираше къде какво има: кой е приет, кой ще бъде изписан, кой се е влошил. Имаше голямо доверие на нас, младите. Там, без специалност, съм правил почти всичко, вкл. и стомашни резекции. Работил съм и с д-р Димитър Тренчев, който по-късно обособи и оглави отделение по детска хирургия; и той беше много опитен и грижовен, напътствал и учил ме е, без да крие нищо. Чудесни колеги!

Не след дълго трябваше да отбивам военната си служба… Пратиха ме във Военната болница на Пловдив. Тук срещнах изключителния човек, хирург и ортопед д-р Александър (Сашо) Александров и се увлякох по… ортопедията. Но като ми изтече срокът, отново трябваше да се връщам в Стара Загора.

Тогава прочетох една след друга 2 обяви за асистенти: по кардиохирургия и по ортопедия и травматология. И понеже съобщението за кардиохирургията беше изпреварило с 2-3 дни, се явих на този конкурс. Явих се пред проф. Милан Милев, и спечелих.

Така ортопедията загуби… Ако обявата й беше първа, сигурно сега щях да бъде ортопед-травматолог…”

(Справка. Проф. Милан МИЛЕВ е роден през 1920 г. в с. Велиново, Трънско, днес е покойник. Има над 110 научни публикации по сърдечно-съдова хирургия и органна и тъканна трансплантация. Конструира първия в България дефибрилатор (1955) и фибрилатор (1964), първите у нас електроманометър, апарат изкуствено сърце – бял дроб (1962), първия изкуствен бъбрек (1959), първия в страните от бившия СИВ изкуствен бял дроб за еднократно ползване (регенератор, 1979). Беше много скромен, никога не изтъкваше заслугите си. безспорно, той също има своя значим дял в развитието на българската кардиохирургия.)

Бъдещият проф. Генчо Начев работи не само с проф. Милев, но и с чудесния съдов хирург доц. Стоян РАНКОВ. Междувременно специализира реанимация и интензивно лечение след гръдни и сърдечно-съдови операции в Университет “Гьоте”, Франкфурт на Майн; дори 6 месеца е ординатор в реанимационното отделение. Но както не му е отредено да стане ортопед-травматолог, така съдбата го отклонява и от реанимацията…

През 1984 г. тук идва съдбовният за цялото ни здравеопазване Александър Чирков, който пръв въвежда съвременния европейски маниер в него и окончателно запалва най-ентусиазираните си млади колеги: Генчо Начев, както и незабравимия Борис Мишев, Людмил Бояджиев и Атанас Тодоров (който в момента работи в Швейцария) да се заемат с кардиохирургията. Праща и него на специализации, една от тях – в прословутия Институт “Мейо”, в Сърдечния институт в Минеаполис (по трансплантации на органи в гръдния кош), както и в Медицинския колеж Байлор в Хюстън, за цели 6 месеца, при световната знаменитост ДеБейки (неотдавна той почина на 99-годишна възраст!), от когото се научава да взема възможно най-бързите решения – защото, както му казва простичко той, “сърцето и мозъкът не могат дълго да чакат”…

Бъдещият професор специализира също и в самия Кралски Колеж по хирургия в Лондон (по хирургия на аортния корен, хомографт, автографт и “Стентлес”-биологични протези), както и в Немския сърдечен център в Берлин.

Защитава и взема специалност по сърдечна и съдова хирургия в самия Европейски борд по гръдна и сърдечно-съдова хирургия.

Член-основател и член на УС е на Световната Асоциация по сърдечно-гръдна хирургия, основател и президент е на Българската асоциация по гръдна и сърдечно-съдова хирургия. Почетен гражданин и на родния Казанлък, и на българската столица.

И, ето, в момента проф. Генчо Начев е безспорният актуален всепризнат национален консултант по кардиохирургия.

Какви са тайните на успехите му?

“На първо място – непробиваемата висока концентрация. По време на операция мисля само за болния. На него не трябва да му се отразява нищо странично и лично мое: дали съм уморен, дали имам служебни или лични неприятности – той с нищо не ми е виновен за тях. В момента на операцията Той ми е Всичко, Той ми е и Богът, и Царят!”

Имал е случаи да не излиза от Клиниката от понеделник до четвъртък; само сменя зеленото облекло и ръкавиците и се надвесва над следващата маса, където лежи безпомощното тяло на поредния пациент с разтворен гръден кош и замряло сърце, чакащо пръстите Му, които да му върнат Живота.

На 31 декември 2009, навръх Новата година, проф. Начев с екипа си експлантира сърце от безжизнена жена и веднага го трансплантира на друга; операциите продължиха чак до 12 ч на другия ден, 1 януари 2010. (Някои от българските медии отразиха този подвиг с 2-3 реда на вътрешните си страници. Ами, да, да не би да става въпрос за силикона в пазвите на певачките или менюто на празничните трапези на самовлюбените олигарси?)

Как издържа на това свръхнапрежение?! Не се ли уморява?

“Не, всичко е въпрос на тренинг и нагласа. Щом си станал хирург, трябва да се сприятелиш с безсънието…”

Записвам други негови мисли; те са впечатляващи по своята скромност и смирение:

“Има една Висша Сила, която ни води и направлява; Тя спасява пациентите ни; ние, лекарите, сме само инструмент в ръцете Й. Не ние даваме Живота, а – Тя! Най-голямата ни грешка е, ако в даден момент, особено след особено тежка сполучлива операция, се помислим за най-великите, едва ли не за Богове. Защото на другия ден е възможно, не дай, Боже, да се провалим при друга, наглед уж много по-малка и лесна интервенция… Та колко пъти е ставало, сигурно – на много от нас, особено в близкото минало, когато не провеждахме антитромболитична профилактика: безупречно извършиш сложната операция, всичко е преминало повече от отлично, като по учебник, и тъкмо изпишеш човека, той се облече, почерпи ни и си тръгне с близките си, весел, с цветя в ръце, и току се срине на вратата и загине за броени минути от белодробна тромбемболия… В Хирургията няма нищо, което да е абсолютно сигурно! Самозабравянето е най-големият бич за всеки лекар, особено – за хирурга. Ние предполагаме, но Онази Висша Сила, може би е Господ, разполага – с нас и със съдбите на болните ни.”

“Каквото и да става – винаги си запазвам Духа! Абстрахирам се от всички неприятности и гадости, каквито и да са те; иначе – при това огромно натоварване – може и да се срина…”

Помни първата си операция (разбира се – апендектомия); прави я като четвъртокурсник, пред баща си в Казанлък.

Досега има около 400 операции годишно на “отворено сърце”; вече са му общо над 10 000, при средно 2% смъртност.

И още негови мисли:

“Успехът на кардиохирурга зависи от бързината му – сърцето и мозъкът му трябва да бъдат обезкървени колкото може по-малко време.”

“Когато оперирам, обичам в залата ми да се лее музика; предпочитаната ми е “Годишните времена” на Вивалди. Обичам още Бизе и Равел. Накрая, когато съм завършил и напрежението е отминало, може да ми пуснат и сиртаки…”

“Директор е длъжност, Лекар е професия, Добър Лекар е Призвание!”

“Мъчно ми е, че за нас, българите, се харчат по 250 евро годишно; в Германия тази сума е 3000. Ние 12 пъти по-малоценни ли сме от германците?!”

“Да, ние, кардиохирурзите, вземаме добри пари, но те са “кървави”, защото работим по 12-14 часа непрекъснато; после, на стари години, ще трябва да ги харчим за собственото си здраве…”

Кабинетът му е подреден, уютен, блести от чистота (а в какви кочини, и то при големи професори, съм влизал…). Над бюрото си е закачил огромен портрет на Стефан Стамболов. Питам го – защо? Отговаря съвсем лаконично:

“Защото е може би единственият наш държавник, който е българофил!”

И тук мислим еднакво.

Малцина знаят, че проф. Начев е положил основите на университетските клиники по кардиохирургия в Пловдив и Варна. Единствено в ръководената от него Болница “Св. Екатерина” се извършват сърдечните трансплантации в България. Проявява се и като безспорен отличен мениджър: Европейската бизнес асоциация удостои болницата с Награда за европейско качество. Написа и Ръководство по сърдечна хирургия. Кога почива?!

Отпуска с тенис, обича да посещава и едно свое си местенце, закътано в Балкана, току над родния Казанлък; там обича да язди и кон. Спортът също крепи тялото и духа му: като юноша е бил републикански първенец с отбора си по волейбол. (Нали вече казах: само първото място, винаги в челото!).

Впечатляващо е и друго. През м. г. проф. Генчо Начев със собствени средства поръча паметна плоча с барелефите на своя съгражданин подпоручик Константин Георгиев (автор на текста на безсмъртната песен-химн “Велик е нашият войник”) и нейния композитор Михаил Шекерджиев; тя бе неотдавна открита в Казанлък на площад, който, по предложение на професора пред Общинския съвет, прие името на поета.

Кой казва, че хирурзите били без Душа?

Здравният министър д-р Евгений Желев и председателят на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов без нито миг колебание преподписаха дипломата, удостоверяваща, че проф. Генчо Начев е “Лекар на България” (2009), вторият след Чирков кардиохирург-носител на нашето най-високо професионално-съсловно звание.

Напълно заслужено! Да му е честито и да си го носи навеки със здраве!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

От учениците на проф. Чирков познавам почти всичките.

Ходих в залата на “Св. Екатерина” да гледам как оперират двама от тях.

Д-р Димитър НИКОЛОВ е веселяк, татаника и притропва в такт с италианската песен, която се лее от касетофона, докато сменя клапа. Разказва няколко вица на колегите си. Обича скоростите: хвали се как взема разстоянието София – Албена за 4 часа; не спада под 140 км/ч. Приключва бързо и тук – и отива в съседната зала, където – упоен, с разтворен гръден кош – го очаква вторият му за деня пациент. (Днес Митко работи в “Токуда”).

В трета зала оперира доц. Боян БАЕВ. Асистентите му нещо се суетят; подвиква им, без да жали самочувствието им пред сестрите: “Още ли не сте се събудили?”; “Къде гледате?”, чак подскача; имам чувството, че всеки момент ще ги замери с нещо или ще ги ритне… Забелязва почудата в погледа ми и високо, за да го чуят и те, обяснява причината за изнервянето си: “Пациентът е над всичко! Когато го приспим и се надвесим над него, ние сме длъжни да бъдем изрядни. Защото трябва да извършим това, за което сме го разрязали, да го събудим и да го изпратим по живо, по здраво, при близките му.” После добавя: “Да, карам им се (нека дори да ме смятат за лош), защото този човек, дето е легнал под чаршафа, ми се е доверил и аз съм му обещал, че ще живее! Той ми е много по-важен от тяхната дребна обида и криворазбраното им честолюбие. А и те знаят, че трябва да си гледат работата, да треперят над човека, все едно, че оперират баща си!”

Екипът му мълчи: съгласни са; той е прав. И съсредоточават цялото си внимание към Пациента.

Трето поколение хирург, Боян е внук на починалия по време на работа проф. Баю Баев (създателят на българската ендокринна хирургия) и син на дългогодишния национален консултант по хирургия проф. Станислав Баев (поставил плевенската хирургия на европейски основи).

С часове може да говори за болниците, където е специализирал (учил се е на кардиохирургично изкуство в Сион (Швейцария), Монпелие, Париж, Берлин), да обяснява разнообразни кардиохирургични техники. Подготвя хабилитация – ако успее, ще бъде наистина впечатляващо и невиждано у нас: три поколения български професори по хирургия!

Когато бе за кратко време изпълняващ длъжността изпълнителен директор на болница “Св. Екатерина”, бях свидетел колко много се измъчваше и искаше само едно: да се занимава не със сухата административна работа, която никак не пасваше на природата му – а единствено с оперативна дейност. Така и стана: назначиха за титуляр проф. Генчо Начев и доц. Боян Баев с искрена радост му отстъпи тежкото началническо кресло…

Боян няма и 50 години. Също като баща си, говори перфектно френски (завършил е френския колеж “Декарт” в гр. Алжир) и английски. Завършва медицина в София. След отбиването на толкова излишната военна служба (и аз бях старшина-школник, след дипломирането си, във Враца, ВВМИ, Ямбол и гр. Болярово; не намирам по-пропилени и затъпяващи 20 месеца от живота си, отнети ми от социалистическата ни казарма и държава), работи цяла година във Вътрешно отделение на болницата в Кула. Разбира се, баща му го насочва към хирургията и му издейства преразпределение в Ямбол, при приятеля си д-р Николай Недков. Ръководителите на моя роден град, обаче, не му намират… квартира (и откъде-накъде, нали не е футболист?!). Боян спи почти 2 месеца на хотел, на свои разноски (за които не му стига лекарската заплата и никой не му ги компенсира!) и, естествено, напуска вмирисания прашен град на Тунджа. Отива колкото може по-далече оттам – та чак във Видин. След което печели конкурс за асистент към Клиниката по сърдечно-съдова хирургия към НЦССЗ в Медицинска академия – София. Учи се не само при проф. Ал. Чирков, но и при проф. Хан в Сион, Швейцария; проф. Карпантие в болницата Брусе, Париж; проф. Шаптал в болница Арно дьо Вилньов, Монпелие; проф. Хетцер в Дойце Херц Центрум, Берлин. В Клиниката на проф. Чирков почти всеки ден е от сутрин до вечер, понякога там и преспива. Най-близкият му приятел е доц. Борис МИШЕВ, синът на проф. Пею Мишев, хирурга и ректора от Пловдив. (Той си отива много млад, едва 51-годишен; броени седмици след сполучливата операция, която извършва на тогавашния премиер на България проф. Любен Беров. Видният пациент обаче заболява от хепатит; Борето Мишев се притеснява и може би поради това получава рак на жлъчните пътища, който скоропостижно го въвлича в Гроба…)

Боян си спомня своя дядо проф. Байо Баев: “Слаб, елегантен, винаги конте в добрия смисъл на думата, облечен в скъпи костюми и неизменно бяла риза; имаше 40 чифта обувки. Не само изявен коремен хирург (бил е асистент на самия проф. Станишев), но и въвежда в България хирургията на щитовидната жлеза (издава монография на тази тема) и хирургията на вродените детски малформации на гастроинтестиналния тракт. Пенсионер е, когато го викат за операция на щитовидната жлеза на някакъв големец. Макар че не се чувствал добре (беше тежък астматик), отиват с татко; мие се, слага си ръкавиците и току пред операционната пада и умира моментално пред очите на сина си, колеги, специализанти и студенти.

Наистина, моят баща проф. Станислав Баев е създал съвременната хирургия в Плевен. Затова го поканиха, макар и на стари години, да ги консултира. Отиде без колебание, макар да страдаше от аритмия и стенокардия; оперираше, съветваше, изнасяше лекции пред чуждестранните студенти (на безупречен английски или френски език, както предпочитат) и след една година почина. Оперираше всичко, без сърце. Публикува над 300 труда. Горд съм, че съм техен внук и син. Там, в Плевен, и умря, в банята, подготвяйки се да отиде на работа…”

Забелязвам Библия на бюрото му. На въпроса ми дали човек има Душа, отговаря без колебание: “Разбира се!” Не е религиозен, но вярва, че съществува някакъв основополагащ принцип или Сила, които контролират и организират света.

Извършва около 130 операции годишно с екстракорпорална циркулация, като около половината от тях са комбинирани (клапно протезиране плюс поставяне на байпаси), а понякога – дори и още по-сложни (плюс протезиране на артерия каротис).

Неотдавна в Болница “Св. Екатерина” за пръв път в България са извършени 2 нови за нас операции: пластика на аортна клапа чрез малка торакотомия и имплантиране на изкуствена стент-аортна клапа през сърдечния апекс (извършено от проф. Генчо Начев) и комбинирана клапна пластика с възстановяване на синусовия ритъм (от доц. Баев, заедно с проф. Хефер от Щутгард). А на 56-годишен пациент със сърдечно-съдова недостатъчност бе поставено механично сърце (от доц. Димитър Петков, асистиран от проф. Начев), с което той може да живее до 7 години, докато евентуално получи донор.

Доц. Боян Баев подготвя хабилитация; пожелавам му да стане третият професор по хирургия след дядо си и баща си. Заявява ми, че кардиохирургията му е като хоби – сиреч, обича си я. Докато е жив и здрав, ще я упражнява! Отморява с музика и филми, но най-много обича художествената литература.

Друг виден кардиохирург на Болница “Св. Екатерина” с голямо бъдеще е доц. Димитър ПЕТКОВ. Интересното при него е, че е роден на самия 7 април (Световния Ден на здравето) 1961 г. Ненапразно зодията му – “Овен” е любимецът на зодиака, който винаги започва с нея: “Овен”-ът е водач, непознаващ заден ход; девизът му е “Аз съм” и с невероятното си упорство, прямота и почтеност разрушава преградите.

През м. януари 1990 г. (цели 2 десетилетия впечатляващ професионален живот!) младият хирург от Разлог печели конкурс за асистент в бленуваната от дете “Св. Екатерина” и облича снежнобялата престилка, на джобчето с емблемата на най-модерната българска болница. Последователно придобива специалностите “хирург” и “кардиохирург”. Пращат го на дългосрочни специализации в САЩ, Италия, Холандия и Германия. Не му е трудно – владее английски, френски, италиански, руски, справя се и с немския език. Какво повече е нужно за професионалното израствана на един Хирург: желание, труд и, безспорно, наставленията и помощта на стожерите в областта му.

Дневно извършва поне по една, но много често – по две операции.

Не се ли изморява? “Не, това е просто ритъм. Изморявам се, ако го загубя. Но това много рядко се случва.”

Как си почива? “С планове за работата.”

Има ли хоби? “Да, работата…”

През отпуските се впуска в културни екскурзии, най-вече до Италия. Обича да посещава и гледа старините й: Рим, Колизеумя, Венеция. И там, пред вечния Залез, да разсъждава върху смисъла на Живота и коварството на Смъртта, която толкова пъти е прогонвал.

И после, като се върне в “Св. Екатерина”, с утроени сили – пак да влиза в операционната и да разрязва и съшива уморените сърца на българите.

“Овен”, солта на земята: без шикалкавене, без имитиране на дейност, без угодничество пред началниците. Следва принципите си: “Няма нищо невъзможно, няма връщане назад. Всичко става, стига да го желаеш силно и да влагаш достатъчно воля и енергия.”

Звънват му по телефона, изпива си кафето (трето за деня) и отново забързва към залата: болният е интубиран, чакат го. За този 10-минутен разговор съм настоявал цял месец, връщал ме е поне 5 пъти. Не му се сърдя: Пациентът е преди всичко и над всичко!

Проф. Ал. Чирков е обучил десетки кардиохирурзи и инвазивни кардиолози, и това е негова огромна заслуга пред българската медицина. Достатъчно е да бъдат споменати: проф. Генчо НАЧЕВ, приемникът му на директорския пост; проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (национален консултант по съдова хирургия); доц. Юлия ДЖОРГОВА (председател на Националното кардиологично дружество в България), поставяла хиляда стента, извършила първата у нас инвазивна ангиопластика на пресен инфаркт; доц. Людмил БОЯДЖИЕВ; д-р Любомир СПАСОВ (той извърши първите чернодробни трансплантации от жив донор; директор е на Болница “Лозенец”, непрекъснато е в операционната зала и е постоянно зает), непрежалимият доц. Борис МИШЕВ (син на пловдивския хирург и ректор проф. Пею Мишев; починал толкова млад от рак на жлъчните пътища) и много, много други. Само това да беше извършил (създаване на национална школа по кардиохирургия и на цяла плеада блестящи специалисти-следовници), заедно с изграждането на първата българска болница от европейски тип – “Св. Екатерина”, е достатъчно да кажем на проф. Александър ЧИРКОВ: “Сполай ти!” Нещо повече – той заслужаваше и преживе паметник или поне една паметна плоча.

Това е моето мнение. Колегите и пациентите ще отсъдят доколко е правилно.

Но всички сме малки и грешни, прости ни, Господи!

Безспорният най-добър ученик и приемник на великия Чирков е проф. Генчо НАЧЕВ.

Автор: Д-р Тотко Найденов