115-тата годишнина от рождението на чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ ще бъде отбелязана в рамките на автентичните 16-ти Чилови дни (създадени през 1998). Тя е организирана от МЗ, БЛС, БАН, СУБ, Нац. Алианс „Живот за България“, Съюза на българските медицински специалисти и в. „Български лекар“, при следния дневен ред:
15 май, сряда, 15 ч. – тържествено събрание в Големия салон на БАН;
16 май, четвъртък, 13 ч. – научна сесия в МУ – Пловдив;
19 май, неделя, 12 ч. – поклонение пред гроба на професора в двора на неговата Къща-музей в родното му село Славейно, Смолянско, обявено през 2003 г. за „Свещено място на българската медицина“ и връчване на Наградата „Проф. К. Чилов“ – на проф. Стефан Горанов, нац. консултант по хематология (за медицина) и на Мая Данчева от Програма „Хоризонт“ (за медицинска журналистика).
Проф. Константин ЧИЛОВ (1898 – 1955) е завършил медицина във Виена. Издал е над 200 научни труда, вкл. 2 тома учебник „Вътрешни болести“; писал е по почти всички области на вътрешната клиника – кардиология, нефрология, гастроентерология, ендокринология, хематология, метаболизъм, дори паразитология; създател на българската клинична лаборатория. Почива от рак на дебелото черво, като последната си лекция изнася 20 дни преди кончината си именно на тази тема, описвайки собствените си страдания. Не е имал личен живот, отдаден изцяло на своите пациенти, студенти, специализанти и земляци-родопчани. Да бъдат вечни името и делата му!
———————————————————————————————————————————
Великият таджикски лекар Авицена (980 – 1037) от Бухара, автор на над 20 наръчника по медицина (най-важен от които е 5-томникът Канон на медицината”, определял арабската и европейската средновековна медицина за половин хилядолетие!), е бил наричан Князът на лекарите. Същото може да се каже, по отношение на българската медицина, и за чл.-кор. проф. Константин Чилов, който прокарва моста между нея и европейската медицина. Интересно е и друго – че и той е живял, колкото Авицена – много кратко, само 57 години. (Дали Чилов не е прероденият му Дух?)
Ето защо, си позволяваме да определим проф. д-р Константин Чилов като нашия роден Авицена или Княза на българските лекари. Неотдавна един професор по история на медицината ни направи забележка, че може би това определение е едва ли не пресилено. Отговорихме му, че всеки народ и всяко съсловие имат нужда от своите идоли, дори и те да са представени малко романтизирано.
Медицината в нашите земи започва от траките (средата на II хилядолетие пр. Хр.): обожественият тракийски цар Орфей (XIII в. пр. Хр.) е бил не само цар и и певец, но и лекар. Йоан Екзарх (Х в. сл. Хр.) в своя “Шестоднев” дава анатомичните описания на човешкото тяло, както и здравни съвети. Св. Климент Охридски (840 – 916) е бил не само голям просветител, но и лекар. В Климентовия манастир в Охрид той създава болница, в която през XI век получава медицинското си образование видният средновековен лечител и водач на богомилите Василий Врач (1028 – 114), изгорен на клада от император Алексий I Комнин. В началото на Х в. огромна популярност получава св. Иван Рилски Чудотворец (876 – 946), “първообразен най-изкусен лекар на боледуващите”, както го наричат учениците му.
Както се вижда, съвременната българска медицина има своите велики предшественици. И в най-мрачните робски времена нашият народ се е осланял на своите духовници и лекари. Специално за Родопите това е Хекимовият род от Златоград, от който произлизат 6 поколения медици (30 лекари!), а с. Славейно дава на България 93 висшисти-медици (71 лекари, 17 стоматолози и 5 фармацевти), първият и най-видният между които, безспорно, е проф. Чилов.
“ЧИЛОВИ ДНИ”
През 1998 г., в чест на 100-годишнината на проф. Константин Чилов, създадохме прословутите “Чилови дни”, провеждани ежегодно, въпреки необяснимите безумни пречки, които ни оказаха някои колеги (за учудване – от Смолянския край).
Идеята ни, предложена през м. април 1998 г. в офиса на УС на БЛС пред тогавашното му ръководство (председател – д-р Димитър Игнатов), кмета на с. Славейно Георги Чинков и директора на Болница “Д-р Братан Шукеров” – д-р Тодор Кумчев, бе единодушно одобрена и приета от всички тях. По-късно към нея без колебание се присъедини и кметът на Смолян Костадин Чаталбашев. В подготовката помогнаха незабравимите академици ген. Григор Мечков и Чудомир Начев, днес покойници, както и академиците Дамян Дамянов и Богдан Петрунов и проф. Младен Григоров. Първата научна лекция бе изнесена на 18 май 1998 г. от гастроентеролога проф. Валентин Коларски в заседателната зала на смолянската болница. На другия ден проведохме тържество в читалището на с. Славейно и поклонение пред гроба на проф. Чилов в двора на неговата Къща-музей. Така се родиха прословутите “Чилови дни”, които извадиха от забравата името и делото на проф. Константин Чилов и се провеждат ежегодно през м. май в родното му с. Славейно.
Наградата “Проф. К. Чилов”, създадена също от нас, с подкрепа на всички професори от Нац. Алианс “Живот за България”, се връчва ежегодно на виден наш интернист (защото самият Чилов и интернист), а не на анатоми, невролози и други лични приятели на присвоили чуждата идея местни временни величия. Носителят на автентичната Награда се определя и одобрява от здравния министър, председателите на БЛС, БАН, Съюза на учените в България, Съюза на българските медицински специалисти и главния редактор на в. “Български лекар”. Сред носителите й са такива знаменитости на съвременната българска медицина като академиците Илия Томов (кардиолог) и Богдан Петрунов (имунолог, алерголог), професорите Младен Григоров (кардиолог), Здравко Киряков (нефролог, създател на хемодиализата в България), Никола Григоров, Симеон Стойнов и Константин Чернев (гастроентеролози), Васил Димитров (алерголог), Михаил Протич (ендокринолог), Панайот Солаков (кардиолог), Димитър Димитраков (нефролог), Владимир Пилософ (педиатър-кардиолог), доц. Васил Христов (диабетолог), доц. Донка Стефанова (пулмолог-фтизиатър), проф. Стефан Горанов (хематолог), вече покойните академици ген. Григор Мечков и Чудомир Начев.
“ЧИЛОВИ ДНИ” се състоят от научна и празнична части, като кулминацията им е връчване на някой виден наш интернист на Наградата “Проф. К. Чилов” в родната му Къща-музей. Дълго време покривът й капеше, но бе ремонтирана благодарение финансовата подкрепа на д-р Никола ШИШМАНОВ, негов племенник (син на сестра му Калина), кардиолог-славейновец, който от дълги години работи и живее в Швеция, вече пенсионер.
През 2004 г. предложихме нещо ново на Национален Алианс “Живот за България”: да удостоим родното му село Славейно с единственото в целия свят гордо звание “Свещено място на българската медицина”. Това предложение бе прието с Решение №2/2004 г. на Алианса, чийто ръководител е акад. Дамян ДАМЯНОВ, който е председател и на Съюза на учените в България и на Дружеството на българските хирурзи. Този факт е лаконично отразен във вълнуващата табела, която предложихме през м. май 2005 г. на кметицата на Община – Смолян Дора ЯНКОВА и секретаря Петър ХАРАДИНОВ (той дойде и специално в София, за да го обсъдим) – да я изработят и да я открием пред селото, с надпис: “Добре дошли в Славейно, Свещено място на българската медицина!”. Така и стана! Общината изготви табелата и ние я открихме през м. юни 2005 г. Оттогава тя е там и до днес; надявам се – и во веки веков!
КЪЩАТА-МУЗЕЙ “Проф. К. ЧИЛОВ”
е, според нас, Светая Светих, българският Ерусалим, Божи гроб или Света Гора (определете я както искате) за нашето лекарско съсловие; достолепния мъдрец акад. Чудомир Начев казваше, че всеки български лекар трябва да дойде тук – не само на преклонение, а и за пречистване, за да вземе частица от Духа, Човеколюбието и Колегиалността на този колос на българската медицина.
Дай, Боже, това да продължи и след нас, докато я има Майка България.
Чл.-кор. проф. КОНСТАНТИН ЧИЛОВ (Диньо)
е 6-то дете в многодетното семейство на Гита и Чило Николов Райчевски, абаджия и терзия (те имат общо 6 момчета и 2 момичета) от комитското село Карлуково (днес Славейно).
Роден е на 17 май 1898 г. Дядото на бъдещия лекар по майчина линия Никола Шопов (1807 – 1899) е народен лекар и зъболекар; той пръв от селото праща дъщеря си Гита на училище. Изключително наблюдателен, дядото на бъдещия велик лекар отбелязва в полето на една от страниците на Библията едно свое наблюдение: “квасът (тестото) трябва да се остави да мухляса и тогава с него да се превръзват загнояли рани.” (Това не е ли първото откритие на пеницилина, направено десетки години преди Флеминг, който го забелязва през 1928 г.?!). Дядо на Чилов по бащина линия – Кольо Райчевски, е най-дългогодишният кмет на селото (цели 20 години, от 1980 до 1900). Интересното е, че е неграмотен (данъците на съселяните си отбелязва на рабош!), което не му пречи да проявява забележителни организаторски и дипломатични умения.
Началното си образование Диньо придобива в родното си село, в училището, което съществува от 1844 г.; след това учи прогимназия в Гюмюрджина, а гимназия – последователно в Одрин, Асеновград и Пловдив. Една година е учител в родното Славейно (по силата на даден обет: още ученик, с други славейновци, изкачват близкия връх Чил тепе, изкопават дупка и в нея заравят бутилка, в която са поставили бележка с клетвата си – че като завършат гимназия, ще учителствуват поне една година в родното си село!). После записва 1 полугодие в Юридическия факултет в София, след което се прехвърля и изкарва и 1 семестър в Медицинския Факултет, но високата му взискателност и отговорност не са удовлетворени тук, затова се моли на най-големия си брат – големия български индустриалец Никола, да го издържа във Виена. Той се съгласява при едно условие: да не се занимава с политика и жени… Диньо обещава и се прехвърля там, където се дипломира през м. май 1925. Оттук нататък Съдбата му е предопредилила 30 години служба на Медицината и болните хора. Само 30 години – но равни на цяло столетие за българската Медицина!
След специализирането си във Виена и германските университети в Хале и Фрайбург, Чилов не остава на работа там, въпреки съблазнителните предложения, а се връща в България. Отначало е доброволен (т. е. без заплата!), после – редовен асистент на проф. Стоян Киркович. От 1940 г. е редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. Васил Моллов, а от 1945 г. до края на живота си – професор и неин ръководител; тя бързо и спонтанно придобива името “Чилова клиника” (преди 30 години е съборена по заповед на акад. Атанас Малеев).
Никола Чилов загива след нелепа катастрофа през 1936 г. в Карловския Балкан, която погубва на място неговата приятелка – голямата наша оперна певица Христина Морфова. (Никола получава фрактура на бедрената шийка, седмица по-късно в Александровска болница го сполетява фаталната тромбемболия.. Проф. Чилов е също е в автомобила, но се отървава само със счупено ребро.) Той никога не крие, че именно богатият му брат Никола го е изучил и му е благодарен цял живот, не се отрича от паметта му и в смутните сталинско-червенковски времена, когато да си от богат произход си е направо престъпление.
Благодарение на застъпничеството на проф. Чилов пред неговия пациент Кимон Георгиев, тогава министър на енергетиката, с. Славейно и околните села първи в тази област на Родопите получават електричество (1949).
Одобрен е за академик. Но късно вечерта, минути преди списъкът на новоприетите членове на БАН да бъде публикуван в партийния официоз в. “Работническо дело”, неговата асистентка д-р Сибила Радева ходатайства пред ЦК на БКП той да отпадне, защото бил… “буржоазен лекар”… През 1988 г., месеци преди да почине, тя отива на поклонение пред гроба му и, ридаейки, моли славейновци за прошка… Ето колко велик е Духът на този титан на българската медицина и човеколюбието! И след смъртта си той е моралният победител над своите душмани
Заболял от рак на дебелото черво, той дълго време не получава разрешение да замине за Виена, за да бъде опериран от знаменития проф. Финстерер или ученика му проф. Ополцер. След 3-месечно протакане (през което време ракът, разбира се, напредва и метастазира в черния дроб), здравният министър Петър Коларов му отказва. Впрочем, с циничната добавка – че може да бъде опериран и в чужбина – но не във Виена, а в братска Москва…
Отива във Виена чак след височайшето разрешение лично от Вълко Червенков, след ходатайството на акад. Тодор Павлов. Но вече е късно, пипалата на рака са проникнали навсякъде…
Връща се и макар и с анус претер, продължава да преподава, да преглежда и да лекува, да пише третия том от своите знаменити “Вътрешни болести”. Времето е решило друго…
Последната си лекция пред студентите проф. Чилов изнася през м. декември 1954 г., месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора хирургия в София, и то на тема “Рак на дебелото черво” – болестта, която вече го е стопила; но той я познава най-добре и подробно разяснява коварните й симптоми пред своите млади колеги, та по-лесно да я разпознават.
Нещо повече: с тъжна шега споделя на своя студент, бъдещия професор Йонко Белоев, който го подкрепя към дома му (защото вече залита от изтощение): “Някаква температура ме мъчи – но май не е грипозна, а карциноматозна…”
Наистина, какъв лекарски и човешки героизъм, какво мъжество пред надвисналата Смърт!
Дали проф. Чилов е най-големият клиницист у нас?
Медицината не е състезание по гладко бягане или на висок скок и не може с хронометър или сантиметър да се определи най-добрият… Проф. К. Чилов е всепризнатият основоположник на клиничната лаборатория у нас. Макар че първите професори по вътрешна медицина у нас да са други (Васил Моллов и Стоян Киркович), именно родопчанинът проф. Чилов е този, който прехвърля моста между европейската медицинска наука към българската. Многобройни са трудовете му (над 250 публикации, много от които – директно на немски език) – във всички сфери на вътрешната медицина (кардиология, гастроентерология, ендокринология, нефрология, хематология, метаболизъм, инфектология и дори паразитология), учебниците му – 2-та класически тома по Вътрешна медицина (третият том не е дописан поради преждевременната му смърт) и по клинична лаборатория (първи по рода си у нас, с 3 последователни разширени и допълвани издания). Никой друг интернист дотогава (а и понастоящем), с изключение на проф. Стоян Киркович, не е оставил толкова много и фундалентални трудове. Те му запазват водещо място за вечни времена в клиничната ни практика и в българската медицина въобще. Проф. Чилов е не само стожерът и корифеят на българската вътрешна медицина, но и всепризнатият родоначалник на клиничната лаборатория у нас.
Всичките си отпуски прекарва в родното си село. До морето не е отишъл нито веднъж, дори да го види. Тук, в бащината си къща, неуморно, по цял ден – безплатно! – преглежда своите земляци, изнася здравни беседи, дори раздава лекарства. Боже мой, възможно ли е днес някъде другаде да има подобен човек?
Вестта за кончината му (28 януари 1955) попарва цяла България, но особено – славейновци. Още се носи легендата за стоическото чакане на камиона с ковчега му от цялото село през мразовитата нощ – чак до сутринта, когато той най-после пристига. На ръце пренасят ковчега с тленните останки на техния свят лекар-съселянин през огромните преспи от долното шосе до църквата, където се извършва опелото. Погребват го, както е завещанието му, в двора на бащината му къща. Цяло Славейно, цяла Родопа ридаят неутешимо: отишъл си е най-великият им Син, най-големият Лечител на България.
Сега няма лекар в България, който да не е чувал за “Чилови дни” и покрай тях да не знае кой е проф. Чилов; но още по-важно е неговото дело и пример да бъдат следвани от съвремените български лекари и най-вече – от младите. Защото това беше и моята цел, горещо подкрепена от десетки български професори: да извадим проф. Чилов от забравата и да възкресим неговите апостолски идеи, залегнали в живота, делото и творчеството му.
Наистина, днес проф. Чилов ни е необходим повече отвсякога – с неговата висока квалификация, безкористна всеотдайност и неподправена, лишена от всякаква завист и коварство колегиалност, с неповторимата му чиста любов към Пациента, когото Хипократ бе определил като “Рес сакра” (“Свещена вещ”).
След като опознахе по-подробно живота, делото и творчеството на Професора, си позволихме дързостта да формулирам постулатите му, които да изложим пред българските лекари:
“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!
Всеки Човек има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”
Ще си позволим също, отново базирайки се на неговото дело и живот, да определим и заклеймяим и 7-те смъртни гряха в здравеопазването и поведението на лекарите:
1. Ниската квалификация; 2. Корупцията; 3. Бездуховността и липсата на съчувствие към човешкото страдание и болка; 4. Отсъствието не само на духовна, но и на телесна хигиена – занемареният външен вид и облекло; 5. Надменността към колегите и пациентите; 6. Отказът за даване на консултация; 7. Злословието за колегите и тяхната дейност.
Проф. ЧИЛОВ трябва да присъства в професионалния и духовен свят на българските лекари с тези принципи. Нека да ги следваме!
МИСЛИ на проф. Константин ЧИЛОВ:
“Да бъдеш лекар не е необходимо само знание, техника и чиста наука, а в голяма мяра – и правилно отношение към болния човек, което в повечето случаи народните лечители притежават, без да имат солидна медицинска подготовка.”
“Народната медицина е неделим спътник на научната и принадлежи към пъстротата на нашия земен свят. Пристигането на палячо в едно селище е по-ценно от много магарета, натоварени с медикаменти. Положителните емоции, като радост, надежда, доверие, са най-силните двигатели на живота, а също и на регенеративните процеси в организма при тяхното болестно изтощаване. А те, доколкото се насаждат от народните церители, са от голямо значение.”
“Научната медицина черпи извънредно много от народната, защото тя е неизчерпаем източник на придобит опит и ценности, които научната не бива да пренебрегва.”
“Ние, отделните лекари, идваме и си отиваме. Нашите възгледи се менят от поколение на поколение, но лекарят си остава; неговата звезда никога не може да изгасне, докато има хора на тази земя!”
“Най-добър лекар ще бъде този, който съчетава в себе си: техника, знание и личност.”
“Ние, лекарите, често пъти се отнасяме едностранчиво, дори несправедливо към заболяванията на нашия пациент. Преглеждаме болни, поставяме диагноза и назначаваме лечението. Съдбата на болния често не ни интересува и може би затова болният при нас се показва за кратко време и се изплъзва от по-нататъшното наблюдение. Една благородна задача на бъдещото лекарско наблюдение ще бъде да следи с по-голям научен интерес вървежа и изхода на дадено заболяване.”
“Грижите ни за съдбата на болните трябва да започнат още от началото на заболяването, от момента, когато за пръв път видим нашия болен. Още от този момент нас трябва да ни вълнуват въпросите:
- как да помогнем на болния и какво ще стане с него;
- каква ще бъде съдбата му.
Колкото повече един лекар се задълбочава да опознае болния си и болестта му, толкова повече се доближава до истинската му съдба, която той се мъчи да подобри – по призвание и по дълг.”
“В живота решаващи са не словата, а делата!”
“От значителна важност за създаване на лекаря е неговата личност, качеството му да се доближи до своя болен, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и нюх на клиницист.”
“Когато лекарят установи, че болестта е нелечима, от този момент започва истинската му роля – на лечител на страданията на пациента.”
”Във всяко време целите и постиженията на научната медицина са насочвани към подпомагане и човечно отнасяне към заболелите. Ала изследователският нагон, движен по механична плоскост, често забравя човека като биологично-социален субект над всички останали живи същества. Много често е забравяна и тезата, че само човекът изпитва достойство и социална значимост, и че само той, човекът, няма цена.”
МНЕНИЯ за проф. К. ЧИЛОВ
“Качествата на Чилов го издигаха с една глава по-високо от обикновените дребнави човечета, готови навсякъде да човъркат и отравят живота на другите и на по-кадърните от тях-
Бележитият български учен-лекар проф. Чилов се издигна до най-високото място, до което се е издигал някога български лекар-интернист, до положението да се изравни по знания и практика до световните учени-интернисти. Така той възвеличи и себе си, и българската медицинска наука.”
Акад. Цветан КРИСТИНОВ, 1955
Проф. Чилов беше удивително многостранна личност, фонтан от блестящи идеи. За него важи това, което казват за Мопасан: влезе в живота като блестящ метеор, освети много кълнове и угасна също като метеор.”
Проф. Г. МАЩЕРКОВ, Москва
ПИСАЛ Е И ИЗЛОЖЕНИЯ
Веднага след 9 септември 1944 г. животът на проф. (тогава все още доцент) К. Чилов се стъжнява. В Клиниката му надигат глава някои от неговите подчинени асистенти-комунисти, които навремето доверчиво и с любов е приел на работа. Особено яростни са бъдещите академици Ташо Ташев и Алекси Пухлев, доскорошни негови асистенти, които лично е назначавал, както и друга негова асистентка, активната функционерка д-р Сибила Радева, вдовица на партизанина Емил Шекерджийски и бъдеща зам.-министър на народното здраве. Към всевластните органи на ОФ валят техни “сигнали” за… вражеската дейност на Чилов. Разбира се, той е обявен за “буржоазен лекар”, защото брат му е известният индустриалец Никола Чилов (макар и отдавна загинал при автомобилна катастрофа), учил е във “фашистка Виена” и специализирал – в “хитлерова Германия”; сякаш медицината може да има нещо общо с политиката. Сиреч – не е “наш”… Нещо много по-страшно за онези времена: направо го обвиняват, че е… фашист. Лично Сибила Радева настоява пред ЦК на БКП да не му дават званието “академик” и Димитровска награда.
Над главата на Чилов надвисва “мечът на революцията”… Уволнението е най-малкото зло. Вече има и концлагери, изградени по типа на Сталин. Има и още по-страшно: този меч сече глави. Около 30 000 са безследно изчезналите (разбирай: ликвидирани без съд и присъда) от милиионерските банди на Антон Югов, Трайчо Костов и Вълко Червенков.
И, вместо да си гледа болните и да си пише трудовете, унизеният (от българи) голям лекар от европейска величина сяда да съчинява изложение (28 октомври 1944 г.) до министъра на народното просвещение, в което четем:
“Бил съм фашист!? Та повече от 75% от моите асистенти са с прогресивни рабирания. Никога не съм се интересувал от политическата дейност на моите сътрудници, а само от тяхната научна и клинична дейност. Обвиняван съм, че съм подканвал студентите да слушат лекции на поканени от университета професори по медицина. Да, аз съм ги подканвал да не изпуснат случая да чуят лекциите на световни капацитети, като проф. Фолхард, с едничкото желание да обогатя тяхната медицинска култура. Има ли нещо лошо в това?
Доколко съм бил фашист показва и обстоятелството, че месеци наред съм лекувал две видни личности, които трябваше да бъдат в затвора и по мое настояване са били лекувани.
Бил съм и антисемит. Изписал съм някой евреин, който след известно време умрял от диабетна кома. Та един диабетик може да получи кома наскоро след изписването му и да умре, ако е изпитал душевен тормоз, без да е имал такива признаци в клиниката. А изписването на въпросния болен стана от асистентите, както е обичайно в клиниката, и то след съвместна преценка за състоянието му, а именно – че би могъл да се лекува амбулаторно.
В този пункт ще отбележа, че в моя полза не са споменати десетките евреи, които съм лекувал в клиниката, от които дори съм получавал и благодарствени писма.
Уверен съм, че днешното правителство в никакъв случай не би позволило да бъде отстранен един научен работник въз основа само на лични отншения на напуснали служители или на измислени и неверни факти, мъчейки се да им дадат политически облик, само с цел да извлекат лична полза и облага. Затова моля настоятелно, г-н Министре, да се анкетира вменената ми фашистка политическа дейност, както и научната и преподавателската ми дейност, въз основа на които се иска моето уволнение.”
Това навярно не е достатъчно. Седмица по-късно директорът на най-голямата в страната Университетска Вътрешна клиника при Александровска болница доц. Константин Чилов пише нови 3 Изложения до просветния министър, с почти един и същ текст:
“Лекувал съм десетки евреи в клиниката и поради естеството на болестта им съм ги задържал, вместо да бъдат изселвани от София. Персоналът в клиниката съм побирал най-често между лекарите с прогресивни идеи (д-р Рашев, д-р Ненков, д-р Василев, д-р Попиванов, д-р Станчев, д-р Ташев, д-р Пухлев). За всички тях съм гарантирал пред бившата власт за благонадеждността им.
През време на моята 18-годишна клинична работа не съм се занимавал с политика, а само с наука. Написал съм 150 научни труда. Издал съм ценни помагала, с които лекари и студенти си служат нашироко.
Моля да се докладва пред Министерския съвет, който ще има възможност да се изкаже върху досегашната ми научна, преподавателска и академична дейност, а също и върху вменената ми “политическа” дейност, за която се иска отстраняването ми от досегашния пост.”
Времена… Асистенти-палета лаят по стария лъв. Цял Министерски съвет ще обсъжда съдбата му. Десетки негови колеги биват запратени по концлагерите…
За щастие, Чилов оцелява. След малко повече от 12 години ще издъхне от коварната си болест.
“Ех, вуйчовото, защо нямам още една годинка живот – споделя ден преди да издъхне пред племенника си Никола Шишманов. – Да мога да си довърша третия том от моите “Вътрешни болести”.
И пак, и пак: никаква мисъл за себе си.
Само за Медицината. И за хората!
Вечни да бъдат паметта и делото на Светеца на българската медицина проф. Константин ЧИЛОВ!
Да не го забравяме никога и да следваме заветите му, ако ще да сме български Лекари, независимо от бездуховното време, в което живеем!