Сега ще обясня заглавието. Нямаше как да го направя в самото него, че щеше да стане прекалено дълго. Както са дълги, сложни и многопластови и всички неща, свързани с любовта, секса и изневерите. Така – разгънатият вид на заглавието е следният – причина ли е изневярата за разпадането на една връзка или изневярата се появява като последствие от вече разпадащата се връзка. Или е просто акт без значение.

Прекрасното начало

Любовта, знаем всички – започва прекрасно. Полет, шемет, лунна пътека, лепната неизменна усмивка, розови очила и ендорфин в изобилие. Специалистите по връзките твърдят, че максималната продължителност на подобно състояние е не повече от 6 месеца. Аз, като един любовен оптимист бих заложила и на повече. Има двойки (виждала съм ги, честно), които имат късмета да останат лудо влюбени с години. Виж, как го правят – това вече нямам представа.
При други обаче нещата не стоят така. Там връзката протича с всичките й падания и ставания, върхове и сривове, като моментът със сривовете, май в повечето случаи включва в себе си и момента с изневярата.
Защо идва тая предателка изневярата, в крайна сметка. Кое е нещото, което те побутва да излезеш от рамките на обикновения флирт и да се бухнеш гол в обятията на друг?

Възможно ли е да е просто съдба?

Би могло това да е просто съдба. Случка, която не може да бъде предвидена, а е кармично предопределена. Тогава може да се каже, че изневярата е причина. Изневеряваш значи и това, което получаваш от „този път истинската” любов, постепенно трови отношенията, които имаш понастоящем, което пък логично води в крайна сметка до провал в съществуващата връзка.
За мен обаче, по-логична в обяснителен план е втората теза. Тоест – че когато любовната ти връзка в момента куца, се появява нещо, което като следствие кара очите ти да танцуват, което пък от своя страна веднага води до поява на нов партньор в танца.

Защото, съгласете се – колкото и апетитен субект да се появи на любовния хоризонт, кое може да ви накара да се закачате с него, ако не ви е писнало или „прекипяло” от настоящия? Или с други думи – влюбените хора обикновено не изневеряват. С уговорката се оказа, че това последното не важи с пълна сила за мъжете. Скоро четох, че за тях сексуалната изневяра била като яденето на сладкиши при жените. Знаем, че е забранено, но много ни се иска. Знаем, че не бива, но едва устояваме. И в крайна сметка – появи ли се удобен момент – хващаме го – всеки своето сладкишче.

Добре, ама какво е изневярата

И тук ми идва съвсем на място да включа мнението на мой познат, който като чу разсъжденията ми, направо ме върна в изходна точка с въпроса: „А какво е изневяра?”. Хм, изневяра ли е да преспиш с някой, ако не нараняваш партньора си? А ако той няма нищо против? Вече има доста хора, които поддържат подобни „отворени” връзки и които съвсем не поставят сексуалната вярност на първо място. А съществува и въпроса – кое точно поред преспиване те прави изменник? Още първото ли или второто, третото, осемнайсетото… И все с един и същи човек ли трябва да бъде или се брои само ако е с различни? Все въпроси, които някак объркват човека.

Ами какво да кажем за виртуалната изневяра? Там може и да няма физически контакт. Изневяра ли е тогава?

Май се оказа, че изневярата е лошо нещо тогава, когато кара другия да се чувства зле. Собствената съвест си е за този, който го прави. И така излиза, че ако и той си е ОК, какво толкова се е случило, че да се вдига пара?
И ако трябва да се върнем на заглавието – ако изневярата не би се оказала причина за разпадане на стабилната ви връзка в момента, ако не е и следствие от разпадането й, тогава? Ами май ще се окажат прави мъжете, че понякога това е не повече от хапване на сладкиш.

Не знам как е при вас, но аз напоследък отнемам все повече и повече минути от дневното си време в разглеждане на Интернет – предложенията за пазаруване, които изпълват електронната ми поща. Преди няколко месеца, в пристъп на безумно любопитство се абонирах за де що има сайтове за пазаруване, че се и съгласих да ме информират периодично за текущи промоции и други подобни благини. Сега пощата ми се пълни с информация за невероятни възможности за пазаруване. Обаче там е работата, че въпреки известната досада, с която ги разлиствам, не смея да се отпиша и да прекратя този поток от реклами.

Ще питате – защо? Ами защото ме е страх. Страх ме е да не би в момента, в който се отпиша, да взема да пропусна нещо, което е супер мега важно и изгодно и то точно в този момент! Би било адски недалновидно, да не кажа тъпо, ако вземе, че се получи така. Понякога се чувствам като човек, който 20 години неизменно пуска тото – фиш с едни и същи числа. Хайде, кажете му, че трябва да се откаже. Просто няма как.

Другото нещо, което определено ме привързва към пазаруването онлайн е фактът, че не е необходимо да обикаляш като смахнат куп магазини и да се срещаш с още по-голям куп от (любимите ни) продавачки. Сам срещу компютъра някак можеш да се усамотиш в избора си и да решаваш без натиск отвън – имам предвид натиск не само от страна на търговеца, но на други клиенти или приятелката, която си водиш за компания например.

Сега – важно е да знаем какво е хубаво и какво не е хубаво да си поръчваме по Интернет.
Общо взето идеалният вариант е по този начин да си купуваме познат продукт, който така или иначе си пазаруваме, но така ни е по-удобно, защото го поръчваме и получаваме, без да си мръднем нещо повече от пръста. Носят ни го на крака, а понякога доставката е доста изгодна или направо е без пари. Няма особен риск и ако разширим границите на смелостта си и решим да напазаруваме също така и непознати продукти, но от позната марка. Тогава също шансът да сгрешим е минимален, поне не повече от този да направим грешка, ако сме в магазина.
Важно е и друго нещо – да се пазарува от познат сайт. Лично аз досега не съм попадала на мошеници, но предполагам, че има и такива. Тъй като съм доста мнителна по природа, не се притеснявам и да разопаковам стоката пред куриера и тогава да платя. Разбирам го, че бърза, но това си е мое право. По-добре, отколкото да го изкарам виновен за нещо, в което не е. Прави ми впечатление напоследък и това, че получавам стоките си, поръчани по Интернет с прикрепена фактура и касова бележка. Това определено повишава доверието ми във фирмата, от която пазарувам. Записвам си я в любими и вероятността да я ползвам отново нараства.

Съвсем скоро открих и още една причина да пазарувам онлайн. Случва се и дори се счита, че е в рамките на нормалното, нали – да ви доставят дефектна стока например или такава, която не отговаря на първоначалните ви очаквания. Оказа се обаче, че „потребителят има право, съгласно чл. 55, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, да се откаже от получената стока в срок от 7 /седем/ работни дни от датата на получаване на стоката, без да дължи обезщетение или неустойка.” Ха! Супер, нали! Поема се само транспортният разход в двете посоки. Факт е, че този текст работи. За разлика от ситуацията в магазина, където общо взето трябва да гледате „с четири очи” и без да се помайвате в момента на самото купуване. Не че нямате право на рекламация и след това. Имате. Но си е живо ходене по мъките.

Животът ни е все повече онлайн. Защо пък пазаруването да остава назад. Особено ако ходенето по групички „на МОЛ” не ви е особено по вкуса.

Рекордните температури тия дни направиха най-естественото нещо, съобразно обстановката – изстреляха ме на плаж. След бързо проучване кои са най-близките и сравнително прилични работещи басейни (ако може и не много снобски, че не ми понася), ей ме на – по бански и с хавлия през рамо с мерак да се разхладя, но и да направя нещо, което напоследък става все по-модно и по-модно, чак до болка. Да събера тен.

Какво е „почерняването“?

Почерняването, което знаем всички е просто една защитна реакция на организма срещу ултравиолетовите слънчеви лъчи. То съвсем не е признак за добро здраве, особено ако прекалим с докарването на тъмнокафявата гама. Здрав вид по-скоро има леко загорялата кожа, като това се счита за модно сравнително отскоро. Спомнете си снимките на модни дефилета от 30-те и началото на 40-те години например – там кожата още е порцелановобяла, а лицето се пази скрито под шапка. Днес обаче никак не е така. Ако не си кафява, направо си аутсайдер. Цветът на загоряла плът е мерило включително и за социален и имотен статус. Така че – без плаж не може да се мине.

>> Първа помощ при слънчево изгаряне

Какво е да си на плаж в България?

Плажът у нас има няколко специфични характеристики.

• Първо и основно той е претъпкан. При все кризата. Особено в събота и неделя изобщо не можеш да се разминеш от хора. Това е така, защото да се ходи на плаж е „оборотно”. Тоест – модно е. Защото както отбелязахме по-горе, за да си модерен, нужно е да си загорял. Поради факта, че е гъстонаселено, добре е човек предварително и отрано да се настрои на вълна „антиинтимност”. Защото непосредствено до голото ти рамо рано или късно ще се разпъне шезлонгът или ще се просне хавлията на чужд елемент. Съвет в този случай – ако искате усамотение (то е съвсем условно като възможност, но не е съвсем абсурдно за постигане) – изберете си не толкова привлекателно място. Това автоматично означава да не се нареждате на местата първа линия около басейна. Те са най-желаните и там гъстотата на тела е най-плътна. Ако пък си умирате да се потърквате в някой – е, разбрахте вече – около водата е най-благодатното място.

• Втора специфика на българския плаж – той е шумен. Много шумен. Всички крещят и се гонят, незнайно защо. Предполагам че слънцето възбужда понякога и до еуфория, тъй че на тишина не разчитайте. Ако искате да потънете в собствения свят – спасението е едно – слушалки и любима музика на съответното лично музикално устройство, което носите винаги със себе си. Аз лично предпочитам радиото през мобилния. Хем няма опасност да пропуснеш звънене, хем няма страшно и да изтървеш важна новина за човечеството.

• Друга специфична особеност на българския плаж е, че на него се яде и пие на корем. Винаги съм се чудела как успяваме да погълнем толкоз храна на плажа. Предполагам, защото нямаме дрехи и не ни стискат колани ли, що ли, но е факт. Опашки пред бара се вият до припадък, а ако има възможност за хапване – пластмасовите чинийки и прибори също летят във всички посоки. Забелязвам, че тази година коктейлите с мента продължават да са на мода, както и наливната бира. „Тройката” кебапчета или кюфтета с гарнитура пържени картофи също са съвсем достатъчни на едно плажно заведение да произвежда оборот. Досега на плаж да продават плодове не съм забелязала. Ами това сме си ние – хора със стил, на който не изневеряваме. А може би и това са си най-подходящите питиета и храни за плаж. Не е маловажно, че са и най-евтините.

• Плажът напоследък, освен всичко друго е и модно дефиле. И понеже няма кой знае каква възможност да блеснеш с бански, пък бил и той марков, залага се на три неща – първото е гримът, второто са… татуировките, а третото – апокалиптичния тен. Съществува и пряка зависимост – колкото е по-силен гримът, толкова са повече татуировките, като същевременно толкова е по-наситен и тенът. Тоест плажната „мода” диктува – силен и неподходящ грим, поне един огромен татус и кожа, колкото по-препечена толкова по-добре.

Еми, не мога да се впиша в нито едното от изискванията. Грим на плажа не нося, защото се къпя и размазвам, татуировката ми е малка и дискретна, а с тена, особено на лицето гледам да не прекалявам, защото така са ме учили мама и една моя позната дерматоложка. И тъй като съм неадаптивна на ситуацията – настанявам се на недолюбвано, но много стратегически удобно място (близко до тоалетните помещения и душовете), вадя си книгата и дано поне бирата, която пийвам да успява да ме впише малко в плажната модно – културна обстановка.

Какво да направим при слънчево изгаряне?

Скоро не сме обсъждали една от любимите ми теми, а именно – табутата в секса, както и табутата във връзките. Другата ми любима между другото е моралът в закона, но нея засега ще я оставим да отлежава за по-добри дни.

Та вчера се сблъсках (за кой ли път) с още една връзка – табу. Връзка, в която двамата са в социално рязко несъответстващи си роли. Този вид връзки съществуват непрекъснато и дори масово навсякъде около нас, но ние ги забелязваме само тогава, когато са фрапиращи. Какво имам предвид като казвам, че това явление го срещаме всеки ден. Ами всички имаме познати, които поддържат връзки с по-бедни или по-необразовани от тях хора. С колеги, стоящи по-ниско или по-високо в йерархичната служебна стълбица, с хора с различен социален произход и така нататък и така нататък.

Всичко това е напълно нормално. И то не ни прави впечатление, освен когато разликата е фрапантна и става твърде натрапливо правеща впечатление. Когато собственикът на холдинг например си взема сервитьорка за жена, когато професор ходи с пълна неграмотница или когато аристократ по рождение е избрал за партньорка беднячка, родена и възпитана в нищета.

Представете си сега отново гореизброените двойки, но разменете половите характеристики. Ето – собственичка на фирма се жени за бодигарда си; реализирана и успяла висшистка с две и три магистратури ходи със зидаро-мазач; родена в лукс представителка на градския еснаф си е избрала за партньор представител на етническо малцинство. Става все по-лошо нали? Ето това имам предвид, когато казвам, че социалното неравенство (не обичам точно тази дума, но в случая е точна) прави впечатление, когато е крещящо.

Там е въпросът обаче, че съществуват такива връзки, просто ги има и някои от тях са изумително успешни, като показател за техния така да се каже „успех” е най-вече трайността им. Трайност от поне над една година според мен, все си е знак, че това е връзка, а не случаен флирт.

Какво ги крепи тези уж невъзможни любови?

Смятам, че в началото на всичко стои сексът. Определено го считам за водещо начало. Още повече, че в този тип специфични връзки няма общ интерес или обща дейност, която да сближава първоначално двойките, преди страстта да избухне с всички сили. Така, сексът е в началото. Появила се е странна тръпка, която по някакъв начин дава по нещо и на двете страни, те са щастливи, пеперудите в стомаха пърхат като изоглавени и всичко си е така, както си трябва. Знаем, че това състояние е преходно. То продължава не повече от няколко месеца – да речем между три и шест. След това какво им става на тези хора, които са така различни, че продължават да са заедно и не щат да се разделят?

Смятам, че тук се намесва стремежът към различното. Към това, което не познаваме. Това, с което нямаме общо. Или с други думи – повечето хора (не всички, а повечето) често искат да са това, което не са. Дори и да не го искат осъзнато, то поне имат интерес към това как живеят и каква е житейската философия и съдба на „другите”. Признайте си, не сте ли били любопитни как живеят клошарите например. Или просяците. Все хора, които нямат офиси, не притежават компютри и не четат блогове. Къде спят, какво си мислят, какво сънуват, какви са мечтите им, влюбват ли се или мислят само как да изкарат дневната прехрана и парите за пиене… Ей такива неща. Предполагам, че те също се интересуват как живеят „различните”. Какво правят всичките тези пари, които имат; не им ли писва да си лягат всяка вечер в едно и също легло, постлано с чаршаф; за какво мечтаят, като повечето мечтани неща общо взето ги имат, за какво са им две коли…

Това обяснение може и да е твърде далечно и неубедително, но къде може да е другото обяснение за влюбените, които са толкова, ама толкова различни, чак нямат нищо общо, а напук на всичко, напук на социалните правила продължават да са заедно?