Така си тече животът ни – бавничко, спокойно, ежедневно такова. Не се случват кой знае какви катаклизми, освен обичайно очакваните дребни недоразумения и семейни сдърпвания. Нищо кой знае какво. Докато, както лежерно си тече всичко като една бавна и пълноводна река, а ние се носим също тъй бавно и спокойно по течението й, един хубав ден се появява проблем.
Шах! Всичко се разбърква, нещата покрай нас променят местата си и дори и да не се обърнат съвсем нагоре с краката, поне здраво се разбалансират. В такъв случай ситуацията изисква едно нещо – търсене на решение. Не оплакване, не вайкане, не! А здрава работа по намиране на изход.
Това звучи добре дотук, звучи също като текст от полезна книга със съвети. Какво обаче се случва в действителност, какво правят повечето хора на практика, за да потърсят и намерят път, по който да тръгнат в търсенето на разрешаване на проблема си.
Единият от начините, а може би и най-често срещаният е да се потърси съвет. В зависимост от темперамента и статуса на затруднения – съвет се търси най-често от семейството, роднините или приятелите. Няма лошо. Докато сме заслепени от ненадейно връхлетялата ни ситуация, всяко допълнително мнение е добре дошло. Хубаво е обаче в този случай съветът да се търси от човек, който е бил в подобно положение и се е измъкнал, а да не се търси от такъв, който хал хабер си няма от това какво става, защото най-малкото, което би се очаквало от него е да бъде полезен. Е, да – може да ви изслуша, а ако това ще ви помогне да подредите мислите си, пак не е загуба.
Има и хора, които – напротив – в такива случаи се изолират от другите и предпочитат да останат насаме със себе си, с проблема си и с търсенето на изход. Това е присъщо за интровертите, за които именно нормалната реакция е в такива случаи да се запечатат в черупката си. От една страна това е радост и облекчение за част от обкръжението им, защото поне не досаждат на хората около себе си. В същото време обаче е и истински кошмар за по-близките. Тъй като остават някак встрани от ситуацията, те могат да се почувстват отритнати и ненужни, което пък допълнително е в състояние да натегне и без това достатъчно наелектризираната атмосфера.
Може би едно от най-удачните неща, които могат да се предприемат при търсене на светлина в тунела е да се потърси съвет от експерт. Или поне от редови специалист в съответната област. В никакъв случай от фризьорката и маникюристката (когато става въпрос за жени и не става въпрос за формата на бретона или цвета на лака за нокти) или пък от компанията в кварталната кръчма (когато става въпрос за мъже и когато не става въпрос за вкусовите качества на различните марки бира). Специалистът определено няма да ви навреди, а определено би помогнал, ако е истински, а не пишман – специалист, разбира се.
Напоследък забелязвам, че се оформя и една доста устойчива, а и стабилно разрастваща се група от хора, които сформират нещо средно като вариант за справяне между всички изброени. А именно това са хората, търсещи помощ от… Интернет – от специализирани сайтове, форуми, блогове, справочници и пр. Значи – те се усамотяват пред компютъра, също като едните, но също така и залагат на втория жокер „помощ от приятел”, като едновременно с това подобно на третите търсят и експертно мнение. Честно да си призная и аз неведнъж съм прибягвала до този вариант. Условията за (поне частичен) успех на Интернет в ролята на безценен помощник са следните – да знаеш как да питаш, да знаеш какво точно търсиш като информация или съвет, стига обаче да съумяваш и да пресееш важното от маловажното, вярното от глупостите (поне в най-груб вид), както и да знаеш къде е границата и кога да спреш да се доверяваш на този вариант.

… за да ти кажа какъв си, е естественото продължение на заглавната мисъл, естествено. Мобилните телефони, без които вече тотално не можем да живеем, бавно и полека станаха част от нас. Факт. Имаме ги всички – от бабата до внучето, от безработния до шефа. Различно е обаче друго – отношението. Някои се държат към този свой приятел пренебрежително, други се грижат за него като за член от семейството, че и повече дори. Първите го хвърлят небрежно къде да е, пускат го направо в чантата или го пъхат безцеремонно в джоба, вторите задължително имат най-малкото специално калъфче (нещо като легълце), да не говорим и за още ред аксесоари за любимия апарат – например сиджимка, лепенка, и какви не още пазарни приумици.
Безспорно по това какъв апарат използват хората, може да се съди до голяма степен не само за социалния им статус, но и за скрити черти на характера, наклонности и дори хобита. Но от няколко години, с напредъка на технологиите, с категоричност си пробива път и заема място едно нещо, от което не можем да избягаме и което ярко изнася напред нашата индивидуалност. Звънът на телефона. Стопроцентово сте имали случаи, в които сякаш сте знаели как ще звънне телефонът на някой, както и други пъти, в които пък абсолютно сте се шокирали от носещата се на звукови вълни мелодия.
Ще се опитам да направя една мини – класация на различните типажи, обединени от сходни мобилно – телефонни призиви. Не мога да не започна от:
1. Кифлата. Тя неизменно звъни с последния клубен хит. В зависимост от това в какви клубове ходи, вариантите могат да са от така наречения „последен дискотечен”, до „последния мега – турбо – фолк”. Освен това тя никога няма да се изложи с прост телефонен апарат. Може и да гладува или да затъне в заеми до ушите, но ще се фука с (по възможност колкото се може по) последен модел. Хубаво е да е с тъч – скрийн, че да почуква по екрана с пластиките на ноктите си. Но да не се отдалечаваме от темата.
2. Юпито. Той се старае да звъни максимално неутрално, та да не се изложи нещо. Най-често тонът му е от заложените в телефона, а не е изтеглен. Може да бъде и просто „бип”. Защото той е зает човек, скача от среща в среща и не може нон – стоп да включва и изключва звука. Така че дискретността при него винаги е на водещо място. Ненатрапчивият звук кореспондира със задължително класен, но класически (надявам се правите разликата) телефон, сако и хубав часовник.
3. Рокаджията. Той не може, ама просто не може да избяга от натрапчивото желание да въведе като тон на звънене последният рок – хит, за който се е сетил. Понякога може да ви стресне с агресивния звук, който избухва под носа ви, но ако пък сте от „неговата кръвна група” веднага ще се погледнете с разбиране и между вас вече бариерата ще бъде вдигната.
4. Любителят на народно. Да не се бърка с представител на кифладжийството! Той не поставя някой прост не изминал проверката на времето поп – фолк хит. Той поставя на апарата си автентична народна мелодия, най-често хоро. Тази опция честно казано винаги ми е изглеждала абсолютна еклектика (като постижение на технологията, съчетано с творение на народния гений, но факт е, че се наблюдава често, особено в по-малките населени места и във възрастта 45+).
5. Русофилът. Той пък звъни с руския химн. Това винаги ме е изумявало като решение, още повече, че досега никога, ама нито веднъж не съм чула нечий телефон да звъни с американския химн да речем. Факт е, че явно това е доста теглена и ползвана мелодия за телефон. Показва някаква принадлежност, но ми е трудно да определя към какво точно – дали към руската политика, към руската култура или към Русия въобще.
6. На другия полюс – българският националист. Има вариант телефонът да звъни и с нашия химн. Пак ми е спорно защо точно го правят тези хора, още повече, че това решение някак те задължава да станеш прав всеки път, когато някой те търси. Иначе е непочтително някак, издава неуважение към властта и нейните символи.
7. На последно място останаха хората, които предпочитат странните звуци. Това е някаква сбирщина от (не, не мога да ги нарека мелодии), които не знам защо човек би си причинил да слуша ежедневно – бебешки плач, мяукане на коте, квакане на жаба, недомислици от рода на истеричен крясък „Вдигни си телефона!”, които общо взето редовно карат хората около вас да се оглеждат смутено и да се чудят какво става, аджеба??!!
Бих искала накрая да отбележа, че съм доста далеч от мисълта да съдя някого в това толкова лично решение – да сложи любим звук на телефона си, който да го радва целодневно. Но имайте предвид колко говори това за нас, говори много. После да не се чудите защо така стана, че „направих всичко по силите си да се представя добре, ама в онази среща нещо не се получи… Какво толкова, само телефонът ми звънна веднъж”…

Хората така са създадени, че да живеят по двойки, а не по единици, казваше мъдро една моя приятелка. Непрекъснато, направо всеки ден се убеждавам, че това е така. Хората сме социални животни и не можем да живеем и да се развиваме без другите. А самотата е бедствие. Кошмар. Истинска гадост, която може да те съсипе. Ще кажете, че има хора, които съзнателно са я избрали и живеят самотно, без да допускат никого около себе си по личен избор. Да, има такова нещо, има и такива хора, но това поведение винаги ми е изглеждало малко или много нездраво и определено крие някаква патология на характера в себе си. Самотниците най-малкото са чудаци. А най-многото – истински побъркани, да ме извините за непрофесионалното определение.
Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.
Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.
Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.
Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.

Сега ще обясня заглавието. Нямаше как да го направя в самото него, че щеше да стане прекалено дълго. Както са дълги, сложни и многопластови и всички неща, свързани с любовта, секса и изневерите. Така – разгънатият вид на заглавието е следният – причина ли е изневярата за разпадането на една връзка или изневярата се появява като последствие от вече разпадащата се връзка. Или е просто акт без значение.
Любовта, знаем всички – започва прекрасно. Полет, шемет, лунна пътека, лепната неизменна усмивка, розови очила и ендорфин в изобилие. Специалистите по връзките твърдят, че максималната продължителност на подобно състояние е не повече от 6 месеца. Аз, като един любовен оптимист бих заложила и на повече. Има двойки (виждала съм ги, честно), които имат късмета да останат лудо влюбени с години. Виж, как го правят – това вече нямам представа.
При други обаче нещата не стоят така. Там връзката протича с всичките й падания и ставания, върхове и сривове, като моментът със сривовете, май в повечето случаи включва в себе си и момента с изневярата.
Защо идва тая предателка изневярата, в крайна сметка. Кое е нещото, което те побутва да излезеш от рамките на обикновения флирт и да се бухнеш гол в обятията на друг?
Би могло това да е просто съдба. Случка, която не може да бъде предвидена, а е кармично предопределена. Тогава може да се каже, че изневярата е причина. Изневеряваш значи и това, което получаваш от „този път истинската” любов, постепенно трови отношенията, които имаш понастоящем, което пък логично води в крайна сметка до провал в съществуващата връзка.
За мен обаче, по-логична в обяснителен план е втората теза. Тоест – че когато любовната ти връзка в момента куца, се появява нещо, което като следствие кара очите ти да танцуват, което пък от своя страна веднага води до поява на нов партньор в танца. Защото, съгласете се – колкото и апетитен субект да се появи на любовния хоризонт, кое може да ви накара да се закачате с него, ако не ви е писнало или „прекипяло” от настоящия? Или с други думи – влюбените хора обикновено не изневеряват. С уговорката се оказа, че това последното не важи с пълна сила за мъжете. Скоро четох, че за тях сексуалната изневяра била като яденето на сладкиши при жените. Знаем, че е забранено, но много ни се иска. Знаем, че не бива, но едва устояваме. И в крайна сметка – появи ли се удобен момент – хващаме го – всеки своето сладкишче.
И тук ми идва съвсем на място да включа мнението на мой познат, който като чу разсъжденията ми, направо ме върна в изходна точка с въпроса: „А какво е изневяра?”. Хм, изневяра ли е да преспиш с някой, ако не нараняваш партньора си? А ако той няма нищо против? Вече има доста хора, които поддържат подобни „отворени” връзки и които съвсем не поставят сексуалната вярност на първо място. А съществува и въпроса – кое точно поред преспиване те прави изменник? Още първото ли или второто, третото, осемнайсетото… И все с един и същи човек ли трябва да бъде или се брои само ако е с различни? Все въпроси, които някак объркват човека.
Май се оказа, че изневярата е лошо нещо тогава, когато кара другия да се чувства зле. Собствената съвест си е за този, който го прави. И така излиза, че ако и той си е ОК, какво толкова се е случило, че да се вдига пара?
И ако трябва да се върнем на заглавието – ако изневярата не би се оказала причина за разпадане на стабилната ви връзка в момента, ако не е и следствие от разпадането й, тогава? Ами май ще се окажат прави мъжете, че понякога това е не повече от хапване на сладкиш.

Не знам как е при вас, но аз напоследък отнемам все повече и повече минути от дневното си време в разглеждане на Интернет – предложенията за пазаруване, които изпълват електронната ми поща. Преди няколко месеца, в пристъп на безумно любопитство се абонирах за де що има сайтове за пазаруване, че се и съгласих да ме информират периодично за текущи промоции и други подобни благини. Сега пощата ми се пълни с информация за невероятни възможности за пазаруване. Обаче там е работата, че въпреки известната досада, с която ги разлиствам, не смея да се отпиша и да прекратя този поток от реклами.

Ще питате – защо? Ами защото ме е страх. Страх ме е да не би в момента, в който се отпиша, да взема да пропусна нещо, което е супер мега важно и изгодно и то точно в този момент! Би било адски недалновидно, да не кажа тъпо, ако вземе, че се получи така. Понякога се чувствам като човек, който 20 години неизменно пуска тото – фиш с едни и същи числа. Хайде, кажете му, че трябва да се откаже. Просто няма как.

Другото нещо, което определено ме привързва към пазаруването онлайн е фактът, че не е необходимо да обикаляш като смахнат куп магазини и да се срещаш с още по-голям куп от (любимите ни) продавачки. Сам срещу компютъра някак можеш да се усамотиш в избора си и да решаваш без натиск отвън – имам предвид натиск не само от страна на търговеца, но на други клиенти или приятелката, която си водиш за компания например.

Сега – важно е да знаем какво е хубаво и какво не е хубаво да си поръчваме по Интернет.
Общо взето идеалният вариант е по този начин да си купуваме познат продукт, който така или иначе си пазаруваме, но така ни е по-удобно, защото го поръчваме и получаваме, без да си мръднем нещо повече от пръста. Носят ни го на крака, а понякога доставката е доста изгодна или направо е без пари. Няма особен риск и ако разширим границите на смелостта си и решим да напазаруваме също така и непознати продукти, но от позната марка. Тогава също шансът да сгрешим е минимален, поне не повече от този да направим грешка, ако сме в магазина.
Важно е и друго нещо – да се пазарува от познат сайт. Лично аз досега не съм попадала на мошеници, но предполагам, че има и такива. Тъй като съм доста мнителна по природа, не се притеснявам и да разопаковам стоката пред куриера и тогава да платя. Разбирам го, че бърза, но това си е мое право. По-добре, отколкото да го изкарам виновен за нещо, в което не е. Прави ми впечатление напоследък и това, че получавам стоките си, поръчани по Интернет с прикрепена фактура и касова бележка. Това определено повишава доверието ми във фирмата, от която пазарувам. Записвам си я в любими и вероятността да я ползвам отново нараства.

Съвсем скоро открих и още една причина да пазарувам онлайн. Случва се и дори се счита, че е в рамките на нормалното, нали – да ви доставят дефектна стока например или такава, която не отговаря на първоначалните ви очаквания. Оказа се обаче, че „потребителят има право, съгласно чл. 55, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, да се откаже от получената стока в срок от 7 /седем/ работни дни от датата на получаване на стоката, без да дължи обезщетение или неустойка.” Ха! Супер, нали! Поема се само транспортният разход в двете посоки. Факт е, че този текст работи. За разлика от ситуацията в магазина, където общо взето трябва да гледате „с четири очи” и без да се помайвате в момента на самото купуване. Не че нямате право на рекламация и след това. Имате. Но си е живо ходене по мъките.

Животът ни е все повече онлайн. Защо пък пазаруването да остава назад. Особено ако ходенето по групички „на МОЛ” не ви е особено по вкуса.

Сексът е нещо, за което мислим често. Безспорно е така, независимо признаваме ли си с ръка на сърцето този факт или не. Има едни дни обаче, когато подканата за среща от интимен характер не ме възвисява чак толкова в небесата. Абе, вълнува си ме, не е като да не ме вълнува, но не както друг път. И това не е времето около (извинете ме за откровеността, но повечето ще си го помислят) месечния цикъл. Това е времето, когато температурите на околната среда започнат трайно да се задържат около и над 35 градуса по Целзий.

Ето днес например. Жега. Жега е още от сутринта. След като съм се измъкнала от горещите и влажни чаршафи и съм си взела първия за деня душ, около девет, когато пристигам на работа, слънцето вече гаднярски се е оцъклило от високото и припича ли, припича, сякаш сме сред Сахара. Леката светла ризка, която съм сложила с цел хем да изглеждам приветливо и делово, хем да не ми се лепка на гърба от горещината, вече определено се е лепнала. Някъде, където тялото ми предателски е станало влажно от пот – някъде ниско около гръбнака. Гримът, който старателно съм положила сутринта, вече започва да пропуска първите солени капчици и те кондензират по челото и около носа. Слава Богу, секунди преди да се изложа тотално, плуввайки в течности, пристигам на работното си място и потъвам  в  нормалната офис температура, гарантирана от климатика.
Дотук добре. Добре, ама след час се налага да изляза. Гмурвам се в пространството навън като оскубан и почистен бройлер в добре загрята фурна. Ходя, върша си това, което трябва да свърша и се връщам обратно. В рамките на деня се налага да повторя упражнението с „гмурването” още два – три пъти. Всеки път грозно завиждам на колегите, които си остават на хладно. След последното прибиране вече съм подобаващо изтощена и нервна. И точно в този момент нещастният ми сексуален партньор има лошия късмет да ми звънне и да ме попита не искам ли случайно да се видим след работа „за малко”.
Не ме разбирайте погрешно. Момчето си е супер. Дори мисля, че го обичам. Интимният ни живот е върхът! Обожавам както се казва „да го правим”. Днес обаче предложението за секс ми идва малко непредвидено и нанагорно. Но понеже ние сме зрели хора и имаме зряла връзка, не му се сопвам, а се съгласявам с вътрешното желание, когато се видим да споделя обзелите ме чувства и да го питам какво мисли по въпроса и той.
Оказва се, че неговите мисли са доста подобни. Но като човек (по скоро като мъж) с прагматично мислене, той има няколко конкретни предложения за летните ни креватни забавления. Първо – да си уговаряме срещите само на местата, за които сме сигурни, че са снабдени с климатик. Второ – да не се чувстваме притеснени да си вземаме хладен душ не само „след”, но и „преди”, а и по всяко време, по което ни се прииска. Третото и най-важното в неговото изложение беше – хич да не се притеснявам и да си казвам откровено, ако ми се ще да правя секс с минимално докосване. Под това той имал предвид френските ласки, нали ме разбирате, там горещите прегръдки малко не са приложими. Хмммм, мисля си, ами добре… но не си се сетил за още нещо… и го замъквам директно в банята под душа…

Интервю за работа. Само че от другата страна. От страната на интервюиращия. Хич не мислете, че е лесно. Че едва ли не „изпитващият” се забавлява да ви тормози и да си играе с вас като коте с мишка. Това си е работа като всяка друга – по-лека или по-тежка, в зависимост от няколко неща. Например в зависимост от длъжността, която е обявена, в зависимост от броя хора, кандидатстващи за нея и не на последно място, даже никак – в зависимост от срока, в който съответният човек трябва да заеме мястото си в йерархичната структура на фирмата.

Да поемеш отговорността да препоръчаш даден човек за определено работно място си е тежък ангажимент. Трябва да си отваряш очите на четири да не бъдеш подведен, да не сгрешиш, да не сгафиш… Но понякога е толкова забавно!

Да започнем от началото. На фирмата й трябва например секретарка. Определяме рамката на длъжността и даваме обява. Това е първото сериозно предизвикателство. Добре формулираната обява повишава шанса да бъде намерен точния човек и то значително. Знаем обаче още няколко неща. Първо трябва да се внимава къде се пуска обявата. И тъй като на нас ни трябва човек на „ти”, ама много на „ти” с компютъра, пускаме обявата само в Интернет. Вестниците с обяви за работа напоследък сякаш се четат основно от хора по-скоро без квалификация сме забелязали. Внимаваме да бъдем коректни и конкретни в текста, но също така знаем и че трябва да внимаваме с дискриминационните определения. Не можем да търсим „секретарка”, формулировката е необходимо да бъде например „секретар/ка”. Освен полово, не можем да наложим и възрастово или етническо ограничение, слава Богу поне още можем да изискваме необходима квалификация.
Пускаме обявата и започваме да чакаме. Тук започва и веселата част. В първите няколко часа, мече имаме няколко десетки кандидати. Забелязала съм, че първите отговарящи на обявата са хора, които кандидатстват за работа безогледно и навсякъде. Те са нещо като „кандидати – камикадзета”. Мятат се на всеки нов текст и веднага пляскат CV-то си, придружено със снимка. Сигурна съм, че и при избора на хляб и салам в магазина мислят повече. Надяваме се, че следващите ще са по-сериозни.
Продължаваме чакането няколко седмици – разумно време обявата да бъде видяна от повече хора, но не и повече, че да не се отчаят първите.
Идва моментът, в който сядаме и отсяваме категорично неподходящите кандидати – тези, които нямат необходимото образование например или не отговарят поне на минималните заложени от нас изисквания. След което започваме звъненето по телефоните и каненето на събеседване. Искам горещо да се обърна към всички мераклии за работа. Моля ви се, внимавайте когато изписвате телефонния си номер. И ако не знаете, че 0 е +359 за България, не се опитвайте да се заигравате с цифрите. Иначе се получава телефонна какофония. Ако сте решили да оставите не телефонен номер, а мейл или скайп за връзка, внимавайте още повече. Първо трябва да имате постоянен достъп до пощата си и да реагирате навреме, когато ви търсим, също така и моля ви, много ви моля, не оставяйте ученическата си поща от рода на sexy_girl@… или пък vercheto_malkata@… Абсолютно несериозно е и веднага ви отбелязваме голям минус още в аванс.
На самите интервюта веселбата продължава. Молбите на HR-ите по отношение на тези срещи са няколко. Не си обличайте чисто нови дрехи, а в никакъв случай – абитуриентската рокля! Спестете от грима, спестете моля и от парфюма. Първо вие самите се чувствате неудобно, когато не сте облечени като вас самите, и второ ние просто страдаме като гледаме как се мъчите. Съжалението обаче няма да ни накара да ви вземем на работа. Подгответе се, моля и за разговора. Въобще не ни интересува как, но го направете. Не може да не знаете какъв е предмета на дейност на фирмата, където се явявате за работа. Просто не може! Освен това – не лъжете. Слушала съм небивалици от 1001 нощ, повярвайте ми. А и винаги съществува рискът хората, за които говорите да са приятели или партньори на тези, с които разговаряте. Така изпитващите често могат да изпаднат в положение, традиционно описвано като „да се смееш ли, да плачеш ли”.
И знаете ли кое е най-тъжно-смешното? Че по-голямата част от тези срещи с кандидати за работа завършват с „ляво” за работодателя. Няма и няма човек, който да удовлетвори на поне приемливо ниво изискванията, необходими за заемане на работата.
Работа има. За всички, на които им се работи. Работа, както се оказва има и ще продължи да има и за HR-ите. Интервютата продължават и ще продължават. С надежда, че рано или късно на вратата ще разцъфти (почти) идеалният кандидат…