Лейди Гага качила 12 кила! И гаджето й, вместо да побегне панически, всъщност много я харесвало така. Закръглена. А по нейните думи, впрочем доста евфемистично казано – бил станал страстен почитател на „новите й извивки”. Чета и падам! Жива да не бях. Тези 12 килограма са точно толкова тлъстинки, колкото аз имам за сваляне. Те са се превърнали в нещо като вечна цел в живота ми. Боря ги, боря ги и аха да почна да печеля битката – ей го пак всичко свалено, качено отново на кантара.

Впечатлена, продължавам с четенето на женски лайфстайл страници. Оказва се, че това с Лейдито не е нищо. Кристина Агилера също доста се била понапомпала, но не желаела да сваля излишната (според някои) телесна маса. Така си се харесвала. И гордо позирала пред фотографите на обявяването на някакви музикални награди в Лос Анджелис, извивайки се назад така, че да не остане случайно нещо пропуснато от камерите.

Впечатлявам се още повече и почвам да отварям снимка след снимка. Като гледам така – нищо им няма на жените, даже си изглеждат доста добре. Явно наистина, както казваше една моя стара позната – след 40 жената трябва да избира между лицето и фигурата си. Тоест – ако искаш лицето ти да е по-скоро „опнато” необходимо е да се примириш с мисълта, че ще имаш и някое и друго килце отгоре – пропорционално тези допълнителните се разполагат, както добре знаем от личен опит – най-често върху дупето и бедрата. И така, жените около 40 започваме да се люшкаме между двете крайности – да съм слаба, колкото ми се иска и да изглеждам с леко повехнала физиономия от това или пък да си позволя дискретно да се окръгля, но да разчитам, че в този случай лицето ми ще си остане почти без или с едва забележими бръчици.

Другото, което ми идва наум в този поток на мисли и впечатления е, че бунтът на пухкавелките и стремежът им да си запазят личното пространство и новопридобитите и новолюбими закръглености най-вероятно се основава и върху факта, че интимният им живот едва ли страда от излишните килограми. За справка – по-горе отбелязахме, че гаджето на Гага я харесвало повече така. Защото кое всъщност ни кара да се подлагаме на изнервящи и изтощителни диети? Да броим калориите като ненормални и да си лягаме гладни и злобни вечер? Ами кара ни чуждото, а не нашето мнение. Само отбелязвам в скоби, че това важи за закръглените до степен на приятност дами, а не по отношение на безвъзвратно загубилите битката откровени дебелани (засегнатите, моля да ме извинят). По-важно ми се струва при вземането на решение за строга диета да се има предвид повече здравословното състояние и последващото от него добро самочувствие, а не просто тезата „О, ужас – дали не съм дебела?! Я да погладувам малко!”

Та, много ми харесва тоя бунт, оказва се. Харесва ми, защото у него прозирам здрав смисъл, а не стремяща се към оригиналност самоцел. И като се замисля и аз с моите 12+ килограма (12+ в моите очи, разбира се) досега не съм срещала нито един, ама нито един мъж, който да ме е отблъснал във физически аспект с думите: „Мнееее, дебеличка си мила, няма как да стане тая работа…” Може би защото, колкото и да ги обявяваме за дебелокожи, мъжете преди да погледнат в дупето били гледали първо очите на дамата. В смисъл – наистина в очите. И ако лицето им харесва, били склонни да простят някои допустими телесни несъвършенства.

Усещам, че ще взема да се присъединя към „бунта на пухкавелките“, независимо знаят ли те за моето присъединяване или не. Ще опъна прилепналата по тялото рокля и ще запристъпям горда от това, което се вижда отзад.

Не можете да отречете, че е женствено и секси, а?

Днес си намерих едно студентско есе. Не е толкова старо всъщност. Освен това продължава да ми звучи актуално и много ми се прииска да ви го споделя. Ето.

„Да се осъжда е по-лесно отколкото да се обсъжда.” – Емил Кротки

Липсата на диалог е междуличностен и социален проблем открай време. Трудно говорим помежду си, а още по-трудно ни е да се чуваме, да не говорим пък – да се вслушваме. Да се изслушва, дори не да се разбира, а просто да се изслушва събеседника е умение, което малко хора притежават. Да осъдим, да тръгнем по най-елементарния път е мамещо лесно. Още повече, че осъждането на другия води до удовлетворителното усещане за собствена значимост.

Най-лесно е да залепиш етикет – този е злобен, оная е тъпа, обществото е инертно, управляващите са корумпирани. Зигмунд Фройд дава колкото просто, толкова и гениално обяснение на този факт – агресивното, деструктивно начало е дълбоко вкоренено във всеки един от нас. То трудно може да бъде подчинено и често успява да се изви, дори понякога по неспецифичен начин. Други двама психолози – Карл Густав Юнг и най-вече Алфред Адлер обясняват този феномен още по-конкретно – това е изява на непреодолимата сила на чувството за малоценност и по-точно – развиването на комплекс за превъзходство като опит за прикриване или компенсиране на чувството за малоценност. Според Адлер комплексът за превъзходство е причина да се изявяват включително и репресивните и дискриминационни отношения към другите – без опит за разбиране на чуждата гледна точка – осъждайки.

Така осъждаме различните затова, че не се вписват в определената от някой или от нещо рамка, осъждаме по-слабите, защото не могат да се защитят, неуспелите за това, че не са се справили, осъждаме успелите, за това че са се справили.

А опитваме ли се понякога да застанем на мястото на човека със залепен етикет, да погледнем през неговите очи? Даваме ли си сметка колко много ще променим мисленето си, ако се научим да СЛУШАМЕ? И защо се стига до там – да определим личност или факт с фраза или мнение, преди да се опитаме да разберем.

Убедена съм, че всеки един от нас е попадал в подобна ситуация – както от едната, така и от другата страна. И също така съм убедена, че е далеч по-лесно изглежда да бъдеш от страната на осъждащия. По-лесно изглежда, но дали палачът заспива по-лесно от семейството на осъдения? Дали приелият закон за ограничаване на бюджетните разходи в здравеопазването заспива по-лесно от родителите на дете, което има нужда от специфично лечение? Дали този, който убедително заклеймява еднополовите бракове заспива по-лесно от заклеймения влюбен – всеки един убеден в правотата си, без да осъзнава, че всъщност истината – независимо как ще погледнеш на нея е една?

Колко много конфликти биха намерили бързо и адекватно решение ако различните мнения бъдат споделени преди произнасянето на “присъдата”. Неслучайно българският народен гений е родил мъдростта, че две глави мислят по-добре от една. Колко много принципни различия биха могли да се преодолеят ако погледнем през очите на другия… Или както е казала майка Тереза: “Ако непрекъснато съдим хората, не ни остава време да ги обичаме…”.

Всички ленивци обичаме да повтаряме култовата фраза, че мързелът е един вид двигател на прогреса на човечеството. Дистанционното управление на телевизора е може би най-яркият пример за приложение на тази теза. Да не досаждам и да не се мъча да изброявам и други всевъзможни открития, които определено дължим на хора, обожавали да мързелуват.

Мързелът е познат на всеки един от нас с безкрайната си сладост. Да си призная, понякога няма нищо по-блазнещо ме от алтернативата да се отпусна тежко на дивана и единственото, което да правя, е да сменям ТВ каналите (с дистанционното, разбира се) или пък от изкушението да се търкалям в леглото до следобед, без дори да свалям пижамата, като ставам единствено, за да си взема храна от хладилника, та да си я хапна между поомачканите завивки. Хайде сега, кой не е имал такива дни?

Въпросът, който ми изниква в хода на тези размишления обаче е къде е границата и докъде това блазнещо преживяване си остава собствено, лично и приятно и от кой момент нататък започва да става проблем. Сякаш ми се натрапва отговорът, че и мързелът подобно на всички пороци е необходимо да се простира не повече от разделителната линия, в която се превръща в притеснение за отсрещната страна. Ако има такава, естествено.

Тоест – не е проблем да се изтягаш и да се размотаваш цял ден, но: ако не си на работа, ако у дома няма никой, който да има нужда от теб и твоето внимание или чифт ръце, ако нямаш други ангажименти, в които си включил и други хора и така нататък. С две думи – когато не пречиш на никого.

Проблем би могъл да бъде мързелът обаче:

Първо и най-вече – на работното място. Съгласете се, че най-опасно е именно там да се „раздадеш” като гениален мързеливец. Нито в сравнително интелектуалната дейност в офиса, нито на строежа, където са нужни физически усилия, някой обича „скатавките”. Един, два пъти може и да не те хванат, че се движиш на принципа: „Ако работата е достатъчно важна – все ще има кой да я свърши и преди мене, а пък ако не е – може да почака.” Но обезателно на третия или четвъртия път служебният ти мързел ще лъсне. И тогава определено няма да си от любимците нито на колегите, още по-малко пък на шефа. Може би само пълните некадърници са по-недолюбвани от мързеливците. Тоест едва ли можем да разчитаме да ни търпят твърде дълго някъде, ако сме – меко казано – неинициативни.

Второ – мързелът особено много пречи в семейството и по-точно в досадните, но неизбежни домакински задължения. Така си е – семейната работа си я има и тя рано или късно трябва да се свърши, колкото и да е неприятна. Но ако единият винаги кръшка и оставя другия да бъде и мъжки и женски ръце едновременно, тоест и да мие мръсните чинии, и да се катери по стълбата, за да смени изгорялата крушка примерно казано, отново най-малкото семейните скандали, и то перманентни са му в кърпа вързани.

Трето – мързелът пречи в приятелството. Ако не могат да разчитат на теб да отделиш от времето си и да помогнеш в труден момент, поне с две ръце или с една глава, която да мисли… е, и най-здравото приятелство няма да издържи на това и едва ли ще се превърне в дългогодишно такова.

И още едно място има, на което мързелът е ужасно неприемлив. И това е – как мислите… естествено, че леглото. Става дума за леглото, като ложе на секса, разбира се. Мързеливият партньор, който всеки път се изтяга и оставя другия да свърши всичко, рано или късно рискува да бъде зарязан да се оправя сам. Както намери за добре. Освен ако не го мързи.

Виждаме ги всеки ден. Майките, помъкнали вече не в количка, а за ръчичка пораснало детенце. Те методично обикалят молове и по-малки магазини, в стремеж да убият времето, предназначено за разходка. И докато едната част от картинката, а именно майките (всяка различно, според темперамента си) повече устремено или по-скоро лениво атакуват щандовете и стелажите с дрехи и аксесоари, то децата (и те различно според темперамента и възпитанието си) мълчаливо се влачат или съответно шумно не слушат.

Тези дечица, които се влачат, обикновено минават незабелязани в суматохата. Тези, които не слушат обаче най-често агресивно и безпрекословно – съвсем по детски приковават вниманието на продавачки и клиенти. Онзи ден например наблюдавах следната сцена. Майката като обуначена се ровеше в разхвърлян куп преоценени дрехи. Знаете ги тези купчини, изсипани в кашон, в който благосклонно са те оставили да се дупиш под презрителния поглед на магазинерката, който те изпива и сякаш ти крещи безмълвно: „Ауууу, колко си го закъсала, миличка, нормалните ми клиентки от кога чакат най-новата колекция…” Та, ровеше се майката подобно на клошар, напипал златна жила в контейнер, докато детенцето (момиченце) ужасно скучаеше. На нея по принцип й беше заповядано да седне на стол и да чака, но изобщо не й се седеше мирно. Така че предприе действия. Смъкна се, набързо проучи обстановката и започна „да шета” из магазинчето. Продавачката я поизгледа (ах, тия погледи на продавачките, понякога те са вкаменяващи като на горгоната Медуза), поизгледа я и реши, че на този етап не пречи. Реши да обърне внимание на майката, която явно беше в достатъчно зомбирано състояние, че да осъществи покупка. И в този момент момиченцето започна да пречи. Започна да мрънка, да дърпа майка си и след като нито тя, нито търговката му обърнаха внимание, вдълбочени в разговор за качеството на дрехите, детето започна да пипа разни неща. Нищо особено, но в този момент дуото – продавачката, която вече виждаше в него враг, който може да бойкотира осъществяването на сделка и майката, която и без това си беше изнервена се насочиха върху малката главица и започнаха да викат. То естествено се сгуши в себе си и ревна. Последва още малко „възпитание” – индивидуално от страна на майката, след което тя се върна с още повече настървение при стоките и вниманието на продавачката.

Никоя от двете не се замисли повече за детето. А в неговите очи се четеше следното: „Когато порасна и аз ще пазарувам. Като мама. Защото, когато тя купува, всички са любезни с нея и я харесват. А когато аз се заиграя с нещо, ми се карат.”

Не знам дали повечето от родителите знаят, че именно играта е начинът децата да се социализират и да придобиват жизнен опит. Тя не е лошо нещо, напротив. В един момент от живота е дори единствен метод за социално учене.

А пазаруването на модни дрешки е просто необходимост, то в никакъв случай не е жизненоважна, а още по-малко полезна от гледна точка на добиването на ранен житейски опит дейност. Само че дали това си го мислят и един процент от майките, помъкнали децата по магазините за мода, вместо по магазините за играчки.

Неслучайно заглавието е в кавички. Това е фраза, заявена ми в прав текст от собствената ми дъщеря, когато й предложих да обсъдим възникнал грандиозен (в нейните пубертетни очи) проблем. Изведнъж осъзнах, че несъзнателно дешифрирам това изявление и в превод то гласеше следното: „Нямам нужда от твоето опяване, пък било то и добросърдечно. Нямам нужда и от съветите ти на опитен човек, минал през какво ли не в живота си. Нямам нужда от предъвкани истини. Имам нужда да съпреживея това, което ми се случва днес и то заедно с моите приятели, с които в този момент откриваме всичко наново. Имам нужда от съчувствието им и от несръчните им старания за успокоение. Това значи, че предпочитам сама или заедно с тях да достигна до познанието, което още нямам.”

Добре, че се усетих навреме и се спрях. Не ми беше лесно да замълча и да отстъпя, но я оставих да отиде и да реве на рамото на най-добрата си приятелка с опция ревът да продължи по раменете и на останалите не толкова най-добри приятелки в йерархичен ред.

Добре, че съумях да извикам целия си здрав разум и да застана в тъча, встрани от ситуацията. Защото иначе рискувах да млъкне и да затвори всичко в себе си. Което, както знаем не е най-удачният начин за разрешаване на проблеми, тъй като изходът от това „затаяване” при всички положения е неясен.

Добре, че знам, че след една определена възраст (около 14 – 15 години най-често) родителският авторитет отдавна е престанал да бъде водещ и е отстъпил пред приятелския пример. Приятелският кръг е основен пример за подражание, стигащо понякога и до абсурдно копиране.

За наше огромно съжаление и дано повечето от нас го осъзнават навреме, но ние родителите сме богоподобни същества само в началото на живота на детето. Срам, не срам – животът е такъв – първенството ни като водеща фигура се отнема още в ранната училищна възраст и то от първата учителка в клас. Знаете го нали? Онзи момент, в който „Мама така каза!” се заменя с „Не мамо, госпожата така каза!”.

Учителският авторитет (сравнително удобен за нас все още), както стана ясно по-горе – в ранния пубертет се изземва от приятелите. Този затворен личен кръг от почти еднакво мислещи ръбести и стремящи се към узряване същества се събира на най-невероятни места и взема също толкова невероятни решения. И тези решения са почти закон за групата.

И точно в този момент по-удачното родителско поведение е да престане да бъде менторско и да започне да бъде повече наблюдател за липса на отклонения от нормите. Да стане по-скоро страничен коректив, който има за цел невидимо да насочва, отколкото агресивно да раздава правосъдие.

И не бива да им се обиждаме на тези търсещи себе си наши по-малки, но по-добри копия, че предпочитат не нас, а очите на приятелите си, за да се огледат в тях. Не бива и да се чудим защо стените на детската стая са облепени не със семейни снимки, а с плакати на моментния идол. Всичко това е повече от нормално. Защото те са все още деца. Възрастните сме ние. Те са тези, които се учат. Ние сме тези, които вече (или поне би трябвало) да знаем. Те са тези, за които ние се грижим. Ние сме тези, които носят отговорността. А докато пораснат, никак не е лошо да си спечелим за най-добра приятелка и нейната най-добра приятелка. Това е най-полезната манипулация, която можем да осъществим, за да бъдем чути. Но не директно, а през този своеобразен посредник. И дано намерим общ език с поне един – двама от тяхната група. Иначе шансовете ни да влияем са повече от нищожни.

След като попревали сезонът на почивките, всички ние, луднали да навъртаме километри между морето и планината, най-накрая взехме лека – полека да се успокояваме. А след като дойде и първият учебен ден, който някак неформално сложи началото на работната нова година, какво ни остава, че да не умираме от скука цяла късна есен, през зимата, а донякъде и през ранната пролет?

Как какво? Гостуването!

В края на септември започва сезонът на нашенското своеобразно и неповторимо „ходене на гости”. На гости си ходим по съседски (малко като в български филм от 70-те); на гости си ходим по роднински; а понякога – с цел разчупване на леда в колектива можем да организираме и между колегиални гостувания. Ако пък целта ни е да спечелим сърцето на началника, или другояче казано – с чисто подмазваческа цел, можем да направим специално „шефско” гости.

Какво характеризира едно чисто българско гостуване? Първо – суетнята. Домакинята например започва да се притеснява още седмици преди събитието, а венец на мъките й е дилемата какво ще сложи на масата. Традиционни ли да са храните, напитките, екзотични ли да са мезетата? Да пробва ли така модерното суши или да заложи на обичайния си специалитет, с който няма как да обърка нещата, а именно – шопската и мусаката. Хич не я питайте горката домакиня как минават дните и нощите й преди деня, в който очаква външните лица да пристъпят прага на светая светих – нейната кухня. Защото забравих да отбележа – нашите традиционни гостувания се провеждат главно в кухнята. Е, забелязала съм, че има и модерни жилища, в които гостната е отделена от мястото за готвене и миризмите на олио, оцет, подправки и печено не съпътстват упорито разговорите. Но колцина са те? В повечето случаи събитието се провежда, както отбелязах в кухнята (при невъзможното да се пренебрегне присъствие на готварската печка) и впрочем така основната цел, а именно сближаването няма как да не бъде постигната. Че как няма да се сближиш с човек, който вижда къде държиш мръсните си чинии и чаши и който посяда доверчиво на щедро отстъпеното от теб собствено място на трапезата?

Но да оставим малко целите и да се върнем на организацията. Да предположим, че менюто е уточнено, списъкът с гостите е направен, часът е спазен и своеобразният мини – празник е стартирал. Какво е присъщото и типично у нас за хората, събрали се да се видят и повеселят, било то със или без повод?

Ами например – ако ще и сутрешно да е гостуването, то алкохолът е неизменен и може да се каже задължителен елемент. Ракийка със салатката, вино с мезето и според наличния финансов ресурс – бира или уиски „за затискане”. Това последното, хората в странство го наричат диджестив. Другото, без което не може да се мине, е здравото плюскане. Порциите са задължително големи и има по много от всичко, „за да не се изложим”. После може и да дояждаме с дни остатъците, но в никакъв случай не бива да се допуска или още по-малко да се признава, че нещо от менюто е привършило. Абсурд! Интересни са и разговорите, които от почти делови в началото и следващи темата на сбирката (ако има такава – рожден ден, друг личен празник и прочие), с напредването на времето и с естественото „разпускане на коланите“ стават все по-откровени, а понякога и откровено закачливи, та чак пиперливи. Затова, да знаете, че съществува опасност на такива „гостита” нерядко основната цел, а именно сближаването да се измести трагично и да се случи такова скарване, че не е истина, просто… Другото любопитно нещо е, че с повишаване на опиянението на гостите, тонусът на домакинята намалява реципрочно. Горката, като се има предвид, че не е спала цели седмици и се е изтрепала с готвенето и чистенето, преди да дойдат всички, като се сеща какво я очаква и като си тръгнат и направо не знае какво е по-добре – да си отиват ли вече тия или по-добре да поостанат още малко, че да се поотложи с някой час неприятния миг с миенето и чистенето „след”.

При все това, като се оставят настрани тези неприятни моменти, българското „гости” си остава един доста добър вариант за разнообразяване на свободните дни и вечери, особено в условия на зимна криза. А и в тези случаи, в които си домакин, има все пак нещо приятно – и това е, че все те топли вътрешно мисълта, че традицията и доброто възпитание изискват „гостито” да се върне, така че другия път ти ще си починеш. Защото ще бъдеш на гости.