За втори път вече ми се случва – един път в магазин и един път на пазара – в момента, в който кажа, че не желая да ми дават найлонова торбичка за покупките, да ме репликират с фразата: „Ама аз няма да Ви я хващам”. Или „Няма да Ви взема пари за нея”. И бутат ли, бутат нещастното парче пастелноцветна пластмаса в ръцете ми. Или в по-невинния случай – примамливо ми го размахват пред лицето с непонятната за мен решителност да ми го пробутат все пак. Как така не искам?! Чудна работа… Нали разбирам, че няма да ми вземат пари…

Не бе, хора – не е за парите. Изобщо даже. Става въпрос за това, че не обичам найлонови торбички. Мразя ги от години. От времето далеч преди „еко”-то да стане модерно. Тази неприязън въобще не от последните месеци, в които те започнаха рязко да поскъпват, с прозрачната тенденция постепенно да бъдат забранявани. Просто найлоновите торбички – както едноцветните евтини, така тези по-скъпите – с шарените щампи, не са ми по вкуса. Просташки са, мразя да ги размахвам, миришат ми на гадно, а и после – когато все пак ми се е наложило да ги употребя, само се чудя къде да ги изхвърлям. Не че съм кой знае какъв екоактивист. Просто тия пликчета тип „потник” наистина са ужасни. Разбира се, не по-малко ужасни са (да не ги пренебрегваме) и най-често демонстрираните по улиците брандирани с известни марки техни посестрими.

И така ми идва наум за еко културата на българина.

Българинът значи, си умре за торбичка. Забелязали ли сте сутрин колко народ излиза от дома си, смело въоръжен с найлоновото многофункционално пособие. Така стартират деня си повечето мъже, деца, жени, на които дамските чанти не стигат, за да поберат обема на нужните вещи за предстоящия ден, а да не говоря за почти 100% от възрастните, канещи се да щурмуват дневните промоции. Очевидно отдавна отмина времето на мрежичките (не зная дали ги помните – едни такива сгъващи се в шепа, но същевременно с възможност да се разтегнат до безкрайност и да поберат безумно количество пазарски продукти). Очевидно отмина и това ми е ясно, но не мога да проумея защо затънахме в блатото на найлона и не вървим напред към далеч по-приличните текстилни или поне хартиени варианти. Тоест – нека се поправя – не е съвсем вярно, че не вървим – има такива проблясъци, но все още доста незадоволителни, ако мога така да определя.

Найлоновите пликчета засега продължават да се задържат на едно от челните места на неизкоренимите явления в живота ни. Защо ли? Личното ми предположение е, че вероятно те са безсмъртни. Често съм си го мислила. Не се шегувам. Никак дори. Забелязали ли сте например, че торбичките (подобно на всеки един боклук, да вметна) имат странното и неизтребимо свойство да се саморазмножават. Направете опит и оставете торбичка в някой шкаф, ей така – за всеки случай. Оправдайте се с намерението, че може и да потрябва някой ден, ако ви попитат. Знаете ли какъв ще бъде резултатът? Не? Ще ви отговоря! Само след месец ще намерите шкафа пълен с торбички. Значи, не само, че първата не е изчезнала, ами и е съумяла да се мултиплицира някак. Ако започнем да разсъждаваме трезво, ще стигнем до извода, че вероятно някой друг е оставил там новите, следващите имам предвид. Но дали вие (по вече създаден навик) или пък някой друг от семейството, който е решил, че вече там е мястото на употребяваните торбички в къщата… повярвайте ми – това ще си остане загадка! А торбичките ще продължават да се трупат по някаква странна вътрешна спогодба. Те вече ще са станали част от вашето семейство. Дори и да започнете да ги използвате за изхвърляне на боклука например, те странно защо няма да намаляват, а напротив – ще се умножават. Дори и да ги грабнете и да ги изхвърлите до една, помислете си добре преди да погледнете отново в шкафа след като изминат няколко седмици. Да не се изненадате, ако в него отново има торбички…

Дотук с филма. Но ако следващия път някоя продавачка отново се опита с желязна упоритост да ми набута торбичка, не зная дали ще се въздържа да не й споделя едни разсъждения по темата…

Кифли, та кифли… Понякога ми додява от този израз. Той носи определена експресивност наистина, но е твърде слаб и неточен, за да даде пълно описание на натюрела на – няма да се посвеня да употребя израза – простата жена. Моето лично определение за този тип, който мисля че няма нужда допълнително да описвам е едно и то е „евтини”. И това „евтини” няма нищо общо с кризата. Да, то има нещо общо с цени и шопинг, с облекло и стил, с излъчване и себеизява, но аспектът е малко по-специфичен.

Какво имам предвид?

Преди ден – два имах удоволствието (не се шегувам, удоволствието беше истинско и неподправено и аз съвсем искрено се забавлявах) да наблюдавам подобен екземпляр, типичен представител на жените, срам за нормалните представителки на нежния пол. Срам, защото те на всичкото отгоре с особения си не конформизъм имат способността да изпъкват след масата, освен когато не са в чалготека. Там – плувайки в свои води на подобни на тях попови лъжички, се сливат и образуват някакъв невероятен цъфтящ планктон, свидетели на който ни правят обикновено снимките за Фейсбук. Но на нормални места, извън чалготеките и моловете – там, даааааааа… там те се отличават зловещо.

Та стоя си аз в една напълно рутинна чакалня и съответно си чакам. Скучая, въпреки че около мен е пълно с брошури и списания на известни и не толкова популярни, както и на напълно неизвестни марки козметика. В този момент в чакалнята влита съществото, за което ще разкажа. То се оглежда набързо и се тръшка – точно така – не сяда, а се тръсва на избраното от него място за сядане. Достойно място до седалището й (колкото да седнат още поне двама чакащи) заема и дамската й чанта, плашещо голяма по обем и безкрайно неописуема като съдържание, сигурна съм. Но това е друга тема. Темата сега е за това как въпросното същество още в появата си и въпреки безкрайните положени усилия, за да постигне обратното – се самоопредели като „евтино”.

Първо – нека поговорим за външния вид. Започвайки от горе надолу не мога да не стартирам от косата и прическата. Тя, разбира се е изрусена с опит да се постигне пепеляво русо, но опитите са стигнали дотам русото да е патешко жълто и на петна. Тя милата значи, не е пожалила пари, вероятно дори е ходила на фризьор. Вероятно в искрената си простота се е доверила на кварталната специалистка, която е съумяла да достигне едва този трагичен резултат като свой връх в коафьорското изкуство. Отчаянието вече ме превзема, но продължавам надолу към лицето – девойката е с тънко оскубани вежди тип „косъм” (пак инвестиция), силен грим (ново харчене), който обаче е дълго и старателно напластяван върху лоша кожа. Много лоша кожа. Нали знаете, това е кожата, която прилича на изглед от Луната – с всичките й там планини и кратери, но несполучливо запълнени с долнокачествен фон дьо тен. Червило – ярко розово и леко размазано, точно като течните червила, които се продават в магазините за един лев.

Продължаваме с облеклото, където преобладава изкуствената материя – застъпена е в якето, както и доста видно в обувките. Не искам да бъда гадна, но за момент се сещам как миришат обувките от изкуствена кожа след третото обуване.

Сещам се и затова спирам.

Така, без да се абстрахирам напълно от външния вид, започвам да наблюдавам внимателно поведението. Нали знаете, че в чакални, асансьори и други подобни места, на които хората са принудени да прекарат известно време в компанията на непознати, царят определени правила. Е, тези правила явно са напълно непознати на евтината мацка, която продължавам дискретно, но целенасочено да зяпам. Освен че, както отбелязах – зае поне две места с огромната си чанта (пропуснах да отбележа – също от изкуствена кожа, по скоро – нещо като мачкан лак), тя кръстоса крак връз крак и започна активно да люлее горния, определено рискувайки да ритне някой. Да кажа ли, че и дъвчеше яростно дъвка, или това се разбира от само себе си? А че след като сложи слушалки на ушите си и пусна музика от телефона (той беше единственото скъпо нещо в целия пейзаж – впрочем този парадокс винаги ме е изумявал), музиката беше толкова силна, че всички бяхме в час какво точно се слуша. Мисля, че е напълно ненужно да уточнявам какъв беше стилът на мелодиите, заливащи ни на вълни.

Та какво исках да кажа с всичко това? Че пред мен за период от около час бяха агресивно демонстрирани куп хвърлени нахалост пари, довели до трагичен резултат, като налице беше единствено постигнатото пълно безстилие и откровен фалш. Тоест – ако тази девица беше спестила от изрусяването, процеса на унищожаване на веждите и яркото червило, щяха да й останат пари за един коректор и един скъп фон дьо тен, перфектно прикриващи недостатъците. Може би щяха да й останат налични и за едно почистващо средство за лице – поне розова вода, с помощта на която при постоянство и упоритост, неравностите по кожата значително щяха да намалеят. Ако си беше купила по-малко фрапантни яке и чанта, със сигурност щеше да спести за едни скъпи обувки – задължителният аксесоар за една дама… Ако беше инвестирала малко във възпитанието си нямаше да я гледаме като изкопаемо в чакалнята.

Или с други думи казано – кризата не е в портфейлите, а в ума. Но пък кои ли сме ние, незабележимите, че да го твърдим…

Не знам дали знаете, но така наречените курортни селища – и по-големи, и по-малки, съществуват и живеят свой собствен живот през цялото време на годината. Дори и извън активността на сезона. Това „извън сезона” особено много си личи през есента.

Лятото си е лято, на всички ни е ясно, че тогава в България живее всичко. Абсолютно всичко (е, с изключение на институциите). През другия преходен сезон – пролетта, когато всичко се събужда и живва, местата за почивка и релакс също не изглеждат така заспали. Зимата, покрай нейните зимни празници също е будна за живот. Обаче есента, като един така да се каже „следлетен” сезон е особено показателна за особения и донякъде тайнствен, задкулисен живот на ваканционните градове и селца.

>> Най-добро място за почивка на българското Черноморие

Знаете ли как изглежда един курорт в края на октомври и началото на ноември, когато не е претъпкан с хора? Сега ще ви разкажа.

• Ами първо на първо – точно това – не е претъпкан с хора. Което е просто прекрасно. Можеш да се разхождаш по улиците и тротоарите, не само без да се сблъскаш, ами и направо, без да се разминеш с някой друг. Също така никой не ти диша във врата, както навън – по време на разходката, така и например в магазините (поне в тези, които работят). Никой не те притеснява с претенциите си на досаден съсед, никой не ти натрапва в най-общия вариант (извинете, но си е съвсем така) – просташкото си присъствие.

• Въздухът е чист. Защото няма безкраен поток от превозни средства от всякакъв вид и калибър. Което значи, че освен всичко друго можеш да паркираш на спокойствие, и то като бавно избираш удобно и близко място за автомобила. Прелест, а? Нещо абсолютно непостижимо в разгара на купона. И след като паркираш, мисля че можеш най-спокойно да оставиш колата, без да се тревожиш, че алармата ще се активира през цялата нощ. През около час например. А даже и по-начесто.

• В курорт извън сезона можеш да се насладиш на преживяването си в заведение. Независимо дали това е ресторант, кафене или просто така определеното по нашите географски ширини „барче”. В един момент можеш да се почувстваш като герой от филма „Имало едно време в Америка”. Нали се сещате за онази сцена, в която той (Робърт де Ниро) заведе нея (Елизабет МакГавърн) в един ресторант, който беше запазил специално и само за тях двамата. Ей тая сцена направо можеш да си я пресътвориш в есенния курорт. На всичкото отгоре – когато обслужващият персонал, особено сервиращият такъв те оглежда с присъщото си отегчение и неприязън, то усещането не е чак толкова неприятно. Така е, защото във взаимното общуване и в общото впечатление има някакъв ореол на взаимно разбиране. Тоест – ти ги разбираш, че „горкичките, цял сезон са се мъчили, нормално е вече да се поуморени…”, а и те някак те разбират: „Тази, милата, трябва да е доста отчаяна, че да идва на почивка през октомври…”. В техните очи си крайно закъсала – емоционално закъсала или финансово невъзможна. Обаче така или иначе близостта помежду ви е налице. Нещо непостижимо иначе, когато заведенията пращят по шевовете.

• Свободни са и пейките, детските люлки и катерушки, човек може да си приседне, където му е кеф, без да го побутват или най-малкото – да го гледат зверски, защото заема мястото твърде дълго.

Е, развлеченията са безброй пъти по-малко, но това за един свикнал да не скучае, дори когато е сам човек, изобщо не е проблем. Дори и затова, защото можеш да обърнеш внимание на купища детайли от пейзажа, които иначе биха останали незабелязани, грубо засенчени от лъскавите реклами.

Само разпилените тук-там и останали неприбрани боклуци все още продължават да напомнят за изминалите месеци на „сезонно” безумство.

Останали са само най-верните пазачи на опустелите вили….

Познавам такива хора. Самоуверени. Без нищо зад гърба на ярко демонстрираното самочувствие. Или както гласи едно от най-изтърканите клишета в нашия език – „Хора със самочувствие, без покритие”. Такива хора познавам от години, те сноват в обективното ми настояще, убедена съм че ще продължа да ги срещам и в обозримото бъдеще. С две думи – няма отърване от тях. Единственият начин да ги премахна от ежедневието си е да се старая бързо да ги разпознавам и след това безпощадно да ги игнорирам. Защото тези личности се хранят от нашето внимание. Хранят се и от нашето любезно пренебрежително отношение, което считат за признание. Признание за техните несъществуващи възможности. Лошото е, че често самоуверените некадърници могат да бъдат не само досадно неприятни, но и направо опасни. Опасни за старта и развитието на кариерата на други (можещи) хора, опасни за здравината и добруването на (свестни) семейства, а ако щете и нетърпими за личния комфорт на (нормални) индивиди.

Как става това? Ами перчи ви се един такъв например – пуяк със също толкова мозъчно вещество, бърка ви се във всичко с грандиозното си, както стана въпрос по-горе самочувствие, подплатено единствено от мнението му, че „А, те другите да не знаят и могат повече от мене…”, или пък „Това и аз го мога, колко му е…” Пъчи се значи и се натрапва, а добре възпитаните други наоколо, направо не знаят как да постъпят в ситуацията, тъй като едва ли ще бъдат разбрани адекватно.

Как можем да си спестим подобни преживявания? Как да „сканираме” и отстраняваме навреме подобна напаст от живота си? Ами най-малкото – като следим внимателно хората, които ни заобикалят, и най-вече, разбира се поведението им. Има непогрешими белези, които указват самоуверения некадърник.

Нека отново се спрем на стария и добре познат метод с изброяването:

Първо – този човек се старае винаги да изглежда безупречно на външен вид. Научил е наистина, че „по дрехите посрещат”, но смело махвайки с ръка е пропуснал и продължава да пропуска втората част от поговорката. Така че той старателно се докарва всеки ден – като предпочита костюма и сакото като модни форми. Къде е тънкият момент? В това, че той ВИНАГИ е със сако или костюм. Не смее да сложи дънки и пуловер дори и на стадиона, в страха си да не сбърка и да не вземе да изглежда обикновен. Ако е жена – няма никога да я видите без грим. Дори и да излиза до магазина – тя ще е „пипната”, защото самочувствието й се крепи на малко жалони и ако изпусне един, рискува да изпусне всичко.

Второ – този човек обикновено се намесва във всичко и говори (без да казва нищо особено), привличайки вниманието, най-често и със силна жестомимика. Маха с ръце, крачи широко, изобщо пуска в ход всички белези на „деловото поведение”. Номерът му обикновено минава, поне в началото. Факт е, че ако някой се държи „шефски”, голяма е вероятността да му отвърнат със съответното „подчинено” поведение. И той знае това.

Трето – и малко парадоксално спрямо второто, но той рядко се усмихва. Съзнава, че усмихването скъсява дистанцията в общуването, което не е в негова полза. Даже никак. Защото сближаването ще разкрие повече от това, което той би допуснал да се покаже и ще попречи да бъде демонстрирано агресивното, пищно, та чак великанско самочувствие.

Иначе – наистина е важно да бъдеш самоуверен. Не е лошо да умееш да презентираш не само професионално уменията си, но и да ги придружаваш със съответното самоуважение и съзнание за собствена значимост. Защото и другата крайност – да се подценяваш, непрекъснато да смачкваш самооценката си и оттам да се завърташ в порочен депресивен кръг „не е оферта”, както се казва.