Август е. От няколко дни живея в месеца, традиционно, безвъзвратно и явно завинаги определен у нас за „отпускарски”. Че е август, август е. Това проличава още в първите дни.

Първи видим белег – внезапно новинарските сайтове, с които обикновено започвам деня си опустяват. Новините се цъкат значително по-нарядко, а и очевидно са станали по-пестеливи. В местните медийни събития започва да присъства все повече и повече криминалната хроника, творчески преразказана и то само ако дежурният журналист е имал настроение да преразкаже общо взето незначителната случка. Политически и парламентарни новини няма (август е), липсват информации за знакови дела (съдилищата са отпуск), липсват и училищни събития (само учителите съвестно дежурят в пустите сгради, където нищо не се случва).

Втори белег – институциите. Там е още по-пусто, доколкото това изобщо е осъществимо. По коридорите на всевъзможни учреждения се мотаят лелки по широки и леки демодирани блузки и също такива широки и леки демодирани поли, хапват нарязани на парченца пъпеш или диня (лято е и те са на съответната сезонна диета), а традиционните почерпки с кафета са заменени с присъствие под бюрата на швепсове и сладолед. Ако ти се налага да свършиш някаква работа, можеш да разчиташ единствено, ако тя не зависи от „началника” или „директора”. Защото той ползва законоустановеното си право на отпуск. А когато началникът е в отпуск, почиват всички. Няма кой да вземе решение, така че преписките чакат. Да дойде септември.

Дори социалните мрежи опустяват или хората се появяват там случайно, от време на време, прекъсвани от лошия безжичен нет, прихванат някъде от плажа. Правят го основно, за да споделят разголени снимки (къде за гледане, къде не чак толкова) с подобаващ за леката ми завист тен.

Представете си – заведенията също се опразват. Говорим, разбира се – за градските кръчми. Особено в петък и събота вечер в града трудно може да се разчита на купон. Всички са „някъде”. През август важи с пълна сила знаменитата фраза на Хемингуей – „Всичко, което е далече от морето е провинция”. Тук, в асфалтовата джунгла, най-много да се натъкнеш на потно – бирено и по-скоро отегчено като настроение квартално парти. Чалготеките, чувам не се дават и отбелязват обороти, но това абсолютно не може да се каже за ресторантите, като в най-неизгодна позиция са тези, които не разполагат с външна градина. Не само, че въздухът в тях е малко, въпреки бликащите хладинка климатици, но и поради забраната за пушене, която направо ги превърна в аутсайдери, поне през лятото, а особено – през август.

Магазините са тези, които също се тъжни през този месец. Късмет имат моловете, които продължават да приютяват скучаещи клиенти, но отново най-вече заради възможността за разходка на хладно, а не толкова заради изобилстващите промоции. Малките магазинчета се опитват да се спасяват като ограничават работното време, което обаче ги вкарва в още по-голяма липса на потребители. Някои откровено (подобно на институциите) си излизат в отпуск и слагат обичайната табела: „МагазинА няма да работи до… Заповядайте след… ”. По-възпитаните добавят и: „Извиняваме се за неудобството”.

За сметка на тегавата ситуация в града, през август на морето ври и кипи. Хотелите се пръскат по шевовете, плажовете също. Дечица тичат във всички посоки, майки ги гонят и крещят, бащи крачат тежко край тях и хвърлят жадни погледи на разголените девици или крайбрежните капанчета – всеки по своя вкус. Пясъчните ивици са претъпкани. Подобаващо мръсно е като за август, хавлиите са наредени като брилянтно произведение на пачуърка – в смисъл – непосредствено лепнати една до друга. Пясъкът ти прониква навсякъде, привечер е практика да няма топла вода, храната често е кофти, но всичко това е нищо пред личния и семеен подвиг да си през август на море…

А в града сме ние. Останалите на работа. Пенсионерите. И местните луди. Лудите, лудите, те да са живи! Само те са много заети през август. Кръстосват града с бързи крачки от рано – рано сутринта и тихо, но трескаво говорят със себе си. През август – месецът на безвремието.

Тази дилема, която най-често срещаме по вицовете и която още по-често се приема като приоритетен избор при мъжете, представете си – съществува и при жените. За разлика от разкъсващия мъжки проблем обаче – какво да предпочетем тази вечер – жената или любовницата, при жените става въпрос за съвсем друго нещо, а именно за решението – да се омъжвам или не.

Да се „бракувам” ли официално с този, с когото излизам или да му остана любовница (приятелка, гадже и прочие определения също важат). Нужно е може би да се уточни, че има два варианта при този случай – когато въпросният мъж е женен и когато същият е свободен (ерген, разведен и т. н.). Само че това не отменя избора и в двата случая, а трудностите по пътя от своя страна не са достатъчни, за да определят решението. Нуждата то да бъде взето стои независимо дали този, с когото имам връзка е на разположение или не. В този момент очаквам да бъда опонирана сериозно в частта – „ако е женен”. И отговарям превантивно – тук не става въпрос за разбиване на семейства. Става въпрос за друго – ако е женен, но поддържа връзка с мен вече години наред, иска ли ми се или не, но проблемът с вземането на решение определено си стои. Така е, защото ако не бъдат предприети стъпки в посока сватба, то автоматично би означавало, че е взето другото решение – да си останем любовници. Което пък пак означава, че все пак е бил осъществен някакъв избор.

Аргументите.

Първо – „за” женитба. Или също така аргументи „за” съвместно съжителство, или „да имам съпруг“. На първо място стои социалното приемане. Обществото и до този момент трудно се съгласява с факта, че хора, които живеят отделно са свързани. Отделно от това като мотиви „за” стоят и някои чисто практически неща от битието – на чие име да се води колата, купена с пари на двамата (респективно негови или мои), както и ред други административни неуредици, които сякаш се нареждат автоматично, когато имаш свидетелство за брак. Изброявам всичко това под условието, че в тези разсъждения ще говорим за всичко друго, но няма да говорим за общи деца. И така, какво излиза – ако съм съпруга или съм в така нареченото фактическо съжителство печеля нищо повече от обществено признание на връзката си (какво ли ме топли това се чудя само), печеля повече физическо присъствие на мъжа, който ще се прибира при мен в повечето от нощите си, печеля и някаква хипотетична битова осигуреност.

Какво се случва, ако съм любовница? Ако упорито се съпротивлявам или изобщо отказвам да повдигна въпроса – „Виж сега, какво смяташ да правим?”. Ако взема това решение, най-вероятно ще спечеля доста по-продължителна и наситена емоционалност във връзката си, при която рязко ще намалее рискът да се изчерпа, потапяйки се във всекидневието. Печеля самостоятелност, печеля свободно време за себе си и за любимите си занимания, печеля красиви моменти, споделени с него, само дето, след като приключи красивия миг с цялата му прелест, печеля възможността да си отпочина насаме. Печеля вниманието му и мисълта му къде съм. Печеля тръпките от обажданията, които не са рутинни. Печеля възможността да ревнувам диво къде е тази вечер. Печеля целувките му, откраднати набързо последно, когато ме изпраща. Печеля лично пространство в леглото и спокоен сън, без да се тревожа в какъв вид ще се събудя на сутринта. Печеля чувствата му, споделени с моите чувства. Запазени само за нас двамата… Все неща, които май – май поизчезват, когато съвместното живеене ни понесе в бавното си и спокойно безбурно течение. А ние – и мъжете, и жените понякога имаме нужда от бури. И ще си ги потърсим в момента, в който ни стане скучно. Или както каза една моя позната в проблясък на гениалност: „Да не съм луда да се женя, че автоматично да овакантявам мястото за любовница!”.

Имам чувството, че тези дни пивоварните работят по над 24 часа в денонощието. Бълват просто. Как го правят не ми е ясно, но явно някак успяват да се справят със ситуацията. Защото откак ни затисна горещото време – в магазини, в кафенета, по плажове, ресторанти, луксозни или пък крайпътни заведения, в бензиностанции и къде ли не, най-често срещащата се поръчка е „бира”. Надигането на бутилката или халбата и пиенето на газираната кехлибарена течност повсеместно се превръща в основно занимание, а носенето по улиците на купища кутийки от същата изобщо не произвежда никакво впечатление у околните.

Пиенето на бира се е превърнало в най-естественото нещо на света и то може да бъде наблюдавано по всяко време на денонощието. Започва се от сутринта и продължава почти без спиране до другата сутрин. Когато се сменят само състезателите, а основният спорт си продължава. Прави ли ви впечатление, че ако клиент си поръча водка (дори и със сок) в 9-10 часа сутринта има риск да го погледнат накриво и уважението към него определено да пострада. Но виж – отношението към бирата е друга работа… биричка може по всяко време!

Биричката се пие по строителните площадки, пие се пред кварталните гаражни магазинчета (в класически стъклени бутилки), пие се в парковете (обикновено от компании, но там вече литрите са поне 2 – в пластмасова бутилка), пие се в обедната почивка (най-често под формата на малка наливна в близкото заведение с обедно меню), пие се вечер у дома, като там вече грамажите и съдовете, в които се консумира са най-разнообразни, в зависимост от възможностите и темперамента на домакина.

Когато някой пие бира, рядко биха го обвинили в пристрастие към алкохола. Бира допускаме и не осъждаме, когато консумират дори и младите майки с бебешки колички.

Бирата отдавна се е превърнала в българското безалкохолно питие. Закуска за част от населението под формата на „баничка с капачка”. Класическо лечебно средство против махмурлук. Или както бях видяла в култов надпис: „Не може нации, които се напиват с бира, да дават акъл на нации, които изтрезняват с бира”. Бирата, а не дискретното малко питие с много лед е вечерният релакс на любимия ми персонаж – така наречения „средностатистически българин” (и няма защо да се учудваме, че е така, тъй като бирата е депресант – тя успокоява и отпуска, особено след гаден ден, а гадни дни у нас – дал Господ). В същия момент, не е за пренебрегване и фактът, че на нищожната цена от два – три лева, същият този среден българин със среден доход и средни възможности се сдобива с литри (поне един и половина) от хмеловия еликсир, който ще му даде занимание часове наред. Картинката се превръща в абсолютно класическа, ако към бирата добавим и пакетче слънчогледови семки, но това вече би било тема на друго разсъждение…

Откак се появиха пък и плодовите бирени варианти (да не изброявам, че да не стане рекламно), толерантността към пиенето на пиво съвсем се повиши. Тоест с плодова бира можете да си се наливате до припадък, никой няма да погледне на това като на някакъв вид нарушение на социалните норми. Плодова бира се пие и в автомобилите, забелязвам. Не знам дали изобщо си даваме сметка, че това е един прост рекламен трик, с помощта на който ни се предлага просто класически швепс, но ние го консумираме много по-охотно, поръчвайки го под названието „бира”. Друго си е да поръчаш бира, а не газирано безалкохолно питие. Това те прави повече мъж или по-атрактивна жена, смятаме.

Пиенето на бира е национален спорт. Само да не се чудим после защо така леността здраво ни е обхванала и защо коремчето се пъчи нахално и стремглаво напред. Може би само защото още никому не е хрумнала гениалната идея да произведе бира с кафе, или бира със зелен чай например…

Така си тече животът ни – бавничко, спокойно, ежедневно такова. Не се случват кой знае какви катаклизми, освен обичайно очакваните дребни недоразумения и семейни сдърпвания. Нищо кой знае какво. Докато, както лежерно си тече всичко като една бавна и пълноводна река, а ние се носим също тъй бавно и спокойно по течението й, един хубав ден се появява проблем.
Шах! Всичко се разбърква, нещата покрай нас променят местата си и дори и да не се обърнат съвсем нагоре с краката, поне здраво се разбалансират. В такъв случай ситуацията изисква едно нещо – търсене на решение. Не оплакване, не вайкане, не! А здрава работа по намиране на изход.
Това звучи добре дотук, звучи също като текст от полезна книга със съвети. Какво обаче се случва в действителност, какво правят повечето хора на практика, за да потърсят и намерят път, по който да тръгнат в търсенето на разрешаване на проблема си.
Единият от начините, а може би и най-често срещаният е да се потърси съвет. В зависимост от темперамента и статуса на затруднения – съвет се търси най-често от семейството, роднините или приятелите. Няма лошо. Докато сме заслепени от ненадейно връхлетялата ни ситуация, всяко допълнително мнение е добре дошло. Хубаво е обаче в този случай съветът да се търси от човек, който е бил в подобно положение и се е измъкнал, а да не се търси от такъв, който хал хабер си няма от това какво става, защото най-малкото, което би се очаквало от него е да бъде полезен. Е, да – може да ви изслуша, а ако това ще ви помогне да подредите мислите си, пак не е загуба.
Има и хора, които – напротив – в такива случаи се изолират от другите и предпочитат да останат насаме със себе си, с проблема си и с търсенето на изход. Това е присъщо за интровертите, за които именно нормалната реакция е в такива случаи да се запечатат в черупката си. От една страна това е радост и облекчение за част от обкръжението им, защото поне не досаждат на хората около себе си. В същото време обаче е и истински кошмар за по-близките. Тъй като остават някак встрани от ситуацията, те могат да се почувстват отритнати и ненужни, което пък допълнително е в състояние да натегне и без това достатъчно наелектризираната атмосфера.
Може би едно от най-удачните неща, които могат да се предприемат при търсене на светлина в тунела е да се потърси съвет от експерт. Или поне от редови специалист в съответната област. В никакъв случай от фризьорката и маникюристката (когато става въпрос за жени и не става въпрос за формата на бретона или цвета на лака за нокти) или пък от компанията в кварталната кръчма (когато става въпрос за мъже и когато не става въпрос за вкусовите качества на различните марки бира). Специалистът определено няма да ви навреди, а определено би помогнал, ако е истински, а не пишман – специалист, разбира се.
Напоследък забелязвам, че се оформя и една доста устойчива, а и стабилно разрастваща се група от хора, които сформират нещо средно като вариант за справяне между всички изброени. А именно това са хората, търсещи помощ от… Интернет – от специализирани сайтове, форуми, блогове, справочници и пр. Значи – те се усамотяват пред компютъра, също като едните, но също така и залагат на втория жокер „помощ от приятел”, като едновременно с това подобно на третите търсят и експертно мнение. Честно да си призная и аз неведнъж съм прибягвала до този вариант. Условията за (поне частичен) успех на Интернет в ролята на безценен помощник са следните – да знаеш как да питаш, да знаеш какво точно търсиш като информация или съвет, стига обаче да съумяваш и да пресееш важното от маловажното, вярното от глупостите (поне в най-груб вид), както и да знаеш къде е границата и кога да спреш да се доверяваш на този вариант.

… за да ти кажа какъв си, е естественото продължение на заглавната мисъл, естествено. Мобилните телефони, без които вече тотално не можем да живеем, бавно и полека станаха част от нас. Факт. Имаме ги всички – от бабата до внучето, от безработния до шефа. Различно е обаче друго – отношението. Някои се държат към този свой приятел пренебрежително, други се грижат за него като за член от семейството, че и повече дори. Първите го хвърлят небрежно къде да е, пускат го направо в чантата или го пъхат безцеремонно в джоба, вторите задължително имат най-малкото специално калъфче (нещо като легълце), да не говорим и за още ред аксесоари за любимия апарат – например сиджимка, лепенка, и какви не още пазарни приумици.
Безспорно по това какъв апарат използват хората, може да се съди до голяма степен не само за социалния им статус, но и за скрити черти на характера, наклонности и дори хобита. Но от няколко години, с напредъка на технологиите, с категоричност си пробива път и заема място едно нещо, от което не можем да избягаме и което ярко изнася напред нашата индивидуалност. Звънът на телефона. Стопроцентово сте имали случаи, в които сякаш сте знаели как ще звънне телефонът на някой, както и други пъти, в които пък абсолютно сте се шокирали от носещата се на звукови вълни мелодия.
Ще се опитам да направя една мини – класация на различните типажи, обединени от сходни мобилно – телефонни призиви. Не мога да не започна от:
1. Кифлата. Тя неизменно звъни с последния клубен хит. В зависимост от това в какви клубове ходи, вариантите могат да са от така наречения „последен дискотечен”, до „последния мега – турбо – фолк”. Освен това тя никога няма да се изложи с прост телефонен апарат. Може и да гладува или да затъне в заеми до ушите, но ще се фука с (по възможност колкото се може по) последен модел. Хубаво е да е с тъч – скрийн, че да почуква по екрана с пластиките на ноктите си. Но да не се отдалечаваме от темата.
2. Юпито. Той се старае да звъни максимално неутрално, та да не се изложи нещо. Най-често тонът му е от заложените в телефона, а не е изтеглен. Може да бъде и просто „бип”. Защото той е зает човек, скача от среща в среща и не може нон – стоп да включва и изключва звука. Така че дискретността при него винаги е на водещо място. Ненатрапчивият звук кореспондира със задължително класен, но класически (надявам се правите разликата) телефон, сако и хубав часовник.
3. Рокаджията. Той не може, ама просто не може да избяга от натрапчивото желание да въведе като тон на звънене последният рок – хит, за който се е сетил. Понякога може да ви стресне с агресивния звук, който избухва под носа ви, но ако пък сте от „неговата кръвна група” веднага ще се погледнете с разбиране и между вас вече бариерата ще бъде вдигната.
4. Любителят на народно. Да не се бърка с представител на кифладжийството! Той не поставя някой прост не изминал проверката на времето поп – фолк хит. Той поставя на апарата си автентична народна мелодия, най-често хоро. Тази опция честно казано винаги ми е изглеждала абсолютна еклектика (като постижение на технологията, съчетано с творение на народния гений, но факт е, че се наблюдава често, особено в по-малките населени места и във възрастта 45+).
5. Русофилът. Той пък звъни с руския химн. Това винаги ме е изумявало като решение, още повече, че досега никога, ама нито веднъж не съм чула нечий телефон да звъни с американския химн да речем. Факт е, че явно това е доста теглена и ползвана мелодия за телефон. Показва някаква принадлежност, но ми е трудно да определя към какво точно – дали към руската политика, към руската култура или към Русия въобще.
6. На другия полюс – българският националист. Има вариант телефонът да звъни и с нашия химн. Пак ми е спорно защо точно го правят тези хора, още повече, че това решение някак те задължава да станеш прав всеки път, когато някой те търси. Иначе е непочтително някак, издава неуважение към властта и нейните символи.
7. На последно място останаха хората, които предпочитат странните звуци. Това е някаква сбирщина от (не, не мога да ги нарека мелодии), които не знам защо човек би си причинил да слуша ежедневно – бебешки плач, мяукане на коте, квакане на жаба, недомислици от рода на истеричен крясък „Вдигни си телефона!”, които общо взето редовно карат хората около вас да се оглеждат смутено и да се чудят какво става, аджеба??!!
Бих искала накрая да отбележа, че съм доста далеч от мисълта да съдя някого в това толкова лично решение – да сложи любим звук на телефона си, който да го радва целодневно. Но имайте предвид колко говори това за нас, говори много. После да не се чудите защо така стана, че „направих всичко по силите си да се представя добре, ама в онази среща нещо не се получи… Какво толкова, само телефонът ми звънна веднъж”…

Хората така са създадени, че да живеят по двойки, а не по единици, казваше мъдро една моя приятелка. Непрекъснато, направо всеки ден се убеждавам, че това е така. Хората сме социални животни и не можем да живеем и да се развиваме без другите. А самотата е бедствие. Кошмар. Истинска гадост, която може да те съсипе. Ще кажете, че има хора, които съзнателно са я избрали и живеят самотно, без да допускат никого около себе си по личен избор. Да, има такова нещо, има и такива хора, но това поведение винаги ми е изглеждало малко или много нездраво и определено крие някаква патология на характера в себе си. Самотниците най-малкото са чудаци. А най-многото – истински побъркани, да ме извините за непрофесионалното определение.
Виж, хората, които си имат половинка, се считат за по-нормални. Като казвам „половинка” нямам предвид, разбира се задължително бракувана или поне официализирана половинка. Става въпрос за това, че там – до тебе съществува някой, с когото споделяш нещата, които се случват в живота ти, някой, с когото разговаряш по ежедневните теми, някой, на когото можеш да се обадиш, когато имаш нужда. Но този същият е и някой, с когото делиш кревата. Някой, с когото си емоционално обвързан. Не просто приятел, защото с приятелите не сме двойка, а отново сме си единица.
Когато си единица, животът няма същия вкус. Когато си сам и се чувстваш самотен, всичко случващо се не е чак съвсем безсмислено, но до голяма степен няма значение. Тогава си небрежен, особено към детайлите в живота си. Може да се случи да си лягаш с парцаливата нощница, може да не си бършеш праха у дома с месеци, може да прекараш съботата и неделята на дивана, без си умиеш очите дори. Не че е кой знае какво престъпление, но когато си самотен, съществува голям риск да пренесеш това поведение и навън. Когато си единица нямаш необходимия стимул да поемаш рискове, да се стараеш и да се стремиш към нещо. Затова, когато няма за кого да се помъчиш, както се казва, когато няма кой да те мотивира и подкрепя, направо ставаш мърляв не само във външния вид, но и в отношенията си. В това състояние можеш да изкараш дълго, но съвсем определено – колкото повече продължава, толкова по-лошо става. В един момент ексцентричността може да премине тънката граница на остатъчния разум и да се превърне в истинско душевно разстройство.
Когато си двойка обаче, о, когато си двойка, тогава нещата застават под съвсем друг ъгъл. Всичко започва от (любимия ми, разбира се) външен вид. Започваш да се стараеш – ако си жена боядисваш прорасналите корени на косата си, започваш да се гримираш редовно, стартираш диета (да не говорим, че то и без това много – много не ти се яде). Ако си мъж, започваш да се бръснеш редовно, обличаш се внимателно и се парфюмираш обилно. Промененият към добро външен вид като резултат веднага ти дава криле. Променя се стойката, гърдите неволно се изпъчват напред, погледът става уверен. Усещането за живот се възвръща и нещата започват отново да придобиват смисъл.
Тогава самотата заема полагащото й се място и става лукс. Става елегантно оттегляне в себе си и то само тогава, когато имаш нужда. Самотата се превръща в нещо като подправка. Не особено пикантна, но необходима, за да могат нещата от живота да подразнят душевното ти небце. В действителност това се оказва и точната метафора. Оказва се, че със самотата е същото както със солта. В никакъв случай не бива да се прекалява, но и съвсем без нея не може.