Хората сме създадени така, че предпочитаме да живеем по двойки. Сами нещо не ни е съвсем комфортно. Може да ни е хубаво от време на време, но за постоянно – мерси! Нерядко обаче, дори бих казала – притеснително често двойките ни се разпадат сякаш просто ей така. Изневиделица и за недоумение на околните, в чиито очи всичко си е било наред. Дали това наистина става просто ей така и в кои случаи имаме основателни причини да се разделим с човека, с който сме делили и хляба и леглото?

Започне ли мисълта за раздяла да ни навестява все по-често, да се задържаме на нея и да обмисляме възможните варианти за самостоятелен живот, връзката е в сериозна опасност.

Какви са най-честите причини за това? Без да се замислям и за миг – категорично мога да заявя, че основните причини за окончателна и безвъзвратна раздяла са две – едната е изневярата, а другата – насилието.

• Изневярата – особено, когато се е стигнало дотам нещата да станат явни, определено е най-честата причина за разрив. Малко са хората, които успяват да простят и да продължат безгрижно напред. Появата на трети със сигурност е сериозен трус в отношенията, а след като истината е „лъснала” е ужасно трудно да се възстанови както нормалната и естествена комуникация (поради нарушеното доверие), така интимния живот (поради обидата). Разбира се има семейства, които намират своя изход. Някои успяват и прощават. Да не се заблуждаваме обаче, че това нещо се прощава от сърце и се забравя лесно. В никакъв случай. Но така или иначе – времето е панацеята, която лекува всичко (или поне намалява болката), то рано или късно казва своята дума и раната започва да заздравява. Това обаче е само в случаи на изневяра, в които съгрешилият, претегляйки всички „за” и „против” решава да прекрати страничната връзка. Ако тя обаче е по-силна и новите чувства надделяват над узаконените, никаква прошка и никаква забрава не може да спаси отношенията. Най-добре е при тези обстоятелства „рогоносецът” да започне също да подрежда своя собствен живот без партньора, отдал се безвъзвратно на новата страст.

• Насилието е другата изключително сериозна причина за слагане на край. Нашите майки и баби казват: „Мъж, който веднаж е вдигнал ръка, ще повтори”. Вярно е! Не си мислете, че първият шамар може да се прости, или вторият и т. н. Най-вероятно ще последва първо посиняване, първи престой в болница и дори не ми се мисли дори за възможните крайни сценарии. Като говорим за насилие, знаем нали, че насилието в една връзка може да бъде и емоционално, и сексуално и прочие, а не само физическо. При всички положения това е вторият най-решаващ фактор за вземане на решение за раздяла. И то окончателна.

Факт е, че много често посочените два основни фактора се преплитат и се получава следното – неудовлетворена и малтретирана жена среща нормален мъж (не говорим за мъж – мечта), просто нормален мъж и това вече е – както се казва „камъчето, което преобръща колата”. Намерила е сили и опора и старата, тежаща връзка си отива всякак.

Интересен е и друг факт, а именно че решението за развод (когато говорим за брак) идва най-често от страна на жените. Те са тези, които в крайна сметка влагат категоричност в решението, което води и до предприемане на действия. Мъжете не знам защо сякаш нямат необходимата смелост, а когато мъж е причината за раздяла обикновено, да не кажа почти винаги, зад решението стои пак жена. Другата жена.

И за да завърша с любимото си обяснение, а именно че сексът е в основата на всичко, бих направила следното обобщение. Дори и да се караме люто, дори и да си крещим, а после да си мълчим, до момента, до който сексът е прекрасен и желан – раздяла няма да има! Категорично. Пълноценният и удовлетворителен секс е един вид показател за здравината на връзката. Разделят ли се обаче леглата, започне ли половинката да кръшка от любимите си допреди това любовни ласки или все е недоволен (недоволна), а особено ако вече не му (й) харесва да ви целува навсякъде, особено ТАМ, пиши я бегала тая връзка. Давам й не повече от година – две състояние на агония и всеки ще потърси новото място, на което дори и всичко да не е съвсем наред – страстта ще е на място и ще поддържа магнетизма между двамата.

Какво е нещото, което събира хората. Имам предвид срещите и сближаването между мъжете и жените, естествено. То кое ли друго „събиране” си струва да се обсъжда. Рядко се интересуваме от подробностите по възникването и развитието на професионалните си контакти или връзките, основани на хоби например. Както в повечето случаи смятам да разнищим интимната обвързаност или отношенията, основани на любовни трепети и вълнения.

Моята теория по темата

Имам стройна теория по въпроса за това защо хората се събират един с друг и тя е, че близките (само да не бъда упрекната в хомофобия моля, просто разглеждам типичния случай) междуполови връзки се създават на две бази. А това именно са емоционалната база и рационалната база.

• Емоционалната почва за създаване на връзка – кой не е изпитвал това блаженство! Това е бурята, която ни отнася и интересното е, че въпросното събитие от типа „опустошително за разума цунами” се случва предимно, когато най-малко го очакваме. Всеки може да разкаже историята за това как му се е случило да се е „окопал” в емоционална дрямка и точно, когато най-малко очаква (може би тогава сме и най-беззащитни и податливи) му се стоварва на главата и сърцето оная голямата любов. Решаваме, нещо повече – убедени сме и нищо не може да ни разколебае в непоклатимата увереност, че това е човекът единствен, неповторим и определено съвършен. Абсолютно не ни е ясно как останалите не отчитат тези факти и се чувстваме като откриватели на неземно съкровище, което най-добре е да пазим само за себе си, е хайде – склонни сме от време на време да го показваме за малко на другите, но основно – за да ни завидят! Последиците във времето са ясни – бурна любов, безсънни нощи, опияняващ луд секс и един ден започваме да пренасяме вещите си при другия – като се започне от четката за зъби и се стигне до целия гардероб с дрехи. Връзката е налице.

• Рационалната страна в създаването на двойки е пък онова нещо, което събира хората така да се каже „служебно”. Това са всички запознанства с цел връзка и евентуално брак, всички уговорени срещи, в тази графа са донякъде и интернет свалките. Рационалните връзки и бракове много често, знаем – се оказват по-успешни. Защото не са така пренатоварени с очакванията за перфектност, а оттам и бързата и най-често изненадваща поява на разочарование е по-малко вероятна. Тези връзки са по-здрави и защото често са предшествани от едно съвсем несъзнателно, но почти винаги неизменно щателно проучване на другия кандидат – прави се „предварителен преглед” на социалното му положение, финансовите възможности, интелектуалния капацитет. И когато – както се казва тези двамата се окажат подходящи – запознаваме ги и започваме да чакаме да ни поканят евентуално на сватба, а все по-често и направо на кръщене.

Кое обединява емоционалното и рационалното?

Интересното в случая е, че има едно нещо, което обединява и емоционалното и рационалното като основа за сближаване и това е – ще познаете ли… хайде де, напънете се малко – ами естествено, че сексът. В първия случай – сексът е основната причина да се влюбваме. И обратното – влюбваме се, защото неудържимо желаем обекта на чувствата си. Всичко е ясно, нали? Ще попитате – а къде е мястото на секса при рационалното интимно обвързване. Елементарно – хората се обвързват рационално, защото искат семейство, искат и продължение на рода, а доколкото се сещам единственият начин това да стане е да се опитва с помощта на добрите стари креватни упражнения. Ето ти налице рационална основа за секс.

>> Съществува ли истинската любов?

Бих казала – това ни събира, а какво ни разделя – следващият път.

Може ли завистта да бъде положително качество? Въпросът ми задава онзи ден момиче на около 16 години. Става ми ясно, че въпросът за завистта (особено между момичетата и особено около тази възраст) е важен за тях и то в голяма степен. В случая проблемът на тийнейджърите е, че те гледат на завистничеството изключително еднопластово – откъм лошата му страна. Лошо е да се завижда, лошо е да го мислиш, още по-лошо е да говориш за това, а този, който чувства завист следва да знае, че е виновен и трябва да се опитва всячески да не изпитва ни капка подобни емоции.

Това, разбира се е абсурдно. Като сложа ръка на сърцето си – завиждала съм неведнъж. Случвало се е това усещане да се промъкне в сърцето ми заради това, че някой е постигнал по-голям от мен успех, заради това, че някой е проявил луд късмет, дори и заради това, че някой (по-скоро някоя, разбира се!) е изглеждала или изглежда значително по-добре от мен.

-> Съществува ли женско приятелство?

Какво да правим тогава, продължава да ме пита девойчето? Къде е спасението да не се чувстваме така нещастни от чуждите постижения?

Да се оставиш завистта да те води, би било опустошително за качеството на живота ти, започвам да разсъждавам аз. Изяждайки се от ревност по чуждите сполуки, не бихме постигнали нищо повече от това да продължаваме да стоим (условно) на едно и също място и да зеленеем от злоба. Категорично това не е градивно поведение, никак даже. Значи трябва да търсим друг път. Да извлечем позитиви от иначе не съвсем положителното качество на завист, което е нещо, което не всеки би успял да постигне, но пък си струва да опитаме.

Къде са най-големите трудности в старанието и по пътя да се промени мисленето и съответно поведението, така че да стане един вид самосъзидателно, а не саморазрушително?

Най-трудното сякаш е да се опитаме да преживеем радостно чуждите успехи, да изпитваме приятна емоция от това, че някой е постигнал цел, която има ценност в нашите очи. Това преживяване има едно особено име, не много популярно, а по-точно „сърадост”. Сърадостта е нещо като състраданието, но когато състрадаваш – съчувстваш на другия, докато той изпитва мъка, а когато се сърадваш – съпреживяваш щастливите му мигове. Тази дума е толкова рядка и непопулярна (среща се тук-там във философската литература) може би точно защото отношението на сърадост се среща между хората по-скоро като изключение, отколкото като тенденция, като много често чувството на радост от чуждите постижения не успява да се прояви поради факта, че липсва едно друго много важно чувство, което би помогнало в случая – а това е чувството на уважение. Именно уважението най-често е разделителната черта между проявлението на завист и проявлението на радостно съпреживяване.

Най-важните съвети

Но да се върнем в началото – освен дали можем да я преодолеем, ако все пак завистта не ни оставя на мира, можем ли да я превърнем в полезна? Може, защо да не може… Ще се опитам да направя един вид класация на съвети по степен на важност:

• Първо – възпитайте у себе си чувство на увереност. Каквото и да правите – вие го правите добре или поне давате всичко от себе си, за да се справяте добре. Увереността и удовлетворението от себе си със сигурност ще държи черната завист надалеч.

• Второ – не се състезавайте с хората около вас. Всеки от нас се движи по свой собствен път и именно затова сме уникални като хора и като съдби. Ако някой е постигнал нещо, към което сте се имали стремежи вие не значи, че ви го е отнел „под носа”. Най-вероятно на вас ще ви се отвори нова възможност, все пак не може всички хубави неща да са запазени за вас. Оставете малко и на другите.

• Трето – съсредоточете се в това, което правите. Не можете да бъдете отличници във всичко (въпреки, че можете непрекъснато да се опитвате – това в кръга на шегата). Така ще си помогнете в постигането на посочената в точка първа увереност, което пък ще ви дава още сили да се справяте с негативното усещане да завиждате на чуждите успехи.

• Четвърто – ако завистта касае личния ви живот – важат същите правила плюс още едно. Помислете си и уточнете за себе си дали това, което изпитвате не е ревност (различното е, че при ревността в отношенията на завист има включен и трети човек). Ако това е така – потърсете друг човек и създайте своя собствена двойка с отношения, които пък само по себе си да бъдат достойни за завист.