Защо момичетата наистина харесват лошите момчета

Публикувано на от

Неслучайно заглавието е такова. Клише е твърдението, че добрите момичета харесват лошите момчета. Факт е, че наистина ги харесват. Факт е и също, че колкото по-антиобикновен е един мъж, колкото повече рязко се отличава от масата наоколо, колкото е по-твърд (имам предвид като характер, но и не само), толкова повече дами са въздишали и въздишат по него и толкова повече женски скалпове има и ще има качени на колана му.

Може би като начало е необходимо да направим опит за обрисуване на „лошото момче”

  • Лошото момче се отличава с бунтарския си дух. Той никога няма да харесва нещата около себе се на стадния принцип. Той ще търси своите собствени пътеки и най-често те няма да са именно утъпканите преди него. Затова той има собствен стил и този стил е неподражаем.
  • Лошото момче не притежава лигаво поведение. То никога няма да ви се разхленчи, независимо какво се е случило с него. Ще стисне зъби и с каменно лице ще продължи напред. Ще прояви твърдост и тогава, когато вие хленчите. С него забравете за нощи, в които заедно ще напоявате носни кърпички със сълзите си. Той няма да направи това, а няма да позволи и вие да го направите.
  • Лошото момче е самостоятелен индивид, понякога чак до мизантропия. Той има много познати, но много малко близки приятели. Не е точно душата на компанията, въпреки че когато е във фаза „веселя се” може да събере всички около себе си. Когато лошото момче не е в настроение обаче, това никога не може да остане незабелязано.
  • Лошото момче е корав мъж. Той решава проблемите като преминава през тях с мощността на тежкотоварна машина. Той рядко е дипломат, но поведението му е обезоръжаващо мачовско. Той просто не може по друг начин.

И тук някъде стигаме до част от обяснението на факта защо момичетата са фатално и завинаги привлечени от лошите момчета. Защото те са мъже до мозъка на костите си. В тях всичко е тестостерон. И не само това – в тях тестостеронът ври и кипи. Увлича след себе си и не търпи компромиси. А жените обожаваме да сме фатално привлечени, та чак обречени. Всички ние губим ума си по забраненото, силното и нетърпящото възражение излъчване и поведение. Губим го до забрава…

Следва да се има предвид, че връзката с лошо момче не е от лесните

Дори нищо подобно не е. Тя огън и лед, тя е вълшебни тръпки по кожата и сълзи до сутринта. Лошото момче ще ви възвиси до рая, а веднага след това ще ви запрати в дълбините на ада. Това няма да е лековатата и приятна връзка с човек, за когото винаги ще знаете къде е и как ще постъпи. С лошото момче ще ви очакват много изненади. Е, именно там е и тръпката обаче. Когато сте с такъв тип мъж, никога няма да ви е скучно. Винаги ще бъдете възбудена, нащрек и готова за неочакваното.

>> Българският брак – бягство или плен от традициите

А когато в един момент ви писне от толкова много емоции, от толкова много напрежение в отношенията и ви се прииска да сте с един такъв кротичък мъж, с който се живее спокойно и лесно, бързо можете да го направите. Лошото момче никога няма да ви се моли да го задържите. Той ще си тръгне с гордо вдигната глава и непукистко изражение на лицето с ръце в джобовете. Няма да се обърне. И още в същия момент ще започне да ви липсва.

Държавната работа – бреме или благодат за чиновника

Публикувано на от

Всички сме се сблъсквали с чиновника. Колкото и да не ни влиза в работата неговата сфера на дейност, в един хубав момент се оказва, че неговото съществуване се налага да излезе от анонимност за нас, а ние от своя страна се налага да го срещнем. Най-често го намираме, след като сме си направили уговорка за среща в неговия кабинет. Най-често този кабинет е в някаква сграда, блестяща със стила си соц-кич, а неговата светая светих (стаята на чиновника) е окичена със стари календари, един нов с оградена в червено кръгче днешна дата, под сянката на саксии с мушкато, фикус, дървото на живота и други популярни за отглеждане сред чиновниците зелени растения.

>> Как обядвате по време на работа?

Ние винаги имаме нашата гледна точка относно чиновника и неговата работа. Първо не я разбираме много – много, тя е обвита в известна тайнственост, но едно знаем със сигурност – той чиновникът винаги е много зает и почти няма време за губене. Затова ни посреща съвсем за кратко и на петата минута от разговора ако телефонът му вече не звъни, той започва да си гледа часовника, същевременно отблъсквайки ни деликатно към изхода. Защото той чиновникът има работа.

Това, за което рядко се замисляме е неговата гледна точка. На чиновника. Или иначе казано на държавния администратор. Какво го кара да работи по осем часа двайсет дни в месеца за 1200-1400 лева заплата (средно за един град със средни размери, тук столицата я оставяме настрана, знаем, че стандартите в София са различни).

И така – защо хората започват държавна работа?

  • Първо, защото го считат за по-престижно. Току-що завършилият студент си представя, че ако спечели обявения конкурс в три етапа, това е едва ли не старт за изстрелване към висините на държавното управление. Всъщност практиката сочи, че повечето от хората, спечелили конкурс в държавна или местна администрация остават на същото това работно място до пенсия, освен ако не „гръмнат” в някоя далавера. Рядкост са тези, които тръгват по стълбицата на йерархията и това става обикновено едва след като началникът ми се пенсионира.
  • Второ – продължава да битува много популярното мнение, че държавната работа е „по-сигурна”. Майки и бащи набиват това в главите на нещастните си отрочета – „Хвани, мама, държавна работа, това е най-сигурно. Няма да те уволнят, няма да те съкратят…” Всъщност истината е, че структурните промени в държавните и местни административни структури са много по-често явление от промяната в щатното разписание на частния предприемач или търговец. Работейки на държавна служба нямаш никаква, ама никаква гаранция срещу съкращение, уволнение, лошо отношение и прочие. Дори и да си перфектен в работата си. От друга страна – ако съвестно изпълняваш задълженията си и началството е доволно от теб – в частния сектор имаш почти 100%-ова гаранция срещу уволнение. Нито един собственик на бизнес, който е с разума си не би се лишил от печелившия си работник.
  • Трето – държавната работа е обвита с тайнственост, относно допълнителните облаги и така популярните напоследък „бонуси”, получавани от чиновника. Едва ли не се счита, че той живее „от въздуха”, когато е на работа, носят му непрекъснато бонбони и уиски, кифлички и кафе, а заплатата само си се трупа в банковата сметка, защото просто не му остава време и възможност да я похарчи. Истината е по-скоро друга. Хората вече изобщо не носят бонбони и пиене, а тези чиновници, които евентуално получават пачки и бонуси са предимно по страниците на вестниците. Редовият чиновник си купува и кафето, и сока, и баничките сутрин.

След всичко това, което посочихме като факти, все още остава въпросът – защо хората се блъскат да започнат държавна работа и още по-важният въпрос – защо същите тези хора се изтрепват да останат на нея и никога (или много рядко) я напускат?

За мен лично отговорът е един – в държавната работа, особено на средно йерархично ниво се вкопчват хората без шанс. Хората, неуверени в себе си, с ниско самочувствие, с ограничени възможности, най-често с поовехтяло образование, без актуални квалификации и без амбиция. За тях тази работа е върхът. Те са на топло през зимата и на хладно през лятото в своите кабинети, разполагат с телефон (понякога и мобилен служебен), с компютър, Интернет и осем часа работно време за пропиляване. Понякога могат да се преборят за ползване на служебен автомобил, понякога им разрешават командировка (на някои късметлии може да им се падне обмяна на опит дори в чужбина). Заплатата им идва навреме, осигуряват ги на брутна сума. В банките гледат благосклонно на тях, когато кандидатстват за кредит, а роднините и приятелите поддържат добри отношения с тях, защото „кой знае, може и да ми потрябва някой ден…”. Друг е въпросът за мотивацията във вид на допълнителни материални стимули, които някои не особено морални чиновници успяват да си заработят. Дори и да не го правят, то другото им стига.

Първото впечатление и шансовете за успех

Публикувано на от

Във всеки един наш ден (е, поне в работните със сигурност) вземаме решения, имаме социални контакти и срещи, водим преговори, общуваме. Какво обединява тези наши действия и кое е едно от най-важните условия да постигаме успех, така че и решенията, до които достигаме да са по-добри? Обединяващото звено е следното – във всичко това ние правим впечатление на някого. Впечатлението, което оставяме у хората, с които се срещаме – даваме ли си сметка колко е важно това обстоятелство за живота ни въобще?

Хората са казали: „По дрехите посрещат, по ума изпращат”

Всичко това е впечатление – и дрехите, и думите, и жестовете и мимиката, и действията. Психолозите казват, че първото впечатление е неизтриваемо и то се изгражда в рамките на първите няколко минути от запознанството. Както се казва: „Няма втори шанс за първото впечатление”.

Какво да правим тогава, така че да се представим добре и да оставим ако не брилянтно, то поне прилично или добро първо впечатление у околните? Може би най-важното нещо е да умеем да се самонаблюдаваме. При социалното общуване в пълна сила важи правилото – внимавайте какво правите и не правете това, което не бихте искали да направят на вас.

Пример – аз лично не бих искала да ми забравят името и да се обръщат към мен с: „Ъъъ, госпожо…”. Няма срам – питайте. Извинете се, че не сте запомнили, обърнете го на лека шега ако е възможно, но при всички положения не се обръщайте към събеседника си безадресно.

Друг пример – ужасно обидно е да не те гледат в очите. Избягването на погледа винаги е лош знак (това не важи за някои култури, при които да гледаш прямо в очите е признак на нахалство, тук ще си говорим за нашия лайфстайл – българския). Ако гледаш настрани, нагоре, надолу и къде ли не – само не в очите нямаш шанс да „грабнеш” събеседника, тоест в този случай първото впечатление ще бъде отново какво? Лошо.

Трети пример – изглеждаш зле. Имам предвид външния вид. Това безспорно също е много лошо! Ако имате съмнения относно външността си – потърсете най-близката тоалетна или друго свободно помещение и направете всичко по силите си да изглеждате спретнати.

  • За мъжете – пригладете косата, веждите и други места, по които отглеждате косъмчета (например брада, мустаци и прочие), измийте ръцете, оправете сакото или с каквото там сте облечен. Почистете обувките. Използвайте подходяща четка за зъби.
  • За жените съветите са същите (без грижите за косъмчетата – при вас е добре да няма наболи мустачки), добавяме малко освежаване на грима и лек парфюм. Проверете за размазана спирала около очите и парченца останала храна между зъбите.

Имайте предвид, че външният вид не само е основата на първото впечатление, но има и една специфична особеност. Външният вид дава вътрешно самочувствие и увереност. А те пък от своя страна придават именно неповторимата аура на човека, който успява.

И бонус от мен – един вече съвсем практически приложим съвет. Ако ви предстои представяне – независимо дали става въпрос за представяне пред публика или лична презентация – съществува един лесен за прилагане трик, който ще ви помогне в това да направите подходящото добро впечатление.

Трикът е следният

Вземате материалите, които ще презентирате (ако има такива), обличате си дрехите, които мислите да сложите в деня на събитието и изнасяте „представлението” си пред камера. Запишете първия си опит. Изгледайте го. Гарантирам ви, че не само няма да се харесате – има опция дори да не се познаете! Изгледайте отново клипа – този път критично. Забележете кое у вас дразни или изглежда неподходящо – поглед, тон, дълги или напротив – твърде кратки паузи, бързина на говора, неуместни мимики и жестове.

>> Одобрявате ли фрапантния грим през деня?

Опитайте да се поправите. Запишете втория опит. Отново следва критичен преглед и нанасяне на съответните корекции. Продължавате така докато се харесате. При мен това стана някъде на двайсетия път. Но пък представянето после е с гарантиран значително по-добър шанс. И 100-процентово по-добро първо впечатление.

Да преброиш до десет, за да си премълчиш

Публикувано на от

Днес много ме хвана яд. Както често ми се случва да казвам: „устата ми изпревари мисълта” и… изрекох нещо, дето ако си го бях замълчала щеше да е по-добре. Сега цял ден ще ми е криво и ще минат часове да се самоубеждавам, че съм била права да го кажа, че истината си е истина, независимо дали на някой му харесва или не. Засега още не съм убедена.

Не успявам да си държа езика зад зъбите

Не знам за вас, предполагам че освен всичко друго, припряността си е характерова особеност, но при мен много често се случва да не успея да си задържа езика зад зъбите. Сто пъти съм се заричала да си затварям устата и пак мине се не мине известно време – или ще издрънкам нещо, дето не трябва или ще го изтърся не пред когото трябва. Не че нещо кой знае какво произтича от тези мини гафове, но усещането да те пронижат с поглед е… при всички случаи обратното на безценно.

Да премълчиш и да преглътнеш е висше изкуство. Другият висш пилотаж е да оставиш другия да говори. А ти да мълчиш и да слушаш. Ако се заровим ще открием десетки мъдрости по темата от типа на „Мълчанието е злато” (българска народна) или „Който си владее езика, често мълчи” (Станислав Лец) или любимата ми „По-добре дръжте устата си затворена и оставете хората да ви смятат за глупави, отколкото да я отворите и да разсеете всички съмнения” (Марк Твен).

>> Какво премълчават здравите братя и сестри на хронично болните деца

Кой ни учи на търпение?

Умеем ли да ги спазваме тия, формулирани все от мъдри хора правила? Май никой не ни учи на това. Нито у дома, нито в училище ни съветват кога и доколко да бъдем деликатни и сдържани и кога и доколко да бъдем смели и настъпателни в отношенията и в разговорите си с другите. С този проблем се сблъскваме сякаш изведнъж, когато попораснем и социалният живот ни притисне с всичките си задължения и неволи. Плетем се като патета в общуването и ако имаме някакво вродено чувство за такт – добре, но ако го нямаме? Надяваме се с всички сили това да минава за някакъв вид индивидуална особеност или ексцентричност, но номерът невинаги успява.

Важно ли е да премълчаваме?

А колко е важно да премълчаваш понякога. Бих казала – от изключителна важност. Емоцията да отговориш подобаващо на нечие предизвикателство или пък да изкажеш бързо-бързо своето собствено (и естествено затова и най-важно мнение) невинаги е най-добрият съветник. Ох, ако можехме наистина да се удържим и да преброим до 10 всеки път, когато нещо ни дойде на езика и да го споделим едва ако и след това все още ни се вижда важно… Колко по-малко мъка щеше да има на света, колко по-малко обидени хора, колко по-малко недоразумения, скарвания, че и развалени приятелства и любовни раздели щеше да има по-малко. Ние пък щяхме да се чувстваме все мъдри и стабилни.

Премълчаването като си помисля има неоценимо значение най-вече по отношение на личните взаимоотношения. При деловото общуване сякаш по-важно е другото умение – да оставиш отсрещния да говори. Типична грешка в бизнес преговорите е да пропуснем огромно количество информация, тъй като по време на среща не спираме да дрънкаме за себе си. Стопираме човека срещу нас, той горкият и дума не може да обели, а ние говорим ли говорим, „убеждаваме” го неистово и направо не му оставяме дъх да си поеме от потока думи насреща му. После се чудим защо така нещо преговорите са се били закучили. А моите лични наблюдения убедително сочат, че ако достатъчно дълго оставиш някой да се „пържи” на бавния огън на мълчанието ти (онова златното, а не другото – смръщеното и злобното) – рано или късно той ще ти каже всичко, което очакваш да узнаеш. Да не говорим, че колкото повече мълчиш, толкова по-малко ще ти се налага да лъжеш. А това при всички положения го има в бизнес срещите.

>> Да премълчаваш не е да лъжеш – какво представлява лъжата

Така или иначе – на мен ми остава само да изчакам времето да поизмие срама от днешния ми гаф. Този любим мой партньор времето – винаги го прави. И дано следващия път да не забравя – едно, две, три, четири, пет…

>> Да се осъжда е по-лесно, отколкото да се обсъжда