Как си направих първата татуировка

Публикувано на от

Повлия ми и на мен една от последните моди – модата да нарисуваш нещо по тялото си. Мисълта да си направя татус (както е актуалният сленг) ме преследваше от няколко месеца. Накрая – по препоръката на изключително уважавания и почитан от мен Оскар Уайлд, реших да се предам (за несведущите – той твърди, че единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш).

Първо твърдо установих мястото на татуса. На китката. Мислех за дупето, но реших, че няма смисъл да си правиш нещо, имащо за цел да украси тялото, нещо причиняващо болка на всичкото отгоре, нещо, което остава завинаги, а пък то да не се вижда и едва ли не да си го знаеш само ти. А, не – ако ще правя нещо подобно то трябва да е дискретно, но и видно.

Така – мястото е китката, а рисунката? Прерових де що има сайтове с татуировки. Обаче има много, да знаете. Купища картинки на хора, които са се татуирали и нямат търпение да споделят със света нещото, което са си причинили.

В крайна сметка решението беше – ще изрисувам дата. Дата, важна в моя живот. За разкош, а и по модата е датата да е с римски цифри. За целта (отново в Интернет) сверих верността на цифрите в специален онлайн конвертор. Има и такова нещо – конверторът превръща цифрите от арабски (тези, с които ние обикновено пишем – в римски такива с един клик).

Дотук добре, казах си. Твърдо съм определила мястото, рисунката също, остава ми най-лесното нещо – да отида в някое прилично студио и да го направя. Да, ама не точно, се оказа.

Започна нещо, което не очаквах, че ще ми се случи – цяла сага по изпълнението на задачата. За хората, които не ме познават, следва да отбележа, че възрастово съм на границата между късната младост и ранната зрялост и имам по-скоро делови, отколкото екстравагантен вид.

Не мислех, че това може да е спънка по пътя на осъществяване на решението ми, но оказа се, че може и такова нещо да ти се случи.

Неочаквани спънки

В първото студио, в което влязох, ме посрещнаха странни на външен вид (според моя вкус) момчета, които ме загледаха с чудновата смесица от ужас и възмущение. Ами да – може би съм с 20 г. по-възрастна от тях, но това първо не е тяхна работа и второ – това въобще няма отношение към работата, която следваше да извършат. Не забравяме нито за миг нали,че тази работа е в сферата на услугите и може би единственото условие, което бих сметнала за ограничително (освен медицинските показания, разбира се) е липсата на пълнолетие.

Та питам аз какво да правя – час ли да си запиша, капаро ли да им оставя, каква въобще е процедурата по извършването на татуирането, обаче те си ме гледат, гледат и чак в един момент, в който явно решиха, че не съм нито проверяваща от НАП, нито от РЗИ или нещо такова, пестеливо споделиха цената и че трябва предварително да си запазя час…

-> Искаме ли да приличаме на нашите майки?

Нужно ли е да обяснявам, че напуснах студиото с бясна скорост и започнах ново издирване по телефони и адреси.

В крайна сметка

Честно, ще ви спестя дългите и не толкова интересни обяснения за местата, които посетих – три или четири впрочем. В крайна сметка упоритостта ме бе възнаградена и успях да открия студио, което отговаряше (сравнително) на минималните изисквания, които си бях поставила – да е чисто, да изглежда приятно, да издава професионализъм и специалистът татуист да е любезен.

И така – жребият беше хвърлен. А аз – метната на медицинската кушетка (нали се сещате, че студиото, което задоволи претенциите ми изглеждаше почти като медицински кабинет). Оказа се, че никак не е страшно. Болката беше съизмерима с тази от епилатор, а след около 20 минути вече бях горда носителка на татус. Една от най-важните дати в моя живот красеше китката ми.

Казват, че всеки, който си направи татуировка – повтаря.

-> Полезни съвети за татуировки

Да целуваш божествено

Публикувано на от

Къде е точният момент, в който решаваш – ще имаш ли връзка с даден човек или тая няма да я бъде. Моментът, в който се влюбваш, в който нещата „се случват”. Всички имаме различни спомени за този вълшебен момент. За щастливците – тези спомени са красиви, не толкова късметлиите хич не искат и да си спомнят за това. Едно е обаче, което прави спомена „пръв” и мисля, че това е усещането на първата целувка. Даже не толкова целувка, колкото лекото приближаване на устните повече от допустимото приятелско или колегиално например разстояние.

Първият допир

Първият допир от целувка променя много нещата. Той ти дава най-важната интимна информация – аромата на устните, нежността на кожата, казва ти от раз ще я има ли химията или няма да я има. Както и досега, ще се опитам да преразкажа гледната точка на повечето жени, когато дойде време за целуването – това понякога дълго мечтано, а понякога – досадно натрапено събитие.

Има няколко неща, които веднага те отблъскват от потенциалния интимен партньор и първото и основното категорично е лошият дъх! Нямаше нужда сигурно да го напомням, но явно тази грешка продължава масово да се допуска, съдейки по вниманието, което продължава да й се обръща по страниците на списания и онлайн издания. Закон е – когато възнамеряваш да целуваш да се въоръжиш с бонбон или дъвка. Освен това – не яж лука на салатата, а чесънът и мерудията ги забрави като подправки.

Второто гадно нещо, което може да направи първата целувка последна е излишната слюнка. За това нямам рецепта, предполагам че някои хора просто са си такива по природа, но този случай също е безнадежден като опит да предизвика омекване в коленете и огън между краката. Олигавят ли те в телесни течности по време на целувка (особено първа), шансът за втори опит остава само в сферата на мечтанията.

Има още два вида идиотски бих ги нарекла начини за целуване и по-малко ужасният е „клъвващата целувчица”. Тя може да бъде по-поносима, защото може да се дължи просто на мила несмелост. Рано или късно обаче ще се наложи да я превърнете в по-страстна, иначе ще си останете на ниво приятелчета с никаква опция за секс.

На другия полюс е естествено другата крайност – да ти засмучат устните, езика и каквото още се доберат в нещо като първично торнадо. Това го слагам на последно място като грешка, защото ако торнадото е майсторско – може и да се превърне в ефектно, а не дефектно начало на интимността.

-> Необходим ли е букет с цветя на първа среща?

Да обсъдим сега, доколкото е възможно и докато не ни се е отщяло от целуване – и другата страна, а именно – сладките, неустоими и подкосяващи краката до легнало положение целувки.

След като сме изключили горните грешки започваме… от очите.

Изкуството да се гледаме

Нямам предвид да ни целунете очите, мъже. Имам предвид – погледнете ни дълбоко, пламенно, немигващо и магнетично. Дълго и страстно. Упойващо. И докато не спирате да гледате, приближете се към нас. Бавно. Така че да започнем да потръпваме. Да се тресем направо от очакване за това, което предстои да ни се случи. И тогава залепете устни върху нашите. Плътно.

Желателно е устните да са топли и малко влажни. Няма никакво значение дали са сочни или по-скоро тънки. Това няма никакво отражение върху качеството на целуването. След секунди, отлепете устните и леко задействайте езика. Пак казвам – леко. Бавно и нежно. Така че желанието да ни залее. Оттам вече всяка една целувка започва да върви по свой собствен път. Заживява собствен живот така да се каже и ако този живот е качествено заченат, има всички основания да бъде продължителен и съвършено успешен.

Да си призная честно помня целувки, които все още ме карат да настръхна. Това изкуство си има нужда от трениране, както и всяко друго, но има и хора – истински таланти. Но ако не всеки може да е гениален, хубаво е поне да опита да се доближи до целуването, което те прави божествен.

Градските луди – чешитите по улиците около нас

Публикувано на от

Градските чешити или иначе казано познатите на всички ни хора с психични отклонения. Кой не се е сблъсквал с тях? Всеки ден при това. През зимата ги нямаше много, тогава те намират подслон и грижи в разните домове и социални заведения, за да оцелеят. Със затоплянето на времето обаче започваме да ги срещаме. Или поне тези, които са оцелели в изминалите леденостудени месеци.

Кои са те? Те са тези, които излизат най-рано по улиците. Още преди съмване, в тъмно можеш да ги срещнеш из градинките. Тях сън не ги лови. Не робуват на часовника, нито на социалните правила.

Какви са те? Те са най-различни, всеки със своята съдба. Някои са със семейства, някои живеят сами от деца или поне откакто се помнят. Някои ние самите познаваме и срещаме от малки, други се появяват някак изведнъж в града ни и също така изневиделица внезапно изчезват. Едни са пияници, други не близват дори. Почти всички обаче пушат. Част от тях са имали „истински” живот, работа, любов и семейства. Всичко това, което понякога ние не ценим в нашите ужким подредени животи. Те са го имали и са го загубили, защото в един момент са се разболели.

Често първата реакция на близките в такъв случай е да прикрият проблема. Не че той дълго може да остане скрит. Често не са успели в усилията си да обуздаят заболяването с адекватно лечение и „бушонът” безвъзвратно е гръмнал. Същевременно нашето общество непрекъснато показва липсата си на толерантност към болните, особено към психично болните. Така те появяват – градските чешити, каквито и обикновено си остават до живот. Част от живота на града.

Когато са със запазени възможности за комуникация, копнеят за внимание. Могат да ти разкажат невероятни неща, ако имаш време да ги изслушаш. Понякога съвсем наистина прозренията им се простират далеч над нашите възможности. Сигурно защото са освободени от оковите на съзнанието и мислите им се реят свободни.

Когато те приемат за приятел, можеш да разчиташ на тях да ти свършат нещо. Лоши хора използват това и ги манипулират. Често ги нараняват, след което им се смеят. Те страдат от подигравката. Разбират я, но не могат да отвърнат адекватно. Преглъщат, но запомнят и след това всяко следващо сприятеляване приемат все по-трудно.

Понякога спят във входовете и зад оградите, почти винаги имат верен пес за придружител. Той ги топли и споделя дните с тях, съпътства ги във вечните им разходки по улиците. Вечно носят огромни торби, пълни с незнайно какво. Как се издържат, какво ядат, как си намират дрехи за обличане и обувки за обуване в повечето случаи за нас е пълна мистерия. Но и ние най-често избягваме да мислим за това. Предпочитаме да ги погледнем, най-много да им подадем монета, ако просят и да си отминем. Също като тях забързани за някъде.

Луди ли са те? Или просто ние не ги разбираме, както те често твърдят. Ние ли не можем да влезем в техния свят или те не желаят да го споделят с нас? Щастливи ли са понякога, влюбват ли се, страдат ли, изпитват ли чувство на вина, на неудовлетвореност, на срам, на гордост, на заслужена победа? Трудно ми е да кажа с категоричност, но мисля че да. Мисля че незаслужено ги игнорираме, защото външният им вид е неприемлив, защото понамирисват или просто защото не можем да ги изтърпим.

А градските чешити понякога са единствените съвременни Мунчовци, които се осмеляват да повдигнат въпроси, които ние смитаме под килима, за които ни е по-лесно да махнем с ръка и да отминем. Докато те – необременени и свободни, заявяват открито мнението си и имат смелостта да назоват нещата с истинските им имена. Луди ли са? Или ние сме лудите?

Самотните възрастни – липса на алтернатива или личен избор

Публикувано на от

Така се стекоха нещата в живота ми, че тези дни имах поредица от срещи с възрастни хора, прекарващи остатъка от живота си в дом. Под „дом” имам предвид социално заведение за настаняване на възрастни. Както и за повечето външни хора, първите ми стъпки там бяха много предпазливи, чувствах се не на място и съвсем излишна, нахлула в техния живот, откъснат и изолиран, превърнал се в толкова различен, откакто не са при семействата и близките си.

Какво се оказа? Още при първата ми среща с 62-годишната Е. Б. впечатленията ми започнаха да лъкатушат и да се изменят, вече не бях така сигурна в мнението си, че това са хора нещастни, самотни и изоставени. Е. Б. ме посрещна в общото холче, прилично мебелирано и снабдено с почти всички битови удобства, в центъра на което стоеше, нежно завит с покривчица, плетена на една кука телевизорът – една неизменна част от живота на пенсионерите.

Първият ми въпрос към нея естествено беше: „Защо сте тук?”. Стана ясно, че Е. Б. има близки роднини, има деца, но решението да заживее в дома е лично нейно и е дошло след като децата са създали свои семейства и за всички е станало тясно в наличната жилищна площ. Този факт и това изявление („Имам роднини, но предпочитам да бъда тук”) започна да ми се натрапва и в следващите разговори. Аз очаквах да срещна едва ли не прокудени и отритнати от общността хора с невероятни съдби, като от кинофилмите, а насреща ми бяха естествени (е може би малко болни), но напълно адекватни и стабилни хора – поне в по-големия процент от тях. Изключение бяха бездомниците, хората без нито един близък, без контакти и приятели. „Професионалните” бездомници и просяци, които срещаме по улиците често въобще не искали да бъдат настанявани в дом, особено през топлите месеци на годината.

Тогава започнах да се питам липса на алтернатива ли е за възрастните настаняването в дом или е съвсем зряло ( и може да ви звучи малко арогантно), но всъщност – удобно решение. Потърсих отговор на въпроса какво им харесва в дома. „О, всичко!” – светваха те – „Хранят ни, готвят ни – сутрин, обед и вечер. Перат ни, гладят ни дрехите, имаме си лекар, всичко е чудесно, КАТО В РАЙСКА ГРАДИНА!” – беше дори единият от отговорите.
И като се замислиш – какво дава нашето общество на възрастните си, дори и тези, които живеят в своя собственост, когато вече не са професионално активни. Дава им възможността да отидат до магазина, да изгледат сериала, да си поговорят по съседски, да постоят на пейката в парка… Поправете ме, ако греша, но аз за много други активности не се сещам. Тези които водят енергичен живот май все са единици. Бих ги определила дори като едно обособено малцинство – малцинството на дейните възрастни.

Та така – когато в социалния дом така наречените „домуващи” са битово осигурени, когато не им се налага да пресмятат всяка стотинка за отопление, осветление и храна, когато имат и контакт с други хора около тях, защо да не са щастливи. Почти бях решила, че това е отговорът, колкото и да е циничен, когато изведнъж усетих, че в думите на възрастните все пак имаше нещо спестено. Те не го коментираха, не говореха за него, не го демонстрираха в поведението и думите си, но то присъстваше – и това беше изразената липса на интерес към роднините и близките.

Те просто заявяваха, че ги имат и дотам! Нищо повече. Точка. В един момент разбрах, че това е скритата им болка, която тежи и не може да се пренебрегне с факта, че са нахранени и на топло. Те обаче бяха намерили спасението – не говореха за това. Мълчаха. И всъщност колко мъдро – бяха намерили позитивното, удобното, приятното, а не извеждаха на преден план мъката и самотата си. Дали обаче мислеха за това? Неизбежно според мен. Но така или иначе бяха направили своя разумен, неемоционален личен избор. Без алтернатива.