Кратка история на хирургията от Древността до днес
НЕМСКИ ХИРУРЗИ
Лекарят, който творчески пръв свързва хирургията с терапията, е роденият в Швейцария германец Теофраст Бомбаст фон Хохенбайм, известен с псевдонима си ПАРАЦЕЛЗ (1493–1541), професор и по двете специалности в Базелския медицински университет, един от най-известните лекари и химици през Средновековието, предтеча на Възраждането в медицината.
През първата половина на XVIII в. Лоренц ХАЙСТЕР издава 3-томната си монография “Хирургия”, преведена на почти всички европейски езици, в която описва оперативната техника и извършването на най-сложни операции. Този труд изиграва изключителна роля в развитието на европейската хирургия.
Ернст БЕРГМАН (1836 – 1907), професор във Вюцбург и Берлин, разработва оперативната хирургия на черепа при огнестрелни наранявания.
Фридрих ТРЕНДЕЛЕНБУРГ (1844 – 1924) завежда хирургични отделения е клиники в Берлин, Рощок, Бон и Лайпциг. Много от предлаганите от него методи и симптоми са влезли в класиката и носят името му: симптом при варикозни вени; симптом при вродена луксация на тазобедрената става; превръзване на вена сафена магна; превръзка на вени при септикопиемичен процес; положение на болния при операции на малкия таз; спешна емболектомия при тромбемболия на артерия пулмоналис.
Основателят на Немското хирургическо дружество (1872) е Бернхард ЛАНГЕБЕК (1810 – 1887) от Грьониген. Въвежда много нови оригинални оперативни методи, над 20 от които са кръстени на него. В създадената от него знаменита немска хирургична школа изпъкват имената на Билрот, Есмарх и техния ученик Микулич.
Теодор БИЛРОТ (1829 – 1895) е друг велик немски хирург, професор в Цюрих и Виена. Създател на редица нововъведения и методи в урологията, гинекологията, ендокринологичната и коремната хирургия (простатектомията, радикалната резекция на стомаха, екстирпацията на матката през влагалището, операции на езика и гушата). Световна слава му носят знаменитите два метода – Билрот-1 и Билрот-2 на стомашна резекция, извършени за пръв път на 28 февруари 1881 г. Той е един от учителите на гениалния Пирогов.
Фридрих ЕСМАРХ (1823 – 1908) участва в няколко войни, занимава се с рационалното лечение на огнестрелните поражения на крайниците. Доказва предимството на резекциите и артротомиите пред ампутациите. Предлага преди операцията крайниците да се обезкръвяват чрез притискаща връв, наречена на името му (1873).
Йохан МИКУЛИЧ (1850 – 1905) е роден в Полша; поливалентен оператор, директор на хирургични клиники в Краков, Кьонигсберг и Братислава. Пръв оперира с ръкавици (плетени)! Проучва и въвежда асептични и обезболяващи методи, ортопедичната корекция на вродената луксация, езофагоскопията и гастроскопията, методи и инструменти, носещи името му – дренаж на коремната кухина, пилоропластика, кардиопластика, модифицирана резекция на стомаха и червата, остеопластична резекция на стъпалото.
Вернер ФОРСМАН (р. 1904), хирург, уролог, професор и главен лекар на Евангелистката болница в Дюселдорф, е носител на Нобелова награда (1956) заради откриването на сърдечната катетеризация (съвместно с американците Ричардс Уудруф и Курнан Фредерик).
ШВЕЙЦАРСКИ ХИРУРЗИ
Жак-Луи РЕВЕРДЕН (1842 – 1929) оставя името си в хирургията като основател на оперативното лечение на щитовидната жлеза и свободната присадка на тъкани.
Теодор КОХЕР (1841 – 1917), професор в Берн, разработва оперативни методи за всички големи стави и предлага редица нови функционални инструменти, носещи името му – жлебовата сонда, кръвоспиращата щипка, стъклената дренажна тръба, стомашната клампа. Проучва гушавия кретенизъм и йодната му профилактика и хирургичното му лечение (повод за Нобелова награда, 1909); изследва асептиката и антисаптиката (основоположник е на асептиката н коремната хирургия), вътречерепното налягане, травматизма на гръбначния стълб и мозък; въвежда радикалната херниотомия. Оригиналното му 2-томно ръководство по оперативна хирургия претърпява 5 издания и е преведено на много европейски езици.
ИТАЛИАНСКИ ХИРУРЗИ
Антонио СКАРПА (1747 – 1832), професор по анатомия в Модена и Павия, преподавател по клинична хирургия, налага анатомичното направление в хирургията. Като оператор се отличава с вещина и техника; предлага и някои нови операции, особено в областта на офталмологията.
Пиетро ВАЛДОНИ (р. 1900) е класически поливалентен хирург, професор в университетските клиники на Каляри, Модена, Флоренция и Рим. Публикува над 130 труда по гръдна, сърдечна, коремна и съдова хирургия. Извършва първите сложни операции за времето си (емболия на белодробните артерии, разширена пневмонектомия, корекция на митралната стеноза, на тетрадата на Фало и пр.)
Виторио ПУТИ (1880-1940), един от основателите на съвременната европейска ортопедия и травматология.
АНГЛИЙСКИ ХИРУРЗИ
Персивал ПОТ (1714-1788) още 16-годишен постъпва ученик в хирургичната клиника на болницата “Св. Вартоломей”, Лондон, на която по-късно е главен хирург (1745 – 1787). Публикува редица трудове, най-крупният от които – за костно-ставните заболявания. Въвежда метод за лечение на туберкулозния спондилит (който носи неговото име – болест, гръб или паралич на Пот); описва туморите на главата; пръв дава описание на професионалния кожен рак на коминочистачите, вродената херния (1756), хидроцелето (1762). Трудовете му са превеждани на много европейски езици.
Англия си има своя знаменит родоначалник на хирургията – Джон ХЪНТЪР (1728–1793). Той е известен със своите открития в областта и на анатомията, ембриологията, физиологията, патологията, дерматологията. Хирург на Кралската флота (1760 – 1763).
Джозеф ЛИСТЕР (1827-1912) внедрява карболовата киселина (1867) като химично бактерицидно средство, с което поставя началото на анситептиката в хирургията, което силно ограничава следоперативните инфекции и му спечелва световна слава.
РУСКИ ХИРУРЗИ
Руската хирургия е пълна с европейски и световни светила.
И. Ф. БУШ написва първия учебник по хирургия.
Основоположник на великата руска хирургическа школа е Фьодор ИНОЗЕМЦЕВ (1802 – 1869), професор в Московския университет, организатор на първата в Русия Факултетска хирургична клиника (1846); той провежда и първата в Русия операция под етерна наркоза (1847).
Великанът не само на руската, но и на световната хирургия обаче е Николай Ив. ПИРОГОВ (1810, Москва – 1881). За наша чест, той е свързан и с българската, затова ще се спрем на малко по-подробно на този удивителен човек, образец на човеколюбие, скромност и всеотдайност.
13-то от общо 14-те деца на заможното си семейство, едва 14-годишен (още дете!) той е приет за студент в Московския медицински институт, който завършва през 1828 г. (18-годишен юноша – и вече лекар! – не е ли удивително?). Следващата година получава златния медал на Хирургическата клиника на гр. Дерпт (днес Тарту, Естония) за своите научни изследвания по анатомия и експериментална хирургия. През 1836 г. нейният началник проф. Моейр му отстъпва ръководството й, тъй като е преценил, че довчерашният му ученик чувствително го превъзхожда (Пирогов отстранява камък от пикочния мехур за фантастичните 2 минути, което на учителя му се отдава за цели 30!); в Дерпт той работи, с малки прекъсвания, общо 10 години. Изобщо, поразяващата ловкост и бързина (за да избегне смъртоносния шок от болката) са отличителните черти на хирурга Пирогов (извършва мамектомия за 2,5 минути!), наред с детайлното познаване на анатомията. Негови са първите учебници и монографии в Русия по анатомия (5 големи научни тома “Атласи по анатомия”; 1843 – 1859), превеждани и в Европа. Въвежда понятието “топографска анатомия”. Става професор, по-късно – и академик, в Медико-хирургичната академия в Петербург.
Пръв прилага етерната наркоза (1847) във войната в Кавказ (като преди това изпитва въздействието й върху себе си!) и полага основите на военно-полевата хирургия, анестезиология и антисептика, като същата година описва богатия си опит в специална монография, първа по рода си в света (“Наблюдения върху етерните пари като болкоуспокояващо средство при хирургически операции”). Дотогава по 3-4 яки санитари трябва да държат обезумелия от болките пациент и нерядко той издъхва от предизвикания от тях шок; въвеждането на етерната наркоза рязко намалява смъртността при над 700-те оперирани по този начин солдати. Пирогов радостен докладва този знаменателен факт на посетилия фронта военен министър фон Чернишев, който веднага го наказва най-строго… задето не му се е явил, облечен в униформа…
Ето вълнуващото му, изпълнено му с любов и състрадание описание на ранените войници, към които се отнася като към собствени деца: “Огромни смърдящи рани, заразяващи въздуха с вредни изпарения; викове и страдания при продължителните превръзки; стенания на умиращите; смърт на всяка крачка в разнообразните й видове – отвратителни, страшни и мъчителни. Всичко това тревожи душата и на най-опитните лекари, побелели при изпълнение на своите задължения.”
Удивителен е и подходът му преди операция: той винаги успокоява с най-ласкави нежни думи пациентите си, независимо от възрастта, състоянието, социалното и финансовото им положение. (Впрочем, парите никога не са го интересували; понякога дори е плащал на някои интересни болни, за да ги оперира…)
За пръв път включва като първи помощнички специално обучени милосърдни сестри. Това става през Кримската война (1854-1855). (От противниковата английска страна не изостават в това отношение – добрите момичета до техните хирурзи са подготвени и ръководени от основателката на световното сестринство, първата операционна сестра г-ца Флорънс НАЙНТИНГЕЙЛ (1820-1910), като по този начин смъртността сред ранените британски войници спада 10 пъти!).
Въвежда нови оперативни методи, носещи името му (ампутацията на Пирогов), написва над 70 научни труда и 10 учебници и монографии по хирургия, научен ръководител е на 23 докторски дисертации (как удивително ще му прилича по тази всеотдайна безкористна любов към пациентите и колегите след време Генерала на българската хирургия проф. Коста Стоянов!). Класическа е “Анали на Дерптската клиника”, в 2 части (1837, 1839), където Пирогов не скрива нито една своя грешка – за да се учат останалите колеги. В предговора й пише: “Прав ли съм или не, предоставям на другите да съдят. В едно обаче мога да уверя читателите: че в моята книга няма място нито за лъжа, нито за самохвалство.” След прочитането на емблематичното съчинение Енгелхард възкликва: “Това може да бъде написано само от чиста душа и светъл ум!”.
Пръв в света прилага гипса при фрактури и присаждане на кост. Въвежда строгите правила на асептиката и антисептиката, изолирайки болните с инфектирани рани от новооперираните и обеззаразяването на раните с хлорна вода и йодова тинктура. Само за 14 години извършва над 11 000 аутопсии. Работи – оперира, пише, обучава и изнася лекции – по 16 часа ежедневно. Безстрашно прави 800 аутопсии и на починали от холера, за да ги изследва.
За съжаление, този изключително чист и всеотдаен Човек, Лекар и Хирург, почти светец, преживе обожествяван от своите пациенти по цяла Русия, споделя обичайната участ на почтените хора по нашите славянски земи: непрекъснато и умишлено възпрепятстван и подлаган на гонения от завистливи и неспособни началници с бедни, мерзки души. Умира огорчен от тях (рак на фаринкса), но горд със своите достойни ученици и хилядите спасени мужици и солдати.
Пирогов се труди и във военните лазарети не само в Кавказ и Крим, но и в Германия (по време на Френско-пруската война) и в България (Руско-турската Освободителна война). У нас той пребивава само 2 месеца (от 10 октомври до 17 декември 1877), за което време, въпреки напредналата си възраст, посещава с каруци 10 от 13-те руски военновременни болници и 10 лазарета (вкл. румънски), организира настаняването на ранените, оперира всеки ден. И тук той въвежда знаменитата си “сортировка на ранените”, затова е не само руски и български, но и световен синоним във военно-полевата и спешната хирургия и всеобщо признат основател на военно-полевата хирургия. Дава и най-точното определение за войните: “травматична епидемия”.
Родната му къща в Москва е превърната в Музей.
Великият Пирогов издъхва в имението си в с. Вишня (Украйна) през 1881 г., точно на рождения си ден – 25 ноември.
Истинските Лекари никога не умират: те остават в легендите, за пример на колегите и упование на пациентите. Само в България в негова чест са издигнати 26 обелиска, 3 ротонди, паметник в “Скобелевия парк” в Плевен и Парк-музей в с. Бохот. Най-престижното спешно заведение в България гордо носи името му.
Николай СКЛИФАСОВСКИ (1836 – 1904) е друг велик руски хирург, професор в Киев и Петербург, най-достойният ученик на Пирогов и също като него – участник в 4 войни, вкл. и в Руско-турската Освободителна. Основател на Световния конгрес на лекарите; името му носи Московският институт за Бърза помощ.
Лев ЛЕВШИН (1842 – 1911) е основоположник на асептичната хирургия, както и на онкохирургията в Русия, професор в Казан и Москва, основател и директор на Института за лечение на злокачествените тумори (Москва), също взема участие в Руско-турската Освободителна война. Автор е на значими изследвания на черепномозъчните травми.
Василий РАЗУМОВСКИЙ (1857-1935), един от пионерите на неврохирургията.
Сергей ФЕДОРОВ (1869 – 1936) е хирург, но става по-известен с противоепидемичните си въведения: пръв прилага за лечение холерен антитоксин и противотетаничен серум (1893). Въвежда нови оперативни методи в неврохирургията – пиелотомия ин ситу, субкапсуларна нефректомия (което го прави основоположник на руската урология, в черепната и гръбначната хирургия; внедрява и оригинални хирургични инструменти.
Владимир ОПЕЛЬ (1872 – 1932) предлага редица оригинални оперативни методи. Създава хирургична клиника за усъвършенстване на лекарите. Занимава се задълбочено с травматология и лечение на измръзванията. Основоположник на ендокринната хирургия. Почетен член на Кралското хирургическо дружество. Неговият девиз е: “Руската хирургия – това е Пирогов!”.
Сергей СПАСОКУКОЦКИ (1870 – 1943) става известен не само с разработките си за костната пластика при ампутация на крайниците, но и с различните инструменти, които прилага и внедрява в практиката; въвеждането на глухия шев при огнестрелни наранявания и други оригинални методики, както и на способа за обработка на ръцете, десетилетия прилаган от хирурзите по света.
Акад. Александър ВИШНЕВСКИ (1874 – 1948) е бележит хирург, разработил оперативни методики, използвани и до днес: местното обезболяване чрез пълзящия инфилтрат, лечението на възпалителните и гнойни процеси и рани (мехлемът на Вишневски), новокаиновите блокади (поясна, шийна, ваго-симпатикова и пр.).
Неговият син акад. Александър Ал. ВИШНЕВСКИ е също крупен хирург-новатор, особено изявен във военно-полевата, гръдната и сърдечната хирургия. Той достойно продължава делото на великия си баща: разработва въпросите на патогенезата и лечението на шока и проникващите рани в гръдния кош; пръв в света прилага валвутомията при митрална стеноза под местно обезболяване (1953).
Акад. Борис ПЕТРОВСКИ (р. 1908) е професор по обща медицина във Втори московски медицински институт, дългогодишен здравен министър на СССР, неколкократно посещавал България. Знаменит поливалентен хирург в областта на сърдечно-съдовата, гръдната и онкологичната хирургия; с приноси в оперативното лечение на рака на хранопровода и млечната жлеза и пластичните операции на средостението и коронариите.
ХИРУРГИЯТА НЕ Е САМОТНО ЗАНЯТИЕ
Колкото и знаменити, дори велики да са някои хирурзи, те не могат да успеят без сътрудничество с много свои колеги: особено анестезиолози-реаниматори, а също и клиницисти, педиатри, микробиолози; почти невъзможно е да упражняват Изкуството си и ако до тях няма поне една операционна сестра.
Постепенно хирургията се обогатява с нови открития: обезболяването с райски газ (използвано за пръв път от американския зъболекар Хорас Уелс през 1844 г.), етер (от американския хирург Колинс Уорън, 1846 г.) и хлороформ (от шотландския гинеколог Симсън, 1847 г.).
През 1861 г. акушер-гинекологът Игнац Земелвайс (1818 – 1865), унгарец, практикуващ във Виена, става основоположник на дезинфекцията и антисептиката чрез миене на ръце с разтвор от хлорна вар преди израждане или операция (1847); това рязко снижава смъртността от следродови инфекции и затова хората го наричат “Спасителят на родилките”. Завистливите му началници го прокуждат от университета; той полудява и умира, едва 47-годишен.
Един от гениите на човечеството – френският химик Луи Пастьор (1822 – 1895), един от основоположниците на съвременната микробиология, открива не само ваксините против бяс, холера и сибирска язва, но и стерилизацията на употребяваните в хирургията инструменти чрез изваряване с вода (110-120 градуса С) или горещ сух въздух (130-150 градуса С).
Големият шотландски хирург Джозеф Листер (1827 – 1912) въвежда в практиката антисептиката – чрез 5% карболова киселина, с която да се измиват ръцете и инструментите преди операция и се обработват оперативното поле и раните. Това просто средство, с право възторжено определяно тогава като “чудодейно”, рязко намалява гнойните инфекции, най-неприятните компрометиращи хирургични усложнения, почти винаги довеждащи до смърт на пациентите преди изобретяването на антибиотиците. Листер е първият лекар, който заседава в Камарата на лордовете (може той е първият лекар-депутат?!) и е погребан с кралски почести заради заслугите си към хирургията и човечеството.
Анестезията бързо се развива. Хорас Уелс първи прилага азотен окис (1844), но демонстрирането му пред колеги в Бостън (1845) претърпява неуспех и от срам заради проваленото си професионално честолюбие се самоубива пред тях… Следващата 1846 г. американският лекар Чарлз Джексън убеждава зъболекаря Уилям Лортън да екстрахира зъб под обща етерна наркоза. Обнадежден от успеха му, Джон Уорън прилага този метод при екстирпиране на тумор от шийната област; запомнете тази дата (17 октомври 1846), тя вероятно е рожденият ден на анестезиологията.
Временната хемостаза с еластична превръзка се прилага за пръв път от италианеца Силвестри Виченцо (1873), но в практиката я въвежда Фридрих фон ЕСМАРХ (и тя и до днес носи името му).
Английският микробиолог Александър ФЛЕМИНГ (1881 – 1958) открива пеницилина в зелената плесен (1929) и поставя началото на нова епоха в медицината – на антибиотиците, които спасяват милиони оперирани болни, получили тежки бактериални възпалителни усложнения. Заради това велико откритие той получава Нобеловата награда (1945), заедно със синтезиралите лекарството Флорей и Чейн.
Ето защо хирургията не е самотно занимание; безспорно, водещ тук е операторът, но той не може – или поне трудно ще се справи – без помощта на своя екип от асистенти, анестезиолози, сестри, микробиолози, стерилизатори. Операцията, каквато и да е тя, безспорно зависи от Личността, знанията и уменията на водещия хирург, но това велико занятие в съвременния свят е все по-колективно и екипно.
Държа още в началото да подчертая, че е невъзможно да се напише цялостна, обстойна и изчерпателна.
Автор: Д-р Тотко Найденов