ПЪРВА ХИРУРГИЯ
Първото научнообосновано звено на българската хирургия е Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести (1918), базирана на хирургичното отделение, завеждано от д-р Асен Петров. Постепенно тук се обособяват сектори, по-нататък прерастващи в клиники, катедри, центрове и цели институти: по коремна хирургия, гръдна хирургия, съдова хирургия, сърдечна хирургия, детска хирургия, урология, ортопедия и кожно-пластична хирургия, анестезия и реанимация.
Създателят на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести е вездесъщият първи наш професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който заема мястото на пренебрегнатия, внезапно починал от инфаркт вследствие незаслуженото огорчение д-р Асен Петров. Следващите й професори-ръководители са Гочо Москов, Георги Капитанов, Марин Асенов Петров, Ганчо Ганчев, Карл Енев, Георги Милков, Радослав Гайдарски, Венко Младенов, отново Радослав Гайдарски и понастоящем – Виолета Димитрова. Под крилото на Параскев Стоянов израстват, освен Москов и Капитанов, и други известни видни български хирурзи-професори, като Антон Франц Червенаков (създател на българската урология и анестезиология) и Петър Алтънков (създател на съвременната варненска хирургия).
ВТОРА ХИРУРГИЯ
Катедрата по хирургични болести (повече известна като “Втора хирургия”) е създадена през 1921 г. от Александър СТАНИШЕВ, тогава само частен доцент; професорското звание той получава едва през 1927 г. Тук се хабилитират плеада достойни професори-хирурзи, като: Владимир Томов, Димитър Плосков, Филип Филипов, Лазар Хайдудов, Райко Райнов, Стоян Ламбрев, Агоп Чакъров, Борислав Кръстев. След екзекуцията на Станишев ръководители на Втора хирургия последователно стават професорите: Владимир Томов, Георги Попов, Янко Добрев, Станислав Баев, доц. Димитър Трифонов (починал твърде млад); понастоящем началник й е проф. Николай Яръмов.
ТРЕТА ХИРУРГИЯ
Тя е разкрита през 1951 г. по съветски образец. Първи неин ръководител е проф. Стефан Димитров; приемник му е проф. Баю Баев.
ОНКОЛОГИЧНА ХИРУРГИЯ
Всеки български хирург, независимо в кой град, клиника или отделение работи, със загриженост ще сподели, че приблимително половината от плановите му операции са онкологични. Това печално обстоятелство е лесно обяснимо със застаряването на населението и подобряването на диагностиката чрез съвременните ултразвукови средства.
Към новосъздадения Научноизследователски онкологичен институт (1950 г., директор – проф. Гоце Тенчов), е сформирана специализирана хирургична клиника, оглавена от проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ (1914 г., с. Николаевка, Варненско – 2003, със съществени приноси в хирургичното лечение на рака на колона, ректума, стомаха, млечната жлеза и пр.) и заместник – проф. Станко КИРОВ (р. 1920 г., с. Вълчидол, Варненско). Така тези блестящи хирурзи, професори, земляци и дълголетници поставят началото на съвременната българска онкохирургия.
Малко по-късно отделението по белодробна онкохирургия се обособява в клиника, ръководена от проф. Николай АНЧЕВ; негови достойни приемници са доцентите А. СИМЕОНОВ, Ст. ГАНЧЕВ, Веселин ТЕНЕВ; началник на Клиниката днес е проф. Иван ГАВРИЛОВ, а на отделението – младият доц. Георги КАЛАЙДЖИЕВ, умело подпомаган от всеотдайната доц. Елена АЛЕКСАНДРОВА. Свои приноси към българската хирургия имат проф. Злате ДУДУНКОВ (автор на фундаменталната монография “Предрак и рак на дебелото черво” и на още над 250 научни публикации), приемникът му проф. Веселин ДИМИТРОВ, проф. Страшимир КАРАНОВ, доц. Панайот КУРТЕВ, д-р Лъчезар ДЖОНГОВ, д-р Красимир РАЛЧЕВ. Свои следи в онкохирургията оставя и незабравимият блестящ хирург и човек д-р Иван РУМЕНОВ.
ИСУЛ
През 1950 г. на базата на Работническата болница (построена с дарения на Царица Йоанна и открита през 1936) се създава легендарният Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите (ИСУЛ), неблагоразумно и престъпно закрит през 1972 г. от всевластния, неуравновесен и своенравен диктатор на социалистическото ни здравеопазване акад. Атанас Малеев, макар че само за 20 години в ИСУЛ придобиват специалност над 12 600 лекари!
Хирургичното отделение на Работническата болница е основано през 1936 г. с пръв негов ръководител д-р Иван РАШЕВ (роден през 1900 г. в с. Априлово, Поповско, редовен асистент на проф. Ал. Станишев). За съжаление, тръгнал на специализация в европейски клиники, получава перфорация на язва и умира, едва 38-годишен (жестоката съдба на Захари Стоянов). Приемник му е д-р Геков, а от 1944 до 1947 г. – блестящият хирург Димитър Плосков (1900 – 1955), уви, също починал твърде млад, само година след професурата си. Следващият зав. Хирургичното отделение е друг забележителен хирург с нерадостна лична съдба – доц. Георги БРАНКОВ.
През 1951 г. отделението прераства в Катедра по болнична хирургия към ИСУЛ, основана от незабравимия Генерал на българската хирургия проф. Коста СТОЯНОВ (1904 – 1965), която от 2003 г., вече като Клиника по хирургия (обединила съществуващите дотогава Клиники по коремна и по спешна хирургия), започва да носи неговото име. В тях досега са работили общо близо 200 лекари, от които 33 професори и 13 доценти, които заедно са оперирали (подпомогнати от над 120 сестри) повече от 90 000 пациенти. Обучени са и стотици хирурзи от цялата страна, които със законна гордост могат да казват, че са възпитаници на ИСУЛ.
Константин (Коста) Стоянов e роден в малкото селце Соточино, околия Фернинанд (днес Монтана). Родителите му участват в Септемврийското въстание, след чийто разгром емигрират в Югославия, оттам – в Германия и Австрия, където Коста се записва да следва медицина, но заминава с тях в болшевишка Русия, без да знаят какво ги чака там… Дипломира се с отличие в Москва (1929). Увлича се и по политиката, като става член на младежката група на сънародника си Кръстьо Раковски, който обаче е обявен за троцкист (едно от най-страшните “престъпления” в сталинските времена). Опитва се да избегне репресиите, като заминава доброволец в Косомолск на Амур (1932), където оперира почти денонощно. Тук се оженва за м. с. Виктория Аникевич, която му ражда дъщеричка – Лидия, по-късно – и Георги (днес известен режисьор). След неочакваното освобождение семейството се завръща в Москва, където Коста е назначен за хирург в Първи Московски медицински институт, където работи с такива светила на съветската хирургия като акад. Спасокукоцки и професорите Бакулев, Левит, Юдин, Сакаян. Терорът обаче продължава и той праща патетично писмо лично до… Сталин, в което изказва вълнението си: “Унищожава се цветът на съветската младеж!”…
Следва… обичайният сценарий на сталинските репресии: арестуване (1938), осъждане от прословутата безмилостна “тричленка” по съкратената процедура като “враг на народа” на каторга – не къде да е, а в самата страховита ледена Колима!! Тук работи първоначално като дървар, после – гробар (!?). Отчаян от зачестилите разстрели на троцкисти, пробва бягство към Китай. Разбира се, след преследване с кучета в непроходимата тайга, изпохапан, обезкървен и измръзнал, е заловен, върнат и захвърлен в лагера; решават, че всеки момент ще умре и не си заслужава да си хабят куршумите… Спасява го случайно преминаващият лагерен лекар, комуто изнемощелият беглец прошепва, че е колега и хирург. През 7-те ужасни години каторга в болшевишкия концлагер, Коста не спира да оперира в импровизираната болничка на мина “Чкалов”. (По-късно, вече в България, с шеговита горчивина ще сподели пред анестезиолога си д-р Стоян Саев: “Аз съм завършил Северната Академия…”)
Освобождават го през 1945. През 1947 майка му Йорданка успява да се добере до Георги Димитров, с когото добре се познават от септемврийския метеж, и да измоли за намесата му да завърнат нейния Костя в Родината. Жаден за работа и правене на добро, току-що освободеният зек (заключеный), буквално нахлува в българската хирургия и само за 18 години, с невиждана дотогава енергия и талант, мощно я преобразява.
Първи наш “доктор на медицинските науки”, автор на над 80 труда (и 2 учебника) в областта на плевро-белодробната, коремната, общата, съдовата и военно-полевата хирургия, той ще бъде запомнен и ще остане в историята на българската хирургия за вечни времена под краткото, но толкова изчерпателно и изразително прозвище Генерала.
Слабичък, некрасив, дори невзрачен физически, живял само 61 години, Генерала е цяла епоха в българската медицина и хирургия.
Именно Генерала въвежда сърдечната хирургия у нас. Още в края на 1950 г. той извършва първата операция на форамен овале апертум, като затваря дефекта чрез оригинален метод – дубликатура от перикарда. Прави и първата в страната валвулолиза (комисуролиза) при вициум кордис (1955), като до 1960 г. броят на тези операции достига 300. Осъществява първите в клиниката пулмектомия (1951), перикардиолиза, пластика на хранопровода при изгаряния по метода на Ру-Херцен, резекция на хранопровода при карцином, съдово протезиране, извършва първите разработки за третиране на изгарянията. Внедрява съвременното разделение на дотогава практикуваната хирургия “по всичко” и я обособява на разделите й: сърдечна-съдова (тук се разгръщат бъдещите професори Димитър Димитров, Чавдар Драгойчев, Иван Генов, и генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов, днес чл.-кор.), д-р Лада Маринова (оперирана от рак на гърдата, получава лимфостаза на ръката и е принудена да се пенсионира), детска (проф. Димитър Арнаудов), коремна (Аршавир Дереджян, Андрей Стойчев, Милко Момчилов и Димитър Маринов), ендокринна (Страшимир Зографски), анестезиология (Стоян Саев, Ангел Бовянски, Стоян Филипов, бъдещ генерал) и др. – все чудесни Лекари и Хирурзи, с които би се гордяла всяка европейска страна.
Пословично е и неговото благоразположение (добродушната всеобична руска школа!) към колегите (под ръководството му се хабилитират 3 професори и 5 доцента) и към пациентите, които го боготворят заради внушаването на сигурност, спокойствие и вяра в успешния изход на предстоящата им операция.
Под ръководството на Генерала са внедрени лечебни и хирургически техники предимно на руски и съветски хирурзи, като новокаиновите блокади по Вишневски, херниотомия по Мартинов, хемороидектомия по Миротворцев, езофагопластика по Херцен, торакотомия, интратрахеална анестезия, сърдечно-съдови операции. В Клиниката гостуват, за да оперират и изнасят лекции не само съветските академици Топчибашев, Вишневски, Арипов, Терновский, съпрузите-професори по кардиохирургия Либови и ендокринният хирург проф. Горчаков, но и американските професори Дебейки (кардиохирургия) и Розен (УНГ). Както Генерала, така и сътрудниците му най-редовно посещават окръжни градове в цялата страна, където оперират най-тежките случаи и обучават местните си колеги.
През 1960 г., Генерала извършва, заедно с бъдещите професори Генчо Кръстинов и Аршавир Дереджан, първата в България операция на дете с вродена клапна стеноза при хипотермичния метод, в присъствието на американския гост, още тогава – световна знаменитост проф. Майкъл ДеБейки, който определя деянието им като “подвиг, граничещ с престъпление”. (Детето живее дълги години след това!).
През 1961 г. Генерала оглавява разкритата, по негово настояване, в Трета градска болница първа у нас Клиника по сърдечно-съдова хирургия. Оперира не само тук, но и из цялата страна, в почти всички окръжни градове; пътува като най-обикновен гражданин, с влак…
Не случайно се говори за “Школата Коста Стоянов”: Генерала подготвя такива колоси на българската хирургия не само като изброените по-горе професори и доцентите Христо Тасев, Асен Димитров, Любомир Димитров, Христо Нихтиянов, Георги Станчев, но и десетки други отлични оператори. Преживе проф. Димитър Димитров казва, че Генерала виждал като висш смисъл на своя живот всекидневно да предава своя богат опит на клиницист и учен на своите сътрудници и ученици. Проф. Аршавир Дереджан го определя като “енергичен, жизнен, весел и вечно шеговит, блестящ хирург с учудващ нюх към евентуални инциденти и усложнения.” (данни от доц. д-р Маруся Петкова).
Аз не мога да скрия и личната си привързаност към този Хирург и Човек: той спаси Баща ми. Бях едва 6-годишен, но ще помня до последните си дни, как Го чаках да се върне от София, където един Генерал щял да го оперира (представях си го със златни пагони и червени лампази). И моят Татко се върна – жив, жив!! А в малката ми детска главица така дълбоко се вряза това име, че вечер, когато се молех Богу преди лягане, след обичайното произнасяне на вълшебната “Молитва” на Патриарха дядо Вазов: “Дай на майка, дай на татко, сила, здраве и живот, дай любов на всички братя, и добро на цял народ!”, неизменно, от себе си, добавях: “И на Генерала…”. Така Генерала беше станал неотделима свята част от моето семейство. Моля да бъда разбран и опростен за това малко сантиментално отклонение отпреди 56 години, което винаги навлажнява очите ми.
Генерала почива през ноември 1965, едва 61-годишен. Причината е не само в огромната му натовареност и преизтощение и чернодробната му цироза. Месеци преди това, без всякакви обяснения и основания, най-яркият български и военен Хирург за всички времена е освободен от функциите му на главен хирург на армията (на негово място е назначен бъдещият генерал проф. Генчо Кръстинов); незаслуженото огорчение му нанася последния съкрушителен удар. (Да си спомним съдбата на основателите на съвременната българска хирургия д-р Щирлин и д-р Асен Петров половин век преди това. Нищо ново под родното слънце…).
Днес една от улиците в Комсомолск на Амур носи славното име на Генерала. (Разбира се – ще се учудите ли? – не и в България…)
(Горчива е съдбата и на друг любим ученик на Генерала – полк. Любен АНГЕЛОВ, началник на Военната болница (1950 – 56 г.), извършил заедно с него и самостоятелно най-сложни сърдечни, гръдни и коремни операции. В разцвета на силите си той е уволнен, защото… братът на жена му е избягал в САЩ. Унищожават служебното му досие, принуждават го да отиде на работа извън страната – чак в малкото градче Ауербах, в ГДР, оголена откъм лекари, които масово емигрират в Западна Германия; като се връща, все пак милостиво му позволяват да поработи няколко години в Болницата на МВР.)
Приемник на Генерала за кратко е доц. (по-късно проф.) Димитър ДИМИТРОВ; през 1967 г. ръководител на Катедрата става проф. Димитър (Митьо) МАРИНОВ (1913 – 1998), учил в Монпелие, но дипломирал се в София. Под ръководството на този блестящ поливалентен оператор (работи не само в жлъчната, чернодробната, дебелочревната, ендокринната, гръдната, урологичната и онкологичната, но дори в невро-хирургията!), израстват знаменити лекари, които са емблематични за българската хирургия и биха правили чест на всяка европейска клиника, като професорите Аршавир Дереджан, Андрей Стойчев, Милко Момчилов, Дамян Дамянов. Тук задължително трябва да бъдат споменати и ръководителите на Клиниката по коремна хирургия проф. Асен Мерджанов и доц. Георги Иванов, както и на Клиниката по спешна хирургия професорите Димитър Четрафилов и Иван Виячки.
Днес Клиниката по обща хирургия (ръководена авторитетно и успешно от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов) в Болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” носи името на Генерала (рядък случай на признателност и приемственост у нас) и продължава да подготвя десетки кадърни хирурзи за столичната и национална мрежа. По неговия пример!
Достойният живот и дело на Генерала на българската хирургия проф. Коста Стоянов са наистина достойни за възхищение и подражание. Според нас, ако символ на българските интернисти е проф. Константин ЧИЛОВ (1898 – 1955) – със своята енциклопедична разностранност и задълбоченост, с човеколюбието към пациентите и отзивчивостта към колегите, то олицетворение и вдъхновение на българските хирурзи би следвало да бъде ГЕНЕРАЛА – с неговата поливалентност, новаторство, неспокоен търсещ Дух, точна ръка, колегиалност. Макар че не са създателите и пионерите в своите области, проф. Чилов и Генерала съответно са ги разгърнали, обогатили, издигнали на европейско равнище и наложили в съзнанието както на обществото, така и на съсловието. Колко жестоко, жалко и обидно за всички нас и за Майка България, че са живели толкова, толкова малко!
Приемник на Генерала в Клиниката по хирургия при ИСУЛ е незабравимият светъл и слънчев проф. Димитър (по-известен като Митьо) МАРИНОВ (р. 1913, с. Кюлевча, Шуменско – 1998). Учил в Монпелие, но завършил в София (1938), той е един от знаменитите ни поливалентни хирурзи, проявявал се в областта не само на общата и коремната, но и на урологичната, неврологичната, ендокринната, и гръдната хирургия. Прилага редица оригинални нововъведения: лимфен дренаж при чернодробна цироза, едноетапна дебелочревна анастомоза, латерална трансдуоденална папилосфинктеротомия чрез минимална дуоденотомия, букетен дренаж, едноетажен шев в коремната хирургия (съвместно с професорите Агоп Дереджан и Милко Момчилов), оперативно лечение при много тежки форми на констипация, на хроничните панкреатити и др. Активно работи чак до 80-тата си годишнина, когато тежко заболяване го извежда от операционните зали (всъщност, има ли истински лекар, и особено – хирург, който да се кротне и залежи на спокойствие и бездействие у дома след пенсионирането си?!).
След проф. Митьо Маринов ръководители на Катедрата по хирургия, основана от Генерала, са последователно професорите Аршавир Дереджан, Асен Мерджанов и доц. Георги Стоянов, а от 1995 г., след спечелен конкурс – от доц. (бъдещ проф. и чл.-кор.) Дамян Дамянов, един наистина неуморен лекар, преподавател и организатор. Той внедрява тук лапароскопската холецистектомия, хирургичното лечение на улцерозния колит и болестта на Крон, сфинктеросъхраняващите операции. Осъществява се и амбициозната му програма да издаде 20 тома по всички различни хирургични области.
ИСУЛ (днес УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ”) винаги се е славил с хирурзите си. В него работи и легендарният чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902 – 1971), основател на първата Катедра по ортопедия и травматология, създател на националната школа и обучил безброй ученици по тази тежка специалност, издигнал бъдещите професори: Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко); съпругата му Елена ПАНЕВА – ХОЛЕВИЧ (р. 1926 г., Плевен), въвежда оригинални оперативни методи във възстановителната хирургия на ръката; Борис КОНФОРТИ (той е и еврохирург; рано емигрира в Израел и почива там); Росен ИВАНОВ (р. 1922 г., Стара Загора, работи главно в областта на хирургията на тазобедрената става); Никола ИГНАТОВ (р. 1922, с. Приселци, Варненско); Александър ГЕРЧЕВ (р. 1930 г., Етрополе, основател на Завода за ендопротези в родния си град); Иван МАТЕВ (р. 1925 г. в Бургас, превъзходен хирург и ортопед на ръката от европейска величина!); Димитър ДЖЕРОВ; Петър ТИВЧЕВ.
С удоволствие бих описал нашите чудесни ортопеди в отделна книга.
Автор: Д-р Тотко Найденов