ЯМБОЛСКИТЕ ХИРУРЗИ
Д-р Васил КОВАЧЕВ
Израснах в топлия и прашен дълбоко провинциален тракийски градец Ямбол – и зиме, и лете задрямал, потънал в безинтересното си скучно живуркане. В онези сиви социалистически тоталитарни години жителите му нямаха друго развлечение, освен безличните мачове на футболното си отборче “Николай Лъсков” (за някои светът се въртеше около него) и коментарите след тях на групички по площада.
Д-р Васил КОВАЧЕВ се ЗАВЪРНА в РОДНИЯ си ЯМБОЛ
Сред моите съграждани не се открояваше известна, оригинална Личност, извън втръсналите ни се местни ритнитопковци.
С изключение на един-единствен човек: д-р Васил КОВАЧЕВ (1920-1975).
Моят баща – интернистът д-р Найден Тотев СТОЯНОВ (1907-1985), ми внушаваше, на шега,но вероятно и под въздействието на своята всеобхватна специалност, че лекарите бивали 2 вида: терапевти и хирурзи, в смисъл, че хирурзите не обръщали достатъчно внимание на лабораторните изследвания и медикаментите; те признавали за основно лечебно средство почти и дори единствено само скалпела, а пренебрегвали параклиниката и фармацевтичните продукти. Разбира се, че това не е така. Но винаги, когато станеше въпрос за д-р Васил КОВАЧЕВ, кимаше сериозно: “Ето, това е Лекар!”, което почти звучеше като библейското определение на Пилат за Исус: “Ессе хомо” (“Това е Човекът!”).
За мен, макар и дете, както и за моите съграждани, името на д-р Васил КОВАЧЕВ преживе бе митологизирано. Да, той беше нашият провинциален ямболски – което означаваше световният – Хипократ, всеотдайният, неуморимият Лекар, на който не можеше да се опре нито една болест.
Хирургията в Ямбол е създадена от д-р Петко МОМЧИЛОВ (1893 – 1952). Той е родом от Велико Търново, учи медицина във Франция, а се дипломира в Неапол. През 1921 г. открива в Ямбол първата местна частна клиника с хирургичен и АГ-профил; в нея има и кабинети по вътрешни болести, УНГ и клинична лаборатория. Уви, след 9 септември д-р Момчилов не само е преследван и клиниката му е национализирана, но и самият той е оклеветен и обвинен в… шпионаж в полза на Англия (почеркът на Сталин и неговата интернационална клика!) и разстрелян.
Легенди се носеха за безпогрешните диагнози на д-р Васил КОВАЧЕВ, за нетрепващата му бърза ръка и ласкавото, бащинско отношение към страдащия човек. Под името “д-р Ковачев” без условности се разбираха всички прости, но най-свети ценности на Лекаря и Медицината: Живот, Спасение, Вяра, Надежда, Човеколюбие. Нещо повече – търсеха го дори и за съвсем далечни от хирургията специалности. (Една моя пациентка от кардиологичното отделение ми сподели, че снаха й не можела да зачене. Водили са я къде ли не, пращали са я на минерални бани, посетили най-прочути софийски акушер-гинеколози, молили се в манистири – резултат нямало. И сега щели да отидат “ПРИ ДОКТОР КОВАЧЕВ!” – точно така изрече името му: натъртено, с огромно упование и вяра, като последната, но безусловно сигурна възможност за разрешаване на семейния им здравен и човешки проблем.)
Не знам защо, този човек имаше слабост към мене. Бяхме не само съседи, но и със сина му Тодор учехме в една и съща гимназия и се състезавахме в местния отбор по лека атлетика. Още когато карах “сестринския” стаж (лятото на III курс, беше 1969 г.) в ямболската болница, той ме покани в неговото отделение с окуражителните думи: “Здраво момче си. Искам да те направя хирург.” Последвах го в амбулаторията, където той започна да обработва една жена с абсцес на гърдата. Когато започна да бърника вътре с някакъв тампон и да изцежда гнойта, колабирах. Преди да се струполя на мозайката, милостивият санитар ме изведе навън – прежълтял, с омекнали нозе, цял облян в студена лепкава пот… След като се съвзех, не се върнах обратно – срамът ме бе смазал повече и от колапса.
“Когато поставяш диагноза, гледай болния в очите. Защото диагнозата и лечението започват от Душата и ти трябва да влезеш в нея, а това се постига, като го изслушваш внимателно и състрадателно и не го изпускаш от погледа си. Ти трябва да имаш болния като свое родно дете, а и той трябва да те чувства като баща, да бъде уверен, че ти си учил медицина единствено заради него, че вечер не спиш, за да уточниш диагнозата и да намериш най-доброто му лечение.” Така ме учеше баща ми, още когато бях ученик (от дете ме е подготвял за Лекар; уви, не оправдах надеждите му.) Точно по този начин се държеше с пациентите си и д-р Ковачев. Веднъж той ми призна, че докато други измервали радостта от живота с различни ценности – пари, жени, гуляи, екскурзии – за него това е “радостта от побеждаването на Смъртта”. Запомних тази фраза завинаги. Но ако за мене тя беше само красиви думи, за д-р Васил Ковачев означаваше всекидневие и неутолима страст. Жалко, Бог го прибра много, много бързо при Себе Си – вероятно, защото той много често попречваше на плановете Му за нас, простосмъртните.
През есента на 1975 г. се разчу из целия град: д-р Ковачев заболял. Неизцелимо и безпощадно!! Рак на белия дроб, в напреднал стадий… (Беше страстен пушач, като повечето хирурзи.) Темата бе всекидневен коментар на гражданството и колегията. Той легна в собственото си отделение. И до ден днешен си го спомням: надвесен от прозореца на II етаж на ямболската хирургия, с неизменната димяща цигара в уста, пафкащ я с хлътналите си бузи, изсушен и жлътнал се, сгушен в синия болничен халат, да наблюдава колегите и пациентите, щъкащи по двора и да разговаря с тях отвисоко, с немощния си глас. (Знаех за тежкото му състояние и очите ми, които не можеха да се откъснат от този местен Хипократ, се пълнеха с влага.) Колегите удивени разправяха, че продължавал да минава визитации с тях, да присъства на сутрешните им рапорти и да ги консултира; влизал и в операционната и на няколко пъти се измивал и вземал скалпела, но не се решавал да оперира, защото нямал сили да го натиска, само асистирал и съветвал; е, малко ли е, не е ли подвиг – за един умираещ човек? Умираещ? Добрите, всеотдайните хора НИКОГА НЕ УМИРАТ!!
Тогава чух от завеждащия Кръвния център в Ямбол д-р Георги Сивов (той беше и интернист, и педиатър, и дерматовенеролог; с него сме давали десетки нощни дежурства в ямболската “Бърза помощ”; съветваше ме като Баща; един невероятно обаятелен Човек и Колега, ох, днес също покойник; Боже, Боже, защо ни изоставяш, защо така прибираш при Себе Си качествените хора?!) следната покъртителна история.
През един ранен следобед от хирургията му се обаждат: трябва им кръв по спешност. За зла врага, през изминалата нощ от АГ-отделението са използвали няколко банки именно от исканата група, и сега от нея му били останали само две. Бате Жоро ги взема от хладилника и лично ги занася, понеже се съмнява, че може би няма да бъдат достатъчни.
Влиза в залата. Оперират младо момиче, прегазено от камион; после запомня името й – Радка Неделчева. По косия поглед, с който го парва д-р Ковачев, разбира, че е непривично неспокоен. Д-р Сивов не се нуждае от обяснения: сам вижда – предоставената от него кръв няма да стигне; на пациентката е направена спленектомия; има тежък кръвоизлив и от белите дробове. “Жоро, тичай да си събираш кръводарителите – ама веднага, че ще загубим детето!”, не се моли, а тревожно разпорежда д-р Ковачев на колегата си.
Докато той намери двама-трима кръводарители, докато те дойдат и им източи по една банка кръв – минават дълги-предълги минути, часове. Нахълтва със скъпоценния товар в операционната. Намира я празна. Тогава влиза в кабинета на завеждащия.
Д-р Ковачев е там и си пие кафето. Съобщава му кратко: операцията е приключила успешно. Д-р Сивов го намира много пребледнял. Но очите му не са тъжни, каквито непременно биха били, ако пациентката е изтървана (той винаги преживяваше тежко загубата на болен, и това бе добре известно на всички ямболски лекари; по това приличаше на моя Татко.)
Хематологът го поздравява с поредната му успешна операция и си излиза. Знае, че ще стои до късно в отделението, както винаги.
За д-р Ковачев личен живот нямаше. Той знаеше само едно – Хирургията и своите Пациенти.
И все пак, на д-р Сивов му е чудно как са стигнали само двете банки кръв при такава тежка операция, придружена с подобен обилен кръвоизлив. На другия ден от д-р Дончо Помашки (другия ямболски хирург тогава) чува историята – наглед простичка, но всъщност толкова възхитителна.
Въпреки преляната кръв от двете донесени банки, състоянието на Радка се влошава: устните й побеляват, пулсът се губи. Тогава д-р Ковачев оставя на д-р Помашки да довърши операцията, а сам ляга на подвижната носилка и протяга ръка. Нарежда на сестрата да съедини посредством Цанг-апарат (трипосочна спринцовка) неговата вена с вената на девойчето. И огромното човешко сърце на Хирурга и Човека д-р Васил Ковачев започва да изтласква добрата му чиста кръв направо в тялото на непознатото момиче.
Лежи Лекарят в количката и очите му следят не собствените му щедри вени, а лицето на пациентката. Стои така, докато то не порозовява. И това съвсем не става толкова бързо. Колко е дал от кръвта си – половин литър или повече – никой не би могъл да измери.
Изминават 15-тина години от този случай. Д-р Ковачев е повален от коварния белодробен рак, който – видно и коментирано от целия Ямбол и окръга – неумолимо го тласкаше към Гроба. (“Васко много добре знаеше диагнозата си – каза ми д-р Сивов, – сам бе разгледал рентгеновите си снимки. Нито веднъж не го чух да се вайка, да хленчи. Угасваше тихо, с Достойнство – тъй, както бе и живял.”)
Една вечер у дома на хематолога идва млада жена. След като се представя, я разпознава – Радка Неделчева, някогашното момиче, чийто живот д-р Ковачев спасява не само с умелата си ръка, а и със собствената си кръв. Тя го пита разтревожено: вярно ли е, че д-р Ковачев е тежко болен? Потвърждава, вдигайки безпомощно рамене: да, състоянието му е безнадеждно. “А не може ли да се спаси чрез кръвопреливане? – с плаха надежда пита жената. – Или поне да се облекчи за малко?” Сякаш се отнася за баща й – с такъв трепет зачаква отговора му. И понеже д-р Сивов скръбно навежда глава, тя изхлипва: “Вземете, колкото е нужно от мене. Аз трябва да му върна кръвта, с който той спаси Живота ми.”
“Погалих я по косите – продължи бате Жоро, – за да я успокоя, но тя неудържимо се разплака. Милото момиче, то ме бе разбрало: на д-р Ковачев сега кръв не му бе нужна. На него му трябваше само една по-лека смърт… Но благодарността, признателността на тази пациентка ме възхитиха. Има и такива болни…”
Да има и такива болни. И не за тяхната благодарност живее и работи Лекарят, Хирургът. Това е най-последното нещо, което очаква Той в своята задъхана самоубийствена професия, на която е посветил Себе Си.
И все пак, Сърцето му има нужда от сгряване.
Скоро след това д-р Васил Ковачев си отиде от нас…
Старите ямболии с потрес и донякъде с гордост години след това разправяха, че никога досега в нашия скучен, сив град не е имало по-разтърсващо събитие: смъртта на един необлечен със власт, но необикновен за всички нас човек; и по-грандиозно погребение. Беше се стекъл целият Ямбол, не – целият окръг; от селата наоколо, от Елхово, от Тополовград чак! Хората изпращаха своя Лекар – а това значеше – своя местен Кмет, Бог и Цар. Процесията беше необикновено дълга, бавна и скръбна, сякаш и самите коне, които влачеха катафалката със скъпоценния ковчег, страдаха от най-тежкия си товар. По тротоарите се бяха скупчили хиляди хорау ридаеха на глас и дори не бършеха търкалящите се по бузите им сълзи.
После се говореше, че велможите от Окръжния комитет на всесилната БКП споделяли разочарованието и тревогата си от тази всенародна любов и мъка, излени върху един винаги изтъкващ безпартийността си човек; приемали я като скрита съпротива срещу режима… (Познати истории: спомнете си погребението на Гунди и раздразнението на тоталитарното Политбюро).
Няколко пъти . и преди, и след 10 ноември, предлагах – и с писма, и чрез вестникарски публикации – на местните управници да кръстят ямболската болница на името на д-р Васил Ковачев. Никой не ми обърна внимание, не ми отговориха дори с едно телефонно обаждане. Комплексираните провинциалисти предпочетоха за патрон гръцки лечител-светия; нямам нищо против него, но той никога не е дори и минавал покрай нашата Тунджа.
Нека да пази тях и пациентите им.
Но можеха поне една улица да нарекат на Васко. Дори и най-малката, макар че той заслужаваше булеварда край болницата. Но кога ли ние, българите, сме обичали да благодарим?
КОМЕНТАР. На 1 декември, от 14 ч., ще назовем Хирургичния блок “Д-р Васил КОВАЧЕВ”; това ще бъде оповестено на съответна табела, която ще открием с изпълнителния директор д-р Панайот ДИМАНОВ. Предложили сме, също така, на ямболския кмет, с името на големия наш съгражданин да назовем и площада до къщата му.
———————————————
Доц. Николай НЕДКОВ
Друго ямболско светило (не преувеличавам!) в хирургията беше д-р Николай НЕДКОВ (р. 1937), който по-късно напусна града ни, недооценен и огорчен (нищо ново в нашата мила родна страна) и стана доцент в МУ – Стара Загора. Ако беше работил в Пловдив или София, той щеше да бъде сред водещите наши професори. Изключително скромен, Николай бе известен сред колегите с работоспособността и всеотдайността си. Стана пословичен с няколко кръводарявания по време на операция – когато болният се нуждаеше от спешно кръвопреливане, без да губи време, Николай спира за малко да го реже, ляга на съседната кушетка; сестрата източва банка кръв от вената му и веднага започва да я прелива на пациента. След това кръводарителят-хирург, без дори да е изпил едно кафе, става и продължава операцията на човека, чийто живот е спасил два пъти – и със скалпела, и с част от собственото си тяло. Това спешно кръводаряване по време на работа Николай Недков го е правил – повтарям с възхищение! – неколкократно; освен това десетки пъти (пак подобно на д-р Васил Ковачев) е дарявал и планово кръв. (Но за подобни подвизи в нашите медии не се споменава; много “по-интересни” са порно- и чалга-“звездите” ни. Въпрос на социални ценности…) Заедно с Програма “Хоризонт” го удостоихме със съвместния с в. “Български лекар” Приз “Човеколюбие”.
Пръв от ямболските хирурзи Николай Недков защити кандидатска дисертация. Насърчение и помощ получи от славния приемник на д-р Ковачев – д-р Иван Руменов, за който всеки български хирург може да говори безкрайно и с обич.
Д-р Иван РУМЕНОВ
Тези двама невероятни ямболски хирурзи – вече покойният Васил Ковачев и Николай Недков – неочаквано бяха допълнени от друго истинско светило и Бог на скалпела. Когато Васко почина през 1975, едва 55-годишен, неговото място на завеждащ хирургичното отделение, бе заето от един дотогава непознат на нас човек в начална пенсионна възраст – д-р Иван РУМЕНОВ (1914-1994). (После разбрах от него, че е син на бившия председател на Върховния медицински съвет д-р Владимир РУМЕНОВ (1870, Кукуш – 1939) – генерал, началник на Медицинската служба на българската войска, фтизиатър, народен представител. И че е ученик на знаменития Финстерер. И още нещо, звучащо почти като ерес: че е бил асистент на разстреляния от комунистите проф. Станишев. За мен, съвсем младия провинциален лекар този човек ми изглеждаше наистина като кацнал от друг свят.)
Д-р Иван Руменов дойде в Ямбол от София. Всъщност – сякаш слезе от Звездите. Или – не, не преувеличавам – като Зевс от Олимп. Още преди да пристигне, сред колегите се разчу и заговори: при нас, в дълбоко задрямалото прашно провинциално градче пристига невероятен Хирург и Лекар! Така си беше – в това скоро се уверихме всички.
“Хирургията е дело на разума и на ръката”, този афоризъм съм чул от устата на д-р Руменов, с когото бързо се сприятелихме. И още – незабравимото му определение за пациента като “рес сакра” (“свещена вещ”); това било казано от Хипократ, но д-р Руменов го спазваше като свято правило в практиката си. Незабравими бяха десетките му разкази от крайно интересния му живот (някои от тях поместих в пресата и в първата си книга “Аз, Лекаря”, 1985 г.). Разказваше ги с удоволствие, като преди това с неизменна дяволитост подхвърляше: “Ние, хирурзите, сме си малко “фукльовци” – но пък има защо, нали?” (Научих от колегите му, че след излизане от тежка операция заставал пред трепетно очакващите го близки на току-що спасения пациент и безмълвно им показвал благоприятния резултат по свой си оригинален начин: като гордо и щастливо целувал собствените си ръце… Не споделях присмеха им, защото разбирах Хирурга: това бе символичен израз на свещенодействието към Богоравната му професия, чрез която е върнал човешки Живот.)
Споделяше, че не е възнамерявал да стане хирург, а спортен лекар. Но веднъж (тогава е второкурсник) забелязва в коридора на Първа хирургия стенещ болен, прикрепян от двама санитари. И понеже това е съседът му бай Пешо Кундурджията, помолва хирурзите да го допуснат в операционната, за да му дава кураж. Те се съгласяват, а той скоро проклина прибързаното си решение: човекът е с перфорирала язва, а го оперират само с местна упойка; той крещи, вика, ругае, моли се да привършват по-скоро – а те сякаш не го и чуват. Надвесени над тръпнещия разпорен корем, без да бързат, срязват тъкани, попиват непрекъснато бликащата кръв, прищипват артерии, съшиват. Идва му да им кресне: “Защо го мъчите? Защо не го оставите да си умре спокойно?” Каква е тази жестока професия?!
Излиза от операционната с омекнали нозе. За нищо на света няма да влиза повече в нея. И укорява тези колеги: само са удължили страданията на клетия човечец.
След седмица вижда бай Пешо на улицата. Разхожда се под ръка с жена си – отслабнал и бледен, но жив, жив!!
И една мощна, неудържима мисъл завладява цялото съзнание на студента-медик Иван Руменов: ще стане и той хирург! Ще спасява хората!
И благославя Мига, в който е взел това Решение.
Не знаеше колко хора е спасил за над половин век оперативна дейност: “Ние, хирурзите, не броим и далеч не помним всичките си пациенти с възпалени апендикси, перфорирали язви, чернодробни и далачни разкъсвания, заклещени хернии, илеуси и прочие и прочие драматични състояния, при които само навременната и умела оперативна намеса решава съдбата на пострадалия човек. Как да не коленичиш пред тази всесилна Хирургия, как да не си горд и щастлив, че си един от нейните войници?”
Продължаваше романтично: “Мнозина от тогавашните ми пациенти, т. е. отпреди 20-30-40 години днес сигурно са мъртви, поради други или същите болести. Но сигурно децата им, минавайки покрай болниците, където те са умирали и спасявани от нас, си спомнят напрегнатите тревожни дни, когато са следели всяка мимика по лицето на хирурга след задаването на онзи трепетен въпрос, един и същ от векове: “Докторе, ще живее ли?”. Дори и неизричан с думи, този въпрос напира в очите на близките, винаги гори или мъждука в погледа и на болния: “Ще живея ли? Ще ме бъде ли? Ще ме спасиш ли?”.
Колко очи съм срещал в лекарската си практика – десетки хиляди! И умиращи, пълни с най-дълбока скръб: за тях слънцето няма да грее повече, звездите – да блещукат, птичките – да пеят и прехвръкват. И щастливи, още невярващи си: ще има още Живот и прости земни радости! И блеснали, възторжени, преливащи от благодарност и признателност: цял живот ще те помня, Докторе!”
Неистов турист и любител на Природата (и активен член на Планинската спасителна служба), пътешественик (бе посетил десетки страни; владееше 3-те основни езика – английски, френски и немски и общуваше свободно с целия свят), меломан (обичаше класиката – най-вече Моцарт, Чайковски, Шопен), библиоман (четеше неуморно) – това ще допълня към неговия толкова незабравим образ.
Господи, има ли още такива светли и обаятелни хора като д-р Иван Руменов!?
Една съботна вечер (вече работех в София), ме покани на гости у дома си (точно зад Парк-хотел “Родина”). Беше напуснал Ямбол, но продължаваше да работи в болницата в далеч по-близкия до София Пирдоп (Средногорие), където ходеше 2-3 пъти седмично. Бе организирал среща с хирургични сестри, с които е работил; всички – пенсионерки, но как само – като бели лястовички – чуруликаха и пърхаха, внезапно подмладени и разхубавили се, около своя някогашен – и вечен – началник! А той – слабичък, почти безплътен, с безкрайно сократовско чело и огромни сини усмихнати очи, с овехтял, но чист старомоден костюм, неуморно домакинстваше: наливаше чашите, предлагаше сандвичи с руска салата и луканка, шегуваше се. Дали с безпогрешния си хирургически инстинкт е предвиждал скорошното си разделяне с Живота и бе организирал това елегантно парти просто като едно ненараняващо, безболезнено, красиво – като целия му живот! – “Сбогом!” с тези мили и скромни момичета (както продължаваше да ги нарича)? Тогава му предложих да напиша книга за необикновено богатия му живот, нахвърлих скицирано и главите: “Моите учители”, “Колегите”, “Медицинските сестри”, “Пациентите”, “Принципи”, “Смъртта”; той уж се съгласи, след това вихрите на битието ни разпиляха и след още година-две го отвяха в Отвъдното… А имаше да каже толкова много на колегията и на народа си! Защо, защо не бях по-настоятелен?
Най-вълнуващ бе споменът му за един американски професор, с когото се запознали на конгрес в Бостън. Когато д-р Руменов му казва, че е от София, този човек изведнъж се сепва и пребледнява, после се разплаква. “Най-после, откога съм бленувал да срещна какъвто и да е българин. За да го помоля за прошка… Аз бях сред тези, които бомбардираха вашата столица на 10 януари 1944 г. Имахме заповед да пазим само храма с позлатените кубета. Пусках бомбите над главите на заспалите хора, плачех, не – заливах се в сълзи – и от сърце се молех Богу да не убия някого… Кой беше издал тази нечовешка заповед?! Но какво да направя: беше война, аз бях войник, изпълнявах команда… Нали биха ме разстреляли при неподчинение?!” Сега пък идва ред на д-р Руменов да се разчувства. Защото по време на тази неизлечима от съзнанието на българите варварска бомбардировка, той е нощен дежурен в хирургичната клиника на проф. Александър Станишев. Не я напуска и не отива да се крие в мазето, за да не изостави болните си, макар бомбите да трещят в Александровска болница; още при обедната бомбардировка те убиват няколко пациенти и шестима лекари.
Д-р Иван Руменов, както вече споменах, беше невероятен, благодатен разказвач; споделял е с мен десетки ярки случаи от практиката си. Веднъж обсъждахме темата за благодарността на пациентите към своя лекар.
Д-р Руменов бе съгласен с мен, че е унизително лекарят да чака подаяния от пациентите си, от които в никакъв случай не би трябвало да е зависим в каквото и да е измерение, особено – в материално. Запомнил съм няколко случаи на благодарност към него, които той ми разказа. Но особено ме впечатлиха три от тях.
През една мразовита есенна нощ патрулни полицаи домъкват в Хирургичната клиника, завеждана от знаменития проф. Александър СТАНИШЕВ някакъв ням дрипав старец, сгънат одве. Младият дежурен асистент д-р Руменов го приема. (“Не можеше да говори, но само как ми се молеха очите му: “Спаси ме!!”) Незабавно го полага на масата, защото диагнозата изисква неотложна намеса: инкарцерирана херния, със започнала некроза на засегнатите черва. Изрязва ги на живо: местната новокаинова упойка не е хванала сиромаха; той се гърчи отдолу и плаче без глас. Дори името му не могат да научат, така го и отбелязват в болничния лист: “Глухонемият”.
Изписват го след десетина дни, напълно възстановен. И една вечер човекът идва пак в клиниката (д-р Руменов дежури почти непрекъснато): още по-дрипав и отслабнал – види се, немотията го е засмукала отвсякъде. С две ръце е обгърнал о корема си… огромна жълта тиква. Оставя я на прага, сваля вехтото си калпаче пред своя Спасител, и го изпива с огромни, бляскави, възторжени очи – събрали целия свят, те го поднасят в краката му. Защото Той, Хирургът, е спасил жалкия му изпокъсан, ням и жалък – но все пак един-единствен, само негов и затова безкрайно скъп Живот-Животец. После му се покланя доземи и изчезва в тъмата.
Д-р Руменов си спомняше с умиление и за друг свой подарък от пациент. През 1947 г. докарват един младеж, Пейо Пеев, с открита фрактура на двете подбедрени кости и започнала газова гангрена. Ампутацията е най-радикалното и като че ли единствено решение. На два пъти се размива, но все не се решава да посегне към скалпела: как да отреже този дълъг мускулест крак? Момчето също му се примолва: “Докторе, аз съм лекоатлет, шампион, по-добре да умра, отколкото да ми ампутирате крака!”. Започва дълго и упорито консервативно лечение – и успява!
След 2 години момчето идва, с една лъскава спортна купа. Отново става републикански шампион на бягане с препяствия. Пъха му я в ръцете: “Докторе, тази купа е Ваша; не аз, а Вие я спечелихте!”
С удоволствие си спомняше и за друга трогателна проява на благодарност от пациент. Когато е на работа в Бургас, довеждат – почти в безсъзнание – капитана на акостиралия италиански кораб “Азучена”. Язвата му е перфорирала още преди Босфора, но той заповядал да го водят при българите. Въпреки тежкото му състояние, д-р Руменов прави не обикновено съшиване на пробива, а радикална стомашна резекция. След седмица старият морски вълк е изписан и се връща в каютата си. На другия ден Спасителят и екипът му получават покана за гостуване.
Познават кораба отдалече – целият е обкичен с италиански и български знаменца. Когато лекарят стъпва на борда, строените за почест моряци се изпъват тържествено, от някакъв грамофон засвирва военен марш, а оздравелият и оживял капитан изкозирува отривисто на българския хирург – сякаш посрещат адмирал, а не някакъв цивилен медик от друга страна. И именно това запомня д-р Иван Руменов за цял живот: оказаните на един българин и неговата Родина официални почести от екипажа на чуждестранен кораб.
Получавал е не само благодарности и подаръци от пациентите си, но и огорчения, дори обиди. (Махваше снизходително с ръка: “Правели са го от простотия; никога не съм се засягал – Хирургът трябва да стои над малките неща; прощавал съм им винаги.”)
За евтаназията: “Проф. Кристиян Барнард я оправдава. Знаем и за д-р Джак Кеворкян, когото в САЩ наричат “Д-р Смърт”. Лекарят обаче се нарича само “Д-р Живот”!”
Един негов приятел, инженер, му признал, че упоил жена си със свръхдоза морфин, за да й спести адските мъки. Тя страдала от напреднал рак с разсейки в белите дробове; била неподвижна, с часове виела от непосилните болки и човекът не можел да наблюдава ужасните й страдания и решил сам да ги прекрати. (“Лично аз никога не бих го направил, дори и на врага си, макар че добрият лекар безпогрешно може да определи безперспективността на даден болен. Нека Господ да реши кога да те прибере при Себе Си.”)
За Края: “Смъртта е неизбежният, задължителен изход от Живота. Вече наближавам 80-те и знам, че съм близо до Нея. Дано да дойде безболезнено, неусетно. Макар и хирург, и аз съм човек и се страхувам от болката и страданието.”
Д-р Иван Руменов живя дълго и щастливо. Той определяше хирургията като “Благородно мъчение”, а също и “Напрежение, болка и красота”. Напрежението – за болния човек (всеки се страхува от ножа – и има защо…). Операцията му причинява болка. А когато го изпишеш оздравял – в очите му блика обич към Спасителя – и това ги прави толкова красиви. Красотата пък е и за хирурга, който пресътворява Живота със собствените си ръце. Същността и целите на Хирургията са прости: накрая да видиш пациента си изписан; преживял немалко мъки и изпитания, но жив, жив!! А ако, не дай, Боже, умре – само да сведеш глава, да помълчиш минутка-две – и пак да тръгнеш да воюваш за нечий друг чужд живот. Чужд ли? Та за Хирурга, за Лекаря животът на всеки Пациент е неговият личен. Или на детето му – защото всеки пациент трябва да е като родно дете за Лекаря, който е призован от Бога и призванието си да бъде вторият му Баща. За най-голямото достойнство на своята професия той посочваше привилегията да можеш да върнеш своя болен в Живота. Според него лекарските грешки са неизбежни, но – простими, ако са сторени несъзнателно, от бързане час по-скоро да се помогне на страдащия. Казваше: “Няма лекар, който да не е грешил, особено пък – хирург. Важното е да остане поуката – тя е горчива, но толкова ценна! Честният и колегиален хирург непременно ще я сподели с останалите от екипа му: за да не допускат и те собствените му грешки.”
Говорили сме и за корупцията: “Вземал съм пари от пациент, но никога не съм ги искал – нито предварително, нито след операцията. Давали са ми пари доброволно, от сърце – от благодарност, задето съм спасил близкия им, пък и за здраве. И аз съм преценявал, че мога заслужено да ги взема. Иначе изнудването на пациента за пари преди операцията е корупция, жалко, недостойно, срамно търгашество, недопустимо за истинския Хирург.”
Сбъдна се надеждата му за лека смърт…
Скоро след последния ни разговор, на 80 години получил тежък мозъчен инсулт, лежал десетина дни в кома и угаснал. Научих това чак след погребението му, на което не присъствах, защото то не бе разгласено. Слово произнесъл проф. Борислав (Бочо) Кръстев.
Няма хирург в България, който да не е чувал за знаменития д-р Иван РУМЕНОВ. Без да е хабилитиран, той бе станал легенда за своите колеги и млади, и стари. Защото беше Хирург, беше Лекар, беше Човек, Приятел и Колега. Бог да го прости!
Писах толкова обширно за тези трима знаменити хирурзи от родния ми провинциален градец Ямбол, защото най-много и продължително съм общувал с тях: д-р Васил Ковачев – с харизмата си на непогрешим и всеможещ Лекар; д-р Николай Недков – с всеотдайността, жертвоготовността и любовта към болните си и д-р Иван Руменов – с неповторимото си европейско излъчване и достолепие, наложиха в съзнанието ми незаличими спомени и почит към Делото и Изкуството на Хирурга, на истинския Лекар – Светец за пациентите и техните близки и пръв Приятел на колегите.
Именно заради този пиетет дълго време не се решавах да започна тази книга за българските хирурзи – просто защото не съм един от тях, тези малки Богове, тези светли Мъже и Лекари, които могат за мигове да прогонват неумолимата Смърт и да върнат светлината в човешките очи и Живота.
Окуражи ме само моралният подтик на проф. Дамян Дамянов, който повярва в перото ми; на него и на рецензента на моите страници – достолепния чудесен хирург проф. Георги Златарски – благодаря най-сърдечно!
Понеже споменах грандиозното погребение на д-р Васил Ковачев, ще припомня изпращането и на проф. Станислав БАЕВ (1932 – 2004), дългогодишен национален консултант по хирургия.
Той работи буквално до последния си ден. Даваше консултации в IV МБАЛ – София, влизаше в операционната, заедно с д-р Енчо СИМЕОНОВ и останалите хирурзи, но го поканиха за консултант в Плевенската хирургична клиника (на която бе създател и пръв ръководител). Той не устоя и отиде, макар сърцето му вече да изневеряваше (получаваше дълги и тежки ритъмни нарушения). Месец преди това разговаряхме за професията му. Той я определи като “Сплав между три компонента: наука, занаят и изкуство. Наука – защото се базира на всички фундаментални дисциплини. Занаят – защото се придобива в продължение на дълги години работа и трябва задължително да се мине през степените “чирак” и “калфа”, докато накрая стигнеш (но може и да не се добереш) до най-високия ранг – “майстор”. Изкуство – защото е Божа благодат и не е за всеки, проблясва в ръцете на малцина.” Каза още: “От 20 колеги най-много четирима стават истински професионалисти. В хирургията най-важното е да “виждаш” с ръцете си. А за това е нужен талант.”
Година, след като замина в Плевен, научихме, че е угаснал там. Докараха ковчега му в София. След него пристъпваха едва ли не всички български хирурзи: гробището бе почерняло от десетки знаменити хора, чиито златни ръце бяха спасявали хиляди българи. Нито един вестник обаче не отрази дори и с ред-два, с половин изречение поне, камо ли с малка снимчица, това рядко виждано в България струпване на толкова ценен национален капитал на едно място. В същия ден погребваха някаква мутра с отвратителен, като делата й, животински прякор, поредна жертва на безкрайните гангстерски престрелки между наркотрафикантите. На събитието буквално всички вестници бяха посветили цели страници, илюстрирани с по 6-7 фотоса: вкарването на ковчега в църквата, изкарването му след опелото, носещите го на яките си рамене черноризи бандити (които несъмнено, също като жертвата, са причинили безброй трагедии, убивайки с дрогата си наивни младежи и почерняйки семействата им). Ни най-малко не завиждам на подобно изпращане и отразяване. Но тези бандити ли са ценностите на съвременна България, за да им се обръща такова внимание, и то в централните медии, които би трябвало да отсяват и изтъкват примерите, достойни за възхита и подражание, да формират общественото мнение и вкус?! Може ли да се предпочита чалгата пред Моцарт и Бийтълс? Излиза, че в България – да, и то твърде често, да не кажем – почти винаги.
Автор: Д-р Тотко Найденов