ПРОФЕСОРИТЕ
Познавам почти всички професори по хирургия – до един достолепни, приветливи, почитани от учениците и пациентите си. Позволете ми да разкажа за някои от тези светли Хора и знаменити Лекари, някои от които, за жалост, вече не са между нас.
Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН
Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН, днес – уви, покойник, с когото приживе бях добър приятел, винаги изтъкваше Обичта към пациента на първо място сред задължителните качества на своята специалност.
“Няма ли любов към болния, не обича ли пациента си – и най-изкусният хирург не може да бъде Лекар, а само обикновен занаятчия, резач и съшивач на тъкани!”, казваше той.
Професорът разбираше смъртта като естествено природно явление. Приемал я сравнително спокойно (но не и равнодушно), когато е настъпила при болен без всякаква перспектива (напр. метастазирал, напреднал карцином). Но когато лекарят е почувствал, че е изпуснал даден момент и някакъв, дори и минимален шанс, да спаси болния си, тогава му било повече от мъчително.
Проф. Аршавир Дереджян (р. 1919 г., Бурса, Турция) завършва медицина в София (1947). След 3-годишна работа като лекар на оряховското село Гиген и само 1 – във Военната болница – Плевен, постъпва ординатор в Катедрата по коремна хирургия на ИСУЛ, която впоследствие дълги години оглавява. Специализира хирургия в София, Париж, Москва и Ленинград.
Прочува се още като съвсем млад лекар; историята още се помни и разказва не само в ИСУЛ винаги, когато стане реч за него. Една операционна сестра (помня малкото й име – Пенка), включва стерилизатора, като същевременно с другата си ръка се хваща за крана на чешмата. Кабелът обаче бил оголен и през тялото й преминава волтова дъга, която моментално спира сърцето. В този момент Дереджян преглежда в съседния кабинет. Чул виковете на персонала, изскача и без никакво бавене започва да прави изкуствено дишане на безжизненото момиче. То обаче не дава никакви признаци на живот. Тогава надява ръкавица, взема скалпел, разрязва гръдния кош и взема сърцето в длан. Енергичният директен сърдечен масаж дава резултат: застиналото сърце трепва, после се събужда и започва да бие! Пренасят Пенка в операционната и там, при асептични условия, Спасителят само довършва Подвига си: промива разреза и го зашива.
Тази възкръснала под чудодейните ръце на Дереджян медицинска сестра се възстановява бавно, с месеци. Тя е почти декортикирана вследствие дългата клинична смърт, учи се да говори, да пише. След година отново тръгва на работа! Разбира се – пак при Спасителя си.
Беше пенсионерка, когато водихме разговор с нея (за съжаление, не беше публикуван и не съм го запазил; помня само, че повтори няколко пъти: “Проф. Дереджян ме върна по Чудо от гроба ми – както Исус е възкресил Лазар.”)
Големият наш хирург лично ми разказа и друг свой случай с върнат от Небитието млад Живот – когато бил на курс в Париж. Разхождал се край Сена с приятеля си Грегоар Шаломен. Изведнъж – гледат: тичат хора, вдигат врява, тълпят се над някаква неподвижна мокра жена. (После разбира – самоубийка, хвърлила се преди малко от моста.) Започва да й прави изкуствено дишане “уста в нос” и непряк сърдечен масаж. Цял потъва в пот, вече му се струва, че няма да успее – но след 20-тина минути тя трепва, порозовява, започва да диша; с току-що дошлата линейка я отвеждат в най-близката болница – Опитал Некер. Вечерта Радио Париж разпространява сензацията: млад български хирург е спасил удавница-парижанка.
Мадмоазел получава тежка бронхопневмония, но френските интернисти се справят с нея. А Дереджян цяла седмица я посещава – просто така, да й дава кураж. Пък и за собствено удоволствие. Защото има ли по-голяма духовна наслада за Лекаря от тази – да гледа в очите спасен от самия него човек?
А колегите в болницата му казват: “Ву-з-ет Диьо!” (”Вие сте Бог!”). Разбира се, че не е никакъв Бог. Просто, когато е видял тълпата край реката, не е свършил най-простото, безопасно и лесно нещо: да си намести шапката и да отмине – а се е отбил да види какво става и с какво може да бъде полезен. Защото е Лекар.
Проф. Дереджян ми сподели още, че най-леко му става на душата, когато изпадналият в клинична смърт негов пациент си отваря очите. (Заяви: “С никакви милиони не можеш да откупиш такъв Велик Миг – Възкресението на своя Пациент – той е мерило за Щастието на всеки Лекар!”)
Надхвърли 80-те. Напълня, задухът го измъчваше, придвижваше се с бастун, често подкрепян от сина си, също хирург – д-р Хайрабед (Хари) Дереджян, днес професор от Транспортната болница.
С проф. Аршавир Дереджян си отиде един стар, романтичен свят, който вероятно никога повече няма да се върне в Медицината, оплетена днес в задушливата паяжина на търгашеството с човешкото здраве: светът на рицарите със скалпел.
Ще го помним – с всеопрощаващата блага усмивка, с добротата, бликаща от всяка фибра на едрото му тяло: Спасител, Рицар на скалпела, Благородник.
Проф. Янаки ХОЛЕВИЧ
Хирург, ортопед и травматолог, проф. Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко), който неотдавна ни напусна на преклонна възраст (92), бе определил Хирургията като “Една благословена умора”.
Той се водеше от девиза на Пирогов: “Да подчиним всичко на интересите на болния човек!” Изпитваше възторг от една негова стара книга – “Анали на Дерптската хирургична клиника”. От 1837 до 1839 г. Пирогов работи там и този двутомник е фактически неговата професионална и човешка изповед. Най-изумителното е, че той описва всички свои диагностични и терапевтични грешки, без да се интересува дали ще му падне авторитетът, с една-единствена цел: колегите му да се поучат от тях и да не ги повтарят. Нито капчица лъжа, нито трохичка самохвалство! Всичко в живота и работата на Пирогов е подчинено на науката, на болния човек.
Проф. Холевич ме трогна с една кратка изповед. Записал съм я така:
“Смъртта е неотменна, тя е неизбежната спътница на хирурга. И все пак, приемам я силно болезнено, буквално със страдание. Особено дълбоко съм запомнил една новогодишна нощ, когато бях младши лекар в болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). За няколко минути в ръцете ми един след друг починаха двама катастрофирали младежи. Бяха изпотрошени навсякъде, с обилни кръвозагуби, късно доведени, нищо не можех да направя. Но това нещастие ме срина. Преживях го изключително трудно. Още на сутринта легнах от простуда и не станах от постелята десет дни. Защитните ми сили се бяха сринали. Подобно състояние, слава Богу, повече не ми се случи. Стотици пъти съм рухвал от преумора след свръхнапрегнат работен ден – но тя винаги изчезваше, когато си помислех, че съм спасил още един или няколко души. Тогава дори ми е ставало приятно от такава умора – която е дала резултат. Наричам я “благословената умора”. Всеки хирург трябва да я почувства, за да разбере колко велика е нашата професия.”
Проф. Радослав ГАЙДАРСКИ
В продължение на 3 години всеки вторник здравният министър проф. Радослав ГАЙДАРСКИ отново ставаше Хирург. Това дори бе формално нарушение на Кодекса по труда. Но кой би се осмелил да укори един Спасител?
28 март 2006 г. Казал ми е, че сутринта ще оперира в Болница “Лозенец”. Преобличам се в зелени стерилни дрехи и влизам в операционната.
На масата лежи млада жена. Макар и с маска на устата за вдишване на упойката и навлажнени марли на очите, личи, че е хубава. Но – тежко болна! Диагнозата е безпощадна: рак на стомаха. Двама млади асистенти разтварят корема и я подготвят за предстоящата резекция.
Министърът веднага, от вратата, влиза в най-любимата си роля (и която истински му се отдава): на Хирург, без бавене веднага се хвърля в битката за Живот на обречения човек. Музиката, долитаща от ъгъла, са познати български естрадни песни – на Лили Иванова, Васил Найденов, Ваня Костова. Но на мен ми звучат като псалми в Храм. Толкова е тихо, а едва се чуват разменяните между операторите кратки реплики. Стилът на проф. Гайдарски е точно този, който знаех от негови колеги: без бързане, суетня или напрежение: явно спасяването на страдащия ближен е съвсем обичайна работа за него. Няма обаче и спиране или отпускане на ръцете дори за миг: те се движат без прекъсване, сноват между червата, под коремницата и над чаршафа, срязват, клъцват, съшиват, съединяват, изхвърлят тъканите, където Ракът е проникнал. Напразно търся отблясъци на озарение или нещо свръхчовешко по лицето на професора; то не издава никакво вълнение или тържественост, само дето е малко по-съсредоточено и вглъбено – сигурно така грънчарите ваят стомни, а скулпторите – пластики, художниците – рисуват, поетите – пишат стиховете, композиторите – песните си. Просто си върши всекидневната Работа.
Докато оперира, проф. Гайдарски ми обяснява разковничето на честите си успехи при раково болните: да открие и отстрани цялата смъртоносна огърлица от лимфните възли, коварно набъбнали от метастази. Иначе, колкото и да е успешна резекцията на тумора, след това разсейките ще плъпнат по цялото тяло, ще го задръстят със Смърт и ще го завлекат в Оная Яма, студената, от която измъкване навън няма. Необходимо е хирургът да притежава брилянтна техника и ловкост; триж по-важно е обаче да не бърза, а най-старателно да открие и изчисти всички тези зловещи възелчета, които биха провалили цялото му усърдие.
Без гордост и фуклявене, сякаш е нещо обичайно като постижение, ми съобщава, че има десетки пациенти, оперирани от него по повод стомашен рак, които са останали живи и работоспособни далеч след 5-те критични години. (Средната преживяемост след диагностицирането му е обикновено 5-6 до 10 месеца). Въпросът – повтаря той, докато опипва червата и мезентериума ги оглежда отвсякъде – е не толкова и само в безупречно извършената резекция, която много хирурзи ще извършат без затруднение, колкото в лимфната дисекция (пълното изчистване на лимфните възли с метастазите в тях). Иначе нахалос ще отиде цялото старание на екипа, “разпарянето” на целия корем и огромното изпитание за пациента. Завързва “чуканчето” на дуоденума, като внимава хем да не стяга много здраво конците (тъканите, разядени от карцинома, са по-късливи), хем да не остави никакъв, дори и микроскопичен луфт, за да няма възможност за проникване на съдържимо в коремната кухина, което ще означава тежък, често фатален перитонит. Доволен е, че пациентката не е дебела – иначе е много по-трудно да ровичкаш сред тлъстините да търсиш лимфните възли…
Неусетно са изминали близо 3 часа. Хирургът-министър оставя на асистентите си да зашият пациентката, но не бърза да си отива, а внимателно разглежда стомаха и булото, които е отстранил. Раковата тъкан се вижда много ясно – тя е прораснала и набъбнала в малката кривина. Колко ли още ще живее тази млада хубава жена, сполетяна от това коварно злощастие? Зависи не само от Съдбата й. А и от работата на току-що опериралия я Хирург. Дано, дано…
Отиваме в лекарския кабинет. Първото, което се набива на очи, е стихотворението “Аз съм българче”, закачено с габърче на таблото. (Проф. Гайдарски не пускал никого да оперира, ако не го знае наизуст…) Чувствам краката си подпухнали. Питам го как издържат толкова време прави – не е ли възможно да стоят на високи тесни столчета? Свикнали били, а столчетата им пречели. Сутрин, когато му предстои да оперира, не закусва и не пие кафе, за да не му се доходи до тоалетната… Не получава ли хипогликемия, не му ли пада кръвното? Подсмива се: никога досега, дори и операцията да трае повече от 8 часа. Всичко е въпрос на психологическа нагласа. Не изрича дори една високопарна дума – за “любов към болния”, “хуманен дълг” или “професионално призвание”; а и това би прозвучало изкуствено и нелепо от устата му.
Професорът-министър тогава бе 67-годишен. Винаги е изпреварвал времето. Завършил е гимназия на 17, а медицина – на 23. Оперира от първия си работен ден във Видинската болница – т. е. вече 44 години. Никога не си е броил операциите – те са вече вероятно над 15 хиляди.
Случи се така, че след месец отидох в Санаториума на МВР в Хисаря, където се бяха събрали членовете на Българския съюз на хирурзите (председател – доц. Гено КИРОВ). Заприказвахме се със старшата му медицинска сестра – Йорданка Петкова. Каза ми: баща й, железничарят Димитър Гибински, бил 59-годишен, когато му откриват най-страшната диагноза: рак на стомаха. Пращат го при Гайдарски, тогава все още само доцент. Операцията продължава цели 5 часа. Накрая хирургът излиза от операционната и отронва: “За съжаление, наистина се оказа рак на стомаха. Но го изрязох и почистих. Дано да съм успял…” Не им взема нито стотинка, връща и бутилката уиски. През 6 месеца прави контролни прегледи на пациента си и го успокоява, че му няма нищо. Наистина му няма нищо – човекът живее цели 22 години след операцията!! Почива неотдавна, на 81. И още нещо ми каза сестра Петкова: “За нашето семейство проф. Гайдарски ни е Богът! Ще дойде ли тук – да му целуна ръката?”
И се разплака от вълнение.
Каква по-голяма отплата за Лекаря?
Ето я благословената Съдба на Хирурга. Преди десетки години е спасил Живота на Бащата. Човекът вече не е жив, но децата му още помнят този малък техен земен Бог, който го е задържал при тях толкова дълго време и не го е пуснал в страшното Отвъдно. В кои професии може да се намери подобна привилегия – хората, които ги упражняват, да бъдат обожествявани и след като отдавна са си свършили работата?
С до днес (2010 г.) проф. Гайдарски, вече 71-годишен, не спира да оперира. Висок, тънък и стегнат, изправен като топола, той е едно от всепризнатите европейски лица на българската хирургия.
Едва ли му трябваше да става министър; чудесен лекар, дори и от най-високо равнище, съвсем не означава успешен мениджър. По този несполучлив избор си приличат с проф. Ал. Станишев (чиято съдба, отредена от безкомпромисните сталинисти, обаче е неизмеримо по-жестока…).
Но това, разбира се, е друга тема…
Автор: Д-р Тотко Найденов