ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Ректорът на Медицинския Университет – Пловдив, доц. Георги ПАСКАЛЕВ ми е в истинския смисъл на думата стар приятел – от вече 44 години, от времето на незабравимото ни следване във Вечния град. Запазил е стройната си достолепна осанка (въпреки често измъчващата го дископатия), излъчваща благородство и доверие, както и младоликия си вид (а вече е дядо на 2 мъмжи внучета, да са му живи и здрави!). Навремето около него винаги се тълпяха чуруликащи красиви колежки.
През летните ваканции припечелваше като планински спасител. Още в III курс го водеха по хижите като… лекар. Разклад: 1,60 лв на ден. Плюс храната. Колко му трябва на бедния студент – парче хляб, консерва пастет или русенско варено, и една китара. Преди да замине за хижа “Рай”, където е пунктът по планинско спасяване, се явява на изпит по хирургия при проф. Юрий ТОШЕВ. “Много си блед моето момче…”, разтревожва се той по време на изпита. Преглежда го, установява гнойната ангина и бръква в чекмеджето си. Изважда антибиотици и витамини. “Пий това, да не даваш пари по аптеките. А за изпита – веднага разбрах, че знаеш. А и те помня от упражненията: будно момче си и обичаш хирургията. Дай си книжката!”
Старите наши пловдивски професори, бащите ни в най-великата наука и професия… Те разбираха както от Медицина, така и от Човеколюбие.
Къде останаха тези безценни качества? Замениха ги клиничните пътеки и регулативните стандарти…
Жоро така и не се ожени като студент – замина по разпределение в Ивайловград. А там – отвсякъде мнителност, дебнене: с кого разговаряш, какво казваш (граница е, в онези тоталитарни времена това означаваше параноична бдителност), при коя девойка се задържаш по-дълго (ерген е, местните велможи не искат да го изпуснат като зет; започват и да го сватосват…). Изолира се, не общува с никого. Четири пъти препрочита “Цитаделата”, знае я едва ли не наизуст – и как не, като битието му толкова прилича на главния герой… Първите месеци не му дават дори и някаква стаичка за квартира. Спи в хирургичното отделение. Това облекчава местните колеги (има кой да дежури денонощно, при това – безплатно), но на Жоро вече му става безкрайно досадно: тук ли ще живурка, без всякаква тръпка, без голямата хирургия, за която винаги е мечтал? Кандидатства за мястото, отпуснато като клинична ординатура, в Първа хирургия на ВМИ – Пловдив. Спечелва конкурса, проф. Пею МИШЕВ го одобрява, но как да го назначи, след като не му е изтекло задължителното разпределение? И Жоро започва безкрайно митарстване по мъките. От градския комитет на БКП, Ивайловград, му отказват по най-безцеремонния начин (“Да беше за София, да те пуснем, а ти – в Пловдив. И Ивайловград ти е много. Ти си само за Гугутка…”). Какво общо имало тук родното му село? Наглият отказ го амбицирва, втурва се към здравното министерство. Там го посреща известната със своята злоба дългогодишна зам.-министърка Сибила Радева, олицетворение на болшевика-комисар. “Добър лекар се става само в провинцията! И там хората имат нужда от медицинско обслужване. Травми получават, змии ги хапят – кой ще ги спасява?” Какво да й обяснява, че истинската медицина е в университетските болници? Отчаян, се връща при проф. Пею Мишев. Той изботва с дебелия си глас: “Ще те назнача, независимо дали ще те освободят, пък ако искат – да ме наказват. Талантите се развиват тук, а не по границите. Там можеш само да се пропиеш…”
Наистина, с Жоро познаваме много колеги, останали по малките градчета или по селата, където е трудно да устоиш на съблазните – там, ако влезеш в кръчмата, всеки те черпи; или ти носят продукти и алкохол направо вкъщи… (Ако не си знаеш мярката – цирозата, затлъстяването и диабетът са ти осигурени от… благодарните хора!) Но за едното ядене и пиене ли живее интелигентният, жаден за Науката човек?
Твърди: “Узрях като лекар в чужбина. 8 години работих в Либия, ЮАР и Чад. Там си чужденец и ежеминутно си под контрол: навсякъде зорко те наблюдават; има политическа, религиозна, морална, финансова, ако щеш – и професионална полиция и агентура. Няма скрито-покрито, и, щеш не щеш, за да оцелееш, си налагаш автоконтрол; не смееш да направиш и една погрешна стъпка, защото ще те унищожат. (Видя какво става с нашите медицински сестри…) Имат не само класическа, но и непозната у нас, тропическа патология: филариоза, малария, сънна болест, танга, билхариоза (тя води до чернодробни абсцеси и ранна чернодробна цироза). В тези държави обаче придобих професионално самочувствие, изградих се като хирург. Защото там разчиташ единствено на себе си; сам си, често нямаш екип. И, както подчертах – намираш се под непрекъснато наблюдение.
Няма да забравя най-тежкия си случай: млад мъж, с комбинирана гръдно-коремна травма. Левият купол на диафрагмата му беше разкъсан, перикардът – също; сърцето висеше оттам и мъждукаше… И либийците са се насъбрали, гледат ме в ръцете: какво ще направи българският хирург? Напълно безнадежден случай!! Но аз първо репонирах сърцето, после наместих останалите органи; промивах, нагласявах, съшивах… Онези продължаваха да гледат, но вече с почуда, после – с възторг. И когато човекът в буквалния смисъл на думата оживя, зашепнаха: “Този е добър лекар…” И като се заредиха пациенти – за какво ли не. Един стар богаташ се измъчваше от неизбежната за годините му импотенция. Витамините, които се опитах да му пробутам, не му помогнаха. Дойде – гневен, разхвърли витамините на пода, разкрещя се: “Докторе, искам да мога… Имам млада хубава жена – а не съм способен…” Абе, човече, ЕГН-то ли да ти превъртя назад? А и аз съм хирург, не сексолог. Приех го в отделението, влях му тонизиращи разтвори – на другия ден дойде да черпи…
Мюсюлманите са много благодарни като пациенти. Един авиатор-либиец си беше купил млада, приказно хубава жена (сумата й не беше никак малка – 2 кгр злато…). Да, но само месец след сватбата тя получава гноен апендицит с перфорация. Колегата-хирург, англичанин, извел гнойната колекция със стома точно над пубиса. И, ето ти го пилотът, идва при мен, разтревожен: как да прави секс при тази миризлива, гнояща фистула?! Беше превъзбуден, искаше да трепе екипа на англичанина. С право: не можеше да консумира брак, за който е дал толкова много злато… Възстанових стомата, тя гранулира, всичко се възстанови. На другия ден в двора на болницата паркира пикап, пълен с огромни дини: “Докторе, всичко това е за тебе…” Можех ли да изям толкова много дини? Рязахме ги с персонала цяла седмица… Бяха много сладки, червени, сочни. Няма да ги забравя. Както и фактът, че отървах екипа на колегата-англичанин от линчуване…
Друг случай на либийска благодарност. Един от телохранителите на Кадафи, цял сумист – поне над 130-кгр, беше докаран в болницата в патологично опиянение, буйстваше и налиташе на всеки, който му се изпречи пред очите. Бе наранен от стъкла и юмруци. Обработих раните му, но вместо да сигнализирам в полицията (това щеше да коства не само кариерата му, а сигурно – и затвор, защото им е забранено да пият!), го заведох у дома на брат му. С други думи – покрих случая, и то с риск за самия себе си. На втория ден дойде да ми благодари за “ятачеството” – подари ми телевизор и вентилатор…
Върнах се в България и продължих хирургичната си практика. Хиляди болни са минали през ръцете ми. На работата си в чужбина няма да забравя никога – повтарям, тя ме направи Хирург.”
Питам го дали е плакал при смъртни случаи. Отговаря без смущение: “Да, много пъти. Особено – когато ми починат млади хора. Когато ми умре стар пациент, се примирявам: изминал е жизненият му път, прехвърлил е биологичните си висоти, човекът и без това е бил дотук. Какво може да направи който и да е бил хирург – лекарят не е Бог, да дава душа. Той, Бог, разполага – а ние, лекарите, само предполагаме… Никога няма да забравя една жена, наша пациентка. Оперирахме я успешно, без усложнения, изписахме я. Всичко – в розово. Вън я чакаха мъжът й, децата им. Тя си взе довиждане с нас, почерпи, събра си багажа и се отби в тоалетната. Там получава тромбемболия – и умира за секунди… Никога няма да забравя писъците на тези дечица, никога! Плаках с тях, с пълно гърло, без да ме е срам. Това бе един от най-трагичните дни в живота ми.”
Виждал съм Жоро да влиза в църквата “Св. Неделя” в София и да пали свещи пред олтара. Не отрича: дълбоко религиозен е. Хирургът не може без Господ – Той е над всички нас, той направлява делата на всички ни.
Всяко действие на Хирурга е Отговорност. Това е по-голямо натоварване от физическото. Той трябва да знае, че няма по-висша Отговорност от неговите действия по време на операцията – защото от тях зависи единствения Живот на Пациента. Всеки случай е различен; диагнозите, както е известно, не четат учебници. Но през цялото времетраене на каквато и да е операция, дори и наглед най-леката, водещата нишка за Хирурга трябва да бъде именно Отговорността. Това е Практиката. Иначе Романтиката е хубаво нещо, но тя остава за студентите…
Разсъждава на глас:
Нашето общество не цени своите хирурзи – тази, които спасяват толкова много сънародници. Но и ние, българите, не умеем да ценим хората си. Трагичното в нашето здравеопазване е, че сами унищожаваме своя професионален медицински елит. Не полагаме грижи за израстването и утвърждаването му, напротив – буквално водим война с него. Медиите се надпреварват да изкарат на бял свят не постиженията, а допуснатите лекарски грешки: търсят си сензацийките, че да си увеличат тиража… Академичната ни общност е разделена на клинични и параклинични звена, които буквално креят, защото не получават никакви допълнителни стимули. Приоритет ни стана материалната заинтересованост, а не Пациента или Науката. Почти всички работят на две места; следобед ходят в някой ДКЦ или в частни болници – е, кога ще намерят време за научното си развитие, за хабилитационни трудове и пр.? Възрожденците-идеалисти и ентусиасти отдавна вече ги няма – животът стана твърде материален, меркантилизира се.
Съсипана е нашата държава – няма почти нищо, на което да се опреш…
Но можем ли да отпуснем ръце?!
Как е в Индия? Там следят студентите-индийци в европейските и американските университети. Не изпускат от вниманието си и тяхното професионално развитие. Във всеки момент знаят къде са, какви дисертации и докторати са защитили и пр. И след 10-тина години правителствени емисари ходят при тях на крака – да ги канят да се завърнат в Родината си и да работят там, за нея. Какво по-хубаво и вълнуващо от това: собственото ти Отечество да се интересува от тебе и да ти предлага своята ласка, уважение и внимание?
Кой кмет се интересува от талантливите деца в своя град и от тяхното развитие, кой институт – от своите най-добри студенти, кое държавно ведомство – от своите млади служители, които са отишли да работят навън? Ние губим изключително ценни кадри, националният капитал изтича в други страни пред очите ни, без никой от нашите държавници да се е разтревожил (освен ако не става въпрос за неговите собствени деца). Това е абсурдно, безотговорно и кошмарно!!
Нашите колеги не трябва да забравят и нещо много важно: че и добре да живеем, всички ние, включително и лекарите, един ден ще станем пациенти и ще умираме… Затова трябва да мислим за облекчаване на последните дни (които предстоят за всеки от нас…). Защото, уви, никой не е безсмъртен. И най-великия човек го очаква едно и също, както при обикновените простосмъртни: старост, заболяване (то може да настъпи и преди нея) и неизбежната Смърт. На нея всички сме подвластни. Защо забравяме всичко това?!”
Как да приключа кратката очеркова скица за Жоро, моя скъп приятел, доц. Георги ПАСКАЛЕВ, пловдивски и всебългарски хирург, ректор на най-скъпия на сърцето ми Медицински Университет в света – в моя Пловдив, златната ми Младост, несбъднат блян, вяра, радост и покой за очите и Душата ми! През 2008 г., заедно със здравния министър д-р Евгений Желев и председателя на Съюза на учените и на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов, го удостоихме – съвсем заслужено! – с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”.
Няма по-подходящ завършек за това есе от посвещението за доц. Паскалев, направено от Розалия АЛЕКСАНДРОВА, авторка на няколко впечатляващи стихосбирки:
“Сънувам сянка от елен
и залез
през игли на бор.
И отразения рефрен
в небе
от обич и простори.”
И в ушите ми запищяват вечните родопски каба гайди – най-милата на сърцето ми Музика, която винаги докарва сълзи на очите ми. (Обожавам Шопен, Бийтълс, Чайковски, Верди – но искам да чувам именно тези гайди и във Вечния си Сън!) Замирисва ми на бор – висок, смолист, вечно зелен, устремен към Небесата и Слънцето. Прискърцва от полюшващите го ветрове, разшумява се от поклащащите го бури; пропуква кора, падат шишарки – но само Времето може да го повали, защото той е като Живота на праведния Човек, който живее за другите.
Познах го, този Бор:
Това е доц. Георги Паскалев, Лекар на България.
Това е Българският Хирург!
Благодаря ти за приятелството, мъдростта и човеколюбието, Жоро!
Автор: Д-р Тотко Найденов