ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Д-р Григор ШИШКОВ
Гришата, както го наричаме всички, е приемник на дългогодишния ръководител на Второ хирургично отделение при МБАЛ “Пловдив” д-р Митко МИТЕВ, където е пребазирана легендарната Трета хирургична клиника (“Жлъчно-чернодробната хирургия”) на ВМИ – Пловдив, оглавявана от професорите Лазар Хайдудов, Петър Дееничин, Франц Митов.
“Започнах да се занимавам с хирургия преди повече от 40 години, та до ден днешен. Но защо хората мислят, че тя се прави само в големите клиники и болници? Аз я започнах при един невероятен човек – д-р Никола ТОШЕВ, шеф на отделението в Чирпан. Кой казва, че в провинцията нямало добри лекари? Та този човек правеше буквално всичко: от дебелочревна през панкреатична до неврологична хирургия и травматология. После се запознах с други чудесни хирурзи от т. нар. “провинция”: Васил Ковачев и Иван Руменов от Ямбол, Любозар Рохов и Васил Камбосев от Сливен: това бяха истински професори, явление, цяла епоха за местните болници!
Бях ординатор от 15 дни, когато д-р Тошев ми даде да извърша първата си самостоятелна операция – тя се помни цял живот, като първата целувка: една грамадна слабинна херния колкото човешка глава; 4 часа ме изтърпя как я отстранявам и накрая ме поздрави. Бях целият плувнал в пот, вероятно съм отслабнал тогава поне с 5 килограма.
Тук се научих на местната анестезия: премедикация с лидол и атропин, после – новокаин; по-късно употребявахме и фентанил и дропперидол. Така съм правил буквално всичко, дори и резекция на стомаха; при подобни тежки операции се цели блокиране на плексус соларис, но трябва да го улучиш; после – обилно лидокаин в мезентериума и т. н. Уважавам и с удоволствие прилагам местната анестезия, защото при нея се избягват страничните ефекти на общата и е особено подходяща при възрастни хора. Наистина, не се получава нужната релаксация на мускулите и органите; затова хирургът трябва да пипа много бързо, за да приключва час по-скоро и да не мъчи пациента (инкарцерирана херния отстранявам за не повече от 5 минути); честно казано, така обаче съсипваш собственото си здраве и невъзвратимо губиш част от него, но нали въпросът е да помогнеш на пациента си с възможно най-малко увреждания за него?
Класиката в местната анестезия е монографията на акад. Александър Вишневски (1874 – 1948), който пръв разработва местното обезболяване по метода на пълзящия инфилтрат и типовите форми на новокаиновите блокади (поясна, футлярна, шийна, ваго-симпатикова и пр.). Синът му, също академик и също Александър Вишневски, продължава и развива делото му. Големи, блестящи, световни хирурзи са били тези академици и съименици Вишневски, баща и син!
Другата ми любима, настолна книга е на нашия незабравим проф. Алберт Луканов – “Спешна хирургия”; гордея се, че той е моят учител в спешната хирургия. Работили сме заедно няколко месеца в “Пирогов”. Беше невероятен и като хирург, и като човек: голям шегаджия, афористичен, майтапеше се даше с началниците. Строен, винаги стегнат, изтупан, напарфюмиран, край него – вечно оживление, светлина и ведрина. Но в операционната му зала цареше ред и деловитост: всички – лекари и сестри – стегнати, съсредоточени, нито миг разсейване, инструментите и ръцете хвърчат като светкавици! Там той беше властен и величав като Бог!
Други мои учители са корифеите на българската онкохирургия – професорите Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров. Разбрах, че Киров още оперира, макар и да е надхвърлил 90-те. Да ни е жив и здрав! Работил съм и д други чудесни колеги: вече покойните професори-генерали Генчо Кръстинов и Николай Василев, други незабравими професори Аршавир Дереджан и Димитър (Митьо) Маринов (и той беше много светъл човек и голям майтапчия), както и с блестящия ген. чл.-кор. Йовчо Топалов, който винаги е мил, добронамерен и колегиален. Ще спомена и друг изключителен човек: проф. Александър Чирков: той създаде нашата кардиохирургия; възхищавам се на неговото трудолюбие, организационния му талант, човеколюбието, колегиалността (само че към него колегиално ли се отнесоха, със същия аршин ли му отговориха?!); преживе паметник трябваше да му издигнат, а не да го гонят така позорно. Но това си е нашият, българският стил – на липсата на признание, на черната неблагодарност… Самата ни държава също никога (може би – преднамерено) не издига достойните си лекари на пиедестал, на сцената, ярко осветени – а ги държи в миманса.
Оперирал съм буквално всичко. Горд съм с живота и професията си! И сина си Димитър направих хирург; той завежда урогогичното отделение в МБАЛ “Пловдив” (Окръжната болница), където съм работил дълги години.
Един хирург, ако е Човек, трябва да обича и уважава своите учители, дори и след като си отидат. Няма случай, когато минавам край Чирпан, да не се отбия в гробището (то е край пътя) и да не поднеса цветя на гроба на д-р Никола Тошев. Учителят е вторият ти баща, той ти е дал хляба в ръцете – е, може ли да го забравиш?! Ако можеш – значи нямаш съвест, не си признателност: а това е непростим грях.
Освен в Чирпан, съм работил и в друг от така наречените провинциални градове – Мадан, да завеждам хирургичното отделение. (Разбира се, Пловдив не е провинция; той е нашият любим и велик Вечен Град; впрочем – провинция е, но не на София, а на Рим, както обичаше да се шегува големият наш дерматолог Иван Толев). В Мадан 4 години оперирах буквално всичко – от череп и мозък до пети. Няма да забравя страшната катастрофа с автобус през 1978 година: той пропада в дълбоко дере… Имаше 7 загинали на място и 56 ранени, 25 от които – много тежко. Веднага се сетих за Пирогов, корифея на военно-полевата хирургия: при множество пострадали той прави първо сортирането им – по спешност и тежест и започва с най-драматичните случаи. Организацията е от решаващо значение. Повикахме по спешност всички налични хирурзи наоколо в Родопите – Узунов от Смолян, Михаил Калнев от Девин, колегите от Златоград; та цяла седмица – операции, без да се прибираме по домовете си. Само един ни умря. Само 5 дни по-късно – и втори автобус се срива в това проклето дере – отново десетки ранени, цели 35. Каква беше тази карма?! И – пак, по същия начин. И пак – само един загубихме.
Изобщо, спешността и травматизмът в Мадан бяха едва ли не ежедневие. Често ми се налагаше да бъда и гинеколог: жени с обилни кръвотечения вследствие руптурирали кисти или извънматочна бременност. Не ги ли оперираш веднага – и си отиват… Горд съм, че там спасих толкова много родопчани; обичам си ги тези горди и хубави хора, с тяхното гостоприемство, човечност и доброта.
От този мой мадански период никога няма да забравя едно момченце – както яло боб и се смеело, се задавя, едно зърно попада в десния бронх. Можех да предприема най-лесното: да го извадя, но нямахме бронхоскоп!! Докато го разрежа, то почина… Цели месеци после не можех да заспя. Огромна, смазваща трагедия!
И това е част от съдбата на Хирурга…
Свикнал съм на здрава спешна работа. В Либия, град Хомс, където бях 3 години (заедно с днешния ректор доц. Георги Паскалев) непрекъснато ни докарваха изпотрошени смазани хора от челни сблъсъци по пътищата; там не само че голяма част от хората имат трахома, т. е. почти са слепи, но и карат безразсъдно, лудешката…
Оперирал съм и хиляди онкоболни. И понеже вече съм на възраст, много пъти съм си мислил, нека да не прозвучи еретично, грешно: струва ли си огромните усилия и напрежение например за една резекция на панкреас по повод карцином, и то – прораснал в стомаха и околните големи съдове: та това са часове напрежение, мъки, ако щеш – съкращаване на седмици от живота на хирурга; и, накрая – какво? Човекът пак си отива, влиза в Гроба, скоро-скоро след операцията. Болният от рак е с променена анатомия от метастазите, прораснали в околните органи и магистралните съдове. Налага се голям обем и сложна работа; след всеки разрез се натъкваш на нови тежки усложнения и трябва непрекъснато да импровизираш, за да ги преодолееш. Хирургията е Изкуство, творчество – и как се оценява?!
Вярно, има и успехи – но на каква цена? Ако оцелеят (имам такъв пациент – направих му обширна резекция на стомах, панкреас и черва, и спленектомия) се влачат, жалки развалини; не живеят, а съществуват само физиологически, гърчат се като червеи; като мощи, като безплътни сенки са; чак чувствам угризения, като ги срещна по улиците. После дълго мисля, терзая се: бил ли съм полезен на тези хора – или те, макар и оцелели, ме проклинат, защото са абсолютно непълноценни, мъчат се, станали са тежест, бреме за близките си, а и за самите себе си? Не са ли хвърлени нахалос усилията, желанието да им помогна, напрежението? Ето, че и успехът може да донесе разочарование за хирурга.
Самата ни работа е не само напрегната, но и много рискова, направо – опасна за самите нас. Не става въпрос единствено за смазващата преумора и отговорност, която даже още повече ни натоварва, а и за реалната опасност от заразяване, особено с хепатит В или С. Интересно е и друго: че тогава той протича коварно, в аниктеричната си форма, и се разпознава чак когато е дошла цирозата…Познавам поне 5-6 колеги в подобно състояние; днес са неработоспособни. Аз също не съм здрав, навъртях 71, налегнал ме е диабетът, но още се държа, не се предавам! Ходя всеки ден (във Втора градска болница), оперирам, използват ме и в ТЕЛК. Ние работим до последно! Хирург-пенсионер няма; стига да е относително здрав!
Всичко, всичко има в хирургията, освен едно – застой, равнодушие и спокойствие. Аз пък си я обичам точно такава!”
Автор: Д-р Тотко Найденов