ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Доц. Божидар ХАДЖИЕВ
Той ми беше най-трудно достъпният колега за интервю за тази книга. Няколко пъти му ходих на място: в клиниката, после – в кабинета на изпълнителен директор. Така и не го видях свободен нито за миг, за един кратък, по-спокоен разговор. Колкото беше зает като “само” началник на Клиниката по коремна хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”, дваж по-отрупан с работа стана, когато седна и в началническото кресло, освободено от доц. Илия Баташки, да управлява най-голямата болница в България. Първият път, току-що излязъл от операционната, бе седнал да пише глава за една от книгите по хирургия, под редакторството на чл.-кор. проф. Дамян Дамянов. Вторият бе станал още по-зает: отрупан с огромни бумаги, отчети, договори, заповеди… Тъкмо седнахме да се видим, и го повикаха в операционната…
С 4 години по-големия си брат д-р Гео Хаджиев (беше сърдечно-съдов хирург в София; днес се прибра в родния си Пловдив и работи в същата болница, но в Клиниката по пластична хирургия), те са синове на известния пловдивски хирург проф. Димитър Хаджиев, най-дългогодишният главен хирург и началник на тукашната Военната болница.
Все пак, след дълги настоявания, доц. Божидар Хаджиев най-после ми отделя 10-тина минути за споделяне, и то – по телефона.
За пръв път влиза в операционна зала само 6-годишен!!…
Една пролетна привечер остава сам вкъщи. Майка му отишла при баба им, а баща му отново, за кой ли път, го вземат от къщи с една стара линейка за поредния спешен случай. Видял се свободен, палавият Гео хуква с малчугани от махалата да лови майски бръмбари на Сахат тепе. На Божко му доскучава и се затътря към Военната болница, да търси татко си.
Не помни кой го въвежда, но изведнъж се оказва в операционната. Вероятно за пръв път в света едно толкова малко, едва 6-годишно момче, влиза в Светая Светих на Хирургията! Залата му се струва огромна, като самия Космос; пристъпва като насън, притаил дъх: таванът е висок, колкото небето. А някакви хора, облечени в бяло, с маски, надвесени над човек, легнал на масата, увит в кървави чаршафи, бъркат в корема му с някакви инструменти. Навън шават като огромни бели червеи червата му!!
Това ли било то – Операцията?!! Колко пъти баща му е говорел вкъщи за Нея.
Човекът с извадените черва гледа! Той вижда момчето и му проговаря: “Не се страхувай от червата ми, тези хора ме спасяват.”
Малкият Божко нито вика, нито се е уплашил. Не помръдващ и ококорил очи, той ненаситно гълта с поглед чевръстите им ръце. И… се вижда на тяхното място, когато порасне!
Татко му приключва с операцията, размива се и си тръгват към къщи. По пътя му обяснява какво е правел. Пациентът бил войник, с перфорирала язва, и те я съшивали, за да го спасят; иначе ще умре. “А защо не викаше, не го ли боли?”. И тогава за пръв път чува за местната упойка.
Така обезболяват едно време старите лекари: с обилни новокаинови блокади.
Проф. Димитър Хаджиев оперира почти ежедневно над 50 години. Веднъж обаче, при операция на друг войник, с флегмонозен апендицит, сестрата неволно набожда шефа си и след дни професорът-полковник изпада в тежък гноен сепсис. С дни високата му температура не спада, бълнува, стопява се; пред ужасените погледи на жена си и момчетата. За малко да умре! Спасява го верният му приятел, всесилният бъдещ академик Атанас Малеев, по чието нареждане го превеждат в София и успяват да го излекуват с най-модерни антибиотици. Премеждията на проф. Хаджиев обаче не свършват дотук. След време му откриват начален стомашен рак… (Точно на него ли, коремния хирург?!) Проф. Станко Киров обаче умело го отстранява и колегата му живее после цели 30 години!
“Само заради тази операция съм готов и ръцете, и краката да целувам на проф. Киров!! Той е моят Господ!” – съвсем сериозно говори синът и хирургът доц. Божидар Хаджиев.
Вярвам му. Нали и аз, като малко момче, мислех и можех да изрека подобни думи за Генерала, който спаси Баща ми?
А сигурно другаде има деца, които днес мислят и говорят същото и и за доц. Димитър Хаджиев…
За тях, пловдивските лекари, и в частност – хирурзите, мога да напиша няколко тома, и пак ще пропусна много имена. Всеки път, когато отида във Вечния град, където като на сън премина най-чудесната част от живота ми – 6-те вълшебни студентски години, през които слънцето никога не залязваше – се срещам с прекрасни смели и скромни колеги, чиито ръце са спасявали хиляди човешки живота. Това са хора като доц. Евгени Сакакушев и синовете му Борис и Георги, д-р Драго Желев, д-р Алфред Капон, д-р Васил Паница, доц. Иван Трайков, д-р Радослав Дамянлиев, д-р Момчил Бацелов, д-р Константин Зисов, доц. Юрий Анастасов; възможно ли е дори да ги изброя всичките?!
Поклон пред неспирния им, незабележим и обидно пренебрегван от обществеността подвиг!
Защото досега в Пловдив има само един почетен гражданин-лекар… (А това най-високо звание е учредено и се връчва още от Освобождението!) Името му е д-р Георги ЛАЗАРОВ, р. 1931 г.; завършил медицина в Пловдив, но емигрирал в САЩ, където е работил в престижния национален Медицински център “Раймонд Къртис” към Университета “Джон Хопкинс”. Удостояват го през 2004 г. в качеството му на благодетел на родния си град – щедро дарява медикаменти и апаратура, спонсорира паметници, организира музикален конкурс. Толкова: един-единствен лекар (вярно – хирург, но награден не за медицинската, а за дарителската си дейност) от над 70 почетни граждани на Пловдив, люлката на българската хирургия…
Сигурно така е и в другите градове на Майка България…
Автор: Д-р Тотко Найденов