Изтъкнати европейски и световни лекари
Анатомия и физиология
Човек от най-дълбока древност се опитва да разбере устройството и функцията на своето тяло. Първите анатомични данни са събрани в “Книга за медицината” на китайския император и лекар Хуан Ци (2650 г. пр. Хр.!): “Кръвта в човешкото тяло се контролира от сърцето, кръвният ток протича постоянно в кръг и никога не спира!”
Роденият в Брюксел Андреас ВЕЗАЛИЙ (1514 – 1564) е безспорният създател на научната анатомия. Назначен е още 20-годишен за професор по анатомия и хирургия в Университета в Падуа. Доказва неточностите на Гален чрез знаменития си трактат “За строежа на човешкото тяло”, публикуван в Базел (1543) със 7 глави (за костите, скелета и хрущялите; сухожилията и мускулите; съдовете; нервите; храносмилателната и пикочо-половата система; сърцето и дихателната система; мозъка и осезателните органи), който поставя научните основи и на физиологията. Непрекъснато преследван от църквата (редица от съчиненията му са публично изгорени), изпълнява предписанията й за принудително поклоничество в Палестина. На връщане, тежко болен, загива при корабокрушение край о. Зант.
Тримата братя БОРГАРУЧИ (БОЛГАРУЧИ) са потомци на български род, изселил се в Европа през XV в. Най-големият – Просперо Боргаручи заема мястото на Андреас Везалий като ръководител на Катедрата му в Падуа. Трудовете му по анатомия допринасят за развитието й. Брат му Джулио Боргаручи е придворен лекар на английската кралица (почива в Лондон през 1581), а Боргаручо Боргаручи работи като хирург в Париж.
Друг основоположник на научната анатомия и създател на патологоанатомията е италианецът Бартоломео ЕВСТАХИЙ (ок. 1510 – 1574), който внася сравнително-анатомичния метод за изследване и пръв обръща внимание на потологоанатомичните изменения в органите. Изследва бъбреците, зъбите, нервите, вените; описва подробно строежа на слуховия орган; открива канала, съединяващ вътрешното ухо с носоглътъчното пространство (Евстахиевата тръба) и полулунните клапи на вена кава инфериор (валвула Евстахий).
Друг знаменит италиански анатом и хирург е Габриеле ФАЛОПИО (1523 – 1562), който пръв описва канала на лицевия нерв и маточната тръба; и двете му анатомични открия носят неговото име. Открива, че сифилисът и триперът са отделни болести, назовавайки ги съответно “гонорея галика” (“френска гонорея”) и “гонорея нон галика”).
Огромен принос в анатомията дава италианецът Джовани Батиста МОРГАНИ (1682 – 1771), един от основателите и на патологичната анатомия. В продължение на 60 години той ръководи катедрата по анатомия в Падуа. Чрез труда си “За местонахождение и причина на болестите, открити посредством секции” (1761) полага основите на клинично-анатомичното направление в медицината и на патологичната анатомия. Пръв описва редица анатомични части, наречени на неговото име.
Уйлям ХАРВЕЙ (1578 – 1657), лекар в болницата “Св.Бартоломей” в Кембридж, описва кръвообращението.
Негов последовател е Йохан ГЛИСОН (1597 – 1677), професор по анатомия в Кембридж, подробно изучил анатомията на сърцето и кръвоносните съдове и тяхната топография. Описва капсулата, покриваща черния дроб, която получава името му.
Мощен тласък на медицината дава… самоукият естествоизпитател – холандецът Антони ван ЛЬОВЕНХУК(1632 – 1723). Макар и необразован шлайфист на оптични лещи, той е откривателят на микроскопа, без който медицината не би пристъпила и крачка напред. Пръв описва еритроцитите в кръвта (1674) и сперматозоидите (1677), както и редица микроорганизми. Но не той, а друг прави първото научно съобщение, направено благодарение на микроскопа му – Грааф, който през 1673 г. докладва пред Лондонското кралско дружество за откритите фоликули в яйчника (носещи неговото име).
Благодарение на микроскопа прави своите гениални открития и Марчело МАЛПИГИ (1628 – 1694), италиански лекар и анатом, професор по медицина в Болоня, Пиза и Месина, лейб-медик на папа Инокентий XII. Малпиги е основателят на хистологията, ембриологията и ботаниката – той открива епидермиса и бъбречните гломерули, които носят неговото име, както и алвеолите в белия дроб и капилярите, които осъществяват връзката на артериите с вените.
Томас УИЛИС (1621 – 1675) е смятан за най-големия английски лекар на своето време в средата на XVII век, когато работи в Лондон. Проучва анатомията и физиологията на главния мозък и неговите кръвоносни съдове; пръв описва артериите в основата на главния мозък – кръгът, който те описват, носи името му.
Франсоа МАЖАНДИ (1783 – 1855), член на Френската академия на науките, е първият, който обявява главния мозък за орган на душевните процеси.
Чешкият природоизпитател Ян Евангелиста ПУРКИНЕ (1787 – 1869), следвал философия и медицина в Прага, по препоръка на Гьоте е назначен за зав. Катедра по физиология в Бреслау (дн. Вроцлав, 1822 – 1849), където основава първия физиологичен институт в света. От 1850 г. прави същото и в Прага. Открива потните жлези и техните каналчета в кожата, устройството на костите, хрущялите, нервите, зъбите и редица други органи. Основава клетъчната теория (1837).
Французинът Клод БЕРНАР (1813 – 1878), физиолог, биохимик, фармаколог и патолог, ученик на Мажанди, е един от най-видните експериментатори и основоположници на физиологията. Неговите проучвания на слюноотделянето, стомашното сокоотделяне, панкреасната и чернодробната (особено глюкогенообразуващата) функция, вазомоторната функция на нервната система, регулиращите въглехидратната обмяна центрове в продълговатия мозък и пр. – дават мощен тласък на развитието на медицината.
Испанският неврохистолог Сантяго Рамон КАЯЛ (1852 – 1934), професор в Барселона и Мадрид, изучава строежа на ретината, гръбначния и мълкия мозък; обявява неврона за морфологичната единица на нервната система (1894); негови са класическите изследвания на регенерацията на нерва; името му носят много клетки и ядра на нервната система. Заедно с друг голям хистолог и патологоанатом – италианецът Камино ГОЛДЖИ (1844 – 1926), получава Нобелова награда (1906).
Карл РОКИТАНСКИ (1804 – 1878), чех по народност, е австрийски патологоанатом, професор във Виена (1834 – 1875), където организира първата в света самостоятелна Катедра по патологоанатомия (1844). Той свързва клиничната практика с морфологичните изменения на тъканите и органите; обстойно разглежда пенетриращата язва, новообразуванията, аневризмата на аортата. Издава 3-томно ръководство по патологоанатомия (1842 – 1846), което многократно е преиздавано и превеждано. Делото му успешно е развито и усъвършенствано от големия ВИРХОВ.
Лудвиг АШОФ (1866 – 1942) е немски патологоанатом, професор в Гьотинген, Марбург и Фрайбург. Той изследва тромбите, овулацията и автономната проводимост на сърцето. Открива специфичните ревматични възли, наречени на неговото име.
Друг велик физиолог е руснакът акад. Иван Петрович ПАВЛОВ (1849 – 1936), изследовател на физиологията на централната нервна система, кръвообращението и храносмилането, откривател на условния рефлекс, носител на Нобелова награда (1904).
ХИРУРГИЯ
Хирургията вероятно е първата спонтанно оформила се тясна специалност в медицината; причината, естествено, се крие във войните. Интересно е обаче, че Хипократ забранява в своята Клетва ваденето на камъни от пикочния мехур (по-късно, в своите “Афоризми” той обяснява причината: защото раните в пикочния мехур винаги са смъртоносни, т. е. не е желал да компрометира лекарската професия). Вероятно именно високата смъртност при оперативни намеси (несъмнено, вследствие непознаването и неприлагането на антисептиката и асептиката, както и на антитромботичната профилактика и терапия), довежда до решението на Църквата (1163) да забрани на монасите да се занимават с хирургични дейности и да предостави това на бръснарите; тази “схизма” трае цели 600 години.
Непрестанните войни и огромната смъртност сред ранените бойци през Средновековието обаче налагат развитието на хирургията. С нея тогава се занимават предимно бръснарите. Тук се откроява името на всепризнатия баща на съвременната хирургия французина Амброаз ПАРЕ (1510 – 1590), първоначално обикновен занаятчия-бръснар. След няколкогодишно обучение в низшата медицинска школа в Париж и в прословутата болница “Хотел Дийьо”, където изучава анатомия и хирургия (1533), той полага изпит и става “бръснар-хирург” (1536) и майстор-бръснар-хирург (1539). Благодарение изумителните му оперативни умения, проявени във войните, той стига до престижния пост “пръв хирург на краля” (1563). Автор е на фундаменталния труд “Chirurgica Opera” (1582), поставил основите на тази чудесна специалност. Известен го прави още първата му книга, публикувана няколко години по-рано, макар и с изключително дългото си заглавие – “Метод за лекуване на рани от аркебузи и други огнестрелни оръжия, от стрели, конски амуниции и други подобни неща и главно причинени от барут”, в която се позовава на огромния си опит като военен лекар. Тя е написана на френски, а не на традиционния за медицинските издания латински. На родния му език излизат и останалите му съчинения: “Лечебният метод на раните и фрактурите на човешката глава” (1561) и “Две хирургични книги със съответното приложение на необходимите инструменти” (1564). Паре усъвършенства лигирането на съдовете с конец при операция; пръв прилага ампутирането на крайници в здрави тъкани, разширява чувствително оперативната техника; предлага много ортопедични апарати; има ценен принос в развитието и на оперативното акушерство.
От съсловието на бръснарите произлиза и друг знаменит основоположник на хирургията – Жан Луи ПТИ (1674 – 1750), член на Френската академия на науките (1715). Още 18-годишен, става демонстратор на лекциите на Литре (друг пионер на хирургията), по-късно го назначават за хирург на славната парижка болница “Шерите” и кралски лекар; основава и оглавява Хирургичната академия в Париж (1731). Взема участие в няколко военни похода, където натрупва огромен опит и публикува множество трудове, посветени на военно-полевата хирургия, оперативното лечение на костите, ставите, млечните жлези, ампутациите, кръвоспирането.
През първата половина на XVIII в. видният немски хирург Лоренц ХАЙСТЕР издава тритомната си монография “Хирургия”, преведена на почти всички европейски езици, в която описва оперативната техника и извършването на най-сложните операции. Този труд изиграва изключителна роля в развитието на европейската хирургия.
Франсоа ПЕЙРОНИ (1678 – 1747) още 17-годишен успява да овладее голяма хирургична техника. Работи в Монпелие и Париж, където става главен хирург в най-големите национални болници (Отел Дийо, Опитал Сент Елой, Шарите). Лейб-хирург на Людовик XV, чието покровителство умело използва за поставяне на хирургията наравно с останалите медицински специалности. Основава хирургична академия (Академи дьо шируржи, 1731), приравнена към университетските факултети. Пръв извършва резекция на черво. Завещава огромното си имущество на академията. В негова памет в Монпелие му е издигнат паметник (1864).
Пиер-Франсоа ПЕРСИ (1754 – 1825) е друг френски хирург с огромен принос в тази област на медицината, полкови лекар (1776), един от организаторите на военно-медицинската служба на френската революционна армия, по-късно – на Наполеон. Разработва системата за оказване на първа помощ на бойното поле (сформира батальони от санитари-носачи, подвижни хирургични болници, санитарен превоз). Предлага (1800) международно споразумение за непрокосновеност на военните болници. Написва ръководство на военния хирург, което придобива огромна известност и става настолна книга на военните лекари за дълго време.
Английският хирург Персивал ПОТ (1714 – 1788) още 16-годишен постъпва ученик в хирургичната клиника на болницата “Св. Вартоломей”, Лондон, в която по-късно е главен хирург (1745 – 1787). Публикува редица трудове, най-крупният от които – за костно-ставните заболявания. Въвежда метод за лечение на туберкулозния спондилит (който носи неговото име – болест, гръб или паралич на Пот); описва туморите на главата; пръв дава описание на професионалния кожен рак на коминочистачите (1775), вродената херния (1756), хидроцелето (1762). Неговите трудове са превеждани на много езици.
Италианският анатом и хирург Антонио СКАРПА (1747 – 1832), професор по анатомия в Модена (1772) и Павия (1783), преподавател по клинична хирургия (1787 – 1812), той налага анатомичното направление в хирургията. Като хирург се отличава с вещина и техника; предлага и някои операции, особено в областта на офталмологията.
Френският хирург Доминик Жан ЛАРЕЙ (1766 – 1842), защитава докторска дисертация едва 20-годишен. Главен хирург на Рейнската армия (1793), той участва в много от походите на Наполеон и внедрява редица нови за своето време преобразувания във военно-полевата хирургия, като пръв въвежда санитарния транспорт и подвижните хоспитали, ексартикулацията в тазо-бедрената и раменната става, ранните ампутации, черепните трепанации при огнестрелни рани в главата; разработва редица въпроси и в гръдната хирургия.
Гюйом ДЮПЮИТРЕН (1778 – 1835), френски хирург, още на 16-годишна възраст става просектор по анатомия и чете лекции! Званието хирург получава през 1802 г. Работи в прочутата парижка болница Hotel-Dieu, на която по-късно (1812) става директор, едновременно завеждайки Катедрата по оперативна хирургия на Пирижкия университет. Въвежда много нови оперативни методи; името му отдавна е влязло в оперативната терминология (фрактура на Дюпюитрен, контрактура на Дюпюитрен).
Ученик на Дюпюитрен е Жан КРЮВЕЛИЕ (1791 – 1874), професор по хирургия в Монпелие (1823), а впоследствие – по анатомия (1825) и патологоанатомия (1836) в Париж. През 1816 г. той предлага съвършено нова патологоанатомична класификация на болестите, основана на морфологичните изменения в органите и тъканите, която, както и монографията му “Патологична анатомия на човешкото тяло” (1842), с над 200 рисунки, го определят като основоположник на съвременната патологоанатомия.
Жюл Емил ПЕАН (1830 – 1898), просектор в Медицинския Факултет – Париж, главен хирург в редица френски болници; най-накрая работи в собствена болница, построена с лични средства – Опитал Интернасионал (1892); работи предимно в областта на коремната и гинекологичната хирургия. Въвежда кръвоспиращата пинсета, разпространена по целия свят, носеща неговото име.
Джон ХЪНТЪР (1728 – 1793) поставя основите на хирургията в Англия. Той е известен със своите открития в областта и на анатомията, ембриологията, физиологията, патологията, дерматологията.
Нетърпимите болки при оперативни намеси налагат развитието на анестезиологията (обезболяването). Първият лекар, който въвежда обезболяването (чрез вдишване на етерни пари) е зъболекар – Уилям МОРТЪН (1819 – 1868).
Ернст БЕРГМАН (1836 – 1907), професор по хирургия във Вюцбург и Берлин, разработва оперативната хирургия на черепа при огнестрелни наранявания.
Луи ОМБРЕДАН (р. 1871) описва хипертермичния синдром при кърмачета след операция, който води до бърза смърт, ако не се вземат спешни мерки; синдромът получава неговото име. Предлага хирургичен метод за лечение на деформации чрез остеоклазия, както и широко употребяваната в практиката маска за обща упойка (маската на Омбредан).
Швейцарският хирург и естествоизпитател Жак Луи РЕВЕРДЕН (1842 – 1929) оставя името си в хирургията като основател на оперативното лечение на щитовидната жлеза и свободната присадка на тъкани.
Фридрих ТРЕНДЕЛЕНБУРГ (1844 – 1924) завежда хирургични отделения и клиники в Берлин, Рощок, Бон и Лайпциг. Много от предлаганите от него методи и симптоми са влезли в класиката на съвременната хирургия и носят името му: симптом при варикозно разширени вени; симптом при вродена луксация на тазобедрената става; превръзване на вена сафена магна; превръзка на вени при септикопиемичен процес; положение на болния при операция на малкия таз; спешна емболектомия при тромбемболия на артерия пулмоналис.
Дълги времена (чак до съвремието ни) хирурзите извършват едновременно и урологични, и ортопедични, и гинекологични операции.
С ортопедия се е занимавал още Хипократ. Един от лекарите, който дава съществен тласък на развитието й е италианецът Виторио ПУТИ (1880 – 1940), професор в Роцоли, Болоня. Основава Института по хелиотерапия на костно-ставната туберкулоза; публикува над 220 научни труда и въвежда методи за лечение на вродените изкълчвания, фрактурите на бедрената шийка, костните тумори, присаждането на кости, последствията на детския паралич.
Австриецът Адолф ЛОРЕНЦ (1854 – 1946), професор в ортопедична клиника във Виена, изучава сколиозите (гръбначните изкривявания) и заболяванията на тазо-бедрената става и предлага оригинални методи за лечението им. Въвежда ортопедичното лечение при костно-ставната туберкулоза (гипсово корито при туберкулозен спондилит.)
Феликс ГЮЙОН (1831 – 1920), професор по хирургична патология и ръководител на урологична клиника (1876) е всепризнатият създател на френската урология и един от основателите на съвременната световна урология. Съвместно с Бази издава атлас на пикочните пътища (1881), въвежда редица нови методи за диагностика и лечение – на стеснението на уретрата, отстраняването на камъни от пикочния мехур, възпалението на простатата и пр.
Огюст НЕЛАТОН (1807 – 1873) е бележит френски хирург и уролог, професор. Внедрява няколко нови хирургични инструменти и операции, носещи неговото име.
Жюл ЖЕНЕ (1861 – 1942) е друг френски уролог, който въвежда редица урологични инструменти – пинцет за отстраняване на чужди тела от уретрата, секатор, спринцовка за промиване на уретрата (промивка на Жене) и на пикочния мехур.
Принос в урологията има и друг прочут френски лекар – Едмон ХАХЕН (1876 – 1946). Въвежда оригинален оперативен метод за денервация на бъбрека, известен под неговото име. Един от основателите и пръв председател на прочутото Френско научно дружество по урология.
Друг знаменит уролог е американецът Освалд ЛОУСЛЕЙ (1884 – 1955), който има огромни приноси в областта на ембриологията, анатомията, патологията и хирургията на простатната жлеза. Той е един от първите, прилагащи местното обезболяване и внедрява редица нови оригинални методи при урологичните операции – триетапно опериране при хипоспадия, съединяване на уретрата с пикочния мехур след тотална простатектомия и пр.
Основателят на Немското хирургично дружество (1872) е Бернхард ЛАНГЕБЕК (1810 – 1887) от Грьониген, професор последователно по физиология, по патологична анатомия и по хирургия (1841). Въвежда много нови, оригинални оперативни методи, над 20 от които носят неговото име. В създадената от него знаменита немска хирургична школа изпъкват имената на Билрот, Есмарх и техният ученик Микулич.
Теодор БИЛРОТ (1829 – 1895) е друг знаменит немски хирург, професор в Цюрих и Виена. Създател на редица нововъведения и методи в урологията, гинекологията, ендокринологичната и коремната хирургия (простатектомията, радикалната резекция на стомаха – 1880, екстирпацията на матката през влагалището, операции на езика и гушата). Световна слава му носят знаменитите два метода, носещи неговото име – Билрот-1 и Билрот-2, при стомашна резекция, извършени за пръв път на 28 февруари 1881 г. Той е един от учителите на гениалния Пирогов.
Йохан МИКУЛИЧ (1850 – 1905) е роден в Полша; гениален и разностранен оператор, директор на хирургични клиники в Краков, Кьонигсберг и Братислава. Пръв оперира с ръкавици (плетени). Проучва и въвежда асептични методи в оперативната практика, както и за хирургично лечение на туберкулозата и ендемичната гуша (едновременно с Теодор Кохер); за лечението на раните, местното и общо обезболяване, риносклеромата, ортопедичната корекция на вродената луксация, езофагоскопията и гастроскопията. Предлага използвани и до днес оперативни методи и инструменти, носещи неговото име – дренаж на коремната кухина, пилоропластика и кардиопластика, модифицирана резекция на стомаха и червата, остеопластична резекция на стъпалото.
Световна слава имат и американските братя-хирурзи МЕЙО – Уилям (1861 – 1939) и Чарлз (1865 – 1939), ученици на баща си, друг голям хирург – Уилям Мейо. Братята работят дълги години заедно и създават хирургичната болница, а после – и знаменитата фондация “Мейо”, която включва не само нея, но и медицински факултет, институт за усъвършенстване на лекарите и многобройни научно-изследователски институти; за всичко това те жертват огромна част от личния си капитал.
Джеймс ИЗРАЕЛ (1848 – 1926) е немски хирург-уролог, създател на бъбречната хирургия; издава класически труд по тази дисциплина (1901), а по-късно, съвместно със сина си В. Израел – и подробно ръководство, базирано на над 2000 съвместно извършени бъбречни операции.
Йоакин АЛБАРАН (1860 – 1912), френски професор-уролог, изобретява катетеризационния цистоскоп и публикува монографии върху хидронефрозата, туберкулозата на бъбреците, бъбречните тумори, ръководство по оперативна хирургия на пикочо-половите органи.
Рене ЛЕРИШ (1879 – 1956) е знаменит френски хирург и физиолог, професор в Страсбург и ръководител на Катедра по експериментална медицина в Париж. Наричат го “хирургът на болката”, тъй като разработва оригинални методи за облекчаване на страданията.
Пиетро ВАЛДОНИ (1900 – неизв.) е класически поливалентен хирург, професор в университетските клиники на Каляри, Модена, Флоренция и Рим. Публикува над 150 труда по гръдна, сърдечна, коремна и артериална хирургия. Извършва първите сложни операции за времето си (емболектомия на белодробните артерии, разширена пневмонектомия, корекция на митралната стеноза, тетрадата на Фало и пр.)
Знаменит поливалентен хирург и новатор е и швейцарецът Теодор КОХЕР (1841 – 1917), професор в Берн. Разработва оперативни методи за всички големи стави и предлага редица нови функционални инструменти, които носят неговото име – жлебовата сонда, кръвоспиращата щипка, стъклената дренажна тръба, стомашната клампа. Проучва гушавия кретенизъм и йодната профилактика и хирургичното му лечение (повод за Нобелова награда, 1909); изследва асептиката и антисептиката (основоположник е на асептиката в коремната хирургия); вътречерепното налягане, травматизма на гръбначния стълб и мозък; въвежда редикалната херниотомия. Оригиналното му 2-томно ръководство по оперативна хирургия претърпява 5 издания и е преведено на много европейски езици.
Кристиян БАРНАР (1923 – 2000), главен хирург на болница “Гроте шур” в Кейптаун, ЮАР, извършва първото присаждане на човешко сърце от трупен донор (3 декември 1967) на стоматолога Луис Вашкански, 55-год., който живее с него 18 дни и почива от пневмония.
Руснаците се славят с блестящите си хирурзи.
Основоположник на знаменитата руска школа по хирургия е Фьодор ИНОЗЕМЦЕВ (1802 – 1869), професор в Московския университет, организатор на първата в Русия Факултетска хирургична клиника (1846 Той извършва първата в Русия операция под етерна наркоза (1847).
Николай СКЛИФАСОВСКИ (1836 – 1904) е велик руски хирург, професор по хирургия в Киев (1870) и Петербург (1871), участник като военно-полеви хирург в 4 войни, вкл. и в Освободителната. Организатор на Световния конгрес на лекарите; името му носи Московският институт за бърза помощ.
Забележителен руски хирург е и Сергей ФЕДОРОВ (1869 – 1936), който става по-известен с противоепидемичните си въведения: пръв прилага за лечение холерен антитоксин и противотетаничен серум (1893). Въвежда нови оперативни методи в нефрохирургията – пиелотомия ин ситу, субкапсуларна нефректомия (което го прави създател на руската урология), в черепната и гръбначната хирургия; внедрява и оригинални хирургични инструменти.
Владимир ОПЕЛЬ (1872 – 1932) е руски и съветски хирург, предложил редица оригинални оперативни методи. Създава хирургична клиника за усъвършенстване на лекарите. Занимава се задълбочено с травматология и лечение на измръзванията. Основоположник на хирургичната ендокринология. Почетен член на Кралското хирургично дружество.Негов е изразът: “Руската хирургия – това е Пирогов!”
Гениалният Николай ПИРОГОВ (1810 – 1881) е един от основоположниците на спешната и военно-полевата хирургия. Едва 14-годишен, той става студент в Московския медицински институт (!), който успешно завършва през 1828 (т. е. само 18-годишен, е вече лекар!!) Докторска дисертация защитава 4 години по-късно, а професор (в Дерпт) става през 1936, т.е. 26-годишен! Опита си там изнася в знаменитата монография “Записки от Дерптската клиника”, в която смело и откровено описва както постиженията, така и допуснатите грешки – за поука на колегите. Последователно го избират за професор в Медико-хирургическата академия в Петербург (1840) и по болнична хирургия, анатомия и патологоанатомия при Втора военно-сухопътна болница (1841). Пръв в Русия въвежда етерната наркоза при военно-полеви условия и описва богатия си опит в специална монография (1847). Взема непосредствено участие в няколко военни операции, вкл. Руско-турската Освободителна война (“Военно-лекарско дело и отделна помощ на театъра на войната в България и в тилана действащата армия през 1877 и 1878 г.”, в 2 части, 1879). Въвежда нови оперативни методи (ампутация на Пирогов и др.), написва множество учебни помагала и монографии по хирургия и анатомия. Пръв прилага гипса при фрактури! Негов е и класическият труд “Патологична анатомия на азиатската холера” (1850). Забелязва, че раните на войниците от победената армия заздравяват два пъти по-бавно от раните на победителите и обръща внимание на духа и волята като лечебни фактори, т. е. влиянието на позитивната психологическа нагласа за оздравителния процес изобщо.
Лев ЛЕВШИН (1842 – 1911) е основоположник на асептичната хирургия в Русия, професор в Казан (1874) и Москва (1893), основател и директор на Института за лечение на злокачествени тумори в Москва; той взема участие и в Руско-турската Освободителна война. Автор е на значими изследвания на черепномозъчните травми.
Сергей СПАСОКУКОЦКИ (1870 – 1943) става известен не само с разработките си за костната пластика при ампутация на крайниците, но и с различните хирургически интсрументи, които прилага и внедрява в практиката; въвеждането на глухия шев при огнестрелни наранявания и други оригинални оперативни методики при различни операции, както и оригиналния негов способ за обработка на ръцете, десетилетия прилаган от хирурзите по света.
Александър Вас. ВИШНЕВСКИ (1874 – 1948) е бележит руски хирург, разработил оригинални оперативни методи, използвани и до днес: местното обезболяване чрез пълзящия инфилтрат, лечението на възпалителните и гнойните процеси и рани (мехлема на Вишневски), новокаиновите блокади (поясна, шийна, ваго-симпатикова и пр.)
Неговият син Александър Ал. ВИШНЕВСКИ е също крупен хирург-новатор, особено изявен във военно-полевата хирургия, гръдната и сърдечната хирургия. Той разработва въпросите по патогенезата и лечението на шока и проникващите рани в градния кош; пръв в света прилага валвувотомията при митрална стеноза под местно обезболяване (1953).
автор: Д-р Тотко Найденов