Кратка история на хирургията
от Древността до днес
Медицината възниква несъмнено от най-ранните стадии от съществуването на човечеството, когато определени хора са помагали на събратята от племето си, пострадали при лов или битки. През медно-каменната епоха, 4000-3000 г. пр. Хр., с въвеждането на стрелите и копията, неизбежно нарастват и нараняванията; от този период датират намерените в Деветашката пещера черепи с трапанации (вероятно ритуални); извършват ги и прабългарите от Волжка България (V-VI век след Хр.).
Фараоните винаги поддържат хирурзи във войската си. Херодот, който посещава Египет в периода 455-445 г. пр. Хр., пише, че там имало “лекари за разни видове болести”. В Папируса на Еберс (датиран 1600 г. пр. Хр.) се описва анатомията и клиниката на различни заболявания и около 1000 рецепти за тяхното лечение; там се разказва и за лекари, извършващи манипулации като кръвопускане, ампутации, вадене на камъни от пикочния мехур, екстирпации на тумори, шиниране на фрактури, шиене на рани, кастрации, дори чревни анастомози, лигиране на съдове и операции на катаракта. В папируса на Смит (открит от него през 1862 г. в Сахара и датиран 1600 год. пр. Хр.), също се описват различни хирургични техники – съшиване на рани, изваждане на камъни от пикочния мехур, изгаряне на рак на млечната жлеза чрез нажежена метална сонда, ампутации. Александрийската школа (300-250 г. пр. Хр.), базирана на голям лазарет в египетския град Александрия, става първият център на хирургията в древния свят.
През 2500 г. пр. Хр. индийският лекар Сушрута описва множество хирургични инструменти и операции; той споменава, че за обезболяване е използвал индийския коноп (марихуана). Извършва всякакви хирургични интервенции: от изрязване на сливици и премахване на анални фистули до ампутация на крайници, цезарево сечение и дори оперативна намеса при илеус!
В Асиро-Вавилония с хирургия се занимават само робите, т. нар. “азу” (нещо като фелдшери), защото това занятие тогава се смята за недостойно; свидетелство са Законите на Хамурапи (2200 г. пр. Хр.) от древна Месопотамия, 10 от които по същество представляват първото здравно законодателство, остойностяване и санкции на медицинските дейности. Така параграф 215 от тези закони гласи: “Ако лекарят предприеме да върши с бронзовия си нож тежка операция някому или операция за катаракта и болният оздравее, той получава 10 шекела сребро като награда за своя труд и изкуство.” Царски хонорар! Тогава 5 шекела е струвал 1-годишен наем за хубаво, обзаведено жилище; дневната надница на работник-майстор е 1/30 от шекела. Уточнява се също, че тези 10 шекела се плащат за лечение на свободен човек; докато таксата за излекуване на плебей е 5, а на роб – 2. При допуснати грешки обаче следват съответните наказания: параграф 218 постановява буквално следното: “Ако лекарят предприеме тежка операция с бронзовия си нож и болният вследствие на това умре, или предприеме изваждане на катаракта и повреди окото, то на този лекар се отсича ръката (!!!)”. Вероятно не се е стигало чак дотам, но хирургът е плащал тежки обезщетения при провал. Не се уточнява също така кой преценява и установява вината на лекаря.
В древната индийска медицинска енциклопедия “Аюрведа” (IX-III в. пр. Хр.) се описват над 100 хирургически инструмента и боравенето с тях; указани са дори посоките на разрезите (напречни, надлъжни и циркулярни); силно развита е дезмургията.
Омир споменава в своято безсмъртна “Илиада” (IX в. Пр. Хр.) за “великия и непорочен лекар Асклепий”, обявен за Бог на медицината. Негови дъщери са Хигия (богинята на здравето) и Панацея (на лечението), а единият от синовете му – Махаон е хирург.
По същото време в Китай се извършват гръдни и коремни операции, предимно апендектомии.
В древноримския град Помпей, погълнат от лавата на Везувий, са намерени хирургически инструменти (ланцети, сонди, спекулуми, пинсети).
Траките почитат АСКЛЕПИЙ като Бог на здравето; твърде вероятно е той да е съществувал великолепен лечител, обожествен още преживе. В разкопките на могилата на виден тракийски лекар край с. Люблен, Поповско, са намерени 6 посребрени хирургични инструмента; от много други могили са извадени скалпели, ножици, пинсети, игли, сонди, ланцети, екартьори, малки лопатки за почистване на рани, което безспорно доказва сравнително доброто развитие на коремната, акушер-гинекологичната и костно-ставната хирургия.
В нашите земи с медицина се занимават богомилите. Най-известните от тях са Василий ВРАЧ (изгорен като еретик в Цариград) и Ходжа БОЛГАР, който се прочува в Афганистан, където още тачат паметта му (има мавзолей в Газни) и го наричат “Братовчед на Мохамед” и “Принц Дембар” (пленяващ сърцето); славата му в тези земи е равна на Авицена.
Най-известен от тримата лекари-братя Боргаручи, които са се подвизавали в Италия през XVI в., е Посперо, ученик на основателя на съвременната анатомия Андрей Везалий и придворен лекар на френския крал Карл IX.
С лечителски умения се прочува най-великият български светец Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ (876 – 946), определен от учениците си като “богообразен, светилник, пръв украсител на пустинята и първообразен, най-изкусен лекар на боледуващите”. Изкусен лекар е и св. Климент ОХРИДСКИ; има предположения, че той пръв прилага здравната просвета сред населението.
Бащата на медицината ХИПОКРАТ (460–377 г. пр. Хр.; баща му и дядо му са лекари, майка му Фенарета е акушерка) оставя трактати върху хирургията и ортопедията. Много от 50-те съчинения (написани лично от него или под неговото влияние), събрани след смъртта му в класическите 72 книги под общото наименования Corpus Hippocraticum, са посветени именно на хирургическата и ортопедична тема: “За хирургичните книги и средства”, “За фрактурите”, “За ставите”, “За язвите”, “За фистулите”, “За хемороидите”, “За раните на главата”.
Хипократ дава препоръки за хирургични шевове. Препоръчва почистването на раните с вино или преварена вода, почистване и обръсване на кожата на мястото на оперативния разрез, използване само на чист превързочен материал (първата асептика и антисептика!). И досега се практикуват редица негови хирургически методи: лигатурният способ за лечение на аналните фистули; наместването на изкълчена раменна става; специалната превръзка на главата (“Шапката на Хипократ”). Обаче съветва понякога не действие, а въздържание: “По-добре е да не се прилага никакво лечение на рака, тъй като лекуваните болни умират по-бързо, за разлика от нелекуваните, които живеят по-дълго.” Какво гениално прозрение на най-големия Лекар, раждал се някога на земята! В прословутата си, свещена за всички лекари по света Клетва, той обаче, смущаващо поне за нас, повелява: “Няма да се занимавам с разтрошаване на камъни в пикочния мехур. Тази операция ще предоставям на ония, които се занимават с това” (без да уточнява кои са тези “ония”, което недвусмислено говори за тяхното поставяне извън елитния кръг на лекарите.) Въпреки това негово изявление, с право се приема, че основите на медицината и хирургията са поставени именно в основаната от Хипократ болница на остров Кос, Гърция.
Първият от безсмъртните постулати на Хипократ важи за всички специалности: “Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”). Така добрият хирург отлично знае, че понякога е по-добре да не оперираш, отколкото да подложиш на риск живота на болния с безразсъдно рисково вмешателство. Интересно е и друго негово съждение: “Природата е лекарят на болестите. Всичко, което ще предприемем, трябва да бъде ръководено от идеята да помогнем на природата, за да се справи сама със страданието.”
През III в. пр. Хр. в Александрия се подвизават лекарите Еразистрат и Херофил, които издават няколко труда по диферинцирана анатомия и хирургия, вкл. за структурата на сърцето (предимно на клапния апарат, без да познават кръвообращението), главния и малкия мозък.
Постепенно започва да се употребява терминът “хирургия”. Той е от гръцки произход; съчетание на 2 думи (“хеир” – от “ксейрос”, ръка и “ургиа” – от “ергон”, действие), сиреч – “действие на ръката”. Самият Целзий разделя медицината на 3 дяла: диета, медикаменти и que manu cura (което ръката лекува), т. е. хирургия.
Именно римските лекари от I век Целзий, заедно с Гален (грък, родом от Пергамос, основател на анатомията, физиологията, фармацията и фармакологията, лекар и хирург на гладиаторите, 131 – 201 г. сл. Хр.) поставят научните за времето си основи на хирургията. През 169 г. Гален става дворцов лекар на император Марк Аврелий; до нас са достигнали над 400 негови съчинения (“Анатомични изследвания”, “Лечебни методи”, “Хигиена”, “Сборник на средствата за лечение”); той сътворява най-славната епоха на римската медицина; приема се за създател на фармакологията и фармацевтичната промишленост.
Опити за организирано военно-полева медицинска помощ се правят от римските императори Траян и Адриан, които разкриват първите лазарети. При император Маврикий се сформира и специален конен корпус за евакуация на ранените.
Тласък на медицината оказват голяма част от византийските императори, които насърчават тогавашните лекари да записват своите знания, за да ги оставят за поколенията. Видният византийски лекар и историк Орибаз (326 – 406), учил в Александрийската школа по времето на император Юлиян, пише по лична негова поръка обширна енциклопедия от 70 тома – “Collectiones artis medicae”. Тя се чете и от населението; така Орибаз се явява своего рода първият лектор по здравна просвета. Синът му Евстатиос също е бил лекар. Орибаз споменава Хелиодор (краят на I в. сл. Хр.), практикуващ хомеостаза чрез превръзване на кръвоносни съдове (дали пък той не е първият съдов хирург?) и Антулос (III в. сл. Хр.), който пръв прави трахеотомия и резекция на разширени вени; извършва и очни операции (катаракта). Интересно е, че Парижкият медицински факултет издава на 11 юли 1607 г. специален “Декрет за преподаване науката за превръзките по ръководството на Орибаз”. Друг византийски лекар – Павел от Егина работи и пише трудовете си по времето на император Константин Погонатус (668 – 685); прочува се с учебника си Епитомия (Компендум медика) в 12 тома. Шестият том е за хирургията и в него се описват трепанации, тонзилектомии, операции на лимфните възли, ампутации на гърдата при рак, пункции на корема, акушерски манипулации.
Арабската медицина в Средновековието продължава познанията на гърците и римляните след рухването на Римската империя. Разес (854 – 923), лекар в Багдат, пише много трудове, в които цитира Хипократ и Гален и споделя своя богат опит. Друг виден арабски лекар от Средновековието – Абулказис, наричан също Абул Кязим (936 – 1013) от Кордова, най-знаменитият арабски хирург от Средновековието, написва “Енциклопедия на хирургията”. Той държи първо да се поставя точна диагноза, и чак тогава, ако е нужно, да се пристъпва към операция. Препоръчва на хирурга да не забравя, че “всемогъщият Бог бди над него и никога не бива в работата си да се ръководи от печалбата!”. Описва най-различни операции с различна сложност, които е извършвал: лапаротомии, ентеростомози, ампутации, литотрипсии, херниотомии, черепни трепанации, струмектомии, анални фистули. Пръв поставя зъбни протези, изработени от говежди кости, което вероятно го прави основател на зъбната трансплантология.
Върхът на средновековната медицина безспорно е АВИЦЕНА (Абу Али ибн Сина), наричан от съвременниците си “Князът на медицината”. Таджик, родом от Бухара (980–1037), той е най-великият и енциклопедичен средноазиатски лекар (занимава се също и с философия, естествени науки, математика, поезия и музика). Авицена оставя най-значителното медицинско съчинение за дълги времена: “Канон на медицината”, което съдържа 5 книги и събира всички знания, известни до момента, от гръцките, римските, индийските и арабските лекари; 4-тият том от тях е посветен на хирургията и треската. (Много интересно съвпадение: най-големият наш клиницист проф. Константин ЧИЛОВ, който ни е оставил трудове по почти области на вътрешната медицина, също е живял едва 57 години.)
Малцина знаят, че най-големият анатом на Ренесанса е… гениалният художник, скулптор и конструктор Леонардо да ВИНЧИ (1452 – 1519), който извършва и подробно описва над 30 дисекции на трупове и оставя повече от 120 свитъка с общо 1000 скици по анатомия на мускулите, костите, вътрешните органи, сърдечно-съдовата система, ембриологията – опора както на изобразителното изкуство, така и на хирургията. Тези рисунки остават в чекмеджетата му; той никога никому не ги показва, поради страх от репресиите на католическата Инквизиция.
Не е известно дали в първата манастирска болница, основана от св. Бенедикт през VI в. в планината Монте Касино, е съществувало хирургично отделение, но в първата школа-университет (в Бенедиктинския манастир в Салерно) са извършвани малки операции. Оттам е акушерката Тротула Мендоса ди Руджиеро, жена на хирург, която описва за пръв път употребата на копринени конци за съшиване на перинеални руптури при раждане. В болницата при манастир Пантократор (по документ от 1112 г.) работят 10 лекари, 3 от които – хирурзи.
Хирургията през Средновековието почти не се развива – тя се смята за сфера извън медицината… Поради религиозни причини са забранени и аутопсиите. А смятащият се за достоен лекар отказва да се занимава с презряното разрязване или съшиване на плът – това вършат бръснарите, теляците и знахарите. Самата дума “фелдшер” означава “човек, който стриже на бойното поле”, с нея наричат фронтовите бръснари, които са длъжни да обработват ине само прическите и брадите, но и раните.
Медицината и в частност хирургията получават мощен тласък от създателя на научната анатомия Андреас ВЕЗАЛИЙ (1514–1564). Той учи медицина в родния си Брюксел и в Париж, защитава докторска дисертация през 1537 г. и едва 21-годишен става професор по анатомия и хирургия в Падуа, където написва своя фундаментален трактат “De corporis humani fabrica” (“За човешкото тяло”). Издаден през 1543 г. в Базел, този знаменит труд полага основите на хирургията, защото е невъзможно тя да се развива без задълбочени анатомични познания. Внушителен принос в това отношение дава английският естественик и лекар Уйлям ХАРВЕЙ (1578 – 1657) с откриването на кръвообращението (1628).
АСКЛЕПИАД (128-56 г. пр. Хр.), римски лекар от гръцки произход, пръв описва (а вероятно – и въвежда) трахеотомията.
ФРЕНСКИ ХИРУРЗИ
За безспорен баща на хирургията единодушно се приема французинът Амброаз ПАРЕ (1509–1590), произлязъл, впрочем, от средите на бръснарите-фелдшери… Без да притежава дори основно образование, той търси начини да увеличи знанията си и през 1533 г. постъпва в низша медицинска школа в Париж. Слушател при анатома Жак Дюбоа, чете трудовете на Ланфранк и Ги дьо Шалиак (хирурзи от XIII-XIV в.) и започва работа като “пом.-майстор-бръснар” в една от първите болници на френската столица – “Hotel-Dieu”, където 3 години по-късно получава званието “бръснар-хирург”. Постъпва в армията, където следва повишение: “майстор бръснар-хирург” (1539). Тук обаче Паре извършва истински преврат в лечението на огнестрелните рани, като отхвърля стария, драстичен и неефективен метод за лечението им – чрез жестокото им изгаряне с кипящо масло… Възобновява и усъвършенства лигирането с конец на съдовете, както и хирургичния шев; предлага ампутирането на крайници да се извършва в здрави тъкани; внедрява много ортопедични апарати; въвежда нови оперативни методи и техники; има приноси и в оперативното акушерство. През 1563 г. е избран за “пръв хирург на краля” и зав.-хирургичното отделение в същата болница, в която е започнал работа от най-ниското стъпало, като “пом.-майстор-бръснар”.
Амброаз Паре написва редица съчинения по анатомия, хирургия и акушерство, първото от които е “Метод за третиране на рани, получени от арбакузи и други стрелящи пръчки и такива, получени от стрели, конски амуниции и други подобни и главно причинени от барут” (1546), а върхът е, безспорно, фундаменталният труд “Chirurgica Opera” (1582), поставил научните основи на тази чудесна специалност. Всичките му трактати са написани на френски, а не на традиционния за медицинските издания латински. На родния му език излизат и останалите му съчинения – “Лечебният метод на раните и фрактурите на човешката глава” (1561) и “Две хирургически книги със съответното приложение на необходимите инструменти” (1564).
“Аз превръзвам, но Бог лекува!”, е кредото на Паре.
От съсловието на бръснарите-фелдшери произлиза и друг основоположник на хирургията – Жан-Луи ПТИ (1674 – 1750), член на Френската академия на науките (1715). Още 18-годишен, той става демонстратор на лекциите на ЛИТРЕ (друг пионер на хирургията), по-късно го назначават за хирург на славната парижка болница “Шерите” и кралски лекар. Участва в няколко военни похода и натрупва огромен опит във военно-полевата хирургия. Публикува множество трудове, посветени на оперативното лечение на костите и ставите, херниите, млечните жлези, ампутациите, кръвоспирането. Основава и (заедно с Франсоа ПЕЙРОНИ) Кралската хирургическа академия в Париж (1731) и я оглавява. Това става с указ на крал Людовик XV и по същество представлява официалното признаване на хирургията за медицинска специалност и на хирурзите – за лекари, защото им дава равни права, задължения и почести с останалите лекари.
Въпросният Франсоа ПЕЙРОНИ (1678 – 1747), още 17-годишен успява да овладее голяма операторска техника. Работи в Монпелие и Париж, където става главен лекар на най-големите национални болници (Отел Дийо, Опитал Сент Елой, Шарите). Лейб-хирург на Людовик XV, чието покровителство умело използва за въпросния му указ. Пръв извършва резекция на черво. Завещава огромното си имущество на академията. В негова памет в Монпелие му е издигнат паметник (1864).
Друг французин с огромен принос за развитието на хирургията е Пиер-Франсоа ПЕРСИ (1754 – 1825). Полкови лекар, един от организаторите на военно-медицинската служба на френската революционна армия, по-късно – на Наполеон. Разработва системата за оказване на първа помощ на бойното поле (сформира батальони от санитари-носачи, подвижни хирургични болници, санитарен превоз). Предлага (1800) международно споразумение за неприкосновеност на военните болници. Написва ръководство на военние хирург, което придобива огромна известност и става настолна книга на военните лекари за дълго време.
Доминик-Жан ЛАРЕЙ (1766 – 1842) защитава докторска дисертация едва 20-годишен. Главен хирург на Рейнската армия (1793), той участва в много от походите на Наполеон и внедрява редица нови за своето време преобразувания във военно-полевата хирургия, като не само доразработва санитарния транспорт и подвижните хоспитали, но и ексартикулацията в тазо-бедрената и раменната става, ранните ампутации, черепните трепанации при огнестрелни рани; разработва редица въпроси и в гръдната хирургия.
Гийом ДЮПЮИТРЕН (1778 – 1835) още на 16-годишна възраст става просектор по анатомия и чете лекции! Званието “хирург” получава през 1802 г. Работи в прочутата парижка болница “Отел Дийо”, на която по-късно (1802) става директор, едновременно завеждайки Катедрата по оперативна хирургия на Парижкия университет. Въвежда много нови оперативни методи; името му отдавна е влязло в терминологията (фрактура на Дюпюитрен, контрактура на Дюпюитрен).
Негов ученик е Жан КРЮВЕЛИЕ (1791 – 1874), професор в Монпелие (1823), а впоследствие – и по анатомия и патологоанатомия в Париж. През 1816 г. предлага съвършено нова патологоанатомична класификация на болестите, основана на морфологичните изменения в органите и тъканите; тя, както и монографията му “Патологична анатомия на човешкото тяло” (1842), с над 200 рисунки, го определят като основоположник на съвременната патологоанатомия.
Жюл-Емил ПЕАН (1830 – 1898), просектор в Медицинския Факултет – Париж, главен хирург в редица френски болници; най-накрая – и на собствена болница, построена с лични средства – Опитал Интернасионал (1892); работи предимно в областта на коремната и гинекологичната хирургия. Въвежда кръвоспиращата пинсета, носеща неговото име и разпространена по целия свят.
Огюст НЕЛАТОН (1807 – 1873), професор по хирургия и урология, също внедрява няколко нови инструмента и операции, носещи неговото име.
Луи ОМБРЕДАН (р. 1871) описва следоперативния хипертермичен синдром при кърмачета, който води до бърза смърт, ако не се вземат спешни мерки; той е кръстен на него. Предлага метод за лечение на деформации чрез остеоклазия, както и широко употребяваната в практиката маска за обща упойка, която също носи името му.
Френските хирурзи се проявяват и в урологията. Феликс ГИЙОН (1831 – 1920) е един от световните основатели на тази специалност. Съвместно с Бази издават атлас на пикочните пътища (1881); въвежда редица нови методи за диагностика и лечение – на стеснението на уретрата, отстраняването на камъни от пикочния мехур, възпалението на простатата и пр.
Жюл ЖЕНЕ (1861 – 1942) въвежда редица урологични инструменти – пинцет за отстраняване на чужди тела от уретрата, секатор, спринцовка за промиване на уретрата (промивка на Жене) и на пикочния мехур. Едмон ХАХЕН (1876 – 1946) въвежда оригинален метод за денервация на бъбрека, също известен под неговото име. Йоакин АЛБАРАН (1860 – 1912) изобретява катетеризационния цистоскоп и публикува монографии върху хидронефрозата, туберкулозата на бъбреците, бъбречните тумори, ръководство по оперативна хирургия на пикочо-половите органи.
Рене ЛЕРИШ (1879 – 1956) е не само знаменит хирург, но и физиолог; наричан е “хирургът на болката”, тъй като разработва оригинални методи за облекчаване на страданията.
Автор: Д-р Тотко Найденов