Стройна методика за обучение на студенти и специализанти въвежда вече споменатият проф. Георги ПОПОВ (1901, Видин – 1993), завършил медицина във Виена, специализирал в Ерланген (Германия), автор на първата наша монография по белодробна резекция. (По начало прави впечатление, че професорите – независимо от своята специалност – които са се обучавали в Германия и Австрия, пренасят в Родината типично немския стил на работа: желязна, почти войнишка дисциплина, стриктност, взискателност и безкомпромисно отнасяне по отношение на задълженията както към околните, така и към самите себе си, и донякъде дистанцираност от пациентите и подчинените колеги. За известен период от време те успяват. Забравят обаче, че нашата южняшка, разпусната, клоняща към ориенталска народопсихология е друга, по-различна, отколкото на стегнатите северните нации… Възпитаниците на френската и руската медицински школи се държат по-свободно и непринудено с колегите и пациентите, допускат ги близо до себе си, създават обстановка на по-задушевно, дори слънчево общуване (на мнение сме, че то е далеч по-подходящо за оздравителния процес.)
В същата Втора хирургия работят успешно и други бъдещи професори: Иван ВИЯЧКИ (великолепен оператор, който по-късно оглавява Клиниката по спешна хирургия в ИСУЛ) и Васил МАРИНОВ, доц. Георги БРАНКОВ и др.
Проф. Янко ДОБРЕВ (1919 – 1993), родом от пловдивското селце Златовръх, веднага след завършването си в София започва работа като лекар в друго пловдивско село – Белозем. Но го влече единствено хирургията! Само за 16 пренапрегнати и достойни години изминава пътя от асистент във ВМИ – Пловдив до професор: първо във Вечния град, после – в столицата. Специализира обща хирургия във Виена, гръдна – в Берлин, Москва и Ленинград и сърдечна – в Западен Берлин и Дюселдорф. Той е не по-малко известен и като преподавател и автор на учебници. Публикува над 300 научни труда, въвежда нови и оригинални оперативни техники у нас (като резекционните в гръдната хирургия, органо-щадящите и органо-съхраняващите при язвената болест, методи за фиксиране на подвижен бъбрек, собствени достъпи за проникване в коремната кухина, първата остеосинтеза на бедрена кост – т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата интратрахеална наркоза); не случайно той е дългогодишен главен хирург на България и името му винаги ще означава за колегите му от всички поколения само едно: Хирург. Най-малкото, което можеха да направят следовниците за паметта му, бе да кръстят историческата Аудитория във Втора хирургия при Александровска болница на него.
След пенсионирането си проф. Янко Добрев отива да работи в Йемен, където умира от масивен инфаркт – непосредствено след извършена от него тежка операция, т. е. и този велик български хирург умира по време на работа, също както професорите Байо Баев и Нено Георгиев и над 100 други лекари, предимно в оперативните специалности.
Незаслужено забравен е д-р Димитър САРАФОВ – една голяма личност в нашата хирургия. Макар и началник на отделение в клиниката на проф. Зауербрух в Берлин, той се връща в Родината си и става обикновен хирург-ординатор в Железничарската болница (1942 – 1946). Той също е репресиран от комунистите като немски възпитаник, макар и аполитичен, но благодарение на огромната си работоспособност и безупречен професионализъм, става началник на хирургичното отделение при Транспортна болница. Публикува научните си трудове на безупречен немски език в Германия и налага създадения от него собствен метод при пролас на ректума, въвежда и оригинален шев на тънките черва, и до днес наричан от германските хирурзи “Шев на Сарафов”.
Проф. Агоп Матеос ЧАКЪРОВ (1902, Шумен – 1989), завършва в Хамбург, специализира онкология и хирургия в Румъния, Унгария, Прага, Бърно, Рим, Базел, Белгия, Париж, Лион, Марсилия, Ереван – отвсякъде взема най-доброто, за да го приложи в Родината. Директор-основател на Онкологичния институт у нас (1951). След това е дългогодишен главен хирург на МВР, където създава школа и десетки достойни последователи, изпратени по-късно на работа в най-горещите точки на планетата, където се водят бойни действия: Корея, Виетнам, Алжир, Мароко, Либия, Етиопия. Колоритна личност, Чакъров е поливалентен хирург: оперира почти всичко (стомашна, сърдечно-съдова, костно-ставна, онко-хирургия); той прави първите сполучливи перикардиотомии у нас (1947), присаждане на аорта под хипотермия, коремни операции в психонаркоза и тотални гастректомии; увлича се и по историята на своята специалност.
Всепризнатият създател на съвременната онкохирургия в България е проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ. Роден през 1914 г. в с. Николаевка, Варненско, той доживява 90-годишна възраст и обучава десетки свои ученици, продължили делото и стила му – радикални решения, фина техника, всеотдайност и любов към болния и страдащия човек. Най-близкият съратник му е проф. Станко КИРОВ (р. 1920, с. Вълчи дол, Варненско), който и до момента, вече 90-годишен, продължава да оперира всеки ден (!!); нещо повече – с готовност рецензира хабилитационни трудове на колегите си. Към тези двама пионери и колоси на онкологичната хирургия с чиста съвест ще добавя името на друг професор-дълголетник – Злате ДУДУНКОВ (р. 1930, София), който също е активен и в момента.
Проф. Стефан ДИМИТРОВ (р. 1897, Враца), завършил в Берлин и работил в Грац, Австрия; оперира предимно в областта на гръдната хирургия. Старши лекар на хирургичното отделение във Враца, по-късно е управител и завеждащ хирургичното отделение на болница “Червен кръст”. През 1948 г. създава и ръководи Катедрата по факултетска хирургия на новосъздадения ВМИ в Пловдив (където извършва първата у нас лобектомия), а после – и III хирургия в София. Основоположник на модерната анестезиология у нас и белодробните резекции. Председател на Научното хирургическо дружество в продължение на 15 години.
Хабилитиран за професор (1950), той оглавява Катедрата по болнична хирургия към ВМИ – София. При него израстват и впоследствие също стават професори Байо БАЕВ (р. 1902, с. Брънеци, Габровско, починал в операционната зала на 29 юни 1970 г., родоначалник, заедно с проф. Юрий ТОШЕВ на детската хирургия; разработва проблеми във всички обрасти на хирургията – от белите дробове и стомаха до щитовидната жлеза); Стоян ПОПКИРОВ (създател и класик на септичната хирургия у нас), проф. Лукан СИМЕОНОВ (р. 1916, с. Доброволево, Врачанско, един от първите наши ендокринни хирурзи, разработил нови методи при операции на щитовидната жлеза и тимуса).
В този период се налагат имена, като професорите Райко РАЙНОВ (р. 1907, Нова Загора; разработвал хирургията на хранопровода); Иван ВАСИЛЕВ (1920, Стара Загора – 1981; пионер на трахеобронхиалните маншетни резекции и пластиката при белодробен рак); Димитър ДИМИТРОВ (р. 1912, Варна); Димитър МАРИНОВ; Петър АЛТЪНКОВ (р. 1910, Нова Загора); създателят на спешната ни хирургия Алберт ЛУКАНОВ (1899 – 1982); доц. Емил ЧЕРНЕВ (р. 1912, Ловеч).
Редом с тези светила на българската хирургия работят десетки скромни и трудолюбиви техни колеги, които, без да са професори, утвърждават тази най-трудна и прекрасна специалност в българската медицина. Сред тях са: д-р Григор ДРАГИЕВ (1875, Копривщица – 1954), завършил в Грац, специализирал не само обща, но и урологична и гинекологична хирургия; д-р Мирчо МОРФОВ (1873, Калофер – 1965), специализирал хирургия и урология в Париж.
Проф. Манол ДОНЕВ (р. 1917 г., Костинброд), специализирал в СССР, Полша, Франция и Англия, завежда Клиниката и Катедрата по гръдна хирургия. Работи предимно в областта на оперативното и комбинирано лечение на белодробната туберкулоза.
Заслужават да бъдат откроени също и: д-р Никола ДИМИТРОВ (1890, София – 1975), работил цели 50 години (половин век!) като хирург, старши лекар и началник на хирургичното отделение в “Червен кръст”; д-р Димитър МИЛЕВ; д-р Иван ГРЕБЕНАРОВ; д-р Иван РАШЕВ и десетки други, може би по-малко известни, но със свой достоен принос към родната хирургия. Близо 20 години в София (ул. “Искър” 59) функционира госпиталът на Руския Червен кръст, създаден и ръководен от избягалия от болшевишка Русия латвийски хирург д-р Роберт БЕРЗИН (1887 – 1950), полиглот, който работи бързо и неуморно (извършва от 3 до 7 операции дневно!)
Нека да запомним и д-р Владимир МАТЕВ (1881 – 1968), който работи цели 37 години в Клементинската болница; несемеен, там спи и е на разположение на болните буквално денонощно – един скромен човек, отрекъл се от всякакви житейски радости заради своите пациенти и оженил се единствено за Хирургията!
Наистина, десетки са бележитите български хирурзи, които по една или друга причина не успяват да се хабилитират като професори, но полагат своите тухлички в градежа на националната хирургия, като доц. Георги БРАНКОВ (1909, Велико Търново – 1954), изключително амбициозен и кадърен, пръв у нас приложил акрилатни материали за покриване на черепни дефекти. (Той работи в прословутата IV хирургия, известна с това, че там оперират цели 5 жени!)
Автор: Д-р Тотко Найденов