ПОЧИТ КЪМ ХИРУРЗИТЕ
(очеркови портрети-есета от операционната зала)
“Че от всичките земни пристанища
само в моето има спасение.”
Михаил БЕЛЧЕВ
През срамно кратичките си едва 6 години на практикуващ лекар съм работил в кардиологично отделение (Окръжна болница – Ямбол), бил съм участъков (т. е. общопрактикуващ, семеен) терапевт, а също – и селски лекар (с. Ръжена, Казанлъшко), давал съм десетки напрегнати безсънни нощни дежурства в “Бърза помощ” – Ямбол. Никога не съм имал нищо общо с хирургията; дали съм зашил и няколко конеца по време на следването и стажа си в пловдивския Медицински Университет. И въпреки, че определям вътрешните болести като Царицата на Медицината (каквато е леката атлетика за всички спортове), а кардиологията – като нейната корона, то Царят (подобно на футбола) е, безспорно, хирургията. Като специалност, философия и действие тя е много по-ефектна и впечатляваща – както за лекарите, така и за пациентите. Защото при нея няма среден път: или спасяваш човека и го връщаш към Слънцето и Белия Свят, или го изпускаш завинаги в Тъмната Яма, откъдето няма излизане.
Безусловна радикалност – резултатът идва веднага, за часове, дори за минути.
Професия, която не търпи колебание или мекушавост.
Изкуство, което изисква железни нерви, решителност и мъжество – дори и да се упражнява от жена.
Наука, която се учи цял живот.
Работата на хирурга не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери обективно и точно с метър и хронометър. В следващите страници ние ще обръщаме много повече внимание не само и толкова на фактологията и навъртените за пенсия години, колкото на духовността и интелекта; т. е. не само на професионалното, а и на човешкото измерение.
Истинският Лекар не се интересува от политическите и религиозни пристрастия на пациента си. Дали болният, който е потърсил помощта му, е министър или каруцар, християнин или мюсюлманин, праведник или престъпник, комунист или демократ – това за Лекаря няма никакво значение: Пациентът е страдалец, търсещ облекчение и спасение. И каквото и да се каже или напише за добрия Хирург, ще бъде недостатъчно и ще звучи слабо.
Имам много приятели-хирурзи – десетки са, от най-маститите професори, корифеите (някои от тях, уви, вече не са Тук, Горе, при нас) до млади ординатори. Освен радикалността и приятната им бъбривост (стигаща понякога до трогателно юношеско фуклявене – но това също е част от аромата на специалността им), ми е правело – лошо! – впечатление пренебрежението към собственото им здраве.
Почти всичките пушат (успокоявало…) и пият – предимно концентрати (и това отпускало стегнатата им от напрежението и отговорността Душа). Ако страдат от някакво заболяване (прим. хипертония) – обикновено не си вземат таблетките редовно (защото като лекарство признават най-вече скалпела…). Не ги вълнува и собственото им наднормено тегло, и на доста от тях им личи по коремната обиколка (обичат трапезите и пренебрегват каноните на ритмичното, рационално и диетично хранене). И като се насложи неизбежното, задължителното за професията им хронично психо-емоционално пренапрежение (продължителни, затегнати, драматично усложняващи се операции, тежки дежурства, почти вечното “на разположение”, осигуряващо им безсъние, недостиг или дори липса на почивка: всичко това е тонове убийствен стрес, стрес, стрес! – парен чук върху чупливата човешка психика), се стига – закономерно – до изключително високата им заболеваемост и, уви, смъртност, предимно от сърдечно-съдови заболявания и диабет.
Да, те живеят бързо, красиво, ефектно, почти артистично и…понякога самоубийствено.
Техни са радостта от облекчението при прогонената болка и върнатия Живот.
Но и смрадта на гнойните рани, виковете и стенанията на страдащите и хъркането на агонизиращите болни.
Техен е и златният Изгрев.
Но и кървавият Залез.
Също – и Белият Свят.
Но и Вечният Мрак.
Възхищението и признанието на хората и колегите.
Но и ропотът и завистта на някои.
Благодарността на обожаващите ги спасени пациенти и техните близки.
Но и проклятието на овдовелите жени и осиротелите деца.
Техни са вечното люшкане между въздигащото небесно “Осанна!” и сгромолясващото смазващо “Разпни го!”.
Те всеки ден са между трънения венец и миропомазването.
Те са Богове.
И са готови на съюз дори с Дявола – но да победят, ДА ПОБЕДЯТ, та дори и с цената на собственото си здраве и живот.
Обречени са, накрая, и на безсънието, пренапрежението, хроничния психо-емоционален и физически стрес, както и съвсем реалния (и нерядко, о, Господи, сгромолясващ се върху главите им!) риск от тежък срив (дори фатален!) за собственото им здраве.
“Светейки на другите, изгарям!”, е бил девизът на средновековните лекари.
Той така много подхожда за българските хирурзи.
Светете, възхитителни момчета, жени и мъже-хирурзи!
Но, моля ви – пазете се, не изгаряйте!
Защото сте нужни на България! И на нас – изчезващите, стопяващите се българи.
Защото вие сте възхитителните, нестандартните, непокорните и неустоими любимци на най-великото Изкуство – Медицината.
Колко ви обичам.
И как, ах – как!! – ви завиждам…
Лека да е ръката ви!
В настоящата глава са включени по-дълги или по-кратки очеркови скици за хирурзи, с които съм се срещал и разговарял. Разбира се, във всеки подбор има субективизъм, а понякога и случайност, но ми се струва изключено да се определят по някакъв критерий стотиците добри и стойностни хирурзи, които са национален капитал и за които трябва да се разкаже; нито времето, нито хартията ще стигне за това. Не съм подреждал портретите по някаква значимост – те просто следват хронологията на написването им.
НЕОБХОДИМО ПОЯСНЕНИЕ. Никога не съм оценявал лекарите по политическите им убеждения, а по способност, квалификация, колегиалност, заслуги, че и…и общителност. (Напразно се мъчех да разговарям с един известен наш кардиохирург, за да го включа в тази книга; човекът ме отминаваше с надменно безразличие – как да пиша тогава за него?…) Използвам случая обаче да подчертая за сетен път:
МЕДИЦИНАТА НЯМА ПОЛИТИЧЕСКИ ЦВЯТ. ТЯ Е САМО БЯЛА!!!
И защо не всички го разбират?!
Докато вземах интервюта от отделни хирурзи, чувах подмятания, разностранни, коренно противоположни и изключващи се мнения за един и същи човек – от боготворене до пълно отрицание… (“Няма угодия!”, казваше баба ми.) Не чух лоша дума комай единствено за генерал проф. Коста СТОЯНОВ (спасителят и на моя Баща!), проф. Станко Киров и д-р Иван РУМЕНОВ (фактът, че бяхме толкова близки и сърдечни приятели, и до днес ме изпълва с щастие и гордост). И най-големите от нашите хирурзи са допускали грешки в работата си; и най-малките са имали своите звездни мигове.
За пореден път подчертавам: невъзможно е да се поберат в тези ограничени по обем страници описания на живота и дейността на всички български хирурзи. С мъка признавам, че огромна част от тези, които заслужават своите страници или поне 30-тина реда, ще бъдат пропуснати – но все пак книгата ни не е антология, нито поименен справочник, а има за цел само документално-публицистично и донякъде белетристично да обрисува облика и делата им. Към някои хора сигурно проявявам пристрастност – към приятелите, към пловдивчани… (“Нищо човешко не ми е чуждо…”). Ясно съзнавам също, че (поне аз) нямам толкова богат речник и не мога да намеря най-точните и силни думи, с които да бъде описана тази най-възхитителна специалност от великата Медицина. Ще се радвам, ако се намери друг медицински публицист, който да се справи по-добре, и ще му бъда благодарен за усилията.
На всички читатели ще кажа: единствено безгрешен и безукорен сред хората е само нашият Спасител – Исус ХРИСТОС. Но той е Богочовек. Всички останали сме повече или по-малко недостойни и грешни преходни простосмъртни. По-важното е кое преобладава у нас – доброто или злото, любовта или омразата, съзиданието или разрушението, открояващият се професионализъм или сивата и безлична рутинност, слънцето или сянката.
Благодаря на големия наш хирург и чудесен мой приятел чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ, който никога не ме изостави, дори и в най-трудни за мен моменти, за моралната и, не по-маловажно – финансова подкрепа за разширяването и преиздаването на тази книга.
Автор: Д-р Тотко Найденов