ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
За най-милия на сърцето ми град – Пловдив и неговите Лекари съм писал и ще пиша и мисля, докато дишам, мога да държа перото и съм с разсъдъка си, защото това е Вечният Град на моята най-хубава и незабравима част от живота ми: на младите буйни студентски години, мечти, надежди, приятелства и любови. Разберете (ако можете – и извинете) пристрастията ми.
Но пловдивските лекари и в частност – хирурзи действително заслужават най-обширно и подробно разглеждане. Защото са представители на един специфичен чудесен професионализъм – сплав от безспорни знания и умения и онази неповторима южняшка, само тяхна си – пловдивска! – всеотдайност и Любов към страдащия човек, към Пациента.
Именно водейки се от техния пример, създадох девиза на пловдивските лекари, които те приеха единодушно:
“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”.
И принципите им:
“Всеки пациент има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”.
Надявам се да са ги приели и да ги прилагат в практиката си.
Проф. Иван ЗЪНЗОВ
Не съм безразличен и към името на проф. Иван ЗЪНЗОВ, моя първи асистент по хирургия, един от най-добрите, сърдечни и безкористни хора, които познавам. (Роден е през 1933 г. в чирпанското село Колю Мариново; моят баща пък му е земляк, от друго чирпанско село, Малко Тръново – това обстоятелство интуитивно ни правеше още по-близки). От 1980 г. е ръководител на Клиниката по сърдечно-съдова хирургия – специалност, чийто основател в Пловдив е именно той. Работи – и то успешно – в почти всички области на хирургията: коремна, чернодробна, кардиологична (първата сърдечна операция във Вечния град), гръдна, съдова, пластична, детска, ендокринна, урологична. През последните месеци от живота му вече е със сърдечна декомпенсация, лесно се изморява; не влиза в операционната зала, но продължава да консултира. Та може ли Хирургът да си стои в къщи? И още нещо, много интересно и показателно: в края на професионалния си път социалистът Зънзов е консултант при доц. Григор (Гришата) Шишков, също бивш депутат, но от “противниковата” страна – СДС. Ето още едно доказателство, че в Медицината, още повече – в Хирургията може да има само Колегиалност, и никакво политическо противопоставяне. Великото Изкуство побратимява хората, които го упражняват, независимо от идеологическите им различия и пристрастия.
Намирам сина му Димо Зънзов в Новотел “Пловдив”, където е мениджър. Говори с огромна любов и мъка за татко си:
“Така съм го запомнил: че живее и изгаря с работата си – тя бе всичко за него, целият му живот. Колко пъти разбуждаха посред нощ цялото ни семейство по един и същ начин: остър телефонен звън, краткият му незабавен отговор (даже не изслушваше причината, заради която го безпокоят): “Идвам веднага!” и незабавното му излизане. (Веднага си спомням за моя баща и безбройните стряскания и разбуждания на всички вкъщи при неговите спешни повиквания и консултации; това е съдбата на лекарските семейства, бел. Т. Н.). Често пъти така и не се връщаше – след тежката среднощна операция или консултация оставаше в клиниката да продължи направо в новия работен ден; и така – стотици пъти. Мисля, че нямаше чувство на умора. Вероятно това се дължеше и на невероятната му професионална нагласа да релаксира – бе способен веднага да заспи, ако ще и за 15-тина минути, по всяко време и навсякъде, дори и в такси. С наслада слушаше испанско болеро. Отпускаше и с лов. Ходеше с пушката не толкова да убие някакъв дивеч, колкото да се поразходи по полята и горите. В свободното си време пишеше научни трудове. Имаше над 250 публикации.
Когато беше народен представител (3 мандата, един от които – председател на Здравната комисия, бел. Т. Н.), си организираше операции в съботните и неделни дни; не само в Пловдив, но и в Стара Загора, Мадан, Чирпан. Не се интересуваше от възнаграждения – искаше само да го превозят.
Направи брат ми Елеан хирург, но мене – не можа, аз станах икономист. И до края му беше мъчно, че не продължих и аз Делото му.”, каза в заключение Димо Зънзов.
(Ох, моят баща също дълбоко страдаше, когато замених бялата престилка с перото. Никога няма да забравя с каква огромна горчивина ми каза, когато започнах работа като редактор в тогавашния в. “Здравен фронт”: “Учил съм те за лекар, не – за журналист или писател.” Едва ли ми е простил. Ще нося вината към него до края на дните си. Бел. Т. Н.)
Чест прави на ректора на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев и останалите пловдивски хирурзи, че нарекоха Аулата на УМБАЛ “Св. Георги” на името на своя незабравим учител и наставник проф. Иван ЗЪНЗОВ. Вечна да е паметта му!
Проф. Петър УЧИКОВ
На XI eтаж на “Хирургиите”, както пловдивчани наричат най-голямата болница не само във Вечния град, но и в цялата страна “Св. Георги”, се намира Клиниката по гръдна и коремна хирургия. Завежда я безспорният доайен на пловдивските хирурзи проф. Петър УЧИКОВ. Висок, стегнат, приветлив и усмихнат човек. Ходи стегнато, като младеж, чернокос – а е 70-годишен! Винаги съм смятал, че си боядисва косата. Сякаш ми чете мислите:
“Никога не съм дори и помислял да се къносвам. Всичко е въпрос на ген, чак след това – на начина на живот. Майка ми почина на 92 години, нямаше един бял косъм, ще повярваш ли? Ако не се бе залежала, след като си счупи бедрената кост, щеше да стигне, че дори и да надхвърли 100-те.”
От първия си работен ден, на 1 декември 1963 г., е хирург – започва в Окръжна болница – Смолян. За свои първи учители смята д-р Андрей Илиев и д-р Асен Маргаритов (който е също и онколог, и уролог). Годишният му актив е средно 500 операции. За близо 43 години досега са станали поне 21-22 хиляди. Какво ли не е виждал и отстранявал, особено в корема – от най-“прости” апендицити (всъщност, обикновени операции няма – винаги е възможно, не дай, Боже, да възникнат всякакви усложнения) до 8-кгр сарком (този казус му е един от най-тежките, отпрепарирвал го е 4-5 часа с пръсти от околните органи, с които се е срастнал – аорта, панкреас, черва; човекът живял още 7 години без никакви оплаквания, докатопочинал при катастрофа…).
По време на едно дежурство в “Спешна хирургия” – Пловдив извършва през цялата нощ – от 19 ч до 8 часа сутринта на другия ден – 18 операции почти без прекъсване; от тях – 11 апендектомии, 3 перфорирали язви, 3 холецестита и 1 илеус. Написва си рапорта, предава болните за наблюдение и чак по обед, когато си тръгва за дома, усеща умората. Уж сяда на масата да похапне, но се търкулва на дивана и спи дълбоко, непробудно и безпаметно чак до сутринта, цели 20 часа! Подобен противоестествен “алгоритъм” му се случва още няколко пъти. Определя го с простичката народна дума “утрепия”, т. е. да окапеш, да се претрепеш от работа…
Това е Съдбата на хирурга – товарът на пренапрежението и преумората. И на онази огромна, непозната за другите професии, почти непосилна Отговорност за Живота на други хора.
Разказва за една млада своя землячка, родопчанка. Докарват я след катастрофа, с разкъсан и премазан черен дроб. Тъкмо го зашива и затваря коремната стена – кръвва отново… Пак отваря, нови шевове и уж приключва и вече се размива – а тя получава втори излив. Следва трета реоперация. Отива си момата, ще я изтърват… Локално и венозно й влива фибринолитици, и – най-после: всичко вече е спокойно. Не си тръгва, седи над главата й дълги часове, бди като орел над пилето в гнездото си. Когато я изписват, му подарява родопско одеало. Получавал ги е с десетки, но това го топли най-добре, вече четвърт век – протрило се е, ала не го изхвърля, все с него се завива през зимните нощи; то му е като реликва.
Няма да забрави и друг случай, пак от Смолян. Младеж-секач, върху който се е сгромолясал отсечен бор. Строшените ребра проникват в белия дроб и диафрагмата и предизвикват разкъсванията им. Наставя, шие, отстранява съсиреци; всичко завършва благополучно. Анестезиологът екстубира момчето, то започва да диша самостоятелно. Целият екип се радва, сам д-р Учиков излиза навън и тържествено поздравява смълчаните родители с избавлението. И изведнъж – вътре настава някаква паника. Втурва се обратно, разтревожен. Сърцето на момчето е спряло – вероятно от токсините, пропили в целия организъм от клетъчния разпад на премазаните тъкани.
Заридава пред всички.
“Със смъртта на млад пациент не се свиква!”
Принцип в работата?
“Бъди всеотдаен и честен със своя болен!”
Това, според проф. Учиков, трябва да бъде неотменно правило в етичните норми на лекарите, особено – на хирурзите. Не е съгласен обаче, че на пациентите трябва да се казва всичко в очите. Напр. при рак е по-добре те да бъдат благородно излъгани или поне заблуждавани. Разкрива жестоката истина единствено пред най-близките им. Никога няма да забрави един турчин. Диагностицират му рак на белия дроб; майката, уж обещава, но не му спестява истината. Човекът не издържа страшната вест и се хвърля от XI етаж. А заболяването е в ранния стадий, предстоящата операция е щяла да удължи живота му поне с 4-5 години.
Никога не би сменил хирургията с каквата и да е друга професия. Въпреки пренапрежението, безсънните нощи, страшната отговорност и безбройните разочарования от… собствените пациенти. (“Винаги има типове, които вгорчават живота на хирурга!”) Един опериран идва седмица след изписването с армаган – щайга ягоди. Професорът тъкмо ще влиза в залата. Дава му ключа от колата си – да я сложи в багажника. Когато следобед си тръгва за вкъщи, забелязва, потресен: липсват му инструментите и пожарогасителят…
И, все пак, не съжалява, че им е помагал; би ги лекувал пак, ако го потърсят. (“Силният човек винаги е великодушен.”) Важното е, че на 80-90% от пациентите помагаш истински, и то се вижда от всеки.
Те винаги се сърдят, когато не им даде повече болнични при изписване или придружаване. А опитният лекар преценява по професионална съвест: той много добре знае колко дни са нужни за заздравяване и възстановяване. (“И, после, не трябва ли да си щадим държавата – тя нали е на всички ни?”) Веднага му стават едва ли не врагове, когато не им угоди. Както и – когато откаже да оперира техен близък, който е безнадеждно болен. Или директно им каже да се готвят за най-лошото. Какво, като е преценил, че е иноперабилен? Хората смятат, че хирургът, особено ако е професор, трябва да е способен да извърши и невъзможното, да избави и неспасяемия. А всички ние, от неграмотния ваксаджия до президента, сме едни обикновени простосмъртни от еднаква плът и кръв; с нищо не са ни различни и анатомичното устройство, и физиологичните процеси.
Не е дълбоко религиозен, но все му се вярва, че има някаква Свише Сила, на която, особено при тежки случаи, се уповава. Когато тръгне към някоя сложна операция, повтаря пред екипа думите на баба си: “Господ напред, и ние след него!” Над бюрото си е закачил иконата на св. Георги Победоносец. Нека и той да го води…
Смята за свои учители генерал проф. Генчо Кръстинов (“Много благ човек беше. Добър, колегиален – душица.”), проф. Пею Мишев (“Точен диагностик”) и, най-вече, проф. Янко Добрев (“Вярно – суров, затворен и дори недружелюбен, но превъзходен професионалист. Няма област, в която да не е оперирал, при това – успешно: сърце, бял дроб, ортопедия, урология. Той извърши първата интратрахеална наркоза в България, първата остеосинтеза, т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата комисуротомия”).
Според проф. Петър Учиков, синонимът на българската хирургия е проф. Янко Добрев. Допълва: “Проф. Иван Зънзов е негов ученик. И то – най-добрият!”. За изключителни хирурзи смята също проф. Юрий Тошев (“Невероятен човек, диагностик и оператор; изтъкан от интелигентност, финес, чистота и добронамереност”), както и проф. Димитър Плосков (“Хирург-художник; жалко, че си отиде толкова млад – уви, той си е виновен – много пушеше и пиеше…”), и проф. Лазар Хайдудов (“Освен блестящ и всеотдаен хирург, беше и най-големият ни лектор.”).
Проф. Петър Учиков не спира да работи и до ден днешен. Собственият му син също работи при него, вече е доцент. Какво по-хубаво от хирургическите династии?!
Автор: Д-р Тотко Найденов