ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Доц. Пенка СТЕФАНОВА
Тя е ръководител на Клиниката по детска хирургия, УМБАЛ “Св. Георги”. Хубава, обаятелна и, най-важното за летописеца – приказлива; може да говори с часове. Само да записваш…
“Когато бях малка, татко ми казваше, че иска да стана детска лекарка. И да бъда от най-добрите.
Е, станах. Дали съм добра – другите ще кажат: родителите на оперираните от мен деца, колегите ми.
Вече 26 години държа скалпела. В операционната зала влязох още третокурсничка. И веднага се влюбих в хирургията. Аз съм делови човек и обичам много бързо, ако може – и веднага, на минутата, да виждам резултатите от работата си. Каква по-ясна и точна работа от Хирургията?
Знам добре руски (възпитаник съм на 559-та елитна Кремльовска школа в Москва, където татко работеше) и английски (от Английската гимназия в Пловдив, която завърших със златен медал). Затова, когато веднъж дойде маститият акад. Князев на гости на нашия институт, ме натовариха аз да го придружавам. И когато обядвахме в Бачково, той ме изгледа някак особено и ми каза – уж ласкаво, бащински, както само руснаците умеят, но с такава ритуална тържественост, че цялата изтръпнах: “От тебе, Пепи, ще стане прекрасен детски хирург!” – и така ме венча за тази специалност.
Защото докато в хирургията даряваш на своите възрастни пациенти 10-15, нека да са 20 години, то на оперираните деца даряваш целия им предстоящ Живот, който иначе, без твоята намеса, би бил изгубен завинаги!!
Учила съм се от чудесни хирурзи: д-р Константин Гайтанджиев, д-р Илия Апостолов, д-р Ангел Карадимов (най-добрият човек, когото познавам!), д-р Владимир Запрянов, д-р Груйчо Велев, доц. Васил Ташев и най-вече от предшественика си доц. Никола Чаталбашев, който неотдавна се пенсионира, не е много подвижен, но когато времето е хубаво, редовно, с удоволствие, ни посещава и напътства. Това са хора от онова славно Лекарско поколение, което живееше с идеите си, с каузата си (а тя е една-единствена): да помагаш на хората! Днес меркантилизацията, тези странни, недофинансирани “клинични пътеки”, цялото това осчетоводяване и финансиране (обикновено – крайно недостатъчно!) на Изкуството ни е на път да го погуби…
Вярно – парите са много важни, без заплата не можеш да живееш и да си гледаш семейството, и ние заслужаваме и изстрадваме всяка своя стотинка.
Но какво е Хирург без Душа?
Тези хора, които споменах, работеха с Душата, със Сърцето си.
Първата си операция направих като стажантка. Разбира се, обичайната апендектомия. Поработих няколко месеца в Първомай, но като разбрах за конкурса по детска хирургия в Пловдив, веднага се явих – единствена жена от 18-те мъже-кандидати за 2 места. Едното от тях спечелих аз! Колко щастлива и горда бях!!
Помня първото си самостоятелно дежурство в легендарната Първа хирургия, където се помещаваше и нашата Клиника по детска хирургия. И, гледам – идва доц. Чаталбашев, уж бил дошъл да си чете вестниците – качи се горе, в кабинета си, та остана там няколко часа. Веднага ми стана ясно защо е там: да знам аз, хлапачката, че над мен има опитен човек, готов всеки момент да ми се притече на помощ, дори само за консултация, да се чувствам сигурна. Ето, това е истинският Колега!
Там запомних един малко смешен епизод, на мое неделно дежурство. Един старец, с мелена; цял ден се въртях около него: системи, хемостатици – спрях му кръвоизлива. Вечерта, като минавам визитация с няколко сестри, горда с успеха си, той се сопна, много сърдит: “Абе, няма ли тук поне един лекар, да мине най-после да ме види?”. “Дядо, ами че аз нали съм лекарят?”. “Ти ли?! Я бягай оттука, ти си дете…”
Пациентите много пъти не разбират какво сме направили за тях и не могат да го оценят. Но това също е част от участта ни.
Тогава шеф ни беше незабравимият доц. Васил Ташев. Запомних го не само с чудесната му работа, но и с един малко странен битов епизод. Веднъж събирахме пари за някакъв подарък, мисля – за пенсиониращ се колега, и той извади портфейл. Стори ми се доста натъпкан с банкноти, при вида на които аз не можах да скрия учудването си. А той се усмихна: “Моето момиче, в нашата лекарска професия е така: дълго мизерстваш, а когато почнат да ти стигат парите, значи си в края на жизнения си път…”
Скоро след това наистина почина… Винаги, когато си спомня тези негови наглед толкова простички думи, настръхвам.
Наистина – жестока, потресаеща истина!
Значи – учиш и специализираш толкова дълги години, с цената на огромни материални лишения, бориш се за своите пациенти и място под слънцето на специалността си, упражняваш толкова отговорна и тежка дейност, която навсякъде другаде е толкова високо и достойно оценена, спасил си стотици, хиляди човешки живота и тъкмо си “надвиеш на масрафа”, както казва народът ни – и, хайде, ти си дотук, отивай си, изчезвай в Небитието…
Още по-жесток е примерът с д-р Тома Христодулов, красавеца на ВМИ, аристократа, душата на компаниите ни, на цялата клиника. Дойде една сутрин на рапорт – пепеляво-блед, изпотен. “Какво ти е бе, Томе?”. “А, нищо, нищо, язвата ме е свила…”. “Легни си, не изглеждаш никак добре. Да повикаме интернист?”.
Не, та не – тръгна да минава визитация с нас. Още в първата стая се люшна, стана бял като стената, на която се опря, целият облян в пот. Веднага го заведохме в интензивното, макар че продължаваше да се съпротивлява. Оказа се, както се и опасявахме – обширен заден инфаркт… Не изкара и до вечерта. Нямаше 50!
Този човек също трябва да бъде включен в онзи печален списък, на загиналите по време на работа колеги.
Много тежко преживявам смъртта. А, за съжаление, и това се случва в нашия занаят, тя ни е неизбежен спътник…
Една кошмарна нощ ми починаха двечки едновременно… Боже, Боже мой, дано повече да не ми се случва: цели две дечица!!
Едното наистина бе в много тежко състояние, с вродени аномалии; както се казва – случва се, допустимо е и в най-добрите клиники.
Но другото си отиде толкова мърцина!!
Като минавах визитация, не ми хареса, че майката го е сложила на гърдите си и придремва. Бебе на 6-7 месеца, оперирано сутринта от херния, безобидна работа. Казах й да го премести в креватчето му, тя ми обеща и аз отминах. Защо не настоях да го направи веднага, пред мен?!!
Някъде в 4 и половина сутринта сестрата идва, пищи, носи го на ръце. А то – вече синьо-мораво, отпуснато, няма сърдечна дейност, нито дишане. Веднага нахлуваме в операционната, опити за реанимиране… Какво да го съживяваш: то си личеше, че е безнадеждно – бездиханно, изстиваше буквално в ръцете ни.
А аз не смея да изляза, просто нямам сили да се покажа навън и да кажа на майката, че тя го е задушила, че то е мъртво: седя си вътре и се късам да ридая, не мога да спра… Очите си изплаках!
Седмици наред не бях на себе си. Духът ми се бунтуваше: Господи, как е възможно, точно на мене ли да се случи – две, цели две деца да си отидат в една нощ, наведнъж?!! И това, другото невинно създание, успешно оперирано, без никакви усложнения! Горката му нещастна майчица – уби си рожбата, без да иска. Защо не бях по-настоятелна: пред мен да го положи в креватчето му.
Оттогава, след този кошмарен случай, никога не позволявам на майките да оставят децата да спят заедно в техните легла. Какъв горчив урок за цял живот – но защо толкова скъпо платен?!
Но така е в Хирургията: има някаква Сила отгоре, дето решава всичко за пациентите ни. Че и за нас самите. В човешката Съдба има някаква определеност, и ние сме безсилни да я отместваме и променяме.
Точно ние, хирурзите, трябва да почитаме тази невидима, но толкова властна Сила. Дори и в САЩ съм виждала световни светила, мастити професори, как, преди да влизат в залата, застават пред икони на Христос или своите светии, застават смирено и се молят за минутка-две.
Така е в Клиниката по гръдна хирургия на проф. Данаил Петров в София.
И аз, като него, ще поставя пред операционната иконата на св. Богородица, Майката на Спасителя и наша закрилница (нали сме детски лекари?), но нека първо да направя ремонт.
Аз съм отчаян оптимист! Човешката Вяра и Дух са много силни фактори. Не съм фанатично религиозна, а просто вярваща – в Доброто, в онази невидима Сила над нас, в ръцете си. Не е важно дали и как се кръстиш пред иконите. Бог е вътре в теб самия, трябва да Го чувстваш, Той е навсякъде край нас, дори и в полъха на вятъра, в поклащането на клонките, в дъжда, в падането на снега, в песните на птиците. Нямаш ли сетива за Него, какъв Човек, какъв Хирург можеш да бъдеш?
Моите малки пациенти са дечица, те не разбират това; само чувстват болката, плачат или мрънкат; и като им премине и олекне, са най-веселите същества на света. Забелязала съм, че могъщ лечебен стимул е Вярата на самите майки, и я стимулирам.
Веднъж и аз пострадах. Доведоха едно циганче, премазано от кола; д откъсната в рамото ръка, бе изгубило много кръв и изпаднало в травматичен шок. Веднага го въведохме в операционната, но там издъхна. Не можахме да го реанимираме. Като излязох вън, насреща ми – една циганка, ама много занемарена – мръсна, дрипава, отдалече вони. Пита ме за него. “Каква сте му вие?”, питам я. “Леля.”. Още не съм й казала тъжната истина, и подбели очи се срути на пода. Колабира за миг! Хвърлих се да я поема, поне главата си да не удари. А мозайката – току-що измита; подхлъзнах се и коляното ми изпращя… Въпреки ужасната болка, й направих дишане “уста в нос” (няма погнуса – аз съм лекар, а тя ми е спешен случай!) и тя се съвзе. Притекоха се и колегите. Тя се изправи, стана, аз – не. Не могат да ме вдигнат и те, коляното ми за миг се поду. Скъсала съм връзка… После се влачех цели 6 месеца: раздвижване, вадиха ми вода, физиотерапии… Ама не взех нито ден болнични, идвах в клиниката, оперирах всеки ден.
Точно на мене ли трябваше да се случи? И така нелепо: на мен, детската лекарка, която съживява възрастен човек. Вярно, травмата, която получих заради това, не е животозастрашаваща, но просто е обидна. Като се заоблачи или вали, коляното така ме боли…
Давала съм кръв много пъти – като подготовка за тежко болни деца преди операцията, която ще им извърша. Майките им даже не знаят. Чувствам техните деца като мои, нали са ми пациенти?
Обичам си работата. Като забременях, не ползвах и полагащите се 40 дни майчинство. И оперирах, въпреки огромния корем… Беше лятно време, колегите си взели карти за почивка; защо да не давам дежурства – те да не ходят на море ли? В четвъртък бях нощна, в петък пак оперирах, в неделята родих… Беше 29 юли 1984. След 2 месеца пак тръгнах на работа, за учудване на всички. Свекърът и свекървата (и те – лекари) ми носеха бебето в клиниката да го кърмя, преди да вляза в операционната… Това може ли да го направи жена от каквато и да е друга професия? Само в хирургията сме толкова щури…
Детето ми порасна, взе си хляба в ръцете, сега е икономист, Пламен.
Гордея се с моя колектив. Чудесни хирурзи и колеги: доайенът доц. Груйчо Велев, доц. Александър Йонков, Евгени Мошеков (и той скоро ще става доцент), Данаил Митковски, Петко Стоков. Имаме си и баща и син (Петър и Васил Ташеви). Старшата ни сестра Марияна Андонова е майката на клиниката; още като момиче е дошла да работи тук; златен, незаменим помощник.
Съпругът ми, инж. Румен Пеев, винаги ме е подкрепял и разбирал. В това отношение – като майка и съпруга, съм направо Богопомазана. И двамата със сина ми са съпричастни към моята работа, вечер ме разпитват как е преминал денят, познават по имена и диагнози всичките ми пациентчета. С такава опора вкъщи как да не ми е спорно в клиниката?
Ето, последният тежък случай. Момченце с огромен тумор на Уилмс. Ходили и в Англия – никой не иска да го оперира; защо да рискуват? Подложили го на 3 курса химиотерапия, но не го отварят, дори и професорите. Понеже туморът е прораснал като троскот, проникнал е във вътрешните органи, обвил и вена кава. Родителите му не вярваха, че ще се наема да го отстраня.
Вечерта преди операцията дали съм мигнала и няколко минути. Ставах, разхождах се, пих вода, мислено извършвах всеки разрез и шев, пак лягах – не идва и не идва пустият му сън. По едно време си пипам челото: гори, ще ми опари пръстите… Мъжът ми се разстрои: “Как ще оперираш, та утре ще бъдеш парцал…”
Нищо подобно, тръгнах съвсем свежа и радостна, сякаш на празник, на бал – просто усещах, че ще успея. Хирургията е като опиум. Веднъж усетиш ли я в кръвта си, влязла ли ти е в душата, няма излизане. Умираш с всеки изгубен пациент и възкръсваш с всеки спасен. И така ще е, докато можеш да държиш скалпела…
Повиках проф. Васил Анастасов, един превъзходен Човек, Лекар и съдов Хирург, да помага. 3 часа операция, ама наистина много тежка и сложна, колегите от Англия с право са я отказвали – и, ето, втори ден оттогава, детенцето иска да си ходи вкъщи. Майка му всеки път, като ме види, и се впуска да ми целува ръцете…
Спечелих 3-месечна стипендия за специализация в Харвард; после бях и във Филаделфия. И на двете места работят невероятни лекари!
В Харвард ме потресе следният уникален случай. Две момченца, от Иран, сиамски близнаци, 10-месечни, срастнали в гръдната кост; всичко им е отделно, и главите, и вътрешните органи; лесно биха ги разделили, само че… сърцето е едно!! Няма дилема – едното трябва да бъде пожертвано, буквално – убито, за сметка на другото… Кое да прежалят? Ходих и аз да ги видя. Шансовете са за по-едричкото. Само че братчето му, два пъти по-дребно, вадеше своя биберон от устата си и му го пъхаше в неговата устата, хранеше го… И двете близначета си гукаха, усмихваха се; лицата им на сантиметри едно от друго… И сега – трябваше да унищожим едното, за да живее другото! Невероятна трагедия, всички плачехме, уж обръгнали лекари; професорите – и те! Да не дава Господ! Отидоха да питат майката.
Тя каза, по-скоро изкрещя, та щеше да срути клиниката: “Не!!”
Как да посочи кое от рожбичките й да убият?! Коя Майка ще го направи??!!
Не знам развитието на казуса, защото на другия ден си тръгнах.
Нямам сили да пиша на колегите там, да ги питам какво е станало. Защото ще ме заболи и мене, независимо от отговора им.
Във Филаделфия пък проф. Скот Отцек пред очите ми извърши първата в света интраутробна операция на плод в 28-та гестационна седмица със спина бифида. Обяснявам простичко: асистентите му извадиха матката, той обърна нероденото по гръб и, както си е в околоплодната течност, му прибра менингоцелето и гинеколозите пак върнаха матката в таза. Сякаш се намирах на друга планета: невероятна апаратура, извънземно оборудване. Като във фантастичен филм!
Кога ли ще работим така и ние?”
В пловдивската Клиника по детска хирургия всеки ден се извършва поне 1 тежка операция на малки пациенти от цяла България. Операционната е обновена и оборудвана с апаратура, но легловата база се нуждае от ремонт. Трябват само 100 000 лв.
Друг е въпросът с крайно недофинансираните КП в детската хирургия, който непременно трябва да бъде преразгледан от договорните партньори НЗОК и БЛС. Кога ли?…
Автор: Д-р Тотко Найденов