И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Доц. Христо СТОЯНОВ
Той е дългогодишният началник на Хирургическата клиника и катедра към Старозагорския Медицински Факултет.
Срещнахме се в Свиленград, на една хирургическа конференция, организирана от чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и колоритния местен общински хирург и директор на болницата д-р Димитър Ермов. Златната есен прибираше гроздето от лозята, циганското лято ни галеше с лъчите на залязващото слънце. Направи ми силно впечатление, че докато се разхождахме по главната улица, към Христо буквално се втурваха мъже и жени, които разтърсваха ръката му, някои дори го прегръщаха.
Нямаше нужда да ми споменава, че е работил в този толкова мил крайграничен тракийски градец.
Разказвай, колега…
“Така е. Аз съм си роден в близкия Симеоновград, завърших през 1975 г. в Пловдив и тук бях пратен по разпределение. Незабравими 5 години, най-хубавите, най-напрегнатите. Началник ни беше д-р Ганчо Минков, един много опитен, великолепен хирург. С д-р Димитър Ермов (днес изпълнителен директор на болницата) се редувахме през ден да дежурим в хирургията, на денонощно разположение, спяхме на дивана в кабинета. Нямаше Кодекс на труда, задължителна почивка, заплащане на извънреден труд: ти си лекар, хирург, имаш право само да работиш, на ангария… Как сме издържали на напрежението и безпаричието?! Няма да забравя едно поредно дежурство; толкова много работа имахме (в Свиленград често ни караха катастрофирали хора), че с операционната сестра не можахме и да вечеряме; коленете ми се подгъваха от умората. По едно време, ето го че се домъкнал зад гърба ни председателят на Отдел “Народно здраве” от Окръжния народен съвет – Хасково; да ни проверявал – посред нощите!!… Отдалеч лъхаше на алкохол, клатушкаше се. Че като видя в кабинета недокоснатите ни чинии (с някаква рядка грахова яхния), че като ни се разкрещя: как така смеем да подяждаме пациентите на социалистическата болница… И на другия ден главният лекар ни наказа с някакво “мъмрене”, дали не беше и “строго”… Толкова бях потресен от тази гавра с професията и личността ми, че после 3 дни не сложих залък в устата си, защото ми се гадеше от унижението.
Дали бях лекар на 1 месец, и ме повикаха посреднощ по спешност в с. Капитан Андреево. Що да видя: в една сумрачна схлупена стая, едва осветявана от мъждукаща неизбърсвана с години лампа, лежеше и се давеше някаква огромна баба, сигурно беше над 130 кгр, с пристъп на кардиална астма. Много добре знам какво да й инжектирам: фурантрил венозно и строфантин с глюкоза венозно. Да, но като не мога да й намеря вените сред това желе от надиплена кожа и мазнини? Час ли, колко се мъчих, докато й отпрепарирам някаква тъничка вена и влях лекарството. Никога по-късно не съм толкова плуввал в пот, дори и при най-тежките си операции, както тогава, при този кардиологичен случай.
Друг много, много тежък случай: детенцето на най-добрия ми приятел, на 15-16 месеца. Получило някаква ангина, но протрахираше. Една нощ, точно на празника 1 май, ми го доведоха в поликлиниката: в гърч; от два дни не е уринирало, с висока температура. Вика, пищи, не дава да му пипнат коремчето. Остър хирургичен корем? Хайде – в Хасково, при д-р Никола Гелов. Отворихме го. Тотален гноен перитонит, получен по тонзиларен път… Той му сложи лапаростома; тогава за него нямаше никакви тайни, всички нововъведения ги прилагаше в Хасково може би и преди софиянци. Повече от седмица аз останах край легълцето на това детенце, през ден му промивахме червата; понякога ми се струваше, че ще го изтървем; накрая го изписахме! Днес е огромен мъж, 33-годишен, покани ме и на сватбата си и ме постави на най-челното място, до кума. Ето, това е Хирургията!!
Те са стотици, стотици напрегнати случаи. И за едно момиче си спомням, красиво циганче, дали имаше и 15. Оперирали го 2 пъти от перитонит в една глуха болница, няма да споменавам града, но така и не открили причината: перфорация в ретроперитонеалната част на дванадесетопръстника. Защо ли не са огледали по-добре, откъде да знам? И като се беше отворил един страшен ретроперитонеален флегмон, как да го евакуираш?! Лапаростома, 5-6 реоперации една след друга, вливания, безсънни нощи – но накрая го спасихме! Нищо-нищичко не ми е дало, нито стотинчица, но всяка година идва поне веднъж в болницата да ми донесе едно цветенце и да ми каже с тъничко гласче пред хората ми: “Докторе, благодаря”… А аз го вземам и го мириша, забол лице в него, за да не ми видят сълзите.
Ето, това ми е ползата от Хирургията, това ми е богатството: едно цветенце и едно задавено “Благодаря”… Хора с други професии ще ни разберат ли?!
После започнах работа при същия този д-р Никола Гелов, в Хасково. Изключително опитен хирург и педагог, ще съм му благодарен цял живот! Така, както на първия човек, който – още във втори курс – ме въведе в операционната: проф. Юрий Тошев. Господи, какъв финес и чар, какво благородство излъчваше дребничката му снага, усмивката, всяка негова фибра, дори и костюма, ризата и вратовръзката му. Само той и проф. Пею Мишев ни допускаха нас, кръжочниците, в залата не само да гледаме, но и да им асистираме. С Юрий Тошев много пъти сме играли шах, а когато нямаше работа, ни свиреше на цигулката си. Какви му бяхме ние – едни млади възторжени студенти, та си губеше времето с нас, вместо да си отиде вкъщи да си отпочине? ДЕЦА му бяхме, ето какво!!
През 1984 г. спечелих конкурс за асистент в Катедрата по обща и оперативна хирургия на ВМИ – Стара Загора, където работя и до момента, вече близо 61-годишен, като ръководител на Клиниката. Проф. Иван Зънзов идваше от Пловдив да чете лекции на студентите. По-късно ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести стана доц. (по-късно – професор) Александър Атанасов (той обучи всички ни на ендокринна хирургия – на щитовидната жлеза). Доценти, освен мен, станаха Таньо Кавръков (зав. Клиниката по съдова хирургия), предшественикът му Андрея Андреев; Красимира Калинова (заедно с д-р Клавена Палийска те са чудесни детски хирурзи!); в период на хабилитация е д-р Александър Юлиянов. След пенсионирането на проф. Г. Димитров (ръководител на Втора хирургична клиника), приемник му стана доц. Николай Недков, но и той се пенсионира и се прибра в своя си Ямбол; настоящ ръководител сега е доц. Попхаритов. Първият шеф на Клиниката по гръдна хирургия е проф. Вяра Левчева (уви, днес покойница, сестра на поета Любомир Левчев); приемник й е доц. Обретенов. При нас работят и неколцина млади лекари, добри момчета са, но интересът към хирургията силно е намалял – и как иначе, като началната заплата на младши ординатор е 340 лв?!… Аз, като започнах работа, и се разписах срещу 118 лв, съвсем случайно научих, че главната сестра получавала 240, т. е. двойно повече. И – за ирония – подадох молба да заема нейното място. Но властниците от шега разбират ли: викаха ме в ОК на БКП да ми набиват обръчите…
Работя предимно в областта на гастроинтестиналната хирургия – стомашно-чревна, панкреатична, колоректална, на хранопровода (макар че тя вече отива към гръдна), жлъчно-чернодробна. Специализирал съм във всички наши клиники, както и в Атина, Виена, Брага, Бърно, Москва, Санкт Петербург. Специалист съм не само по хирургия и онкология, но и по здравен мениджмънт. За съжаление, половината от нашите пациенти са онкологични; а те са много по-тежки, защото са увредени, нерядко имат и метастази…
Само че не виждам след 5, най-много 10 години кой ще оперира българите, кой ще им дава упойки и кой ще се грижи за тях?…
Защото го няма, няма някогашното ни дръзновение.
Убиха го безпаричието и пренебрежителното отношение на обществото към собствените му лекари – тези, които прогонват болката и му спасяват живота, често пъти с риск за собственото си здраве.
Автор: Д-р Тотко Найденов