ХИРУРЗИТЕ НА МВР
Хирургията в Болницата на МВР е създадена от проф. Агоп Матеос ЧАКЪРОВ (1952). Тук работят и бъдещите професори Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов (анестезиология); най-дългогодишен началник на Клиниката е доц. Генчо КОНДАРЕВ – изключително скромен, почтен и високоуважаван от колегите си блестящ оператор.
Проф. Гено КИРОВ
Проф. д-р Гено КИРОВ е директор на Клиничната болница на МВР и председател на Съсловния Съюз на българските хирурзи. Познаваме се от 40 години – той беше състезател по джудо (а аз – по лека атлетика) в спортния клуб на ВМИ и “Академик” – Пловдив. Всяка зима ходехме на зимен лагер в Почивната станция на “Цигов чарк” над Батак – бягахме кросове в снега, играехме футбол, вдигахме пудовки. Той стигна и до разширения национален отбор.
Наглед малко смръщен, Гено е добър и изключително сърдечен човек, готов винаги и всекиму да помогне, при това – напълно безвъзмездно. Колекционер на хладно оръжие (притежава десетки саби, ножове и ножчета), на икони (специален кът в кабинета му – над 50 са) и… на приятели. Нарича най-близките от тях “бастуни”; обяснява: “Защото добрият приятел е като бастун – винаги можеш да се опреш на него…” А защо в кабинета му има толкова ножове и икони, както и няколко библии? Отговаря веднага: “Защото хайдутите са се клели във вярност към народа си пред нож, поставен върху евангелие или икона.”
Свидетел съм на един тежък период от живота на Гено, когато – само 45-годишен! – напусна Военно-медицинската академия. Безработен!! Да те превърнат – толкова млад! – в разцвета на силите ти, в пенсионер, в “бивш” – това би убило и най-твърдия човек. Защото има ли бивш лекар, още по-малко – хирург?! И то – любимият ученик на генерал чл.-кор. проф. Николай Василев.
Какво помни от това време, така непоносимо за всеки обичащ работата си и хората човек?
“Беше наистина ужасно. Камък да стиснех – вода щеше да пусне, а не можех да хвана скалпела: никъде нямаше подходяща работа за мен. Да инцизирам фурункули в някоя квартална поликлиника ли – аз, дето само сърце не съм оперирал?! Съвсем бях закъсал и с парите… Две Коледи подред един дядо, чиято снаха бях оперирал, ми носеше вкъщи по една дебела пуйка – уж като коледен подарък, но аз знаех, че иска да ме подпомогне. И ми беше жилава, когато я дъвчех… Намирах я като подаяние. Хирургът е горд човек – но дядото пък щеше да ми се обиди до смърт, ако му я върнех.”
Питам го за учителите му. Започва да ги изброява – наглед обикновени пловдивски хирурзи – доц. Ангел Ангелов, д-р Александър Александров, д-р Гаро Томасян; от всеки е “купил” по нещо: техника, отношение към пациентите, диференциално-диагностично мислене. Разбира се, по време на следването си е кръжочник, почти не излиза от клиниките (“Ако искаш да станеш хирург, трябва едва ли не да спиш в операционната!”). Прави първата си апендектомия абсолютно незаконно, защото е само стажант, без лекарски права. (“Беше на Световния ден на здравето, 7 април 1975 г., във Втора градска болница, д-р Пано Шопов ми асистира. Имаше ми пълно доверие, защото цели 4 месеца аз пък му асистирах всеки ден и беше наясно какво мога. Помня и пациента – колега, студент-първокурсник, македонче, Антон Кичеец; станахме приятели, после се черпехме взаимно бозичка и баничка в лавките на института; за толкова ни стигаха жълтите стотинки…”)
14 години е шеф на екип на “Бърза помощ” при ВМА. (“Много катастрофи, простреляни. Там си изработих правилото: “Никога не бързай!”. Защото с 2-3 минути нищо няма да решиш, но в бързината можеш да навредиш и на болния, и на себе си – дори и просто да се порежеш.”)
Във ВМА Гено Киров работи с професорите Атанас Атанасов, Никола Цанков и Венцислав Отчев, с доцентите Надко Величков и Пепи Казанджиев. Всички обаче знаем, че най-любимият му учител е незабравимият ген. чл.-кор. проф. Николай Василев, дългогодишен главен хирург на армията.
“Той беше от друг свят – неприсъщо за хирурзите фин, чувствителен, романтичен. След тежък работен ден, току-що свалили кървавите си ръкавици и размили се, още потни от напрежението, ни събираше в кабинета си и… ни свиреше на цигулка. Не разбирах какво точно (той после ни обявяваше: Моцарт, Брамс, Сарасате), но всички се отпускахме и умората се стопяваше.
Хиляди пъти съм му асистирал – безброй стомашно-чревни и тиреоидни операции. Работеше, както казваме ние – анатомично; еднократно да се реже и отпрепарира, без да минава скалпелът повторно там, където вече е рязал, тъканите да се пипат нежно, без да се травмират. Като се разболя (беше наясно, че е рак), ми каза така простичко, без хленч: “Болен съм, ще ми бъдеш ли лекуващият лекар?”, че сърцето ми се сви. Скоро след това си угасна – тихо, всеопрощаващо, като свят човек. Жалко, че живя толкова малко.
Всяка операция е уникална сама за себе си, защото повечето хора си имат своите анатомични варианти и трябва да скроиш нещата така, че да запазиш физиологичните функции на органите и комфортът след това. Сегашният министър проф. Гайдарски също ми е учител – идвал е винаги, когато го поканя, безотказно, без да ми поиска и стотинка хонорар. Оперирали сме по 7-8 часа, най-сложни случаи: на черен дроб, на панкреас. Великолепен хирург от европейска величина!”
Свикнал е с пренапрежението и не то го плаши – а “непочтените хора, злобата и завистта”. Вече е изоставил джудото, но 2-3 пъти седмично ходи да плува по един час (“Водата отмива всички вредни духовни облъчвания и натрупвания!”)
За една от най-отличителните черти на хирурга смята Честолюбието. “Няма ли го – значи е чиновник, безличие, от което не можеш да очакваш впечатляващи успехи. Хирургът трябва винаги да е лаком за работа, за операции; той не се интересува от почивки и отплата, а от дейност и признание. Трябва да се грижи за своите пациенти до изписването – и превръзките им да сменя, и конците им да вади сам, а не да праща стажанти. Често пъти съм си отлагал и отпуската, защото предстои да изпиша болен, комуто съм извършвал тежка операция.
Тази професия е малко митологична. Това проличава от пиетета и свещенодействието, с който младите колеги влизат в операционните на прочутите клиники – като в Храм, и попиват всяко движение на легендарните хирурзи. Те са щастливи, че дишат един въздух с тях и им подражават във всичко. Не е ли вълнуващо?!
Аз съм вярващ човек, без да съм дълбоко религиозен. Смятам, че всеки от нас си има Съдба, всичко е предопределено, има Отгоре една Сила, която ни направлява и влияе на психиката ни. Ако Природата ти е дала нещо, развивай го – за да бъдеш полезен и на себе си, и на хората.”
Допълва: “Няколко пъти вече ми се е случвало: отваряме корема, виждаме абсолютно иноперабилен рак, няма смисъл да продължаваме и затваряме, без да сме отстранили нищо. И след 5-6 години – ето го същият пациент: здрав, прав!… Откъде е дошло изцелението, как се е стопил този огромен, метастазирал, проникнал навсякъде по тялото му тумор – кой и как да ти обясни?!!
Разпитвал съм болни, които сме връщали от клинична смърт. И понякога научавам странни и необясними неща.
Един разказва, че бил като в кувьоз, и се е промъкнал, издигнал се над него и оттам наблюдавал нашето суетене над тялото, слушал разговорите ни, запомнил разположението ни. И – вярно, така е, както ни го разказва…
Какво е това? Душата му ли?”
Друг случай на проф. Киров – жена с илеус. Изпада в клинична смърт на масата. Спешно я реанимират, прави й непряк сърдечен масаж – успява да я извади от Тъмното! Какво ти “тъмно”: при изписването споделя, че тогава била на едно много хубаво място, в някакъв ослепително светъл тунел, чувствала необикновена лекота и спокойствие, срещала много познати хора – умрели или живи и с огромно неудоволствие и нежелание се върнала.
После заговорва за другата важна страна на хирургията: непрекъснатото обучение. Техниките и апаратурата в нея непрекъснато изникват и се обновяват, и хирурзите ни задължително трябва да са в крак с тях, иначе непростимо изостават (а нали влизаме в Европа?). Но как да си платят таксите за участие в международните срещи и конгреси?…
Проф. Гено Киров е специализирал в Германия, Швейцария, Норвегия, Англия (в “Кингс колидж хоспитъл” в Лондон не само работи 6 месеца, но е и избран за почетен лектор.) Обича болните хора – не случайно преди 5 години отваря ръководената от него МВР-болница за народа – веднъж седмично всички специалисти в нея преглеждат безплатно и без талони, само с предварително записване. Произнася се в своя си стил цветисто за най-дългогодишния главен хирург на МВР доц. Генчо КОНДАРЕВ: “Няма умора; мъкне работата като бизон; не отказва и консултация, съвет и асистенция на никой колега.” Вярно е, защото Генчо така и не можа да ми отдели време за разговор – все някой пациент или млад колега го теглеше към залата…
Хирурзите на болницата на МВР имат стари традиции. Освен вече споменатите професори Агоп Чакъров, Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов, тук работят и други известни хирурзи, като Б. Пенков (ръководил отделението след проф. Чакъров), следващият му ръководител доц. Бойко Мошев (чудесен хирург; той продължава активно и неуморно да работи и до днес!), доц. Т. Ангелов, А. Петров, З. Ботев, П. Петров, А. Андреев, Н. Спасов, Б. Божков, Б. Янчев, Георги Марков, Илия Лозев, както и три не само чаровни, но и сръчни жени – Илиана Хлебарова, Нина Александрова, Яна Хаджиева. Синът на Генчо – д-р Минчо Кондарев, който работи при него, има специалност по хирургия и онкология.
Когато проф. Гено Киров ме изпраща, забелязвам и надписа над бюрото му:
“Ще упражнявам моето изкуство с чистота и чест!”
Чак по-късно се сещам, че това е откъс от Хипократовата клетва. Толкова много български хирурзи изпълняват този постулат, без да са го чули или написали като девиз – просто интуитивно, по призвание.
Оперирал е сина си. (“Трепнах само при първия разрез. После извърших и довърших всичко, както на всеки друг Пациент. Защото – нали и ти сам казваш? – всеки Пациент е като Син за Лекаря!”)
Неслучайно на този Хирург навремето поверих да оперира и едно от моите момчета. Благодаря му от все сърце!
Автор: Д-р Тотко Найденов