ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Георги (Джо) ЗЛАТАРСКИ

Проф. Георги (Джо, както го знаят и наричат всички колеги) ЗЛАТАРСКИ е известен на всички хирурзи в България. Дългогодишен хирург: от първия си работен ден – в Белоградчик, после – в “Пирогов”, на който известно време е и директор. Създател и организатор на научните конференции “Дни на спешната хирургия”.

Търся го в IV МБАЛ – София, където е консултант, но разбирам, че е напуснал. Намирам обаче зав. хирургичното отделение – д-р Енчо СИМЕОНОВ, стар приятел от студентските години.

В кабинета си е, пушат цигари (не можах да го отуча!) с д-р Панчо Панчев: след малко ще влизат в операционната. Чакат ги, един след друг, два тежки случая – с рак; мъжът – на дебелото черво, жената – на жлъчните пътища. Понякога не излизат по 11 часа навън. Само се размиват след първата операция, слагат нови ръкавици и отиват на другата маса. И днес ще е така. Как издържат?

“Навик ни е, трябва да издържаме на всичко. Просто професия… Неприятна е не работата, а формализмът. Загуби се човещината, гледа се само бумащината.”, отговаря д-р Симеонов.

Звъни телефонът. Енчо обяснява на невидимия събеседник: “Благодаря ви, но не ни дължите нищо. Знаете, че беше безнадеждно… Съжалявам, че не можехме да му помогнем. Бог да го прости!”

Затваря, тъжен е: “Вдовицата на един наш болен. Наистина беше неспасяем случай. Онзи ден го погреба. И сега пита колко ни дължи… Иска да ни се отблагодари за грижите, които сме положили, за да го измъкнем. Има и такива хора, макар и все по-рядко. А някои буквално бягат след сполучлива операция, смятат, че ние чакаме да ни почерпят или ще им поискаме нещо. През прозореца са готови да се хвърлят, ама да не минат през кабинетите и да кажат едно човешко: “Благодаря ти, докторе!”.

Не се сърдя на никого. Обичам си работата, наслаждавам й се: да прогонваш смъртта, да връщаш Живота… Не е ли велико?”

Разпалва се: “Не му искам нито парите, нито бонбоните или уискито (всичко си имам). Само да го видя, да му се порадвам, задето съм го спасил и го изписвам жив и здрав, след тежката операция, която съм му извършил и тя ме е смазала от умора и напрежение, и ми е отнела част от моето собствено здраве, за да върна неговото. Но кой да разбере хирурга?…”

Минута преди да тръгне с Панчев към операционната, на вратата го присреща оръфан полусляп човек, воден за ръка от жена си. Неотдавна д-р Енчо Сиомеонов го е оперирал за рак на ректума. Сега е добре. Насрочва му контролен преглед следващата седмица. “А бележка от джипито?” – плахо пита женицата. “Никакви бележки не ми трябват, за да преглеждам хората!” – прекъсва я Лекарят. Тя започва да бърка в пазарската си торба. “Моля те, недей, нищо не искам!” – виква й той.

Скача от стола.

Размазва недопушената си цигара в пепелника.

И тръгва към поредната тежка операция.

2 месеца по-късно, в събота сутрин, след пренапрегната оперативна седмица, умря за секунди от масивен инфаркт…

Така и не създаде семейство.

Сбогом, Енчо!

ОТИДЕ СИ И ДЖО ЗЛАТАРСКИ

Когато пишех “Книга за българските хирурзи”, проф. Георги ЗЛАТАРСКИ, когото всички наричахме ласкаво и с любов “Джо”, се съгласи да бъде неин консултант. Прие ме вкъщи. Колко мъдрост, благородство и старо злато имаше в думите му!

Почтен и забавен, често цитираше своите учители и колеги, като никога не си присвояваше чужди мисли, а посочваше автора им. Любима му бе сентенцията на неговия учител проф. Алберт ЛУКАНОВ: “Медицината се дели на две области: хирургия и всичко останало (ах, това вечно, но подплатено с дела основателно самочувствие на хирурзите!, бел. Т. Н.), а хирургията също се дели на две – спешна и всичко останало.”

Проф. Златарски добави: “Необходим е дългогодишен опит, придобит от всички часове на денонощието, необходими са познаването на книгите от хирургичната класика, преки контакти и наблюдение на големите колеги в операционната зала, болничните зали и аудиторията, за да се убедим в истинността на това наблюдение. Спешната хирургия трябва да владее съзнанието и всички възможности на истинския хирург. Цената не е в безсънните нощи и постоянната готовност, а в способността за бърза концентрация, ориентация и самостоятелна адекватна активност. В условията на спешност хирургът трябва максимално бързо да взема решения и да може сам да се справя с всичко.

“Спешната помощ е мъка и достойнство, тя обединява истинските лекари”, е казал Мерл д,Обинье. Колко ясно, точно и… задължаващо!

Спешната хирургия не е само операцията. Нещо повече, не всичко в спешната хирургия изисква оперативно лечение в момента. Налага се активно наблюдение с цел проследяване развитието на клиничната картина (към подобрение или към влошаване); а ако е към влошаване – дали е настъпил моментът за операция. Обаче никакви лабораторни и образни изследвания, никакви компютри не могат да заменят снемането на анамнезата (разпитването), огледа, палпацията, перкусията и аускултацията – тези исконни пропедевтични методи за диагностика, извършвани през определен интервал. Клиницистът-хирург сам ще може да долови настъпващите промени, които да го насочат към “пушка при нозе” или “пушка в ръце” (друг любим израз на проф. Луканов).

Три са основните големи заболявания, които обхващат разнообразната палитра на спешната хирургия: перитонитът, илеусът и съчетаната травма. “В хирургията се умира или от гной или от кръвозагуба”, казваше проф. Луканов. Перитонитът е водещата патология в спешната хирургия (по начало той е едно от най-тежките заболявания); затова и ще си позволя да допълня моя учител-професор: спешната хирургия също се дели на две – на перитонит и всичко останало. Той подчертаваше още, че в спешността има “йерархия” – първо трябва да се оперира най-тежкото, при това – по най-радикалния начин.

Основното правило при пострадали с тежка съчетана травма е спазването на известен ред при болните:

Абсолютен приоритет имат пациентите с дихателни и сърдечно-съдови нарушения, с тежки външни и вътрешни хеморагии;

След тях се обръща внимание на пострадалите с коремни наранявания и вътрекоремни хеморагии, шок, черепно-мозъчни и гръбначно-мозъчни наранявания;

Следват болните с водеща увреда на периферни съдове, ръце и крака и др.

При илеуса патологичните процеси рядко съответстват на клиничната картина. Аускултацията на чревната перисталтика при него е толкова важна, колкото аускултацията на сърцето – за кардиолога. При тънкочревния илеус клиничната картина е по-драматична, а при дебелочревния – по-тежка. Страшното явление при това страдание са не перитонитът или механичната пречка, а раздутите, с нарушена перисталтика чревни гънки.

Никога не се радвам на налични газове и фекалии през първия следоперативен ден.

Всяка операция в спешната хирургия трябва да бъде радикална, а не палиативна.

Колкото по-ненужна е операцията, толкова по-тежък е следоперативният период; той е толкова по-гладък, колкото операцията е по-радикална.

В спешната хирургия е много по-лесно да се оперира, отколкото – да се изчаква. Няма тежко състояние, има неподготвени болни.”

Това чух от проф. Георги Златарски.

За себе си категорично отказа да говори – нещо непривично за хирурзите. Жалко, защото през над 40-те си години работа той несъмнено е имал десетки драматични спешни или планови оперативни случаи, които биха били интересни за читателя и поучителни за колегите. Не се обиждам, не настоявам повече.

Какво пък – и без излишни приказки всички колеги знаят, че той бе един от най-блестящите хирурзи, които България някога е имала, мъдър и успешен учител на безкрайно много ученици и последователи.

Милият Джо, той бе толкова тих и скромен, един от последните мохикани на чистата безкористна Любов към Пациента – едно все по-рядко срещано достойнство, вече изчезващо под смазващия напор на проклетите клинични пътеки, регулативни стандарти и безброй административни задължения. Няма хирург, който да не обичаше този човек.

Почина през миналия месец на 79. Изпратиха го над 700 души, почти всичките – хирурзи. За пръв път виждах толкова много корави мъже да коленичат пред тленните останки и безутешно да плачат. Хората, които тези достойни наши сънародници са спасявали, сигурно вкупом са стотици хиляди. Дори и само това би трябвало да пришпори репортерите.

Никоя българска медия не реагира. Отсъстваха и т. нар. “държавни мъже”. Ако погребваха някоя мутра, олигарх или наркобос, нямаше да можем да се разминем от камери и фотоапарати. Щяха да снемат в едър план другите мутри, изнасящи ковчега, мутресите им, колите им, златните вериги по вратовете им; вестниците щяха да им посветят цели страници, телевизиите – дълги репортажи. Емблемата на българската спешна хирургия явно не представляваше никакъв интерес за всички тях.

О, бездуховно българско общество, ти така и не разбра колко много, колко безнадеждно си осиротяло.

————————————————

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Доц. Бойко КОРУКОВ

Макар че (все още) не е професор, си позволявам да поместя есето за този достоен млад мъж непосредствено след публикацията за учителя му чл.-кор. проф. Дамянов, защото работят в една и съща клиника.

Бойко Коруков е родом от гр. Гоце Делчев. Питам го за произхода на странната му фамилия. Бащата на Бойко е от Одринско, майката – от Егейска Македония; бежанци. Прадядовците му са свещеници. Единият от тях, непокорен и буен, бил осъден на смърт от турците, които толкова се боели от него, та избрали най-мъчителното умъртвяване – не чрез обесване, а чрез посичане с ятаган… Като отсекли главата му на дръвника, тя заподскачала – кървава, сърдита и озъбена, към тях, и те ужасени се разбягали, пищейки: “Корук!!” (дебела глава…). Та – оттам и фамилията на това борческо македонско семейство…

Като студент Бойко е искал да стане кардиолог, запленен от увлекателните лекции на сладкодумния акад. Илия Томов. По-късно, като млад селски лекар на с. Склаве, Благоевградско (между Мелник и Сандански) стриктно изпълнява наученото от него за лечението на сърдечно-съдовата недостатъчност (дигиталис, фурантрил, панангин); възторгнат от успеха си, му изпраща благодарствена картичка и му го описва. Само година по-късно съвсем случайно му се открива възможност да се включи в малката група български военни хирурзи (доцентите Неделчо Гергелчев и Цветан Панов), заминаващи за Манагуа, столицата на Никарагуа. (Бойко перфектно говори испански, защото е завършил гимназия в Хавана.) Само 1 година (1980-81), но пък колко разтърсваща: живот в бункери на Сомоса; непрекъснати спешни операции, най-вече на огнестрелни рани; денонощни стрелби, дори и в болницата; край него падат и убити колеги… Първоначално не може да прави нищо друго, освен да асистира, после започва да се справя и самостоятелно.

Върнал се в България, започва да работи като участъков терапевт в Благоевград. Но хирургията вече е влязла завинаги в кръвта му. Случайно попада на вестникарско съобщение за конкурс за ординатори в “Пирогов”, в Катедрата по спешна хирургия. Явява се на изпит при самия проф. Андрей Стойчев – и го спечелва!

Какво му остава от работата в тази емблематична за цяла България велика болница?

Уроците и опитът на невероятните личности и учители: ученика на Генерала проф. Андрей Стойчев, поливалентен оператор и водещ спешен гръден хирург на страната ни (често води асистентите си на вечеря и не им позволява да плащат;скоро получава тежък инсулт и цели 20 години, до Края, се топи в леглото си); изящния шеф на Първа хирургия д-р Николай Бобев (който често цитира мисълта на знаменития френски хирург Анри Мондор: “Мястото на хирурга е в операционната!”); любознателния д-р Емил Стайковски (продължава да чете и след пенсионирането си!). Силно впечатление му прави и неуморимият д-р Методи Марков, който извършва първата в България лапароскопия (1979) и го научава на лапароскопска диагноза. Уви, само 6 дни преди да се пенсионира, д-р Марков почива от масивен инфаркт сред близките си (докато на глас е мечтал как ще си почива следващата седмица сред ягодите на вилата си…).

След няколко години идва в ИСУЛ, при един от най-уважаваните български хирурзи – проф. Дамян Дамянов. И се потопява в Голямата Хирургия.

Специализирал е в почти всичките й области: спешна, ендокринна, дебелочревна, сърдечно-съдова, жлъчно-чернодробна, гръдна, коремна, онкологична. Дисертацията му е на тема “Диференциран хирургически подход в лечението на разпространения гноен перитонит”. В нея съобщава за опита си с отворения корем с лапаростома, която осъществява с българско антисептично платно (сбъдва се и в нашата страна мечтата на хирурга за коремен “цип”!).

Бойко обаче твърди, че най-голямата тревога в хирургията не е перитонитът, а кръвоизливът от стомашно-чревния тракт, който нерядко води до фатална кръвозагуба. И до днес го гнети споменът за младежа, когото водят късно в клиниката и докато го свалят в операционната, изпада в хеморагичен шок и загива… Как да съобщи на майка му, която на другия ден пристига от чужбина и очаква да види сина си успешно опериран, защото лекарите там са й обяснили, че неговият случай е сравнително лек и не би трябвало да застраши живота му?! Това е най-тежкият спомен от досегашната му работа.

Областта, в която се задълбочава, е не само спешната хирургия, но и стомашният рак. Безпокои го ниската преживяемост у нас от него; защото в Япония тя е 90%! Но там редовно извършват профилактични прегледи на хората…

Доц. Бойко Коруков определя спешната хирургия като “Балансиране на ръба на смъртта; отговорност и удовлетворение”, а проф. Алберт Луканов – като нейната икона. Иначе е “твърд атеист”… Споделя мнението на шефа си проф. Дамянов: не се уповава на някакъв Бог или Висша Сила, а на опита, решителността, умението и, непременно – на екипа си.

Всеки е прав за себе си. Важното е да има успехи. А щом спасява хората – значи работи отлично.

Аз пък се моля на милостивия всемогъщи Бог да помага на всички добри Хирурзи, независимо дали вярват в Него.

И той го прави – защото явно ги обича, след като е благословил Ръцете им.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ

Репортерското си посещение при проф. Дамян ДАМЯНОВ, председател на Българското хирургично дружество, на Съюза на учените в България и на Национален Алианс “Живот за България”, започвам със сутрешния рапорт в Клиниката по коремна хирургия (УМБАЛ “Царица Йоанна”), на която той е ръководител и й даде най-подходящото име – на генерал проф. Коста Стоянов. Предварително го изчаквам пред входа на болницата. Насочва се към асансьора, а аз му се надсмивам: “Пеша е по-здравословно.” Съгласява се и започва да изкачва стъпалата до третия етаж с мен, споделяйки пътьом, че му предстоят 4 тежки операции, а на мен тутакси ми става съвестно, задето го натоварвам допълнително.

Априлски понеделник, 2006 г. 20-тина хирурзи, предимно млади, някои от които – специализанти, слушат рапорта на нощния дежурен колега. Няма приети по спешност. Докладва за състоянието на оперирани предния ден с жлъчни проблеми. Накрая съобщава името на 83-годишен лекар – завчера е бил успешно опериран по повод банална херния. Операцията преминала успешно, без всякакви усложнения. Следобед се раздвижил, вечерял. Съобщили на сина му, също колега, да дойде да си го вземе в понеделник. Наистина, ще си го вземе. Само че – в ковчег…Човекът се споминал скоропостижно, за броени минути – вероятно поради белодробна тромбемболия (аутопсията ще покаже). Никой не казва “Бог да го прости!”, нито споделя съжаление, задето сполучливата операция е отишла нахалос. Двама специализанти край мене разговарят за снощния мач, възмущават се от невероятния пропуск на един играч пред вратата; мисля, че дори не чуха за починалия пациент-лекар.

Разбирам ги – отдавна са претръпнали. Точно това е част от поведението, което, дори и със слаб укор, определяме като професионална деформация. Навремето, когато бях млад ординатор в Кардиологичното отделение на Окръжна болница – Ямбол, почти умирах с моя издъхващ болен, какъвто и да е той – големец, овчар, файтонджия, преживявах тежко и трагично всяка загуба на пациента си, независимо от възрастта му. “С всеки човек умира една вселена”, е казал Хайне. После се примирих и аз: нали никой не е вечен, нали смъртта е необходима за запазването и продължаването на Живота? Е, да ридаят ли сега тези хирурзи? С какво би помогнало това на отишлия си от Белия Свят възрастен колега или на който и да е техен пациент? Моят баща, старият Лекар, също ме съветваше навремето да не се вживявам със загубата на мой пациент – първо, защото няма никакъв смисъл, второ – лекарят не бива да изхабява самия себе си и трябва да се съхрани, защото Смъртта е неизбежна част от неговото всекидневие.

На мен обаче ми е невъзможно да не се трогвам от чиято и да е кончина, дори на съвсем непознат – защото това е Човек и неговата участ чака всеки от нас в един знаен само Богу Ден. Отронвам кратка примирена въздишка на ум: “Сбогом, колега! Дали и ние ще стигнем годините ти? Помагай, Господи, на нас, живите!” – и тръгвам, с престилка и маска пред устата, на визитация с проф. Дамянов.

Почти всички легла в Клиниката са заети. На две от тях лежат цигани с видима чернодробна цироза – подути кореми с разширени съдове около пъпа, пепеляви лица със ситните бръчки на пушача. Единият е явно почти на небето – не реагира на повикване, хърка шумно и се дави. Чакат последното му Издихание. Другият гледа безизразно – вероятно и за него няма надежда. Иноперабилен е, ще го изписват.

В следващата стая лежи “млада баба” – 63-годишна жена. Диагнозата й е банална – холелитиаза. Професорът сяда на леглото й и без заобикалки, простичко, й обяснява: “Този препълнен с камъни жлъчен мехур трябва да се премахне. Колкото по-рано – толкова по-добре. Препоръчвам Ви го по лапароскопския начин. Ако не го махнем сега, когато мехурът е относително спокоен, след няколко месеца ще се наложи да Ви оперираме по спешност, със съответните рискове…”

Жената обещава да си помисли. Вярвам, че няма да я чакаме дълго…

Отиваме при пациентка, на които предстои операция. Напрегната е. Има за какво – 60-годишна, с цироза, вследствие хепатит В и С. Професорът ще отстрани жлъчката й лапароскопски. Веднага след това операционната зала ще се дезинфектира и няма да се ползва 2 дни.

Оттам отиваме в централната реанимация. В нея лежат болни с дихателни и кардиологични проблеми. Професорът обхожда всички легла, дава указанията си и тръгва, без да бърза, към операционната зала, за да се подготви. (А на мен така ми се пие кафе…)

Проф. Дамянов извършва по 3 (понякога по 4, дори 5) операции почти ежедневно; владее всички възможни хирургически техники; прави и десетки консултативни и диагностични прегледи. До вечерта му предстоят други задачи: делови срещи в Съюза на учените в България; писане, редактиране и преглед на статии за новото сп. “Висцерална хирургия”, което оглавява; подготовка за предстоящия национален конгрес на хирурзите и други международни научни срещи; участие в тържество. Оттам ще отиде да види поне едно от внучетата си. Надява се, че към 21 ч. най-после ще седне да вечеря и да се поотпусне за 20-тина минути пред телевизора, защото следи новините от обществения и политическия живот. Това е работният му режим почти всеки ден.

Операционният сектор на УМБАЛ “Царица Йоанна” се намира в приземния етаж и има 6 зали. Преди да се измие за предстоящата операция, проф. Дамянов сяда да пие чай. Учудвам се и му споменавам за въздържанието на проф. Гайдарски от кафе преди операция, за да не му се доходи след това до писоара… “На мен пък всички течности ми излизат чрез потта”, разсмива се той. Спомня си за своя предшественик проф. д-р Димитър (Митьо) МАРИНОВ, една легендарна личност за българската хирургия, дълбоко уважаван от цялата гилдия негов учител. Той оперира неуморно и винаги успешно. Когато не е в залата, цигарата не слиза от устата му; по време на операция често я прекъсва, за да излезе навън и да попуши. (Унищожава по 3 кутии дневно!…) Но веднъж от един пациент цръква струйчица кръв; капчица му попада в окото. Не след дълго професорът вдига висока температура, рухва, бълнува в треска. 20 дни не могат да поставят точната му диагноза. Единствено акад. Алекси Пухлев се усъмнява за коремен тиф – болест, недиагностицирана от войните. Оказава се, че онзи пациент е носел заразата в кръвта си десетки години…

След излекуването си проф. Маринов спира да пуши.

Влизаме в операционната. Жената с цирозата и холелитиазата е интубирана, упоена. На голям монитор над главата й се вижда съвършено ясно всичко, което вършат лапароскопските инструменти чрез ръцете на проф. Дамянов. Белите гънки на червата, пробитият възпален жлъчен мехур, от който изтича гъстата тъмнозелена жлъчка. Всички имаме тези органи в коремите си и може рано или късно да легнем, не дай, Боже, на подобна маса, където непознати, но толкова грижовни хора, ще ни бъркат вътре. Едно трепване на дланта, една малка грешка – и може да не се събудиш…

Каква е тази невероятна професия – да държиш човешкия живот в ръцете си, като един малък Бог?! Що за дързост, смелост – и свещена искра! – са нужни, за да вземеш скалпела и да разрязваш чуждия човек, намесвайки се в плановете на Създателя, който е решил да го прибере при Себе Си – а ти да се осмеляваш да Му попречиш?!

И така е почти всеки ден на проф. Дамян Дамянов.

Няма време за по-продължителен разговор. През август, когато се връщаме от тържествата във Велико Търново, които организирахме с директора на болницата д-р Даниел Илиев по повод Деня на медиците, загинали при изпълнение на служебния си дълг, ми разказва някои подробности от професионалния си живот.

С учудване научавам, че не е смятал да следва медицина, а електроника и радиотехника. След гимназиалната диплома (завършва средно образование в Шумен) се подготвя за приемните изпити в МЕИ. Родителите му настояват да опита и във ВМИ. За да не ги обиди, кандидатства и на двете места. Не му е писано обаче да стане инженер – просто там не го приемат. Спечелва както най-хуманната професия, така и хилядите болни, които после спасява. И продължава да го прави!

Не изминал един месец от I курс, прочита едно съобщение, подписано от доц. Димитър Маринов – че се набират кръжочници в IV хирургия. Помощникът му доц. Георги Милков ахва: “Абе, момче, че ти още от анатомия си нямаш представа”, но Дамянов настоява и той го включва без повече излишни приказки. Момчето гледа отстрани, попива всяко движение на бъдещите професори. (Не му стига това, започва да посещава и в друг кръжок – по неврохирургия, ръководен от един от пионерите и светилата в тази област д-р Виктор Христов, с когото стават толкова близки, че после го кани за кум). Знаменитите хирурзи приемат студента-първокурсник като пълноправен колега, защото веднага забелязват старанието му, радват му се, насърчават го. Дамянов асистира и на Маринов (дори и когато той оперира майка му), и на Милков; правят тежки операции – предимно стомашни, чревни, чернодробни резекции. Още тогава знае: Хирургията ще бъде Съдбата му!

На разпределението заявява на комисията: “Не държа къде да ме пратите, само хирургия да е!”. Все пак, питат го за предпочитаното място. 3 месеца преди това е загинал – при катастрофа, на връщане от извършени прегледи в Дом “Майка и дете”, т. е. при изпълнение на служебния си дълг! – тъстът му, бащата на съпругата му Таня, педиатърът от Хасково д-р Тодор Киримов, и Дамян посочва южния тракийски град. Началник на отделението тук е д-р Никола Гелов. Той е като баща за 4-мата млади хирурзи, които работят при него: съветва ги, споделя богатия си опит. За 1 година в Хасково д-р Дамянов извършва 120 самостоятелни операции. Там неволно поставя и “рекорд”: 56 часа работа, прекъсната само от 4 часа дълбок сън. Млади са, издържат. Скоро след това се му отваря възможност за работа в ИСУЛ, при самия Димитър Маринов, който вече е професор!! Гелов не се и опитва да попречи на многообещаващия си ординатор; нещо повече – сам го довежда от Хасково при него. Съдбата помага на съвсем младия лекар и бъдещ професор Дамянов да се изкачи още от първата година на практиката си направо на Олимп на българската хирургия. Тогава ИСУЛ, и особено – хирургичните му клиники – са наистина върхът в нашата медицина. Тук работят и други чародеи на скалпела, като Андрей Стойчев, Асен Димитров, Георги Станчев, Марко Даскалов, Страшимир Зографски, Иван Виячки, Любомир Димитров, Милко Момчилов, Христо Тасев, Здравко Георгиев, Аршавир Дереджян, Димитър Арнаудов, Тодор Бояджиев – те са извор на знания, мъдрост, опит.

Мерилото за значимостта на един човек и лекар, колега и личност, е не само какво лично е извършил, но и: какви ученици и последователи е подготвил и оставил той след себе си?!

Школата на големия български Хирург проф. Димитър Маринов (р. 1913 г., с. Кюлевча, Шуменско, следвал медицина в Монпелие, завършил в София) е кристално ясна, проста и принципна:

1.Да имаш ясни анатомични познания за обекта; 2. При разрез на кожата да се следват линиите й на цепливост; 3. Тъканите да се пипат нежно; 4. Бързай бавно, но сигурно!; 5. Върши си работата съвестно, по законите на Изкуството и творчески, единствено в интерес на Пациента, Болния Човек.

Младият д-р Дамянов е най-честият асистент на проф. Димитър Маринов. Има случаи, когато не се прибира по цели нощи в къщи. Среща и Смъртта. Неочакваната, мигновената – как да я предвидиш, откъде да предпазиш пациента: белодробна емболия след успешна операция; алергичен шок след инжектиране на антибиотик (тогава още не са въведени кутанните проби). И това е Хирургията – не само радост и гордост от успехите и победите над Смъртта, но и болка, тревога и… поражения. Няма хирург, който да не ги е преживявал; но нали те са неотделна част от професията му?

Проф. Дамянов се учудва, че описвам хирургията и случките, свързани с нея, толкова емоционално. За него това е просто всекидневна работа. Все пак, признава: “Иначе наистина не е обикновена професия, защото болестите й не четат учебници, нито анатомични справочници. Вариетети са възможни при всеки различен човек; затова напрежението е огромно и при някоя операция се изпотявам по пет пъти, макар отстрани да изглежда, че не влагам емоции.”

Веднъж кардиолози му слагат холтер, за да го изследват. През целия оперативен ден (тогава извършва 4 операции за 5 часа), показателите му са като по учебник: кръвно налягане – 120/80, пулс – 80 удара в минута. След като се размива и сваля бялата престилка, систолното налягане става 170, пулсът надхвърля 120!

Като млади лекари летят с д-р Виктор Христов със санитарен самолет до Разлог. Случаят е не само спешен, но и крайно неприятен: войниче с черепно-мозъчна и гръбначно-мозъчна травма. Установяват счупен шиен прешлен и квадрипарализа. Момчето си отива пред тях – и те не могат с нищо да му помогнат, защото Смъртта този път е неумолима. Друг случай с кума му е по-скоро комичен. Някакъв чичка качва чужда булка на каруцата си на връщане от къра. Пресреща ги обаче мъжът й преди селото и без никакви обяснения го замерва с огромен камък. Улучва… “Компресионна фрактура на черепа” е диагнозата на хирурзите; причината би могла да бъде определена с две думи: “свещена простота” или “патологична ревност”. Интересното по-нататък е не толкова, че преди да го оперират, почистват раната от пръст, пясък и кравешка тор (с които е бил омърлявен камъкът-“оръжие на селската чест”), колкото, че след това потърпевшият прелюбодеец не развива дори и бегли признаци на инфекция! “Селски имунитет” или по-скоро – добре промита преди операцията рана? Какви ли не изненади – и трагични, и дори комични – поднася практиката на хирурга!

Ах, тези Пациенти – те са му като деца, независимо от възрастта им. А кой Баща не обича Децата си и не се грижи за тях?

76-годишен овчар с полипообразен карцином на дебелото черво отказва анус претер. Проф. Дамянов прави трансанална екстирпация на тумора. Човекът 8 години идва на контролни прегледи без никакви оплаквания и после изчезва. Неотдавна му праща по друг общ познат поздрави и благодарности, че е чествал… 90-тия си рожден ден.

Преди 8 години оперира 42-годишна жена с рак на стомаха и лимфни метастази. В края на петата година от операцията си му подарява осветено специално за него кръстче, което той – атеистът! – и до днес носи на врата си. То му е като талисман. Тази жена скоро ще чества своята 50-годишнина. Работи, няма никакви оплаквания.

Да, психиката, иначе казано – Духът на пациента е от изключително, понякога дори определящо значение за живота му. Затова Лекарят е длъжен да го поддържа винаги висок и твърд.

Гастроентерологът акад. генерал Григор Мечков му казва: “Нямаме право да се предаваме!”. (Самият той почива 10-тина години след диагностицирането и оперирането му от карцином на дебелото черво – страдание, което може да бъде ако не напълно излекувано, поне успешно контролирано дълго време.) Така става и с един македонец, последния председател на НС на бивша Югославия. След операция по повод дебелочревен карцином, му откриват метастаза в черния дроб не само с необикновено голям размер – 9/10 см, но и в опасна близост до вене хепатице. И двете обстоятелства са противопоказани за операция и македонските хирурзи с право му я отказват. Проф. Дамянов обаче се амбицира на основание не само професионална чест, но и… патриотична гордост. Всичко преминава напрегнато, но успешно. На 12-тия ден изписват видния пациент и той продължава лечението си с химиотерапия. След близо 2 години му откриват 2 нови метастатични огнища в черния дроб. Пак идва в България. Проф. Никола Григоров му извършва успешна радиоаблация. Човекът живее още 3 години в задоволително здраве. Вече е в земята, но нали му удължават живота с цели 5 години!

Наш посланик бива сполетян от рак на панкреаса. Без лечение това означава сигурна бърза и мъчителна гибел за броени седмици. Тежката и сложна операция, извършена от проф. Дамянов, му подарява 4 години безпроблемно здраве. Откритите след това иноперабилни метастази са атакувани с химиотерапия, което му осигурява още 14 месеца Живот, общо повече от 5 години след диагностиката на фаталната болест: малко ли е – през това безценно време човекът написва книги, помага на деца и внуци, радва се на Слънцето.

Професорът смята, че пациентът има право да знае истината за диагнозата и прогнозата на своето заболяване, но пък лекарят трябва да прецени: дали той би я издържал, ако те са тежки и лоши? Някои хора са толкова лабилни, че истината би ги убила много по-бързо от самата болест. Няма да забрави един свой пациент с установен рак и вече планирана операция; умира на другия ден, след като узнава диагнозата си… Хипохондриците и психично лабилните и неустойчивите никак не са малко! Лекарят може да разчита на по-сигурен успех в своята работа, ако съобщи истината на пациент, чието раково заболяване е в ранна фаза – тогава по-лесно ще го мобилизира. Трудно е обаче да бъде заблуден човек с медицинско образование; тук истината просто е задължителна, за да се изгради ефективен тандем между колеги, единият от които е пациент, другият – лечителят му.

Хирургът държи в своите ръце съдбата не само на своя Пациент, но и на най-близките му хора. Проф. Дамянов е оперирал и дъщеря си, и сина си, жена си, и тъща си (“И при това – оцеля!”, шегува се, когато я споменава). Шил е и самия себе си! По време на операция си порязва един пръст – жестоко, до костта. Добре поне, че е на лявата ръка. Почиства се, прави два шева (асистентът му ги връзва), надява нови ръкавици и продължава.

Отговорността на Хирурга е неимоверно голяма. Затова той не може да допуска компромиси или нехайство, да се отпуска – дори и за миг – и когато оперира, и в периода след това. Ето защо проф. Дамянов не си позволява да извърши чернодробна трансплантация: задоволяване на амбиции и медийни сензации ли ще гони, след като не разполага с нужното оборудване – съответната апаратура, пълния комплект инструментариум, атравматични конци, осигурени медикаменти против изхвърлянето на чуждото тяло и пр., което ще му гарантира успех, и то нееднократен? Мечтае за времето, когато и у нас трансплантациите ще бъдат както в Европа – рутинна дейност, и то не само в университетските болници, извършвана почти всекидневно, без нездравия сензационен медиен шум.

Но очевидно, докато на една страна не достигат средствата за националното й здравеопазване, тя трябва да хвърля повече усилия в масово извършваните операции, вместо в скъпи и несигурни дейности, като трансплантациите. Това е, уви, участта на бедните държави…

Работата на хирурга е свързана много повече с положителни емоции, отколкото с отрицателни (неизбежни за неговата дейност, но далеч по-редки). Тя му осигурява удоволствието да види болестта (фактически – самата Смърт!) с очите си и да я държи в ръцете си, след което да я отстрани и това да има решителен резултат за здравето и живота на пациента. А това е Щастие!

Неотдавна прави 13 планови – не спешни! – операции една след друга, от сутринта до късния следобед; накрая е толкова омаломощен, че едва се добира до кабинета си. Докато попълва документацията, медицинската сестра – забелязала преуморения му вид, го пита: “Е, г-н професоре, и кому, все пак, бяха нужни толкова много операции и това напрежение?”. Тези простички думи го карат да се замисли: наистина, той самият не е ли също човек, със своите биологични и физиологични ограничености, както всички други хора? Какво и кому ще доказва? Хирургията не е състезание, нито обстановката е военновременна… “Оттогава съм намалил темпото! И аз трябва да си пазя здравето. Пък и живота…”. Изрича го – но тонът му е неуверен. (За пръв път не му вярвам и аз. Защото го знам, че в момента мисли за предстоящия оперативен график за седмицата, в който отново ще бъде най-натовареният оператор.)

Заявява на мен, християнина, че е “атеист в пълния смисъл на думата”. Веднага след това обаче, може би за да не ме разочарова, се самоопровергава: “При предстоящи тежки и високорискови операции влизам в залата с Вяра в някаква по-голяма Сила от всички нас (може да я наречем и Духовна Енергия): дано да съществува и да помогне на мен и на упоения човек, който ме чака на масата с болестта си; пък и на близките му, които треперят вън и най-много се притесняват за изхода от работата ми.”

Като всеки Хирург, и проф. Дамянов си има професионални пристрастия. Едно от тях са повторните операции. Те са неизбежни – правят се, когато са били извършени непълноценно или (най-често) се е получил рецидив. Чест пример: холецистектомия и образували се 15-20 години след нея камъни в жлъчните пътища. Нарича тази хирургия “8-милиметрова”, както и “тънка” и “висш пилотаж”. Най-често извършва колоректална хирургия (ракът на дебелото черво стана най-масовото злокачествено заболяване, зачестяват улцерозният колит, болестта на Кроон, полипозният колит). Жалко, че в България резултатите от колоректалната хирургия са 2-3 пъти по-лоши, отколкото в напредналите страни по отношение на преживяемостта и качеството на живот. Това се дължи на почти липсващата профилактика и оттам – на късната откриваемост.

Интересува се от връзката между генетиката и хирургията. Чревно-полипозните синдроми са с най-убедителна наследственост и толкова интересни от научна гледна точка. Не случайно в Библията се твърди, че “става, каквото ти е писано”. Науката се свързва индиректно с нея и го потвърждава чрез проучването на човешкия геном. Но човек е достатъчно неразумен, за да разрушава предопределената си от него Съдба. Той често сам разбива здравето и съкращава живота си чрез своята брутална намеса в Природата си, като пуши, злоупотребява с алкохол, прибягва до наркотици, кара кола безразсъдно и върши ред други рискови и направо глупави деяния.

Проф. Дамянов има слабост и към еднодневната хирургия. Но тя не е за млад и неопитен хирург. Ето я и поредната му страст: да обучава ученици, специализанти и докторанти. Тук можем да открием последователността му: та нали това е почеркът на символа на българската хирургия – проф. Коста Стоянов, Генерала, под чието ръководство са защитили кандидатски и хабилитационни трудове не един, не два, а 22 колеги! И ако в българската хирургия с право се говори за Школата на Генерала, наближава времето, когато десетки млади лекари с пълно основание ще твърдят, че са възпитаници на Школата на Дамянов. Тя означава не само фина техника, бащинско отношение към болния и ярка колегиалност, но и научно подплатяване (проследяване, систематизиране и анализиране на разултатите от лечението). Не случайно българските учени от всички сфери избраха точно хирурга проф. Дамянов за председател на организацията им. (Автор е на повече от 200 научни труда; с докладите на национални и международни форуми те са далеч над 400).

Другото легендарно име на Голям Български Хирург, според проф. Дамянов, е вездесъщият проф. Янко Добрев (нищо, че някои го намират за необщителен и затворен човек.) Не отминава, разбира се, и създателя на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов. Никога няма да забрави и Учителя си: проф. Димитър (Митьо) Маринов. Освен Голям Хирург, той е и Колега, Личност. При извършвани от по-неопитни хорурзи тежки операции, им позволява, дори – нарежда: “Момчета, пишете и мойто име в протокола”, за да поеме отговорността им при евентуален неуспех. Този стил е възприел и проф. Дамянов; освен това той не отказва никому, дори и посред нощ, консултация при усложнения или съмнения.

Но нима може да се направи някаква класация между хора, в чиито лични професионални сметки са вписани хиляди спасени човешки живота?

Проф. Митьо Маринов е щастливец. Той достига 86 години, макар да се е заричал да задмине баща си – Даскал Марин (102), чичо си (104) или поне майка си (98).

Дай, Боже, подобна Съдба на колкото може повече български хирурзи и лекари – те напълно я заслужават.

На 60-годишния юбилей на проф. Дамян Дамянов (роден е през м. февруари 1946 в с. Драгоево, Шуменско) заявих пред стотиците му гости, че над делото и живота му бдят както светите братя Дамян и Козма БЕЗСРЕБРЕНИЦИ (името на първия от които той носи), така и небесният покровител на българския народ св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, с чиято неоценима морална помощ го наложихме за патрон на българските лекари. С вълнение му изпях “За многая лета!”. Цялата зала пригласяше, включително и Президентът на България Георги ПЪРВАНОВ.

“ЗА МНОГАЯ ЛЕТА!”, проф. ДАМЯНОВ и нека Бог да води ръката, да хиляди делата и да умножава внуците ти!

…Поредната операция на проф. Дамянов свършва – жлъчният мехур е отстранен, асистентите остават да затворят оперативната рана. Почти не е проговарял през цялото това време. В екипа му се разбират без много думи. Сменя си ръкавиците и влиза в съседната операционна, където го чака, упоен и интубиран, друг болен. Нямам сили да го последвам, защото кръвното ми е паднало, а краката – отмалели. Отивам да пия кафе. Наистина, какъв хирург бих станал при това ниско кръвно?…

М. с. Гицка ГЕОРГИЕВА ми го приготвя за секунди. Тя е 66-годишна (!), но не иска да спира работа. Не търсете тук алтруизъм и безумна любов към работата – просто пенсията й е нищожно малка. Операционна сестра е от 41 години, а ако остане да разчита на нея, няма да й стигне и за парното. Започнала е в Тутраканската болница, която е на брега на Дунава (“Какви изгреви и залези има там!!”), при д-р Илия ДЖАМБАЗОВ (“Дето загина със санитарния самолет…Всички преживяхме много тежко смъртта му.”). Лекарите там извършвали по 300 операции годишно, все с местна упойка. Тя стерилизирала инструментите им по най-примитивния начин – чрез преваряване. После идва в ИСУЛ. Уж София, а и тук – примитивизъм. Носи скалпелите на водещата хирургична клиника в страната на точилар – да ги остри на шмиргел… Помагала е на генерал Стоянов, на проф. Дереджан (“Какви чудесни хора и хирурзи бяха! Да нахокат някоя сестра? Изключено! А да ги наблюдаваш отстрани как работят – не смееш да помръднеш, каква красота, сякаш бродират!! Хирургията е точно това – страст в работата, обич към пациента, красота в движенията и в душата!”).

Работила е и с по-припряни, изнервени хирурзи. “Не им потръгне нещо – и си го изкарват на нас, сестрите. Номерът тогава е да си мълчиш, да преглътнеш, дори и да те е обидил или навикал, да не заплачеш, за да не го раздразниш още повече – защото и той е човек, а трябва да е спокоен. Нали целта ни е обща: операцията да завърши сполучливо. Майната й на обидата и на твоята чувствителност – важното е болният да оздравее, да оживее!”

Според нея операционна сестра, която е много натоварена или има тежко семейство, трудно ще издържи на това напрежение. Тя трябва да има бърз рефлекс, добро зрение и… да умее да мълчи.

Наблюдателна е: “Ако пациентът е развил перитонит след перфорирал апендицит – като го отварят, веднага се размирисва на превтасало мартенско зеле. Най-специфична и гадна е миризмата при газова гангрена, а също и при анаеробна инфекция. Много от пациентите обаче не са отговорни – далеч не всички например признават, че са преболедували хепатит В; а това е нужно, за да бъде персоналът по-внимателен и след операцията да затворят залата и да не я използват за два дена, за да се избегне опасността от заразяване на друг човек.”

Спомня си за един мъж, с анална фисура. Зашиват я, но раната не зараства. Усъмняват се и го изследват за ХИВ. Наистина, оказва се, че е болен от СПИН… После търсят кой го е оперирал, кой му е асистирал, разпитват ги да не са се уболи… Слава, Богу, пробите на екипа излизат отрицателни! Но какво треперене пада, докато те излязат…

Автор: Д-р Тотко Найденов