ПРОФЕСОРИТЕ

Познавам почти всички професори по хирургия – до един достолепни, приветливи, почитани от учениците и пациентите си. Позволете ми да разкажа за някои от тези светли Хора и знаменити Лекари, някои от които, за жалост, вече не са между нас.

Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН

Проф. Аршавир ДЕРЕДЖЯН, днес – уви, покойник, с когото приживе бях добър приятел, винаги изтъкваше Обичта към пациента на първо място сред задължителните качества на своята специалност.

“Няма ли любов към болния, не обича ли пациента си – и най-изкусният хирург не може да бъде Лекар, а само обикновен занаятчия, резач и съшивач на тъкани!”, казваше той.

Професорът разбираше смъртта като естествено природно явление. Приемал я сравнително спокойно (но не и равнодушно), когато е настъпила при болен без всякаква перспектива (напр. метастазирал, напреднал карцином). Но когато лекарят е почувствал, че е изпуснал даден момент и някакъв, дори и минимален шанс, да спаси болния си, тогава му било повече от мъчително.

Проф. Аршавир Дереджян (р. 1919 г., Бурса, Турция) завършва медицина в София (1947). След 3-годишна работа като лекар на оряховското село Гиген и само 1 – във Военната болница – Плевен, постъпва ординатор в Катедрата по коремна хирургия на ИСУЛ, която впоследствие дълги години оглавява. Специализира хирургия в София, Париж, Москва и Ленинград.

Прочува се още като съвсем млад лекар; историята още се помни и разказва не само в ИСУЛ винаги, когато стане реч за него. Една операционна сестра (помня малкото й име – Пенка), включва стерилизатора, като същевременно с другата си ръка се хваща за крана на чешмата. Кабелът обаче бил оголен и през тялото й преминава волтова дъга, която моментално спира сърцето. В този момент Дереджян преглежда в съседния кабинет. Чул виковете на персонала, изскача и без никакво бавене започва да прави изкуствено дишане на безжизненото момиче. То обаче не дава никакви признаци на живот. Тогава надява ръкавица, взема скалпел, разрязва гръдния кош и взема сърцето в длан. Енергичният директен сърдечен масаж дава резултат: застиналото сърце трепва, после се събужда и започва да бие! Пренасят Пенка в операционната и там, при асептични условия, Спасителят само довършва Подвига си: промива разреза и го зашива.

Тази възкръснала под чудодейните ръце на Дереджян медицинска сестра се възстановява бавно, с месеци. Тя е почти декортикирана вследствие дългата клинична смърт, учи се да говори, да пише. След година отново тръгва на работа! Разбира се – пак при Спасителя си.

Беше пенсионерка, когато водихме разговор с нея (за съжаление, не беше публикуван и не съм го запазил; помня само, че повтори няколко пъти: “Проф. Дереджян ме върна по Чудо от гроба ми – както Исус е възкресил Лазар.”)

Големият наш хирург лично ми разказа и друг свой случай с върнат от Небитието млад Живот – когато бил на курс в Париж. Разхождал се край Сена с приятеля си Грегоар Шаломен. Изведнъж – гледат: тичат хора, вдигат врява, тълпят се над някаква неподвижна мокра жена. (После разбира – самоубийка, хвърлила се преди малко от моста.) Започва да й прави изкуствено дишане “уста в нос” и непряк сърдечен масаж. Цял потъва в пот, вече му се струва, че няма да успее – но след 20-тина минути тя трепва, порозовява, започва да диша; с току-що дошлата линейка я отвеждат в най-близката болница – Опитал Некер. Вечерта Радио Париж разпространява сензацията: млад български хирург е спасил удавница-парижанка.

Мадмоазел получава тежка бронхопневмония, но френските интернисти се справят с нея. А Дереджян цяла седмица я посещава – просто така, да й дава кураж. Пък и за собствено удоволствие. Защото има ли по-голяма духовна наслада за Лекаря от тази – да гледа в очите спасен от самия него човек?

А колегите в болницата му казват: “Ву-з-ет Диьо!” (”Вие сте Бог!”). Разбира се, че не е никакъв Бог. Просто, когато е видял тълпата край реката, не е свършил най-простото, безопасно и лесно нещо: да си намести шапката и да отмине – а се е отбил да види какво става и с какво може да бъде полезен. Защото е Лекар.

Проф. Дереджян ми сподели още, че най-леко му става на душата, когато изпадналият в клинична смърт негов пациент си отваря очите. (Заяви: “С никакви милиони не можеш да откупиш такъв Велик Миг – Възкресението на своя Пациент – той е мерило за Щастието на всеки Лекар!”)

Надхвърли 80-те. Напълня, задухът го измъчваше, придвижваше се с бастун, често подкрепян от сина си, също хирург – д-р Хайрабед (Хари) Дереджян, днес професор от Транспортната болница.

С проф. Аршавир Дереджян си отиде един стар, романтичен свят, който вероятно никога повече няма да се върне в Медицината, оплетена днес в задушливата паяжина на търгашеството с човешкото здраве: светът на рицарите със скалпел.

Ще го помним – с всеопрощаващата блага усмивка, с добротата, бликаща от всяка фибра на едрото му тяло: Спасител, Рицар на скалпела, Благородник.

Проф. Янаки ХОЛЕВИЧ

Хирург, ортопед и травматолог, проф. Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко), който неотдавна ни напусна на преклонна възраст (92), бе определил Хирургията като “Една благословена умора”.

Той се водеше от девиза на Пирогов: “Да подчиним всичко на интересите на болния човек!” Изпитваше възторг от една негова стара книга – “Анали на Дерптската хирургична клиника”. От 1837 до 1839 г. Пирогов работи там и този двутомник е фактически неговата професионална и човешка изповед. Най-изумителното е, че той описва всички свои диагностични и терапевтични грешки, без да се интересува дали ще му падне авторитетът, с една-единствена цел: колегите му да се поучат от тях и да не ги повтарят. Нито капчица лъжа, нито трохичка самохвалство! Всичко в живота и работата на Пирогов е подчинено на науката, на болния човек.

Проф. Холевич ме трогна с една кратка изповед. Записал съм я така:

“Смъртта е неотменна, тя е неизбежната спътница на хирурга. И все пак, приемам я силно болезнено, буквално със страдание. Особено дълбоко съм запомнил една новогодишна нощ, когато бях младши лекар в болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). За няколко минути в ръцете ми един след друг починаха двама катастрофирали младежи. Бяха изпотрошени навсякъде, с обилни кръвозагуби, късно доведени, нищо не можех да направя. Но това нещастие ме срина. Преживях го изключително трудно. Още на сутринта легнах от простуда и не станах от постелята десет дни. Защитните ми сили се бяха сринали. Подобно състояние, слава Богу, повече не ми се случи. Стотици пъти съм рухвал от преумора след свръхнапрегнат работен ден – но тя винаги изчезваше, когато си помислех, че съм спасил още един или няколко души. Тогава дори ми е ставало приятно от такава умора – която е дала резултат. Наричам я “благословената умора”. Всеки хирург трябва да я почувства, за да разбере колко велика е нашата професия.”

Проф. Радослав ГАЙДАРСКИ

В продължение на 3 години всеки вторник здравният министър проф. Радослав ГАЙДАРСКИ отново ставаше Хирург. Това дори бе формално нарушение на Кодекса по труда. Но кой би се осмелил да укори един Спасител?

28 март 2006 г. Казал ми е, че сутринта ще оперира в Болница “Лозенец”. Преобличам се в зелени стерилни дрехи и влизам в операционната.

На масата лежи млада жена. Макар и с маска на устата за вдишване на упойката и навлажнени марли на очите, личи, че е хубава. Но – тежко болна! Диагнозата е безпощадна: рак на стомаха. Двама млади асистенти разтварят корема и я подготвят за предстоящата резекция.

Министърът веднага, от вратата, влиза в най-любимата си роля (и която истински му се отдава): на Хирург, без бавене веднага се хвърля в битката за Живот на обречения човек. Музиката, долитаща от ъгъла, са познати български естрадни песни – на Лили Иванова, Васил Найденов, Ваня Костова. Но на мен ми звучат като псалми в Храм. Толкова е тихо, а едва се чуват разменяните между операторите кратки реплики. Стилът на проф. Гайдарски е точно този, който знаех от негови колеги: без бързане, суетня или напрежение: явно спасяването на страдащия ближен е съвсем обичайна работа за него. Няма обаче и спиране или отпускане на ръцете дори за миг: те се движат без прекъсване, сноват между червата, под коремницата и над чаршафа, срязват, клъцват, съшиват, съединяват, изхвърлят тъканите, където Ракът е проникнал. Напразно търся отблясъци на озарение или нещо свръхчовешко по лицето на професора; то не издава никакво вълнение или тържественост, само дето е малко по-съсредоточено и вглъбено – сигурно така грънчарите ваят стомни, а скулпторите – пластики, художниците – рисуват, поетите – пишат стиховете, композиторите – песните си. Просто си върши всекидневната Работа.

Докато оперира, проф. Гайдарски ми обяснява разковничето на честите си успехи при раково болните: да открие и отстрани цялата смъртоносна огърлица от лимфните възли, коварно набъбнали от метастази. Иначе, колкото и да е успешна резекцията на тумора, след това разсейките ще плъпнат по цялото тяло, ще го задръстят със Смърт и ще го завлекат в Оная Яма, студената, от която измъкване навън няма. Необходимо е хирургът да притежава брилянтна техника и ловкост; триж по-важно е обаче да не бърза, а най-старателно да открие и изчисти всички тези зловещи възелчета, които биха провалили цялото му усърдие.

Без гордост и фуклявене, сякаш е нещо обичайно като постижение, ми съобщава, че има десетки пациенти, оперирани от него по повод стомашен рак, които са останали живи и работоспособни далеч след 5-те критични години. (Средната преживяемост след диагностицирането му е обикновено 5-6 до 10 месеца). Въпросът – повтаря той, докато опипва червата и мезентериума ги оглежда отвсякъде – е не толкова и само в безупречно извършената резекция, която много хирурзи ще извършат без затруднение, колкото в лимфната дисекция (пълното изчистване на лимфните възли с метастазите в тях). Иначе нахалос ще отиде цялото старание на екипа, “разпарянето” на целия корем и огромното изпитание за пациента. Завързва “чуканчето” на дуоденума, като внимава хем да не стяга много здраво конците (тъканите, разядени от карцинома, са по-късливи), хем да не остави никакъв, дори и микроскопичен луфт, за да няма възможност за проникване на съдържимо в коремната кухина, което ще означава тежък, често фатален перитонит. Доволен е, че пациентката не е дебела – иначе е много по-трудно да ровичкаш сред тлъстините да търсиш лимфните възли…

Неусетно са изминали близо 3 часа. Хирургът-министър оставя на асистентите си да зашият пациентката, но не бърза да си отива, а внимателно разглежда стомаха и булото, които е отстранил. Раковата тъкан се вижда много ясно – тя е прораснала и набъбнала в малката кривина. Колко ли още ще живее тази млада хубава жена, сполетяна от това коварно злощастие? Зависи не само от Съдбата й. А и от работата на току-що опериралия я Хирург. Дано, дано…

Отиваме в лекарския кабинет. Първото, което се набива на очи, е стихотворението “Аз съм българче”, закачено с габърче на таблото. (Проф. Гайдарски не пускал никого да оперира, ако не го знае наизуст…) Чувствам краката си подпухнали. Питам го как издържат толкова време прави – не е ли възможно да стоят на високи тесни столчета? Свикнали били, а столчетата им пречели. Сутрин, когато му предстои да оперира, не закусва и не пие кафе, за да не му се доходи до тоалетната… Не получава ли хипогликемия, не му ли пада кръвното? Подсмива се: никога досега, дори и операцията да трае повече от 8 часа. Всичко е въпрос на психологическа нагласа. Не изрича дори една високопарна дума – за “любов към болния”, “хуманен дълг” или “професионално призвание”; а и това би прозвучало изкуствено и нелепо от устата му.

Професорът-министър тогава бе 67-годишен. Винаги е изпреварвал времето. Завършил е гимназия на 17, а медицина – на 23. Оперира от първия си работен ден във Видинската болница – т. е. вече 44 години. Никога не си е броил операциите – те са вече вероятно над 15 хиляди.

Случи се така, че след месец отидох в Санаториума на МВР в Хисаря, където се бяха събрали членовете на Българския съюз на хирурзите (председател – доц. Гено КИРОВ). Заприказвахме се със старшата му медицинска сестра – Йорданка Петкова. Каза ми: баща й, железничарят Димитър Гибински, бил 59-годишен, когато му откриват най-страшната диагноза: рак на стомаха. Пращат го при Гайдарски, тогава все още само доцент. Операцията продължава цели 5 часа. Накрая хирургът излиза от операционната и отронва: “За съжаление, наистина се оказа рак на стомаха. Но го изрязох и почистих. Дано да съм успял…” Не им взема нито стотинка, връща и бутилката уиски. През 6 месеца прави контролни прегледи на пациента си и го успокоява, че му няма нищо. Наистина му няма нищо – човекът живее цели 22 години след операцията!! Почива неотдавна, на 81. И още нещо ми каза сестра Петкова: “За нашето семейство проф. Гайдарски ни е Богът! Ще дойде ли тук – да му целуна ръката?”

И се разплака от вълнение.

Каква по-голяма отплата за Лекаря?

Ето я благословената Съдба на Хирурга. Преди десетки години е спасил Живота на Бащата. Човекът вече не е жив, но децата му още помнят този малък техен земен Бог, който го е задържал при тях толкова дълго време и не го е пуснал в страшното Отвъдно. В кои професии може да се намери подобна привилегия – хората, които ги упражняват, да бъдат обожествявани и след като отдавна са си свършили работата?

С до днес (2010 г.) проф. Гайдарски, вече 71-годишен, не спира да оперира. Висок, тънък и стегнат, изправен като топола, той е едно от всепризнатите европейски лица на българската хирургия.

Едва ли му трябваше да става министър; чудесен лекар, дори и от най-високо равнище, съвсем не означава успешен мениджър. По този несполучлив избор си приличат с проф. Ал. Станишев (чиято съдба, отредена от безкомпромисните сталинисти, обаче е неизмеримо по-жестока…).

Но това, разбира се, е друга тема…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ЯМБОЛСКИТЕ ХИРУРЗИ

Д-р Васил КОВАЧЕВ

Израснах в топлия и прашен дълбоко провинциален тракийски градец Ямбол – и зиме, и лете задрямал, потънал в безинтересното си скучно живуркане. В онези сиви социалистически тоталитарни години жителите му нямаха друго развлечение, освен безличните мачове на футболното си отборче “Николай Лъсков” (за някои светът се въртеше около него) и коментарите след тях на групички по площада.

Д-р Васил КОВАЧЕВ се ЗАВЪРНА в РОДНИЯ си ЯМБОЛ

Сред моите съграждани не се открояваше известна, оригинална Личност, извън втръсналите ни се местни ритнитопковци.

С изключение на един-единствен човек: д-р Васил КОВАЧЕВ (1920-1975).

Моят баща – интернистът д-р Найден Тотев СТОЯНОВ (1907-1985), ми внушаваше, на шега,но вероятно и под въздействието на своята всеобхватна специалност, че лекарите бивали 2 вида: терапевти и хирурзи, в смисъл, че хирурзите не обръщали достатъчно внимание на лабораторните изследвания и медикаментите; те признавали за основно лечебно средство почти и дори единствено само скалпела, а пренебрегвали параклиниката и фармацевтичните продукти. Разбира се, че това не е така. Но винаги, когато станеше въпрос за д-р Васил КОВАЧЕВ, кимаше сериозно: “Ето, това е Лекар!”, което почти звучеше като библейското определение на Пилат за Исус: “Ессе хомо” (“Това е Човекът!”).

За мен, макар и дете, както и за моите съграждани, името на д-р Васил КОВАЧЕВ преживе бе митологизирано. Да, той беше нашият провинциален ямболски – което означаваше световният – Хипократ, всеотдайният, неуморимият Лекар, на който не можеше да се опре нито една болест.

Хирургията в Ямбол е създадена от д-р Петко МОМЧИЛОВ (1893 – 1952). Той е родом от Велико Търново, учи медицина във Франция, а се дипломира в Неапол. През 1921 г. открива в Ямбол първата местна частна клиника с хирургичен и АГ-профил; в нея има и кабинети по вътрешни болести, УНГ и клинична лаборатория. Уви, след 9 септември д-р Момчилов не само е преследван и клиниката му е национализирана, но и самият той е оклеветен и обвинен в… шпионаж в полза на Англия (почеркът на Сталин и неговата интернационална клика!) и разстрелян.

Легенди се носеха за безпогрешните диагнози на д-р Васил КОВАЧЕВ, за нетрепващата му бърза ръка и ласкавото, бащинско отношение към страдащия човек. Под името “д-р Ковачев” без условности се разбираха всички прости, но най-свети ценности на Лекаря и Медицината: Живот, Спасение, Вяра, Надежда, Човеколюбие. Нещо повече – търсеха го дори и за съвсем далечни от хирургията специалности. (Една моя пациентка от кардиологичното отделение ми сподели, че снаха й не можела да зачене. Водили са я къде ли не, пращали са я на минерални бани, посетили най-прочути софийски акушер-гинеколози, молили се в манистири – резултат нямало. И сега щели да отидат “ПРИ ДОКТОР КОВАЧЕВ!” – точно така изрече името му: натъртено, с огромно упование и вяра, като последната, но безусловно сигурна възможност за разрешаване на семейния им здравен и човешки проблем.)

Не знам защо, този човек имаше слабост към мене. Бяхме не само съседи, но и със сина му Тодор учехме в една и съща гимназия и се състезавахме в местния отбор по лека атлетика. Още когато карах “сестринския” стаж (лятото на III курс, беше 1969 г.) в ямболската болница, той ме покани в неговото отделение с окуражителните думи: “Здраво момче си. Искам да те направя хирург.” Последвах го в амбулаторията, където той започна да обработва една жена с абсцес на гърдата. Когато започна да бърника вътре с някакъв тампон и да изцежда гнойта, колабирах. Преди да се струполя на мозайката, милостивият санитар ме изведе навън – прежълтял, с омекнали нозе, цял облян в студена лепкава пот… След като се съвзех, не се върнах обратно – срамът ме бе смазал повече и от колапса.

“Когато поставяш диагноза, гледай болния в очите. Защото диагнозата и лечението започват от Душата и ти трябва да влезеш в нея, а това се постига, като го изслушваш внимателно и състрадателно и не го изпускаш от погледа си. Ти трябва да имаш болния като свое родно дете, а и той трябва да те чувства като баща, да бъде уверен, че ти си учил медицина единствено заради него, че вечер не спиш, за да уточниш диагнозата и да намериш най-доброто му лечение.” Така ме учеше баща ми, още когато бях ученик (от дете ме е подготвял за Лекар; уви, не оправдах надеждите му.) Точно по този начин се държеше с пациентите си и д-р Ковачев. Веднъж той ми призна, че докато други измервали радостта от живота с различни ценности – пари, жени, гуляи, екскурзии – за него това е “радостта от побеждаването на Смъртта”. Запомних тази фраза завинаги. Но ако за мене тя беше само красиви думи, за д-р Васил Ковачев означаваше всекидневие и неутолима страст. Жалко, Бог го прибра много, много бързо при Себе Си – вероятно, защото той много често попречваше на плановете Му за нас, простосмъртните.

През есента на 1975 г. се разчу из целия град: д-р Ковачев заболял. Неизцелимо и безпощадно!! Рак на белия дроб, в напреднал стадий… (Беше страстен пушач, като повечето хирурзи.) Темата бе всекидневен коментар на гражданството и колегията. Той легна в собственото си отделение. И до ден днешен си го спомням: надвесен от прозореца на II етаж на ямболската хирургия, с неизменната димяща цигара в уста, пафкащ я с хлътналите си бузи, изсушен и жлътнал се, сгушен в синия болничен халат, да наблюдава колегите и пациентите, щъкащи по двора и да разговаря с тях отвисоко, с немощния си глас. (Знаех за тежкото му състояние и очите ми, които не можеха да се откъснат от този местен Хипократ, се пълнеха с влага.) Колегите удивени разправяха, че продължавал да минава визитации с тях, да присъства на сутрешните им рапорти и да ги консултира; влизал и в операционната и на няколко пъти се измивал и вземал скалпела, но не се решавал да оперира, защото нямал сили да го натиска, само асистирал и съветвал; е, малко ли е, не е ли подвиг – за един умираещ човек? Умираещ? Добрите, всеотдайните хора НИКОГА НЕ УМИРАТ!!

Тогава чух от завеждащия Кръвния център в Ямбол д-р Георги Сивов (той беше и интернист, и педиатър, и дерматовенеролог; с него сме давали десетки нощни дежурства в ямболската “Бърза помощ”; съветваше ме като Баща; един невероятно обаятелен Човек и Колега, ох, днес също покойник; Боже, Боже, защо ни изоставяш, защо така прибираш при Себе Си качествените хора?!) следната покъртителна история.

През един ранен следобед от хирургията му се обаждат: трябва им кръв по спешност. За зла врага, през изминалата нощ от АГ-отделението са използвали няколко банки именно от исканата група, и сега от нея му били останали само две. Бате Жоро ги взема от хладилника и лично ги занася, понеже се съмнява, че може би няма да бъдат достатъчни.

Влиза в залата. Оперират младо момиче, прегазено от камион; после запомня името й – Радка Неделчева. По косия поглед, с който го парва д-р Ковачев, разбира, че е непривично неспокоен. Д-р Сивов не се нуждае от обяснения: сам вижда – предоставената от него кръв няма да стигне; на пациентката е направена спленектомия; има тежък кръвоизлив и от белите дробове. “Жоро, тичай да си събираш кръводарителите – ама веднага, че ще загубим детето!”, не се моли, а тревожно разпорежда д-р Ковачев на колегата си.

Докато той намери двама-трима кръводарители, докато те дойдат и им източи по една банка кръв – минават дълги-предълги минути, часове. Нахълтва със скъпоценния товар в операционната. Намира я празна. Тогава влиза в кабинета на завеждащия.

Д-р Ковачев е там и си пие кафето. Съобщава му кратко: операцията е приключила успешно. Д-р Сивов го намира много пребледнял. Но очите му не са тъжни, каквито непременно биха били, ако пациентката е изтървана (той винаги преживяваше тежко загубата на болен, и това бе добре известно на всички ямболски лекари; по това приличаше на моя Татко.)

Хематологът го поздравява с поредната му успешна операция и си излиза. Знае, че ще стои до късно в отделението, както винаги.

За д-р Ковачев личен живот нямаше. Той знаеше само едно – Хирургията и своите Пациенти.

И все пак, на д-р Сивов му е чудно как са стигнали само двете банки кръв при такава тежка операция, придружена с подобен обилен кръвоизлив. На другия ден от д-р Дончо Помашки (другия ямболски хирург тогава) чува историята – наглед простичка, но всъщност толкова възхитителна.

Въпреки преляната кръв от двете донесени банки, състоянието на Радка се влошава: устните й побеляват, пулсът се губи. Тогава д-р Ковачев оставя на д-р Помашки да довърши операцията, а сам ляга на подвижната носилка и протяга ръка. Нарежда на сестрата да съедини посредством Цанг-апарат (трипосочна спринцовка) неговата вена с вената на девойчето. И огромното човешко сърце на Хирурга и Човека д-р Васил Ковачев започва да изтласква добрата му чиста кръв направо в тялото на непознатото момиче.

Лежи Лекарят в количката и очите му следят не собствените му щедри вени, а лицето на пациентката. Стои така, докато то не порозовява. И това съвсем не става толкова бързо. Колко е дал от кръвта си – половин литър или повече – никой не би могъл да измери.

Изминават 15-тина години от този случай. Д-р Ковачев е повален от коварния белодробен рак, който – видно и коментирано от целия Ямбол и окръга – неумолимо го тласкаше към Гроба. (“Васко много добре знаеше диагнозата си – каза ми д-р Сивов, – сам бе разгледал рентгеновите си снимки. Нито веднъж не го чух да се вайка, да хленчи. Угасваше тихо, с Достойнство – тъй, както бе и живял.”)

Една вечер у дома на хематолога идва млада жена. След като се представя, я разпознава – Радка Неделчева, някогашното момиче, чийто живот д-р Ковачев спасява не само с умелата си ръка, а и със собствената си кръв. Тя го пита разтревожено: вярно ли е, че д-р Ковачев е тежко болен? Потвърждава, вдигайки безпомощно рамене: да, състоянието му е безнадеждно. “А не може ли да се спаси чрез кръвопреливане? – с плаха надежда пита жената. – Или поне да се облекчи за малко?” Сякаш се отнася за баща й – с такъв трепет зачаква отговора му. И понеже д-р Сивов скръбно навежда глава, тя изхлипва: “Вземете, колкото е нужно от мене. Аз трябва да му върна кръвта, с който той спаси Живота ми.”

“Погалих я по косите – продължи бате Жоро, – за да я успокоя, но тя неудържимо се разплака. Милото момиче, то ме бе разбрало: на д-р Ковачев сега кръв не му бе нужна. На него му трябваше само една по-лека смърт… Но благодарността, признателността на тази пациентка ме възхитиха. Има и такива болни…”

Да има и такива болни. И не за тяхната благодарност живее и работи Лекарят, Хирургът. Това е най-последното нещо, което очаква Той в своята задъхана самоубийствена професия, на която е посветил Себе Си.

И все пак, Сърцето му има нужда от сгряване.

Скоро след това д-р Васил Ковачев си отиде от нас…

Старите ямболии с потрес и донякъде с гордост години след това разправяха, че никога досега в нашия скучен, сив град не е имало по-разтърсващо събитие: смъртта на един необлечен със власт, но необикновен за всички нас човек; и по-грандиозно погребение. Беше се стекъл целият Ямбол, не – целият окръг; от селата наоколо, от Елхово, от Тополовград чак! Хората изпращаха своя Лекар – а това значеше – своя местен Кмет, Бог и Цар. Процесията беше необикновено дълга, бавна и скръбна, сякаш и самите коне, които влачеха катафалката със скъпоценния ковчег, страдаха от най-тежкия си товар. По тротоарите се бяха скупчили хиляди хорау ридаеха на глас и дори не бършеха търкалящите се по бузите им сълзи.

После се говореше, че велможите от Окръжния комитет на всесилната БКП споделяли разочарованието и тревогата си от тази всенародна любов и мъка, излени върху един винаги изтъкващ безпартийността си човек; приемали я като скрита съпротива срещу режима… (Познати истории: спомнете си погребението на Гунди и раздразнението на тоталитарното Политбюро).

Няколко пъти . и преди, и след 10 ноември, предлагах – и с писма, и чрез вестникарски публикации – на местните управници да кръстят ямболската болница на името на д-р Васил Ковачев. Никой не ми обърна внимание, не ми отговориха дори с едно телефонно обаждане. Комплексираните провинциалисти предпочетоха за патрон гръцки лечител-светия; нямам нищо против него, но той никога не е дори и минавал покрай нашата Тунджа.

Нека да пази тях и пациентите им.

Но можеха поне една улица да нарекат на Васко. Дори и най-малката, макар че той заслужаваше булеварда край болницата. Но кога ли ние, българите, сме обичали да благодарим?

КОМЕНТАР. На 1 декември, от 14 ч., ще назовем Хирургичния блок “Д-р Васил КОВАЧЕВ”; това ще бъде оповестено на съответна табела, която ще открием с изпълнителния директор д-р Панайот ДИМАНОВ. Предложили сме, също така, на ямболския кмет, с името на големия наш съгражданин да назовем и площада до къщата му.

———————————————

Доц. Николай НЕДКОВ

Друго ямболско светило (не преувеличавам!) в хирургията беше д-р Николай НЕДКОВ (р. 1937), който по-късно напусна града ни, недооценен и огорчен (нищо ново в нашата мила родна страна) и стана доцент в МУ – Стара Загора. Ако беше работил в Пловдив или София, той щеше да бъде сред водещите наши професори. Изключително скромен, Николай бе известен сред колегите с работоспособността и всеотдайността си. Стана пословичен с няколко кръводарявания по време на операция – когато болният се нуждаеше от спешно кръвопреливане, без да губи време, Николай спира за малко да го реже, ляга на съседната кушетка; сестрата източва банка кръв от вената му и веднага започва да я прелива на пациента. След това кръводарителят-хирург, без дори да е изпил едно кафе, става и продължава операцията на човека, чийто живот е спасил два пъти – и със скалпела, и с част от собственото си тяло. Това спешно кръводаряване по време на работа Николай Недков го е правил – повтарям с възхищение! – неколкократно; освен това десетки пъти (пак подобно на д-р Васил Ковачев) е дарявал и планово кръв. (Но за подобни подвизи в нашите медии не се споменава; много “по-интересни” са порно- и чалга-“звездите” ни. Въпрос на социални ценности…) Заедно с Програма “Хоризонт” го удостоихме със съвместния с в. “Български лекар” Приз “Човеколюбие”.

Пръв от ямболските хирурзи Николай Недков защити кандидатска дисертация. Насърчение и помощ получи от славния приемник на д-р Ковачев – д-р Иван Руменов, за който всеки български хирург може да говори безкрайно и с обич.

Д-р Иван РУМЕНОВ

Тези двама невероятни ямболски хирурзи – вече покойният Васил Ковачев и Николай Недков – неочаквано бяха допълнени от друго истинско светило и Бог на скалпела. Когато Васко почина през 1975, едва 55-годишен, неговото място на завеждащ хирургичното отделение, бе заето от един дотогава непознат на нас човек в начална пенсионна възраст – д-р Иван РУМЕНОВ (1914-1994). (После разбрах от него, че е син на бившия председател на Върховния медицински съвет д-р Владимир РУМЕНОВ (1870, Кукуш – 1939) – генерал, началник на Медицинската служба на българската войска, фтизиатър, народен представител. И че е ученик на знаменития Финстерер. И още нещо, звучащо почти като ерес: че е бил асистент на разстреляния от комунистите проф. Станишев. За мен, съвсем младия провинциален лекар този човек ми изглеждаше наистина като кацнал от друг свят.)

Д-р Иван Руменов дойде в Ямбол от София. Всъщност – сякаш слезе от Звездите. Или – не, не преувеличавам – като Зевс от Олимп. Още преди да пристигне, сред колегите се разчу и заговори: при нас, в дълбоко задрямалото прашно провинциално градче пристига невероятен Хирург и Лекар! Така си беше – в това скоро се уверихме всички.

“Хирургията е дело на разума и на ръката”, този афоризъм съм чул от устата на д-р Руменов, с когото бързо се сприятелихме. И още – незабравимото му определение за пациента като “рес сакра” (“свещена вещ”); това било казано от Хипократ, но д-р Руменов го спазваше като свято правило в практиката си. Незабравими бяха десетките му разкази от крайно интересния му живот (някои от тях поместих в пресата и в първата си книга “Аз, Лекаря”, 1985 г.). Разказваше ги с удоволствие, като преди това с неизменна дяволитост подхвърляше: “Ние, хирурзите, сме си малко “фукльовци” – но пък има защо, нали?” (Научих от колегите му, че след излизане от тежка операция заставал пред трепетно очакващите го близки на току-що спасения пациент и безмълвно им показвал благоприятния резултат по свой си оригинален начин: като гордо и щастливо целувал собствените си ръце… Не споделях присмеха им, защото разбирах Хирурга: това бе символичен израз на свещенодействието към Богоравната му професия, чрез която е върнал човешки Живот.)

Споделяше, че не е възнамерявал да стане хирург, а спортен лекар. Но веднъж (тогава е второкурсник) забелязва в коридора на Първа хирургия стенещ болен, прикрепян от двама санитари. И понеже това е съседът му бай Пешо Кундурджията, помолва хирурзите да го допуснат в операционната, за да му дава кураж. Те се съгласяват, а той скоро проклина прибързаното си решение: човекът е с перфорирала язва, а го оперират само с местна упойка; той крещи, вика, ругае, моли се да привършват по-скоро – а те сякаш не го и чуват. Надвесени над тръпнещия разпорен корем, без да бързат, срязват тъкани, попиват непрекъснато бликащата кръв, прищипват артерии, съшиват. Идва му да им кресне: “Защо го мъчите? Защо не го оставите да си умре спокойно?” Каква е тази жестока професия?!

Излиза от операционната с омекнали нозе. За нищо на света няма да влиза повече в нея. И укорява тези колеги: само са удължили страданията на клетия човечец.

След седмица вижда бай Пешо на улицата. Разхожда се под ръка с жена си – отслабнал и бледен, но жив, жив!!

И една мощна, неудържима мисъл завладява цялото съзнание на студента-медик Иван Руменов: ще стане и той хирург! Ще спасява хората!

И благославя Мига, в който е взел това Решение.

Не знаеше колко хора е спасил за над половин век оперативна дейност: “Ние, хирурзите, не броим и далеч не помним всичките си пациенти с възпалени апендикси, перфорирали язви, чернодробни и далачни разкъсвания, заклещени хернии, илеуси и прочие и прочие драматични състояния, при които само навременната и умела оперативна намеса решава съдбата на пострадалия човек. Как да не коленичиш пред тази всесилна Хирургия, как да не си горд и щастлив, че си един от нейните войници?”

Продължаваше романтично: “Мнозина от тогавашните ми пациенти, т. е. отпреди 20-30-40 години днес сигурно са мъртви, поради други или същите болести. Но сигурно децата им, минавайки покрай болниците, където те са умирали и спасявани от нас, си спомнят напрегнатите тревожни дни, когато са следели всяка мимика по лицето на хирурга след задаването на онзи трепетен въпрос, един и същ от векове: “Докторе, ще живее ли?”. Дори и неизричан с думи, този въпрос напира в очите на близките, винаги гори или мъждука в погледа и на болния: “Ще живея ли? Ще ме бъде ли? Ще ме спасиш ли?”.

Колко очи съм срещал в лекарската си практика – десетки хиляди! И умиращи, пълни с най-дълбока скръб: за тях слънцето няма да грее повече, звездите – да блещукат, птичките – да пеят и прехвръкват. И щастливи, още невярващи си: ще има още Живот и прости земни радости! И блеснали, възторжени, преливащи от благодарност и признателност: цял живот ще те помня, Докторе!”

Неистов турист и любител на Природата (и активен член на Планинската спасителна служба), пътешественик (бе посетил десетки страни; владееше 3-те основни езика – английски, френски и немски и общуваше свободно с целия свят), меломан (обичаше класиката – най-вече Моцарт, Чайковски, Шопен), библиоман (четеше неуморно) – това ще допълня към неговия толкова незабравим образ.

Господи, има ли още такива светли и обаятелни хора като д-р Иван Руменов!?

Една съботна вечер (вече работех в София), ме покани на гости у дома си (точно зад Парк-хотел “Родина”). Беше напуснал Ямбол, но продължаваше да работи в болницата в далеч по-близкия до София Пирдоп (Средногорие), където ходеше 2-3 пъти седмично. Бе организирал среща с хирургични сестри, с които е работил; всички – пенсионерки, но как само – като бели лястовички – чуруликаха и пърхаха, внезапно подмладени и разхубавили се, около своя някогашен – и вечен – началник! А той – слабичък, почти безплътен, с безкрайно сократовско чело и огромни сини усмихнати очи, с овехтял, но чист старомоден костюм, неуморно домакинстваше: наливаше чашите, предлагаше сандвичи с руска салата и луканка, шегуваше се. Дали с безпогрешния си хирургически инстинкт е предвиждал скорошното си разделяне с Живота и бе организирал това елегантно парти просто като едно ненараняващо, безболезнено, красиво – като целия му живот! – “Сбогом!” с тези мили и скромни момичета (както продължаваше да ги нарича)? Тогава му предложих да напиша книга за необикновено богатия му живот, нахвърлих скицирано и главите: “Моите учители”, “Колегите”, “Медицинските сестри”, “Пациентите”, “Принципи”, “Смъртта”; той уж се съгласи, след това вихрите на битието ни разпиляха и след още година-две го отвяха в Отвъдното… А имаше да каже толкова много на колегията и на народа си! Защо, защо не бях по-настоятелен?

Най-вълнуващ бе споменът му за един американски професор, с когото се запознали на конгрес в Бостън. Когато д-р Руменов му казва, че е от София, този човек изведнъж се сепва и пребледнява, после се разплаква. “Най-после, откога съм бленувал да срещна какъвто и да е българин. За да го помоля за прошка… Аз бях сред тези, които бомбардираха вашата столица на 10 януари 1944 г. Имахме заповед да пазим само храма с позлатените кубета. Пусках бомбите над главите на заспалите хора, плачех, не – заливах се в сълзи – и от сърце се молех Богу да не убия някого… Кой беше издал тази нечовешка заповед?! Но какво да направя: беше война, аз бях войник, изпълнявах команда… Нали биха ме разстреляли при неподчинение?!” Сега пък идва ред на д-р Руменов да се разчувства. Защото по време на тази неизлечима от съзнанието на българите варварска бомбардировка, той е нощен дежурен в хирургичната клиника на проф. Александър Станишев. Не я напуска и не отива да се крие в мазето, за да не изостави болните си, макар бомбите да трещят в Александровска болница; още при обедната бомбардировка те убиват няколко пациенти и шестима лекари.

Д-р Иван Руменов, както вече споменах, беше невероятен, благодатен разказвач; споделял е с мен десетки ярки случаи от практиката си. Веднъж обсъждахме темата за благодарността на пациентите към своя лекар.

Д-р Руменов бе съгласен с мен, че е унизително лекарят да чака подаяния от пациентите си, от които в никакъв случай не би трябвало да е зависим в каквото и да е измерение, особено – в материално. Запомнил съм няколко случаи на благодарност към него, които той ми разказа. Но особено ме впечатлиха три от тях.

През една мразовита есенна нощ патрулни полицаи домъкват в Хирургичната клиника, завеждана от знаменития проф. Александър СТАНИШЕВ някакъв ням дрипав старец, сгънат одве. Младият дежурен асистент д-р Руменов го приема. (“Не можеше да говори, но само как ми се молеха очите му: “Спаси ме!!”) Незабавно го полага на масата, защото диагнозата изисква неотложна намеса: инкарцерирана херния, със започнала некроза на засегнатите черва. Изрязва ги на живо: местната новокаинова упойка не е хванала сиромаха; той се гърчи отдолу и плаче без глас. Дори името му не могат да научат, така го и отбелязват в болничния лист: “Глухонемият”.

Изписват го след десетина дни, напълно възстановен. И една вечер човекът идва пак в клиниката (д-р Руменов дежури почти непрекъснато): още по-дрипав и отслабнал – види се, немотията го е засмукала отвсякъде. С две ръце е обгърнал о корема си… огромна жълта тиква. Оставя я на прага, сваля вехтото си калпаче пред своя Спасител, и го изпива с огромни, бляскави, възторжени очи – събрали целия свят, те го поднасят в краката му. Защото Той, Хирургът, е спасил жалкия му изпокъсан, ням и жалък – но все пак един-единствен, само негов и затова безкрайно скъп Живот-Животец. После му се покланя доземи и изчезва в тъмата.

Д-р Руменов си спомняше с умиление и за друг свой подарък от пациент. През 1947 г. докарват един младеж, Пейо Пеев, с открита фрактура на двете подбедрени кости и започнала газова гангрена. Ампутацията е най-радикалното и като че ли единствено решение. На два пъти се размива, но все не се решава да посегне към скалпела: как да отреже този дълъг мускулест крак? Момчето също му се примолва: “Докторе, аз съм лекоатлет, шампион, по-добре да умра, отколкото да ми ампутирате крака!”. Започва дълго и упорито консервативно лечение – и успява!

След 2 години момчето идва, с една лъскава спортна купа. Отново става републикански шампион на бягане с препяствия. Пъха му я в ръцете: “Докторе, тази купа е Ваша; не аз, а Вие я спечелихте!”

С удоволствие си спомняше и за друга трогателна проява на благодарност от пациент. Когато е на работа в Бургас, довеждат – почти в безсъзнание – капитана на акостиралия италиански кораб “Азучена”. Язвата му е перфорирала още преди Босфора, но той заповядал да го водят при българите. Въпреки тежкото му състояние, д-р Руменов прави не обикновено съшиване на пробива, а радикална стомашна резекция. След седмица старият морски вълк е изписан и се връща в каютата си. На другия ден Спасителят и екипът му получават покана за гостуване.

Познават кораба отдалече – целият е обкичен с италиански и български знаменца. Когато лекарят стъпва на борда, строените за почест моряци се изпъват тържествено, от някакъв грамофон засвирва военен марш, а оздравелият и оживял капитан изкозирува отривисто на българския хирург – сякаш посрещат адмирал, а не някакъв цивилен медик от друга страна. И именно това запомня д-р Иван Руменов за цял живот: оказаните на един българин и неговата Родина официални почести от екипажа на чуждестранен кораб.

Получавал е не само благодарности и подаръци от пациентите си, но и огорчения, дори обиди. (Махваше снизходително с ръка: “Правели са го от простотия; никога не съм се засягал – Хирургът трябва да стои над малките неща; прощавал съм им винаги.”)

За евтаназията: “Проф. Кристиян Барнард я оправдава. Знаем и за д-р Джак Кеворкян, когото в САЩ наричат “Д-р Смърт”. Лекарят обаче се нарича само “Д-р Живот”!”

Един негов приятел, инженер, му признал, че упоил жена си със свръхдоза морфин, за да й спести адските мъки. Тя страдала от напреднал рак с разсейки в белите дробове; била неподвижна, с часове виела от непосилните болки и човекът не можел да наблюдава ужасните й страдания и решил сам да ги прекрати. (“Лично аз никога не бих го направил, дори и на врага си, макар че добрият лекар безпогрешно може да определи безперспективността на даден болен. Нека Господ да реши кога да те прибере при Себе Си.”)

За Края: “Смъртта е неизбежният, задължителен изход от Живота. Вече наближавам 80-те и знам, че съм близо до Нея. Дано да дойде безболезнено, неусетно. Макар и хирург, и аз съм човек и се страхувам от болката и страданието.”

Д-р Иван Руменов живя дълго и щастливо. Той определяше хирургията като “Благородно мъчение”, а също и “Напрежение, болка и красота”. Напрежението – за болния човек (всеки се страхува от ножа – и има защо…). Операцията му причинява болка. А когато го изпишеш оздравял – в очите му блика обич към Спасителя – и това ги прави толкова красиви. Красотата пък е и за хирурга, който пресътворява Живота със собствените си ръце. Същността и целите на Хирургията са прости: накрая да видиш пациента си изписан; преживял немалко мъки и изпитания, но жив, жив!! А ако, не дай, Боже, умре – само да сведеш глава, да помълчиш минутка-две – и пак да тръгнеш да воюваш за нечий друг чужд живот. Чужд ли? Та за Хирурга, за Лекаря животът на всеки Пациент е неговият личен. Или на детето му – защото всеки пациент трябва да е като родно дете за Лекаря, който е призован от Бога и призванието си да бъде вторият му Баща. За най-голямото достойнство на своята професия той посочваше привилегията да можеш да върнеш своя болен в Живота. Според него лекарските грешки са неизбежни, но – простими, ако са сторени несъзнателно, от бързане час по-скоро да се помогне на страдащия. Казваше: “Няма лекар, който да не е грешил, особено пък – хирург. Важното е да остане поуката – тя е горчива, но толкова ценна! Честният и колегиален хирург непременно ще я сподели с останалите от екипа му: за да не допускат и те собствените му грешки.”

Говорили сме и за корупцията: “Вземал съм пари от пациент, но никога не съм ги искал – нито предварително, нито след операцията. Давали са ми пари доброволно, от сърце – от благодарност, задето съм спасил близкия им, пък и за здраве. И аз съм преценявал, че мога заслужено да ги взема. Иначе изнудването на пациента за пари преди операцията е корупция, жалко, недостойно, срамно търгашество, недопустимо за истинския Хирург.”

Сбъдна се надеждата му за лека смърт…

Скоро след последния ни разговор, на 80 години получил тежък мозъчен инсулт, лежал десетина дни в кома и угаснал. Научих това чак след погребението му, на което не присъствах, защото то не бе разгласено. Слово произнесъл проф. Борислав (Бочо) Кръстев.

Няма хирург в България, който да не е чувал за знаменития д-р Иван РУМЕНОВ. Без да е хабилитиран, той бе станал легенда за своите колеги и млади, и стари. Защото беше Хирург, беше Лекар, беше Човек, Приятел и Колега. Бог да го прости!

Писах толкова обширно за тези трима знаменити хирурзи от родния ми провинциален градец Ямбол, защото най-много и продължително съм общувал с тях: д-р Васил Ковачев – с харизмата си на непогрешим и всеможещ Лекар; д-р Николай Недков – с всеотдайността, жертвоготовността и любовта към болните си и д-р Иван Руменов – с неповторимото си европейско излъчване и достолепие, наложиха в съзнанието ми незаличими спомени и почит към Делото и Изкуството на Хирурга, на истинския Лекар – Светец за пациентите и техните близки и пръв Приятел на колегите.

Именно заради този пиетет дълго време не се решавах да започна тази книга за българските хирурзи – просто защото не съм един от тях, тези малки Богове, тези светли Мъже и Лекари, които могат за мигове да прогонват неумолимата Смърт и да върнат светлината в човешките очи и Живота.

Окуражи ме само моралният подтик на проф. Дамян Дамянов, който повярва в перото ми; на него и на рецензента на моите страници – достолепния чудесен хирург проф. Георги Златарски – благодаря най-сърдечно!

Понеже споменах грандиозното погребение на д-р Васил Ковачев, ще припомня изпращането и на проф. Станислав БАЕВ (1932 – 2004), дългогодишен национален консултант по хирургия.

Той работи буквално до последния си ден. Даваше консултации в IV МБАЛ – София, влизаше в операционната, заедно с д-р Енчо СИМЕОНОВ и останалите хирурзи, но го поканиха за консултант в Плевенската хирургична клиника (на която бе създател и пръв ръководител). Той не устоя и отиде, макар сърцето му вече да изневеряваше (получаваше дълги и тежки ритъмни нарушения). Месец преди това разговаряхме за професията му. Той я определи като “Сплав между три компонента: наука, занаят и изкуство. Наука – защото се базира на всички фундаментални дисциплини. Занаят – защото се придобива в продължение на дълги години работа и трябва задължително да се мине през степените “чирак” и “калфа”, докато накрая стигнеш (но може и да не се добереш) до най-високия ранг – “майстор”. Изкуство – защото е Божа благодат и не е за всеки, проблясва в ръцете на малцина.” Каза още: “От 20 колеги най-много четирима стават истински професионалисти. В хирургията най-важното е да “виждаш” с ръцете си. А за това е нужен талант.”

Година, след като замина в Плевен, научихме, че е угаснал там. Докараха ковчега му в София. След него пристъпваха едва ли не всички български хирурзи: гробището бе почерняло от десетки знаменити хора, чиито златни ръце бяха спасявали хиляди българи. Нито един вестник обаче не отрази дори и с ред-два, с половин изречение поне, камо ли с малка снимчица, това рядко виждано в България струпване на толкова ценен национален капитал на едно място. В същия ден погребваха някаква мутра с отвратителен, като делата й, животински прякор, поредна жертва на безкрайните гангстерски престрелки между наркотрафикантите. На събитието буквално всички вестници бяха посветили цели страници, илюстрирани с по 6-7 фотоса: вкарването на ковчега в църквата, изкарването му след опелото, носещите го на яките си рамене черноризи бандити (които несъмнено, също като жертвата, са причинили безброй трагедии, убивайки с дрогата си наивни младежи и почерняйки семействата им). Ни най-малко не завиждам на подобно изпращане и отразяване. Но тези бандити ли са ценностите на съвременна България, за да им се обръща такова внимание, и то в централните медии, които би трябвало да отсяват и изтъкват примерите, достойни за възхита и подражание, да формират общественото мнение и вкус?! Може ли да се предпочита чалгата пред Моцарт и Бийтълс? Излиза, че в България – да, и то твърде често, да не кажем – почти винаги.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПОЧИТ КЪМ ХИРУРЗИТЕ

(очеркови портрети-есета от операционната зала)

“Че от всичките земни пристанища

само в моето има спасение.”

Михаил БЕЛЧЕВ

През срамно кратичките си едва 6 години на практикуващ лекар съм работил в кардиологично отделение (Окръжна болница – Ямбол), бил съм участъков (т. е. общопрактикуващ, семеен) терапевт, а също – и селски лекар (с. Ръжена, Казанлъшко), давал съм десетки напрегнати безсънни нощни дежурства в “Бърза помощ” – Ямбол. Никога не съм имал нищо общо с хирургията; дали съм зашил и няколко конеца по време на следването и стажа си в пловдивския Медицински Университет. И въпреки, че определям вътрешните болести като Царицата на Медицината (каквато е леката атлетика за всички спортове), а кардиологията – като нейната корона, то Царят (подобно на футбола) е, безспорно, хирургията. Като специалност, философия и действие тя е много по-ефектна и впечатляваща – както за лекарите, така и за пациентите. Защото при нея няма среден път: или спасяваш човека и го връщаш към Слънцето и Белия Свят, или го изпускаш завинаги в Тъмната Яма, откъдето няма излизане.

Безусловна радикалност – резултатът идва веднага, за часове, дори за минути.

Професия, която не търпи колебание или мекушавост.

Изкуство, което изисква железни нерви, решителност и мъжество – дори и да се упражнява от жена.

Наука, която се учи цял живот.

Работата на хирурга не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери обективно и точно с метър и хронометър. В следващите страници ние ще обръщаме много повече внимание не само и толкова на фактологията и навъртените за пенсия години, колкото на духовността и интелекта; т. е. не само на професионалното, а и на човешкото измерение.

Истинският Лекар не се интересува от политическите и религиозни пристрастия на пациента си. Дали болният, който е потърсил помощта му, е министър или каруцар, християнин или мюсюлманин, праведник или престъпник, комунист или демократ – това за Лекаря няма никакво значение: Пациентът е страдалец, търсещ облекчение и спасение. И каквото и да се каже или напише за добрия Хирург, ще бъде недостатъчно и ще звучи слабо.

Имам много приятели-хирурзи – десетки са, от най-маститите професори, корифеите (някои от тях, уви, вече не са Тук, Горе, при нас) до млади ординатори. Освен радикалността и приятната им бъбривост (стигаща понякога до трогателно юношеско фуклявене – но това също е част от аромата на специалността им), ми е правело – лошо! – впечатление пренебрежението към собственото им здраве.

Почти всичките пушат (успокоявало…) и пият – предимно концентрати (и това отпускало стегнатата им от напрежението и отговорността Душа). Ако страдат от някакво заболяване (прим. хипертония) – обикновено не си вземат таблетките редовно (защото като лекарство признават най-вече скалпела…). Не ги вълнува и собственото им наднормено тегло, и на доста от тях им личи по коремната обиколка (обичат трапезите и пренебрегват каноните на ритмичното, рационално и диетично хранене). И като се насложи неизбежното, задължителното за професията им хронично психо-емоционално пренапрежение (продължителни, затегнати, драматично усложняващи се операции, тежки дежурства, почти вечното “на разположение”, осигуряващо им безсъние, недостиг или дори липса на почивка: всичко това е тонове убийствен стрес, стрес, стрес! – парен чук върху чупливата човешка психика), се стига – закономерно – до изключително високата им заболеваемост и, уви, смъртност, предимно от сърдечно-съдови заболявания и диабет.

Да, те живеят бързо, красиво, ефектно, почти артистично и…понякога самоубийствено.

Техни са радостта от облекчението при прогонената болка и върнатия Живот.

Но и смрадта на гнойните рани, виковете и стенанията на страдащите и хъркането на агонизиращите болни.

Техен е и златният Изгрев.

Но и кървавият Залез.

Също – и Белият Свят.

Но и Вечният Мрак.

Възхищението и признанието на хората и колегите.

Но и ропотът и завистта на някои.

Благодарността на обожаващите ги спасени пациенти и техните близки.

Но и проклятието на овдовелите жени и осиротелите деца.

Техни са вечното люшкане между въздигащото небесно “Осанна!” и сгромолясващото смазващо “Разпни го!”.

Те всеки ден са между трънения венец и миропомазването.

Те са Богове.

И са готови на съюз дори с Дявола – но да победят, ДА ПОБЕДЯТ, та дори и с цената на собственото си здраве и живот.

Обречени са, накрая, и на безсънието, пренапрежението, хроничния психо-емоционален и физически стрес, както и съвсем реалния (и нерядко, о, Господи, сгромолясващ се върху главите им!) риск от тежък срив (дори фатален!) за собственото им здраве.

“Светейки на другите, изгарям!”, е бил девизът на средновековните лекари.

Той така много подхожда за българските хирурзи.

Светете, възхитителни момчета, жени и мъже-хирурзи!

Но, моля ви – пазете се, не изгаряйте!

Защото сте нужни на България! И на нас – изчезващите, стопяващите се българи.

Защото вие сте възхитителните, нестандартните, непокорните и неустоими любимци на най-великото Изкуство – Медицината.

Колко ви обичам.

И как, ах – как!! – ви завиждам…

Лека да е ръката ви!

В настоящата глава са включени по-дълги или по-кратки очеркови скици за хирурзи, с които съм се срещал и разговарял. Разбира се, във всеки подбор има субективизъм, а понякога и случайност, но ми се струва изключено да се определят по някакъв критерий стотиците добри и стойностни хирурзи, които са национален капитал и за които трябва да се разкаже; нито времето, нито хартията ще стигне за това. Не съм подреждал портретите по някаква значимост – те просто следват хронологията на написването им.

НЕОБХОДИМО ПОЯСНЕНИЕ. Никога не съм оценявал лекарите по политическите им убеждения, а по способност, квалификация, колегиалност, заслуги, че и…и общителност. (Напразно се мъчех да разговарям с един известен наш кардиохирург, за да го включа в тази книга; човекът ме отминаваше с надменно безразличие – как да пиша тогава за него?…) Използвам случая обаче да подчертая за сетен път:

МЕДИЦИНАТА НЯМА ПОЛИТИЧЕСКИ ЦВЯТ. ТЯ Е САМО БЯЛА!!!

И защо не всички го разбират?!

Докато вземах интервюта от отделни хирурзи, чувах подмятания, разностранни, коренно противоположни и изключващи се мнения за един и същи човек – от боготворене до пълно отрицание… (“Няма угодия!”, казваше баба ми.) Не чух лоша дума комай единствено за генерал проф. Коста СТОЯНОВ (спасителят и на моя Баща!), проф. Станко Киров и д-р Иван РУМЕНОВ (фактът, че бяхме толкова близки и сърдечни приятели, и до днес ме изпълва с щастие и гордост). И най-големите от нашите хирурзи са допускали грешки в работата си; и най-малките са имали своите звездни мигове.

За пореден път подчертавам: невъзможно е да се поберат в тези ограничени по обем страници описания на живота и дейността на всички български хирурзи. С мъка признавам, че огромна част от тези, които заслужават своите страници или поне 30-тина реда, ще бъдат пропуснати – но все пак книгата ни не е антология, нито поименен справочник, а има за цел само документално-публицистично и донякъде белетристично да обрисува облика и делата им. Към някои хора сигурно проявявам пристрастност – към приятелите, към пловдивчани… (“Нищо човешко не ми е чуждо…”). Ясно съзнавам също, че (поне аз) нямам толкова богат речник и не мога да намеря най-точните и силни думи, с които да бъде описана тази най-възхитителна специалност от великата Медицина. Ще се радвам, ако се намери друг медицински публицист, който да се справи по-добре, и ще му бъда благодарен за усилията.

На всички читатели ще кажа: единствено безгрешен и безукорен сред хората е само нашият Спасител – Исус ХРИСТОС. Но той е Богочовек. Всички останали сме повече или по-малко недостойни и грешни преходни простосмъртни. По-важното е кое преобладава у нас – доброто или злото, любовта или омразата, съзиданието или разрушението, открояващият се професионализъм или сивата и безлична рутинност, слънцето или сянката.

Благодаря на големия наш хирург и чудесен мой приятел чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ, който никога не ме изостави, дори и в най-трудни за мен моменти, за моралната и, не по-маловажно – финансова подкрепа за разширяването и преиздаването на тази книга.

Автор: Д-р Тотко Найденов