ДЕТСКАТА ХИРУРГИЯ у нас, както вече споменахме, води началото си от Пловдив, където е създадено първото в България университетско отделение по тази специалност (1952), с ръководител проф. Юрий ТОШЕВ, току-що завърнал се от специализация в Прага при големия детски хирург проф. Кафка.

Той не само поставя основите на националната детска хирургия, но и обучава свои достойни следовници – доц. В. Ташев, д-р Т. Сивков, д-р Хр. Зафиров, доц. Тома Христодулов, дългогодишният ръководител на Секцията по детска хирургия към Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести доц. Никола Чаталбашев – създатели и продължители на знаменитата Школа на пловдивската детска хирургия.

В София детската хирургия се развива предимно в “Пирогов” (през 1952 г. там е разкрито Отделение по детска хирургия, ръководено от д-р Борис Рапонски). Първата Клиника по детска хирургия към “Пирогов” е създадена през 1964 г. и е оглавена от д-р Димитър Арнаудов (по-късно – професор). В “Пирогов” работят знаменити детски хирурзи, като професорите Иван Иванчев, Ангел Боянов и Мария Михова, доцентите Асен Димитров и Георги Трифонов, проф. Огнян Бранков (който понастоящем е националният консултант), анестезиоложките доц. Надежда Гаврилова и доц. Мария Бойчева и др.

Внезапно в света на хирургията настъпва революция: изнамерен е способ за влизане и интервениране в корема не посредством конвенционалния начин – чрез разрез на стената със скалпел, а чрез оптична система.

Отначало ЛАПАРОСКОПИЯТА е само диагностичен метод (първият, който го прилага е руският гинеколог Исаак Отт, 1910; широко го внедряват обаче немският проф. Келинг и шведският проф. Якубеус през 1910-1912, затова той носи техните имена); след това се използва за целенасочена биопсия (Кларк, 1929) на черния дроб, по-късно – и на други органи: слезка, панкреас, перитонеум, лимфни възли, оментум, гениталии и пр. Първият българин, извършил лапароскопско диагностициране е интернистът М. Добрев (1934), който изследва само асцитно болни. Лапароскопската хирургия в света има своя пионер в лицето на Палмер и Имендиов (прекъсване на маточните тръби с антиконцептивна цел, 1961). Първата лапароскопска апендектомия е извършена от немския гинеколог Сем (1980), а първата лапароскопска холецистектомия – от френския проф. Филип Муре (1987). През 1988 г. английският уролог Уикъм въвежда понятието “минимално (мини-) инвазивна хирургия”; днес то се употребява наравно с “ендоскопска хирургия”.

В България хирургичната лапароскопска диагностика е извършена за пръв път от Н. Георгиев и Сп. Иванов (в онкологията, 1976) и от М. Марков (1979), С. Глинков (1987) и К. Василев (1989) в спешната хирургия.

Първата лапароскопска операция (холецистектомия) у нас е дело на нейния всепризнат пионер, доайен и класик проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ (март 1992) в Окръжна болница – София, удостоен през 2010 г. с най-високото професионално-съсловно звание “Лекар на България”. Само 2 месеца по-късно това правят и доцентите Красимир Василев и Евгени Белоконски във ВМА; същият този екип осъществява за пръв път в България и следните лапароскопски операции – гастростомия, илеостомия, колостомия, варикоцеле, екстирпация на непаразитарни чернодробни кисти, екстирпация на бъбречни кисти, пластика на предна коремна стена при пъпни хернии, едностранна и двустранна симпатектомия, ингвинална херния с преперитонеален достъп. Не изостават варненските доценти (днес – най-младите ни професори) Красимир Иванов и Росен Маджов. Така лапароскопската хирургия се превръща в алтернативен оперативен метод и у нас. Невъзможно е хирурзите да заемат в бъдеще водещо или видно място, ако не работят с видео-, с високочестотна и лазерна апаратура и не владеят специализираното автоматично поставяне на шевове и клипове и новите техники за дистанционно управление от роботизирани системи. Лапароскопската техника е в интерес на болния (по-добър комфорт, далеч по-малка оперативна рана, минимален козметичен дефект, значително намален болничен престой и възстановителен период). В САЩ лапароскопски се оперират вече 90% от холецистектомиите, 50% от апендектомиите, 20% от чревните резекции.

Миниинвазивната (лапароскопската, ендоскопската) хирургия, по израза на доц. Евгени Белоконски, който я владее превъзходно, е “гигантска крачка напред за пациента, но три стъпки назад за хирурга”, защото той не само трябва да бъде допълнително обучаван, но и загубва своята сръчност, триизмерното виждане и тактилното чувство на пръстите си. Следващата генерация хирурзи ще бъдат “optendo”, т. е. ще работят чрез GTSS – отдалечената телеоперативна система, която ще им върне стереоскопичното виждане, сръчността и тактилността – така, както при отворената конвенционална хирургия.

Няма по-голям (областен или бивш окръжен) град в България, който да не може да се похвали с поне 2-3 светила на Хирургията, работили в него. Може би ще прекаля с оправданията, но наистина е невъзможно да се опишат всички от тях, както и професионалните подвизи, които тези хора са извършили – скромно, незабележимо, почтено, доблестно и всеотдайно. А немалко от тях са платили тези свои подвизи с цената на здравето и дори на Живота си!

Не бива да се отминава и дейността на първите помощници на хирурзите – анестезиолозите. Те винаги остават неизвестни за пациента и близките му, а вършат толкова много!

Смята се, че първата упойка на пациент у нас дава д-р Георги ХАКАНОВ в Казанлък при операция (1875) на раздробена китка, който същевременно е и оператор. Както е известно, Пирогов също работи с упойка. Системната анестезия е въведена от Роберт Щирлин, Асен Петров, Димитър Михайловски и Иван Кожухаров (за упойка се ползва хлороформът, а след 1900 – етер или хлоретил).

Родоначалник на съвременната анестезиология у нас е един от вездесъщите символи на българската хирургия проф. Янко ДОБРЕВ, който въвежда (Пловдив, 1949) интратрахеалната упойка. Налагат я в практиката като редовен метод д-р Атанас Атанасов (I хирургия), д-р Петър Абаджиев (III хирургия) и д-р Ст. Филипов (Общоармейска болница). Първите ни специалисти-анестезиолози са д-р Йордан Йорданов; д-р Ник. Фичев; д-р Здравко Пампулов; бъдещите професори д-р Стоян Саев, Ангел Бовянски и д-р Емил Стоянов, а първият курс по анестезиология е проведен от проф. Антон Червенаков. Доайен за българските анестезиолози днес е достолепният проф. Иван СМИЛОВ, учител и добронамерен съветник на цяла плеада свои колеги от цялата страна, пръв въвел и наложил у нас епидуралната и лумбална анестезии в акушерството.

Дълбок поклон, уважение и обич заслужават и операционните сестри. Те стоически изтърпяват напрежението на продължителните – планови или спешни, дневни или нощни – операции, за да следят състоянието на болния, да подават инструментариума и… нерядко да слушат и търпят ругатни. (В подобни случаи особена нетърпимост проявяваше проф. Ал. Чирков, когато беше директор на създадената от него легендарна болница “Св. Екатерина”: при оплакване на наругана или обидена сестра следваше най-тежкото наказание за провинилия се хирург: отстраняване от участие в операции за определен срок…)

ХИРУРГ-ПЕНСИОНЕР НЯМА!

Обикновено, като правило, хирурзите работят неуморно и всеотдайно, до изнемогване, някои от тях – буквално до последния си дъх! Интересно е, че не ги води материалният стимул. Те са друго тесто хора.

Не познавам хирург-пенсионер! Тези хора изоставят скалпела чак когато ръцете им не го държат; и пак са в състояние точно да диагностицират, да определят поведението и, най-малкото, да дават ценни съвети.

Класическият пример е д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (1866, Шумен – 1961, София), завършил във Виена (1903), първият главен лекар и хирург на Болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”). Оперира в частния си хирургичен кабинет и – амбулаторно – по домовете почти до 95-тата си годишнина.

Д-р Александър НЕДЯЛКОВ (1879-1968), първият наш лекар, който е оперирал прободено с нож сърце, паботи почти до последните си дни.

Проф. Апостол СТРАТИЕВ (лицево-челюстен хирург) също продължава да оперира в тази област на преклонна възраст; той вече е над 85.

Другият създател на българската онкохирургия проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ почти доживя 90-те; и той почти не позна почивен ден; също като професорите Веселин МАТЕЕВ от “Пирогов” и Димитър ДИМИТРОВ от Националния кардиологичен център, които обаче надхвърлиха 90-те.

Проф. Петър ЧЕРВЕНЯКОВ, 85-годишен, е несъмнено най-възрастният у нас ръководител на Клиника (по гръдна хирургия към АГ-болница “Св. София”); всеки ден надява ръкавиците и взема скалпела.

Проф. Александър ГЮРОВСКИ, вече 88-годишен, пътува поне веднъж, понякога и два пъти седмично, с влак, от София до Павликени, за да консултира и оперира най-тежките случаи.

Онкохирургът проф. Злате ДУДУНКОВ, 80-годишен, е не само съратник на проф. Станко Киров, но и делят един и същи кабинет с него в Националния онкологичен център.

Професорите чл.-кор. ген. Йовчо ТОПАЛОВ, както и Адруш КЪРКЕСЕЛЯН (неврохирургия) и оториноларинголозите Моис МЕЛАМЕД и Георги ГЕОРГИЕВ, макар и 79-годишни, също продължават да работят и постоянно оперират.

В началото на 2010 г. отбелязахме светлата 90-годишнина на проф. Станко КИРОВ, родом от с. Вълчи дол, Варненско (20 януари 1910). Оказа се, че той извършва първите си операции непосредствено след дипломирането си (1944 г., с пълно отличие!) на самото бойно поле, като участник в първата фаза на т. нар. Отечествена война. След демобилизацията заминава селски лекар на Белимел, Михайловградско, после (1948-1951) е ординатор в Хирургичното отделение на Михайловград (днес Монтана), но истинската си хирургическа дейност разгръща в ИСУЛ и Онкологичния център, под непосредственото ръководство на друг титан на родната хирургия – бъдещия проф. Борислав КРЪСТЕВ, комуто става пръв асистент (1952) и заместник. Няма област в оперативната дейност, с която да не се е занимавал (с изключение на неврохирургията), вкл. ортопедия, урология и лицево-челюстна хирургия. Безспорен създател на съвременната българска онкохирургия (заедно с проф. Бочо Кръстев), притежаващ перфектна, буквално виртуозна техника, той бе наречен от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян ДАМЯНОВ: “Забележителна фигура в българската хирургия, пословична личност с ореол, поставен му безусловно от всички нас; пръв сред първите!”.

Проф. Станко Киров внедрява у нас множество оригинални методи и модификации, най-вече в областта на операциите при рак на гърдата, меланома малигнум, лимфните дисекции. Участва във въвеждането на интубационната анестезия. Въвежда дисекционната техника и основните лимфни дисекции, комбинираните и разширени резекции и нетипични операции при считани за неоперабилни пациенти.

Пръв в България въвежда: тоталната паротидектомия със запазване разклоненията на нервус фациалис; оперативното лечение на туморите на челюстите; покриването на големи лицево-челюстни мекотъканни дефекти с островно кожно-мускулно ламбо от пекторалната област; комплексното лечение при рак на гърдата; лимфните дисекции при кожния карцином и малигнения меланом; интраоперативната интраартериална и интраперитонеална химиотерапия при рак на гърдата и матката; ретроперитонеалната лимфна дисекция при тестикуларните тумори; агресивния оперативен подход при белодробните метастази и при ретроперитонеалните мезинхемални тумори; интер-торако-скапуларните и интер-илео-сакралните дезартикулации при мезинхемални тумори на крайниците; интерстициалната брахитерапия (с професорите Андрей Сахатчиев и Марин Мушмов); органосъхраняващите операции и реконструкции при рак на гърдата (втори в Европа след знаменития Умберто Веронезе).

Автор на близо 200 научни публикации (вкл. 12 монографии, някои от които – настолни, като “Профилактика, ранна диагностика и лечение на злокачествените новообразувания”, “Пигментни тумори”, “Рак на млечната жлеза”, “Рехабилитация на болни от рак”, “Лимфни дисекции”, “Тумори на меките тъкани”, “Онкология”), той получава най-високите съсловни признания и отличия (“Лекар на България”, пожизнен председател на Българската Асоциация по онкология) и продължава да оперира (общо над 40 000 души за 65 години са минали през неговите ръце!) и да обучава вече трето поколение хирурзи! Ползва 7 езика! Колегите му никога не са го виждали да се заседи или да яде, а само да работи!!

“Притежава невероятен опит и техника. Вижда всичко в оперативното поле, и най-малките тъкани, работи при пълна хемостаза и перфектна лимфна дисекция.”, казва за него проф. Тома Пожарлиев, който дълги години е работил с него.

“Щом ме търсят, значи съм им нужен. Как тогава да стоя вкъщи?” – бе скромното обяснение на винаги немногословния (непривично за иначе словоохотливите хирурзи) проф. Киров пред колегите му, събрали се на неговия славен юбилей. И още: “Благодаря на всички, с които сме уточнявали точната диагноза и сме провеждали правилното лечение: асистентите ми, анестезиолозите, медицинските сестри, санитарите. Защото хирургията е екипен труд. Пожелавам на всички вас също да доживеете своето творческо дълголетие!”.

Дай го, Боже, на всички, които се трудят в операционните зали!

Пожелах му първо да подобри републиканския “рекорд” на д-р Иван Карамихайлов, който е оперирал почти до 95-та си годишнина, после – на легендарния американски кардиохирург проф. Дебейки (влиза в операционните зали и консултира почти до 99-та си годишнина), а накрая – и световния, на проф. Ернани от Онкологичния център в Мелбърн (когато го пенсионират принудително, след като е навършил 104 години, той изпраща сърдито протестно писмо до ръководството на Австралийския Лекарски съюз и моли да му съдействат да бъде възстановен…).

Съжалявам, че проф. Киров не се съгласи да приеме предложението ми: да сложим бронзова отливка от вълшебните му, неуморими, несравними с никой друг в България ръце – спасявали над 40 000 души за 65 години! – на постамент във фоайето на Националния онкологичен център, за да служат те за кураж на колегите и упование на пациентите, които да им се молят преди операциите си като на чудодейна икона, независимо от вероизповеданието им. Министърът на културата Вежди Рашидов прие идеята ми буквално с възторг, изпрати и подходящ скулптор, който да я изпълни, но професорът, след кратко колебание, отказа.

Наистина жалко, защото чудодейните ръце на този голям Хирург, обожествявани от толкова много спасени от тях хора и близките им, щяха да бдят, навеки застинали в позлата, за вечни времена, над съдбите на раковоболните и да ги благославят, докато България съществува.

Автор: Д-р Тотко Найденов

НАВСЯКЪДЕ ИМА ДОБРИ ХИРУРЗИ

Развитието на хирургията в България се определя и развива, разбира се, в големите университетски градове. Невъзможно е да се изброяват всички пионери и ръководители на тази специалност в регионалните центрове. И, все пак:

Без да е бил ръководител на катедра или клиника, трайни следи в историята на българската хирургия оставя проф. Марко ДАСКАЛОВ (р. 1931, с. Смилец), специализирал в Париж; пръв доктор на медицинските науки в България по коремна хирургия; въвел 73 собствени техники; извършил десетки хиляди органощадящи, реконструктивни и патогенетично целесъобразни операции, предимно в ИСУЛ.

В Русе старши лекар на болницата (1898 – 1899) е бъдещият ни първи професор по хирургия д-р Параскев Стоянов; само за тази 1 година той извършва 215 операции. Унаследява го за близо 20 години д-р Йордан Георгиев, специализирал при проф. Билрот във Виена. Тук работят и бъдещият знаменит професор Андрей Стойчев. През 1961 г. е разкрито първото в страната отделение извън университетските болници по детска хирургия, със завеждащи последователно от д-р Михаил Михайлов (бъдещ доцент в “Пирогов”) и д-р Маргарита Дървеняшка. Понастоящем 2-те хирургични отделения са ръководени съответно от д-р Петко Боянов и д-р Светломир Гецов.

Хирургията в Ловеч е поставена на здрави основи още от строителя на болницата й д-р Петър Ораховац (открита е през 1892 и й дават името на Стефан Стамболов). Хирургичното й отделение е основано от д-р Йордан Георгиев, специализирал при самите Билрот и Бергман; най-изявеният му ординатор е основоположникът на съвременната българска хирургия, бъдещият първи професор Параскев Стоянов; когато Георгиев се премества в Русе, именно той го и замества, за да извърши близо 800 тежки операции само за 2 години (вкл. урологични и гинекологични). В Града на люляците се подвизават и други славни хирурзи, които прилагат европейската медицина в тази уж дълбока провинция: д-р Съйко Съев (завършил в Москва, специализирал в Париж); д-р Теодор Теодоров (дипломирал се в Грац, специализирал при прочутия Финстерер), д-р Крум Иванов (ученик на проф. Ал. Станишев), д-р Никола Владов (въвел ендотрахеалната наркоза в болницата, осъществил първата за района белодробна резекция; баща на бъдещия доц. Никола Владов, който вече е извършил изумителните над 20 чернодробни трансплантации във ВМА), д-р Стефан Желязков (бъдещ ръководител на Клиниката по хирургия в Плевен), д-р Валентин Маринов.

Основите на хирургията в Силистра поставя асистент на великия проф. Александър Станишев – д-р Анастас Янков, който е началник на отделението от 1941 до смъртта си през 1968 г.

За развитието на съвременната хирургия в Добрич допринася неуморимият универсален проф. Андрей Стойчев, който често идва да оперира тук. Впечатляваща дългогодишна дейност развива младият приемник на забележителния, но рано заболял от Паркинсон и пенсионирал се д-р Николин Казанджиев – бъдещият проф. Енчо Калчев, който внедрява скоро след проф. Агоп Дереджан едноетажния шев в коремната хирургия. Научен ръководител му е самият проф. Янко Добрев, който по-късно също редовно оперира и консултира в Добрич; става ръководител и на кандидатската дисертация на друг местен хирург, доц. Белчо Белчев.

Впечатляваща е работата на д-р Лазар Игнатов (баща на отличния хирург от ИСУЛ д-р Димитър Игнатов, бъдещия председател на БЛС), д-р Георги Антонов и д-р Христо Христов в развитието на хирургията в Шумен.

Началото на хирургичната дейност в Разград е поставено от д-р Хари Варкони. Цели 30 години отделението се оглавява от д-р Тодор Каравасилев (впечатляващо постижение, може би своеобразен републикански “рекорд”!).

Също толкова дълъг, плодотворен и отговорен стаж като началник на хирургично отделение има още един всеотдаен и скромен човек – д-р Стамен Стаменов (Търговище), който обаче се подлъга да стане депутат; цели 4 години, почти напълно изгубени за пациентите му. (Наистина, добър лекар съвсем не означава сполучлив политик или управленец…) Други знаменитости на Търговище са предшественикът му д-р Иван Стойчев и бъдещият проф. Димитър Четрафилов.

За Сливен това са бащата Крум (завършил в Нанси, специализирал хирургия и гинекология в Швейцария) и синът Стефан (в Берлин) Камбосеви. И двамата живеят сравнително кратко: бащата – 65 (1870 – 1935), синът – 69 години (1900 – 1969), но се прославят като вещи оператори и поставят стабилните основи на авторитетната сливенска хирургия. Техни достойни следовници са д-р Любозар Рохов (синът му д-р Сергей Рохов също става хирург, дълги години работи предимно в гр. Гълъбово и оставя отлични впечатления с работата си), д-р Михаил Михайлов, д-р Стефан Гавазов.

Хирургията в Бургас получава мощен тласък от работилия там само 6 години талантлив ученик на проф. Ал. Станишев – изключителния д-р Иван Руменов. Достойно го замества прочутият в цяла Югоизточна България и по Черноморието д-р Житомир Райчев; не по-малко прославени са и д-р Иван Воденичаров, д-р Добринов и д-р Възелов.

Във Велико Търново своя школа създава бъдещият проф. Александър Гюровски; негов достоен приемник е д-р Иван Манчев.

Знаменитостта на Кърджали е д-р Трифон Трифонов, който оглавява хирургичното отделение едва 33-годишен (през 1963 г.) и развива огромна и впечатляваща за една дълбока провинция дейност. За съжаление, умира сравнително млад, на 57 години.

Най-видните хирургически личности на Смолян са доц. Атанас Маргаритов (той развива тук и урологията), д-р Александър Узунов и техният достоен приемник д-р Петър Беров (който тук въвежда и детската хирургия; бяхме в един курс в Пловдив), д-р Г. Благоев. Д-р Тодор Кумчев усъвършенства анестезиологията и стерилизацията.

Високото равнище на хирургията в Пазарджик се дължи на д-р Иван Рачев, въвел в болницата на този град най-съвременните оперативни методи, както и реанимацията и интензивното лечение. Тук израства бъдещият наш най-добър чернодробен трансплантатор доц. Никола Владов, който пръв прилага в Пазарджик лапароскопската хирургия, преди да отиде във ВМА.

В Кюстендил най-известен е завършилият в Чикаго (1910) д-р Георги Ефремов (1883 – 1964), който предпочита Родината си пред кариера в САЩ. Първоначално работи 5 години като лекар на пернишкото село Калища! Специализира хирургия в Александровската болница; от 1922 до 1942 г. ръководи Кюстендилската болница и активно оперира; после, до съдбовния за България 9 септември 1944 г. е кмет на родния си град. Цели 31 години (1939 – 1970) хирургичното отделение в Кюстендил се ръководи от д-р Никола Василиев, който въвежда лумбалната симпатектомия и отстраняването на белодробен ехинокок; призната му е рационализация за директна хемотрансфузия от донор на пациент (1957). Друга местна легенда е д-р Георги Ленгарски, завеждащ хирургичното отделение от 1973 до 1999 г.; той загива по време на работа от преизтощение.

В Благоевград функционира най-голямата в Югоизточна България болница. Цели 22 години (от 1984 г. до смъртта си през 2006 г.) хирургичното й отделение се ръководи от д-р Истилиян Бачев, възпитаник и приемник на прекрасния хирург д-р Гоце Николов, който развива спешната и планова хирургия, травматологията, урологията и неврохирургията.

Основите на съвременната хирургия в Хасково полагат д-р Христо Зафиров (един от първите детски хирурзи в България), д-р Генчо Пенев, д-р Любен Атанасов и д-р Никола Гелов, а в Ямбол – д-р Петко Момчилов (оклеветен и скандално убит от комунистите като “английски шпионин”); успешно я доразвиват д-р Васил Ковачев (починал твърде млад, едва 55-годишен), вездесъщият д-р Иван Руменов, д-р Николай Недков (по-късно – доцент в Стара Загора), д-р Стоян Балабанов (основател на местната неврохирургия) и д-р Асен Табаков (обособил сектора по детска хирургия).

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

Държавната болница във Варна е открита през 1879 г. Хирургичното отделение е настанено в частната сграда на П. Марков на ул. “Левски”. По-късно (1896) е построена нова болница с 11 павилиона, сред които – и хирургичен. Главният лекар на болницата д-р Николай Иванов е същевременно и началник на хирургичното отделение, който въвежда асептиката и антисептиката. От 1901 до 1911 тези постове се заемат от бъдещия корифей Параскев Стоянов. Нашумяват имената на хирурзите Л. Серафимов, П. Бондарев, Ст. Титев. Александър Недялков и Евстати Гешев извършват първия шев на наранен с нож миокард (1910). През Балканската война всички са мобилизирани и единственият хирург във Варна остава чехът д-р Вацлав Кафка. Скоро тук пристигат и други негови сънародници – проф. Отокар Кукула, Шлаймер, Провазник, Буриан (той е също и превъзходен ортопед и неврохирург, създател е на чехската школа по пластична хирургия), Пржецехтел (основател на чехската оториноларингология). Традиционното съвместяване на постовете управител на болницата и началник на хирургичното отделение се продължава от д-р Александър Недялков – въвел прецизност, ред, спокойствие и дисциплина; д-р Борис Божков – въвел и наложил европейски хирургични методи (резекции на стомаха, нефректомии, първата торакопластика на белия дроб при туберкулоза, създател на първото у нас отделение за костно-ставна туберкулоза). Ендотрахеалната наркоза в морската ни столица е въведена от д-р В. Петров и д-р Д. Милев.    

Медицинският Факултет във Варна е създаден през 1961 г., като първи професори по хирургия там са Петър АЛТЪНКОВ и Тотю АНДРЕЕВ (завършил в Грац, Австрия), които се занимават и с урология и пластика. Професори стават поливалентният Андрей СТОЙЧЕВ (ръководител на Катедрата по хирургия, основател на Клиниката по гръдна хирургия и на профилираните клиники във ВМИ – Варна), Георги Георгиев, Костадин Карчинов, Григор Григоров, Петър Червенков, Тодор Тодоров, Петко Петков, Меруда Генова – Алтънкова (тя основава и цели 20 години ръководи Клиниката по детска хирургия; съпруга е на проф. Петър Алтънков); и още съвсем младите Красимир Иванов и Росен Маджов.

Проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ (създател на Клиниката по колопроктология, 2 мандата ректор на МУ), въвежда тук лапароскопските холецистектомии, както и 56 нови оперативни метода, 17 от които – за първи път в страната! Понастоящем той е всепризнатият доайен и най-авторитетният и достолепен учител на варненските хирурзи, пръв от извънстоличните хирурзи бе удостоен с най-високото звание “Лекар на България”.

Не по-малко уважавани са доцентите – Борис Корновски, Яко Кузманов, Любен Господинов, Виктор Княжев (основал и развил Клиниката по съдова хирургия), Димитър Чолаков (неврохирургия), Любомир Пашев и Константин Трошев (термична травма и пластика), младите, но авторитетни Радослав Радев (гръдна хирургия) и Валентин Игнатов (еднодневна хирургия), Добрин Радев и много други. 

Изобщо, варненската хирургия е набрала достатъчно скорост и авторитет. Неслучайно тук с голям успех се провежда биеналето “Колопроктологична хирургия”, създадено от проф. Темелков, на което присъстват все повече колеги от чужбина. Опитът и докладите на местните хирурзи се изучават и ползват от цялата страна.

Благодарение усилията най-вече на неуморимите професори Темелко Темелков (2 мандата ректор на Медицинския Университет), Росен Маджов (зам.-ректор) и Красимир Иванов (дългогодишен изпълнителен директор на УМБАЛ “Св. Марина”), тук се разкриват нови клиники с оперативна насоченост (кардиохирургия), снабдени с най-модерната в страната апаратура, което убедително издига Варна като хирургически център, достойно съперничещ на столицата.

ПЛЕВЕН

Хирургията в Плевен също е впечатляваща. При боевете и обсадата на града в Руско-турската Освободителна война е разкрита военно-полева болница, в чийто състав блестят имената на известните лекари Боткин и Склифасовски. Самият Николай Пирогов работи от 10 до 30 октомври 1877 г. във военновременна болница № 69 в с. Бохот, което тогава е център на главното командване на Дунавската руска армия. Той не само лично оперира, но дава консултации, асистира, разпределя, превръзва; почти не спи – развива огромна и неуморна дейност (през ръцете му преминават около 5000 ранени!). Днес в с. Тученица има паметник в негова чест.

По време на епичните плевенски боеве е разкрита и функционира и румънска дивизионна болница, в която работи д-р Георги СТРАНСКИ (1847, Калофер – 1904). Той е не само съгражданин, но и кум на Христо Ботев и кръстник на единствената му дъщеря Иванка. (Самият Ботев се записва през есента на 1868 г. студент в знаменитата Букурещка Военно-медицинска школа, но поради бедност след 3 месеца престава да я посещава.)

Георги Странски обаче я завършва и се влива в руските освободителни войски. След падането на Плевен остава там; назначен е за окръжен лекар и управител на градската му болница му (днес тя с право носи неговото име), създадена от Митхад паша (1866 г.). Избран е за депутат във Великото народно събрание; по-късно – за председател на БЧК; участва като военен лекар в Сръбско-българската война.  

В същата Военно-медицинска школа в Букурещ се учи и следващият окръжен лекар и управител на плевенската болница – д-р Алеко Друмев (1849, Свищов – 1912), дипломирал се по-късно в Монпелие, който я оглавява 4-кратно. След 32-годишна безупречна работа като лекар (вкл. и хирург) в Плевен, той е назначен за придворен лекар на цар Фердинанд.

Особено място в Плевен заема лекарската фамилия ТРАНЕН. Бащата Йоаким Исакович Транен оглавява военния лазарет (1892), жена му Мария Петрова е милосърдна сестра, а дъщеря им д-р Валентина ТРАНЕН е първата жена-хирург на България; тя ръководи плевенското хирургично отделение от 1930 до 1932 г., след което се премества в София, където разкрива частен кабинет.

Първият профилиран хирург в Плевен е д-р Стефан КОЗАРОВ (1861, Сливен – 1913), завършил в Киев. Той  назначава за старши лекар в хирургичното отделение бъдещия проф. Параскев Стоянов (1902 – 1905), който много бързо модернизира операционната зала, назначава и първите милосърдни сестри. През Балканската война д-р Козаров е инспектор на военно-полевите болници; там се заразява от пациенти от коремен тиф и умира. 

Болничната и хирургичната база и дейност се развиват при управлението на д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933), дипломирал се в Монпелие. Негов помощник е студентът Гочо Москов, бъдещият професор.

Впечатляваща дейност на хирург в Плевен развива д-р Спиридон ЩЪРБОВ (1897, Райково, Смолянско – 1980), който е основател на местната урологична школа.

Хирургичното отделение в Градската болница на Плевен се разкрива през 1955 г. Пръв негов ръководител е д-р Борис Белниколов (р. 1918).  

Научните основи на съвременната плевенска хирургия, по всеобщо признание, се полагат от проф. Иван КАРАМИШЕВ (1910, София – 1973). Израснал в бедно семейство, той се е издържа по време на следването си в София и Прага като музикант по нощни заведения. Оглавява Трета етапна хирургична болница през втората фаза на Отечествената война. След демобилизацията е началник на хирургичното отделение в Окръжна болница – Плевен, където внедрява белодробните резекции, както и (пръв в страната!) – плановите сърдечни операции (перикардиолизи и валвулотомии); въвежда нови методи и модификации при операции на дебелочревен карцином, чернодробни резекции и пр. Специализира в София, Прага и Виена; публикува над 80 труда в областта на общата, коремната, гръдната и сърдечната хирургия, вкл. монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”. През 1967 г. става директор на новосъздадената Хирургична клиника при Плевенската окръжна болница, а през 1970 г. е избран за хоноруван професор при Катедрата по болнична хирургия; едновременно с високоотговорната операторска и преподавателска дейност, не спира да свири и в Държавния Плевенски симфоничен оркестър (и то – първа цигулка!).   Дълбоко предан на своите болни и безотказно отзивчив към тях и колегите си, издъхва едва 63-годишен от преумора и постоянно пренапрежение. 

В Плевен проф. Алберт Луканов създава и оглавява Катедра по спешна хирургия.

През 1991 г. за медицински директор на плевенската болница е назначен хирургът доц. Кунчо ИГНАТОВ (1942 – 2003), ректор на ВМИ – Плевен от 1993 до 2003 г., който я обновява, модернизира и превръща в основно диагностично-лечебно звено на Централна Северна България. Тук работят великолепни хирурзи, като проф. Александър Гюровски, проф. Любен Ковачев, доц. Борислав Нинов, доц. Димитър Стойков, онкохирурзите проф. Ташко Делийски и доц. Георги Байчев и много други.   

Проф. Станислав БАЕВ е колкото софийски, толкова и плевенски лекар. Дългогодишен национален консултант по хирургия, син на хирург (проф. Байо БАЕВ, загинал по време на работа) и баща на хирург (доц. Боян БАЕВ, кардиохирург от школата на проф. Ал. Чирков, УМБАЛ “Св. Екатерина”), извършва първата у нас успешна панкреато-дуоденална резекция; въвежда техниките на Айвър-Люис при рак на хранопровода, едноетапната рестростернална колоезофагопластика, тоталната панкреатектомия. Учител е на десетки български хирурзи, той остава завинаги в историята на най-тежката и отговорна медицинска специалност в историческия град. Станислав Баев основава и оглавява (тогава като доцент) Катедрата по хирургически болести (1976) във ВМИ – Плевен. Първите му асистенти поемат и преподаването по пропедевтика на хирургичните болести на студентите от III курс: това са бъдещите професори Любен Ковачев и Александър Гюровски, бъдещите доценти Борислав Нинов, Кунчо Игнатов, Ст. Желязков, Минко Панов.

Проф. Баев работи буквално до последните си седмици, когато се връща, вече като консултант (въпреки вече измъчващата го тахиаритмия той не престава да влиза в операционната и, ако не оперира, то поне да асистира) в основаната от него Клиника по хирургия при МУ – Плевен. Една сутрин, подготвяйки се за работа, умира в банята. Веднага след кончината му Клиниката започва да носи неговото име – едно достойно решение на местните колеги.

В Плевен се създават 2 Катедри по хирургия. Едната – по пропедевтика на хирургичните болести, е ръководена от проф. Любен КОВАЧЕВ (р. 1942, Димитровград). Автор на над 200 научни труда и 2 интересни монографии – “Слабинна херния” и “Гранични проблеми в акушерството и гинекологията”.

Катедрата по хирургични болести, създадена от проф. Александър ГЮРОВСКИ, днес е ръководена от не по-малко популярния доц. Борислав НИНОВ, член на Европейската асоциация по детска хирургия.

Тук работи и доц. Димитър СТОЙКОВ, изпълнителен директор на УМБАЛ “Д-р Г. Странски”.

Автор: Д-р Тотко Найденов