ПЛОВДИВ

Най-голяма по обем и качество хирургична дейност извън столицата се развива в Пловдив.

При строителни разкопки в подножието на тепетата “Бунарджика” и “Марково тепе” са открити тракийски погребения от III-IV в. пр. Хр., в които са намерени бронзови скалпели, сонди, кюрети и други хирургически и акушерски инструменти. Бачковският манастир, построен от грузинските братя Бакуриани (XI в.) е служел и за болница, където работят грузинските философи и лекари А. Икапуеле и И. Петрици (написал тук своята “Практика”, предимно с хирургическа насоченост, преведена на латински и използвана като учебно ръководство в Салермския университет).

През 60-те години на XV в. във Вечния град живее и работи родоначалникът на арменската медицина Амирдовлат Амасиаци, последовател на арабските хирурзи.

За първи дипломиран лекар на Пловдив се приема д-р Стоян ЧОМАКОВ (1817, Копривщица – 1893). Завършва медицина в Пиза, специализира хирургия в Париж; установява се на работа тук през 1848 г. и извършва няколко големи за времето си операции, вкл. зашиване на пробит с нож хранопровод (първа по рода си в Османската империя, докладвана от него и обсъдена на Медицинския съвет в Цариград).

През 1856 г. гръцкият хирург Михаил ВЛАДОС създава първата частна болница в града, където извършва дребни операции.

По време на Руско-турската Освободителна война командването на руските войски построява няколко дъсчени бараки в подножието на “Джендемтепе” (където сега се намира Катедрата по патоанатомия), с 30 легла, поставени направо на пода. На 1 май 1879 г., напускайки Източна Румелия, военните предават помещението на пловдивската община; тази дата се приема за рождена на Държавната (днес Университетска) болница – Пловдив.     

Родоначалник на хирургията във Вечния град е бесарабският българин (завършил в Москва) д-р БОНДАРЕВ; той основава хирургичното отделение (1892) в Държавната болница и го снабдява с операционни маси, легла, инструментариум. Въвежда асептиката, разнообразява оперативните методи, извършва втората в България овариектомия (1894).

През 1896 г. работата му поема неуморимият д-р Асен ПЕТРОВ (извършил в Пловдив първата в България стомашна резекция). След отиването му в София, където поставя основите на съвременната българска хирургия, негови следовници в Града под тепетата са д-р Иван МИХАЙЛОВСКИ (извършил тук през 1897 г. първата нефректомия), д-р Петко ПРОДАНОВ (завършил във Виена; през 1895 г. създава хирургичното отделение на Военната болница; през 1900 г. – хирургичното отделение на Католическата болница, което оглавява до 1935 г.; за антисептична обработка на превръзките употребява хлороформ, за инструментите – карбол, за ръцете – сублимат; въвежда сухата стерилизация, извършва гастроентеротомии и доставя първия рентгенов апарат в града; извършва първото в страната оперативно отстраняване на камъни от пикочния мехур – 1896 г.), д-р Петър НИЧКОВ, д-р Минко СОФРОНИЕВ.

Особено значителна фигура за пловдивската хирургия е дълголетникът д-р Христо АДЖАРОВ (1871, Калофер – 1960), завършил медицина и специализирал хирургия във Виена. Поливалентен оператор, като останалите си колеги от онова време, той извършва с успех големи за времето си интервенции, вкл. перикариодотомии; преди да оглави (1901 г.) хирургичното отделение на Пловдивската държавна болница, което ръководи до 1928 г. Последователно е главен хирург и лекар на Плевенската, а после – и на Видинската болница. Налага стриктна антисептика – автоклавна стерилизация и дезинфекция на ръцете и оперативното поле с топла вода, сапун и спирт, а по-късно – и с йод-бензин и йодова тинктура. За наркоза, освен хлороформ и етер (или смес от двете вещества), д-р Христо Аджаров използва и хлоретил; през 1890 г. пръв в Пловдив употребява новокаинов разтвор и лумбална анестезия. Устройва специална операционна зала и превързочна, като разделя персонала на асептичен и септичен. Извършва трепанации, трахеотомии, лапаротомии, резекции на стомах, черва и ребра, нефректомии, гинекологични и ендокринни операции. Работи почти до последния си ден и е изпратен от хиляди покрусени признателни пловдивчани – какъв честит, озарен от Бога, почти 90-годишен живот!   

Като добър хирург във Вечния град бързо се налага и д-р Койчо КОЕВ (1901, с. Гипсово – 1949), завършил в Берлин, специалист по хирургия, гинекология и УНГ, който основава своя частна болница (1934) и развива изключително активна дейност: извършва близо 7000 операции, 1800 от които – стомашни резекции по Билрот-2. Приема се, че именно той извършва първата от тях по рода си в България, но сам умира, съвсем млад, именно от тази операция, извършена му в чужбина по повод рак на стомаха. И двамата му синове (родили се в частната му болница) впоследствие стават хирурзи и работят дълго време в Пловдив и Нова Загора.

Съвременната хирургия в Града под тепетата се въвежда и утвърждава от титани на националната хирургия. Ще започнем с проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908, София – 1984), чех по народност, полиглот, специализирал във Франция, Германия и Англия, възпитаник на проф. Параскев Стоянов, коректен, внимателен и учтив както с пациентите, така и с колегите и студентите си, с вид на аристократ-благородник. Той основава Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести (1946) и впоследствие – Хирургичната клиника (“Първа хирургия”) при новосъздадения Висш медицински институт – Пловдив, и е не само първият пловдивски професор по хирургия (1950), но и бележит български уролог (специализира урология в Париж), пластичен хирург и блестящ анестезиолог (създава Дружеството по анестезиология и е негов пръв председател).  

В Пловдив работят и се утвърждават професори като Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ, Лазар ХАЙДУДОВ, Петър ДЕЕНИЧИН, Димитър ХАДЖИЕВ, Стефан ДИМИТРОВ, Пею МИШЕВ, Иван ЗЪНЗОВ, Димитър ПЛОСКОВ, Желю ЖЕЛЕВ (изградил съвременната пловдивска ортопедия и травматология). Така и ще запомним, с носталгия и гордост, тези създатели и символи на пловдивската хирургична школа: винаги стройни, изправени, елегантни, изискано облечени, напарфюмирани, любезни, колегиални, достолепни. Бог да ги прости!!

Ще се спра по-обстойно на може би най-обаятелния от тях: проф. Юрий ТОШЕВ. Всеки човек, особено ако е видна личност, е характерен с нещо свое, особено. Но, според нас, проф. Юрий ТОШЕВ е емблемата на пловдивските хирурзи – така, както проф. Богоя ЮРУКОВ е несъмнено най-видният клиницист от този любим и най-физиономичен наш град. Роден (1907) и работил само в Пловдив почти до последния си ден (1973), Юрий Тошев е потомък на екзарх Антим I и на Петър Бонев Тошев, ръководителя на Априлското въстание в Перущица. Полиглот (владее английски, френски, немски и руски) и цигулар (изкарва прехраната си като студент, свирейки по ресторанти). Завършва медицина в София. Първо специализира вътрешни болести (при проф. Васил МОЛЛОВ). На “най-трудната специалност – хирургията” (както сам я определяше) се учи от местния хирург д-р Христо АТАНАСОВ; професор е от 1958 г. Бързо придобива слава на точен диагностик и виртуозен оператор. Лекциите му бяха изключително интересни, аудиторията му винаги бе пълна (слушал съм го лично, в захлас). Описваше клиничните си случаи картинно, с много изводи и поучения, като писател и мъдрец. Говореше равно и спокойно, с една неизменна добродушност, която излъчваше всяка фибра на тялото му. Казваше: “Хирургът е длъжен да бъде смел, със сигурна ръка и наблюдателно око, да може да взема бързи решения, от които често зависи животът на болния; всичко това се добива с много труд, учение и задължително – с Любов.” И още: “За да може успешно да изпълнява своите задачи, хирургът трябва да е подпомаган от операционната сестра и да разчита на всички около себе си.”, т. е. високо оценяваше екипността. Както и: “Медицината се учи при леглото на болния.” Кой лекар ще се осмели да възрази на тези мъдри постулати?!

Ползваше съвършено чист български език. (На изпита ми при него по пропедевтика на хирургията, юни 1969 г., неволно употребих израза “ще му бием препарата…”, и той веднага ме смъмри: “Инжекциите не се бият, а се поставят; бият се само шамари. Вие сте само третокурсник, извинен сте, но нали ще ставате лекар, не се изразявайте като публиката!”, замалко да ме скъса само заради езиковата ми немара… Но какъв пък незабравим урок по точен медицински изказ!).

През 1952 г.бъдещият проф. Юрий Тошев организира и започва да ръководи първото в страната ни детско хирургическо отделение (едновременно с Втора хирургия), прерастнало по-късно в Клиника, затова с основание би могло да се смята за основател на българската детска хирургия. Издава над 40 труда, както и няколко учебника и монографии, най-значимите от които са: “Оперативна техника”, “Детска хирургия”, “Лечение на острите заболявания на панкреаса”. Определението на учителя му д-р Христо Атанасов: “И лъкът на цигулката, и скалпелът в ръката на проф. Юрий Тошев, изпълняваха едно предназначение: да не гасне светлината в човешките зеници!” е вярно, точно и затрогващо!

И още нещо, твърде интересно: той е двукратен републикански шампион по шахмат и член на олимпийския ни отбор (с най-добър индивидуален резултат). Когато занятията с кръжочниците са приключили, а операционната зала е празна, професорът играе шах с тях или им свири на цигулката си… Какъв интелект и финес, какво обаяние! Синът му д-р Гео Тошев, отличен баскетболист, става добър анестезиолог; дълги години работи в Алжир.

(Предложих на пловдивчани да кръстят Клиниката по Детска хирургия на името на проф. Юрий Тошев, който го е създал и, поне според мен, е символ на славната пловдивска хирургична школа, а Клиниката по кардиохирургия – на създателя й проф. Иван Зънзов. Без да твърдя, че съм прав, все още чакам отговор…)

Не може да се пропусне името на непрежалимия, рано угаснал проф. Димитър ПЛОСКОВ (р. 1900, Стара Загора – 1955). Той следва медицина в Грац, завършва в Мюнхен. Почива едва 55-годишен, броени месеци след избирането му за професор. Още се говори за неговата неизчерпаема енергия, елегантното и изящното му оперативно майсторство, грижовността към болните и предаността към колегите и обучаваните студенти. Автор е на 25 високостойностни научни труда в областта на коремната и гръдната хирургия (торакопластика по аксиларен път), урологията и гинекологията (оперативно затваряне на везико-вагинални фистули), травматологията и ортопедията (присаждане на фибулата; преоценка на резекционния метод при костни тумори)! Той е може би най-яркият и, уви, последен представител на всеотдайната, днес изглеждаща ни романтична поливалентност. Участва и в Корейската война, като началник на българската болница, сформирана и функционираща там  през 1954-55 г.; вероятно това обаче силно го изтощава и преждевременно – отнася в гроба; уви, колко жалко – горчивата съдба на немалко хирурзи.

Проф. Лазар ХАЙДУДОВ (р. 1905 в Оряхово), учил в Монпелие, завършил в Париж, ученик на знаменития Станишев, има несъмнен и значим принос към създаването и развитието на знаменитата пловдивска хирургична школа. Под негово ръководство израстват професорите Генчо КРЪСТИНОВ, Димитър ХАДЖИЕВ, Петър ДЕЕНИЧИН. Незабравим лектор (не по-малко сладкодумен и обаятелен от Юрий Тошев); винаги елегантен и фин, работи с еднакъв успех и в коремната, и в белодробната хирургия, както и в онкологията, урологията и ортопедията (какви енциклопедисти са били нашите професори от миналия век!). Точно проф. Лазар Хайдудов, който е спасил хиляди оперирани от него хора, преживява тежка лична драма, свързана с любимата му Хирургия: точно когато се намира в чужбина за участие в международен конгрес, единственото му детенце получава перфорация на флегмонозен апендицит; оперират го, но настъпва усложнение – фатален дифузен перитонит… Веднага се връща, реоперира го – но вече е късно!! Колко, колко незаслужено жесток е понякога Животът…

Проф. Петър ДЕЕНИЧИН (1924, Панагюрище), виден пловдивски хирург и уролог, е истински продукт на пловдивската хирургична школа: завършва в Пловдив, специализира в Москва, Ленинград и Париж; неуморим и скромен, известен с разработките си предимно в жлъчно-чернодробната хирургия. Умира сравнително млад от рак на панкреаса. Остави ни чудесната си мемоарна книга “Записки на хирурга”, в която най-откровено описва богатия си опит, без да спестява и грешките си (за поука на младите; подобно на знаменитите “Записки от Дерптската клиника” на Пирогов). Наследи го синът му – великолепният хирург доц. Георги ДЕЕНИЧИН.  

Проф. Димитър ХАДЖИЕВ (1915, с. Шипчи, Гюмюрджинско – 2007) завършва медицина в София, веднага след което се връща в родния Пловдив, където работи с бъдещите професори Стоян Ламбрев, Юрий Тошев и Лазар Хайдудов. Специализира в Ленинград при светилото на гръдната хирургия Колесов. Също поливалентен и опитен оператор, като повечето свои колеги-съграждани, се утвърждава в хирургията на храносмилателния тракт и най-вече – на долните му етажи; той е един от най-изявените ни проктохирурзи. Монографията му “Колопроктология”, в съавторство с проф. Аршавир Дереджан, и досега е фундаментална в тази област. Създава и дълги години ръководи хирургичната клиника във Военната болница – Пловдив. Умира на 92, уважаван от всички свои колеги.

И двамата му синове стават хирурзи и работят в родния си град: по-големият, Гео, е сърдечно-съдов, работил е при проф. Ал. Чирков; по-малкият – Божидар, е коремен, последовател на именития си баща, днес е председател на пловдивския клон на Научното хирургическо дружество и изпълнителен директор на УМБАЛ “Св. Георги”.

В момента в тази болница, наричана “Хирургиите” (най-голямото лечебно и хирургично лечебно заведения в България) работят десетки хирурзи от всички специалности, като великолепните неуморни професори Петър Учиков и Франц Митов, доц. Иван Трайков (изгаряния), доц. Никола Чаталбашев и доц. Пенка Стефанова (детска хирургия), чудесния, скромен и обичащ пациентите си проф. Васил Анастасов (съдова хирургия), достолепния и благороден доц. Евгений Сакакушев (също съдов хирург; макар и пенсионер в напреднала възраст, той продължава да работи в частния си кабинет; и двамата му синове също са са поели по неговия път: Борис е коремен, Георги – съдов хирург), доц. Георги Дееничин (жлъчно-чернодробна хирургия, син на проф. Петър Дееничин – още една възхитителна, благородна приемственост!), доц. Янко Кумчев (неврохирургия), доц. Ю. Анастасов (пластична хирургия). С име на добри и съвестни пловдивски хирурзи се ползват още доц. Константин Зисов, доц. А.  Учиков (син на проф. Петър Учиков), доц. Григор Шишков, д-р К. Мурджев, д-р Христо Протохристов, д-р Алфред Капон. Невъзможно е да се изброят и опишат всички, но те и колегите им, от професорите до  специализантите, носят духа и светлината на пловдивската медицина и на своя Вечен град!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЪРВА ХИРУРГИЯ

Първото научнообосновано звено на българската хирургия е Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести (1918), базирана на хирургичното отделение, завеждано от д-р Асен Петров. Постепенно тук се обособяват сектори, по-нататък прерастващи в клиники, катедри, центрове и цели институти: по коремна хирургия, гръдна хирургия, съдова хирургия, сърдечна хирургия, детска хирургия, урология, ортопедия и кожно-пластична хирургия, анестезия и реанимация.

Създателят на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести е вездесъщият първи наш професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който заема мястото на пренебрегнатия, внезапно починал от инфаркт вследствие незаслуженото огорчение д-р Асен Петров. Следващите й професори-ръководители са Гочо Москов, Георги Капитанов, Марин Асенов Петров, Ганчо Ганчев, Карл Енев, Георги Милков, Радослав Гайдарски, Венко Младенов, отново Радослав Гайдарски и понастоящем – Виолета Димитрова. Под крилото на Параскев Стоянов израстват, освен Москов и Капитанов, и други известни видни български хирурзи-професори, като Антон Франц Червенаков (създател на българската урология и анестезиология) и Петър Алтънков (създател на съвременната варненска хирургия).  

ВТОРА ХИРУРГИЯ

Катедрата по хирургични болести (повече известна като “Втора хирургия”) е създадена през 1921 г. от Александър СТАНИШЕВ, тогава само частен доцент; професорското звание той получава едва през 1927 г. Тук се хабилитират плеада достойни професори-хирурзи, като: Владимир Томов, Димитър Плосков, Филип Филипов, Лазар Хайдудов, Райко Райнов, Стоян Ламбрев, Агоп Чакъров, Борислав Кръстев. След екзекуцията на Станишев ръководители на Втора хирургия последователно стават професорите: Владимир Томов, Георги Попов, Янко Добрев, Станислав Баев, доц. Димитър Трифонов (починал твърде млад); понастоящем началник й е проф. Николай Яръмов.   

ТРЕТА ХИРУРГИЯ

Тя е разкрита през 1951 г. по съветски образец. Първи неин ръководител е проф. Стефан Димитров; приемник му е проф. Баю Баев.                

ОНКОЛОГИЧНА ХИРУРГИЯ

Всеки български хирург, независимо в кой град, клиника или отделение работи, със загриженост ще сподели, че приблимително половината от плановите му операции са онкологични. Това печално обстоятелство е лесно обяснимо със застаряването на населението и подобряването на диагностиката чрез съвременните ултразвукови средства.

Към новосъздадения Научноизследователски онкологичен институт (1950 г., директор – проф. Гоце Тенчов), е сформирана специализирана хирургична клиника, оглавена от проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ (1914 г., с. Николаевка, Варненско – 2003, със съществени приноси в хирургичното лечение на рака на колона, ректума, стомаха, млечната жлеза и пр.) и заместник – проф. Станко КИРОВ (р. 1920 г., с. Вълчидол, Варненско). Така тези блестящи хирурзи, професори, земляци и дълголетници поставят началото на съвременната българска онкохирургия.

Малко по-късно отделението по белодробна онкохирургия се обособява в клиника, ръководена от проф. Николай АНЧЕВ; негови достойни приемници са доцентите А. СИМЕОНОВ, Ст. ГАНЧЕВ, Веселин ТЕНЕВ; началник на Клиниката днес е проф. Иван ГАВРИЛОВ, а на отделението – младият доц. Георги КАЛАЙДЖИЕВ, умело подпомаган от всеотдайната доц. Елена АЛЕКСАНДРОВА. Свои приноси към българската хирургия имат проф. Злате ДУДУНКОВ (автор на фундаменталната монография “Предрак и рак на дебелото черво” и на още над 250 научни публикации), приемникът му проф. Веселин ДИМИТРОВ, проф. Страшимир КАРАНОВ, доц. Панайот КУРТЕВ, д-р Лъчезар ДЖОНГОВ, д-р Красимир РАЛЧЕВ. Свои следи в онкохирургията оставя и незабравимият блестящ хирург и човек д-р Иван РУМЕНОВ.  

ИСУЛ           

През 1950 г. на базата на Работническата болница (построена с дарения на Царица Йоанна и открита през 1936) се създава легендарният Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите (ИСУЛ), неблагоразумно и престъпно закрит през 1972 г. от всевластния, неуравновесен и своенравен диктатор на социалистическото ни здравеопазване акад. Атанас Малеев, макар че само за 20 години в ИСУЛ придобиват специалност над 12 600 лекари!

Хирургичното отделение на Работническата болница е основано през 1936 г. с пръв негов ръководител д-р Иван РАШЕВ (роден през 1900 г. в с. Априлово, Поповско, редовен асистент на проф. Ал. Станишев). За съжаление, тръгнал на специализация в европейски клиники, получава перфорация на язва и умира, едва 38-годишен (жестоката съдба на Захари Стоянов). Приемник му е д-р Геков, а от 1944 до 1947 г. – блестящият хирург Димитър Плосков (1900 – 1955), уви, също починал твърде млад, само година след професурата си. Следващият зав. Хирургичното отделение е друг забележителен хирург с нерадостна лична съдба – доц. Георги БРАНКОВ.   

През 1951 г. отделението прераства в Катедра по болнична хирургия към ИСУЛ, основана от незабравимия Генерал на българската хирургия проф. Коста СТОЯНОВ (1904 – 1965), която от 2003 г., вече като Клиника по хирургия (обединила съществуващите дотогава Клиники по коремна и по спешна хирургия), започва да носи неговото име. В тях досега са работили общо близо 200 лекари, от които 33 професори и 13 доценти, които заедно са оперирали (подпомогнати от над 120 сестри) повече от 90 000 пациенти. Обучени са и стотици хирурзи от цялата страна, които със законна гордост могат да казват, че са възпитаници на ИСУЛ.

Константин (Коста) Стоянов e роден в малкото селце Соточино, околия Фернинанд (днес Монтана). Родителите му участват в Септемврийското въстание, след чийто разгром емигрират в Югославия, оттам – в Германия и Австрия, където Коста се записва да следва медицина, но заминава с тях в болшевишка Русия, без да знаят какво ги чака там… Дипломира се с отличие в Москва (1929). Увлича се и по политиката, като става член на младежката група на сънародника си Кръстьо Раковски, който обаче е обявен за троцкист (едно от най-страшните “престъпления” в сталинските времена). Опитва се да избегне репресиите, като заминава доброволец в Косомолск на Амур (1932), където оперира почти денонощно. Тук се оженва за м. с. Виктория Аникевич, която му ражда дъщеричка – Лидия, по-късно – и Георги (днес известен режисьор). След неочакваното освобождение семейството се завръща в Москва, където Коста е назначен за хирург в Първи Московски медицински институт, където работи с такива светила на съветската хирургия като акад. Спасокукоцки и професорите Бакулев, Левит, Юдин, Сакаян. Терорът обаче продължава и той праща патетично писмо лично до… Сталин, в което изказва вълнението си: “Унищожава се цветът на съветската младеж!”…

Следва… обичайният сценарий на сталинските репресии: арестуване (1938), осъждане от прословутата безмилостна “тричленка” по съкратената процедура като “враг на народа” на каторга – не къде да е, а в самата страховита ледена Колима!! Тук работи първоначално като дървар, после – гробар (!?). Отчаян от зачестилите разстрели на троцкисти, пробва бягство към Китай. Разбира се, след преследване с кучета в непроходимата тайга, изпохапан, обезкървен и измръзнал, е заловен, върнат и захвърлен в лагера; решават, че всеки момент ще умре и не си заслужава да си хабят куршумите… Спасява го случайно преминаващият лагерен лекар, комуто изнемощелият беглец прошепва, че е колега и хирург. През 7-те ужасни години каторга в болшевишкия концлагер, Коста не спира да оперира в импровизираната болничка на мина “Чкалов”. (По-късно, вече в България, с шеговита горчивина ще сподели пред анестезиолога си д-р Стоян Саев: “Аз съм завършил Северната Академия…”)    

Освобождават го през 1945. През 1947 майка му Йорданка успява да се добере до Георги Димитров, с когото добре се познават от септемврийския метеж, и да измоли за намесата му да завърнат нейния Костя в Родината. Жаден за работа и правене на добро, току-що освободеният зек (заключеный), буквално нахлува в българската хирургия и само за 18 години, с невиждана дотогава енергия и талант, мощно я преобразява.

Първи наш “доктор на медицинските науки”, автор на над 80 труда (и 2 учебника) в областта на плевро-белодробната, коремната, общата, съдовата и военно-полевата хирургия, той ще бъде запомнен и ще остане в историята на българската хирургия за вечни времена под краткото, но толкова изчерпателно и изразително прозвище Генерала.

Слабичък, некрасив, дори невзрачен физически, живял само 61 години, Генерала е цяла епоха в българската медицина и хирургия.

Именно Генерала въвежда сърдечната хирургия у нас. Още в края на 1950 г. той извършва първата операция на форамен овале апертум, като затваря дефекта чрез оригинален метод – дубликатура от перикарда. Прави и първата в страната валвулолиза (комисуролиза) при вициум кордис (1955), като до 1960 г. броят на тези операции достига 300. Осъществява първите в клиниката пулмектомия (1951), перикардиолиза, пластика на хранопровода при изгаряния по метода на Ру-Херцен, резекция на хранопровода при карцином, съдово протезиране, извършва първите разработки за третиране на изгарянията. Внедрява съвременното разделение на дотогава практикуваната хирургия “по всичко” и я обособява на разделите й: сърдечна-съдова (тук се разгръщат бъдещите професори Димитър Димитров, Чавдар Драгойчев, Иван Генов, и генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов, днес чл.-кор.), д-р Лада Маринова (оперирана от рак на гърдата, получава лимфостаза на ръката и е принудена да се пенсионира), детска (проф. Димитър Арнаудов), коремна (Аршавир Дереджян, Андрей Стойчев, Милко Момчилов и Димитър Маринов), ендокринна (Страшимир Зографски), анестезиология (Стоян Саев, Ангел Бовянски, Стоян Филипов, бъдещ генерал) и др. – все чудесни Лекари и Хирурзи, с които би се гордяла всяка европейска страна.

Пословично е и неговото благоразположение (добродушната всеобична руска школа!) към колегите (под ръководството му се хабилитират 3 професори и 5 доцента) и към пациентите, които го боготворят заради внушаването на сигурност, спокойствие и вяра в успешния изход на предстоящата им операция.

Под ръководството на Генерала са внедрени лечебни и хирургически техники предимно на руски и съветски хирурзи, като новокаиновите блокади по Вишневски, херниотомия по Мартинов, хемороидектомия по Миротворцев, езофагопластика по Херцен, торакотомия, интратрахеална анестезия, сърдечно-съдови операции. В Клиниката гостуват, за да оперират и изнасят лекции не само съветските академици Топчибашев, Вишневски, Арипов, Терновский, съпрузите-професори по кардиохирургия Либови и ендокринният хирург проф. Горчаков, но и американските професори Дебейки (кардиохирургия) и Розен (УНГ). Както Генерала, така и сътрудниците му най-редовно посещават окръжни градове в цялата страна, където оперират най-тежките случаи и обучават местните си колеги.

През 1960 г., Генерала извършва, заедно с бъдещите професори Генчо Кръстинов и Аршавир Дереджан, първата в България операция на дете с вродена клапна стеноза при хипотермичния метод, в присъствието на американския гост, още тогава – световна знаменитост проф. Майкъл ДеБейки, който определя деянието им като “подвиг, граничещ с престъпление”. (Детето живее дълги години след това!).   

През 1961 г. Генерала оглавява разкритата, по негово настояване, в Трета градска болница първа у нас Клиника по сърдечно-съдова хирургия. Оперира не само тук, но и из цялата страна, в почти всички окръжни градове; пътува като най-обикновен гражданин, с влак…

Не случайно се говори за “Школата Коста Стоянов”: Генерала подготвя такива колоси на българската хирургия не само като изброените по-горе професори и доцентите Христо Тасев, Асен Димитров, Любомир Димитров, Христо Нихтиянов, Георги Станчев, но и десетки други отлични оператори. Преживе проф. Димитър Димитров казва, че Генерала виждал като висш смисъл на своя живот всекидневно да предава своя богат опит на клиницист и учен на своите сътрудници и ученици. Проф. Аршавир Дереджан го определя като “енергичен, жизнен, весел и вечно шеговит, блестящ хирург с учудващ нюх към евентуални инциденти и усложнения.” (данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Аз не мога да скрия и личната си привързаност към този Хирург и Човек: той спаси Баща ми. Бях едва 6-годишен, но ще помня до последните си дни, как Го чаках да се върне от София, където един Генерал щял да го оперира (представях си го със златни пагони и червени лампази). И моят Татко се върна – жив, жив!! А в малката ми детска главица така дълбоко се вряза това име, че вечер, когато се молех Богу преди лягане, след обичайното произнасяне на вълшебната “Молитва” на Патриарха дядо Вазов: “Дай на майка, дай на татко, сила, здраве и живот, дай любов на всички братя, и добро на цял народ!”, неизменно, от себе си, добавях: “И на Генерала…”. Така Генерала беше станал неотделима свята част от моето семейство. Моля да бъда разбран и опростен за това малко сантиментално отклонение отпреди 56 години, което винаги навлажнява очите ми.   

Генерала почива през ноември 1965, едва 61-годишен. Причината е не само в огромната му натовареност и преизтощение и чернодробната му цироза. Месеци преди това, без всякакви обяснения и основания, най-яркият български и военен Хирург за всички времена е освободен от функциите му на главен хирург на армията (на негово място е назначен бъдещият генерал проф. Генчо Кръстинов); незаслуженото огорчение му нанася последния съкрушителен удар. (Да си спомним съдбата на основателите на съвременната българска хирургия д-р Щирлин и д-р Асен Петров половин век преди това. Нищо ново под родното слънце…).

Днес една от улиците в Комсомолск на Амур носи славното име на Генерала. (Разбира се – ще се учудите ли? – не и в България…)

(Горчива е съдбата и на друг любим ученик на Генерала – полк. Любен АНГЕЛОВ, началник на Военната болница (1950 – 56 г.), извършил заедно с него и самостоятелно най-сложни сърдечни, гръдни и коремни операции. В разцвета на силите си той е уволнен, защото… братът на жена му е избягал в САЩ. Унищожават служебното му досие, принуждават го да отиде на работа извън страната – чак в малкото градче Ауербах, в ГДР, оголена откъм лекари, които масово емигрират в Западна Германия; като се връща, все пак милостиво му позволяват да поработи няколко години в Болницата на МВР.)   

Приемник на Генерала за кратко е доц. (по-късно проф.) Димитър ДИМИТРОВ; през 1967 г. ръководител на Катедрата става проф. Димитър (Митьо) МАРИНОВ (1913 – 1998), учил в Монпелие, но дипломирал се в София. Под ръководството на този блестящ поливалентен оператор (работи не само в жлъчната, чернодробната, дебелочревната, ендокринната, гръдната, урологичната и онкологичната, но дори в невро-хирургията!), израстват знаменити лекари, които са емблематични за българската хирургия и биха правили чест на всяка европейска клиника, като професорите Аршавир Дереджан, Андрей Стойчев, Милко Момчилов, Дамян Дамянов. Тук задължително трябва да бъдат споменати и ръководителите на Клиниката по коремна хирургия проф. Асен Мерджанов и доц. Георги Иванов, както и на Клиниката по спешна хирургия професорите Димитър Четрафилов и Иван Виячки.

Днес Клиниката по обща хирургия (ръководена авторитетно и успешно от дългогодишния председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов) в Болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” носи името на Генерала (рядък случай на признателност и приемственост у нас) и продължава да подготвя десетки кадърни хирурзи за столичната и национална мрежа. По неговия пример!

Достойният живот и дело на Генерала на българската хирургия проф. Коста Стоянов са наистина достойни за възхищение и подражание. Според нас, ако символ на българските интернисти е проф. Константин ЧИЛОВ (1898 – 1955) – със своята енциклопедична разностранност и задълбоченост, с човеколюбието към пациентите и отзивчивостта към колегите, то олицетворение и вдъхновение на българските хирурзи би следвало да бъде ГЕНЕРАЛА – с неговата поливалентност, новаторство, неспокоен търсещ Дух, точна ръка, колегиалност. Макар че не са създателите и пионерите в своите области, проф. Чилов и Генерала съответно са ги разгърнали, обогатили, издигнали на европейско равнище и наложили в съзнанието както на обществото, така и на съсловието. Колко жестоко, жалко и обидно за всички нас и за Майка България, че са живели толкова, толкова малко!  

Приемник на Генерала в Клиниката по хирургия при ИСУЛ е незабравимият светъл и слънчев проф. Димитър (по-известен като Митьо) МАРИНОВ (р. 1913, с. Кюлевча, Шуменско – 1998). Учил в Монпелие, но завършил в София (1938), той е един от знаменитите ни поливалентни хирурзи, проявявал се в областта не само на общата и коремната, но и на урологичната, неврологичната, ендокринната, и гръдната хирургия. Прилага редица оригинални нововъведения: лимфен дренаж при чернодробна цироза, едноетапна дебелочревна анастомоза, латерална трансдуоденална папилосфинктеротомия чрез минимална дуоденотомия, букетен дренаж, едноетажен шев в коремната хирургия (съвместно с професорите Агоп Дереджан и Милко Момчилов), оперативно лечение при много тежки форми на констипация, на хроничните панкреатити и др. Активно работи чак до 80-тата си годишнина, когато тежко заболяване го извежда от операционните зали (всъщност, има ли истински лекар, и особено – хирург, който да се кротне и залежи на спокойствие и бездействие у дома след пенсионирането си?!).  

След проф. Митьо Маринов ръководители на Катедрата по хирургия, основана от Генерала, са последователно професорите Аршавир Дереджан, Асен Мерджанов и доц. Георги Стоянов, а от 1995 г., след спечелен конкурс – от доц. (бъдещ проф. и чл.-кор.) Дамян Дамянов, един наистина неуморен лекар, преподавател и организатор. Той внедрява тук лапароскопската холецистектомия, хирургичното лечение на улцерозния колит и болестта на Крон, сфинктеросъхраняващите операции. Осъществява се и амбициозната му програма да издаде 20 тома по всички различни хирургични области. 

ИСУЛ (днес УМБАЛ “Царица Йоанна – ИСУЛ”) винаги се е славил с хирурзите си. В него работи и легендарният чл.-кор. проф. Бойчо БОЙЧЕВ (1902 – 1971), основател на първата Катедра по ортопедия и травматология, създател на националната школа и обучил безброй ученици по тази тежка специалност, издигнал бъдещите професори: Янаки ХОЛЕВИЧ (р. 1915 г., с. Септемврийци, Балчишко); съпругата му Елена ПАНЕВА – ХОЛЕВИЧ (р. 1926 г., Плевен), въвежда оригинални оперативни методи във възстановителната хирургия на ръката; Борис КОНФОРТИ (той е и еврохирург; рано емигрира в Израел и почива там); Росен ИВАНОВ (р. 1922 г., Стара Загора, работи главно в областта на хирургията на тазобедрената става); Никола ИГНАТОВ (р. 1922, с. Приселци, Варненско); Александър ГЕРЧЕВ (р. 1930 г., Етрополе, основател на Завода за ендопротези в родния си град); Иван МАТЕВ (р. 1925 г. в Бургас, превъзходен хирург и ортопед на ръката от европейска величина!); Димитър ДЖЕРОВ; Петър ТИВЧЕВ.

С удоволствие бих описал нашите чудесни ортопеди в отделна книга.

Автор: Д-р Тотко Найденов

СОФИЯ

“ПИРОГОВ”

Институтът за спешна помощ “ПИРОГОВ” е несъмнено сред най-уважаваните и емблематични (заедно с Александровска болница и ИСУЛ) болници у нас.

Първообразът на Националния спешен център “ПИРОГОВ”, емблемата на бързата помощ у нас, е малката болница “Червен кръст” на Българското дружество “Червен кръст”, изградена до Руски паметник (завършена през 1909 г. и заработила първоначално само с 6 легла!) с цел обучението на курсистките от Сестринското училище, чийто първи директор е д-р Петър Ораховац (вторият е видният организатор, столичен кмет и хирург д-р Димитър Моллов, баща на първия ни професор по медицина, интерниста Васил Моллов). Още с откриването си болницата прави отлично впечатление с дисциплинирания си персонал, хигиената и светлината в стаите и първите внедрени в страната модерни автоклави и апаратура за асептика и антисептика. По време на войните Болница “Червен кръст” се превръща, заедно с Александровска болница, в основна база за лечение на ранените и болни офицери и войници, и бързо набира авторитет и всенародно признание и любов. Основните й отделения са 2, с по 30 легла – хирургично и терапевтично.

Изграден е на базата на Болница “Червен кръст”, чийто първи управител (1909) и хирург е един човек с щастлива съдба - д-р Иван КАРАМИХАЙЛОВ (1866, Шумен – 1961). Той завършва във Виена, специализира пак там, при проф. Айзелсберг. През Балканската война е хирург при I отделна армия и работи в полеви и етапни болници на фронтовата линия (Чорлу и др.); от май 1913 г. завежда Разпределителната болница, където разкрива 400 легла за тежко ранени бойци и всеотдайно се грижи за тях. От 1921 до 1939 г. завежда своята частна хирургична клиника в София, след което почти до края на дългия си и плодотворен живот (95 години – вероятно той е най-дълголетният наш действащ хирург за всички времена!) работи на частна практика. Неговият син (също д-р Иван Карамихайлов) е хирург като баща си, репресиран е по причина, че е бил… асистент на проф. Станишев; почива едва 60-годишен в Горна Оряховица, където е интерниран (заради този непростим, според комунистите-сталинисти, “грях”!) от преумора, непосредствено след тежка нощна операция.

Институт “Пирогов” е създаден през 1951 г.

Хирургичното му отделение тогава е само едно, ръководено от д-р Димитър Панайотов, който още следващата година се пенсионира и е заместен от д-р Иван Попиванов и д-р Андрей Тенев. Впоследствие се открива и второ хирургично отделение с ръководител д-р Борис Попов и заместник д-р Лидия Петкова. През 1964 г. отделенията стават вече 4, впоследствие се разрастват в клиники. Хирурзите, работили досега в  “Пирогов”, са буквално стотици и е невъзможно да бъдат изброявани. И, все пак, емблематични са имената на ръководители и оператори, като професорите Алберт Луканов, Георги Златарски, Веселин Матеев (също ученик на Станишев; почина неотдавна на 95-годишна възраст), Андрей Стойчев, Димитър Четрафилов, Аврам Пинкас, Стоян Попкиров, Антон Митов, Стефан Киранов, Петко Петков, Шери Таджер, Стефан Габровски (неврохирургия), Иван Янакиев (реанимация), Йордан Янчулев и Милан Миланов (анестезиология), Огнян Хаджийски (термична травма).

Три поколения хирурзи-пироговци отдават сили, умения, здраве и дори живота си за своите пациенти; сред тях изпъкват личности, като упоменатите професори и доцентите Атанас Стоянов, Лидия Петкова, Георги Цеков, Мариан Христов, Георги Каменов, Иван Донков, Стоян Миланов. Как да бъдат изброени всичките?! Те, както и още колко много техни колеги, с радост и гордост се наричат “пироговци”: това звучи толкова авторитетно!

За “Пирогов” и неговите храбри лекари може да се напишат няколко тома, пълни с невероятни подвизи, страдания, победи над Смъртта и слава. Цялото общество и всичките ни държавници обаче трябва да замълчат гузно, когато го попитаме защо оценяват толкова унизително мизерно, граничещо с жестокост, тяхното Богоравно изкуство. Нека да си спомним унизителните – не за съсловието, а за държавниците ни! – стачки и протести, които пироговци дълги дни наред организираха пред свещеното за всички българи лечебно заведение по повод обричащото ги на глад заплащане.     

През м. декември 1951 г. Спешна болница “Червен кръст” се преобразува в Институт за бърза медицинска помощ “Пирогов”, с първи главен лекар клиницистът д-р Ангел Симеонов и първи главен хирург – д-р Алберт Луканов (по-късно – професори). Постепенно тук се оформят 5 хирургични клиники, оглавени от д-р Атанас Атанасов (гнойно-септична хирургия, бъдещ професор), детска хирургия (д-р Борис Рапонски), анестезиология (д-р Стефан Кабакчиев, предшественик на бъдещия професор д-р Иван Янакиев), неврохирургия (д-р Манол Ванев, бъдещ професор и генерал), урология (основана от д-р Христо Оцетов; тук работи и бъдещият академик Николай Минков, първият българин, трансплантирал бъбрек), както и секции по термична травма (Димитър Ранев, бъдещ професор, починал млад) и спешна травматология (проф. К. Кънев). Но може ли да се изброят всичките професори и доценти, които оформят и утвърждават великото име-упование “Пирогов” и внасят своя достоен вклад в столичното и национално здравеопазване?     

Огромна организационна дейност развива наистина “желязната” д-р Петрана КОНДОВА (р. 1905, Варна, дъщеря на кмета на Варненската комуна Димитър Кондов). Емигрирала в СССР, тя завършва медицина в Москва (1937), където последователно ръководи Вътрешно отделение в Първа Московска терапевтична болница (по-късно – и самата нея), а по времето на войната – Медицинската служба при Коминтерна и Медико-санитарната част на Гражданската отбрана на Москва. Убедена праволинейна болшевичка, въпреки загубата на баща си в сталинския Гулаг, след завръщането си в България (1944), оглавява дирекция в МЗ и Здравния отдел на СГНС, а от 1965 до 1979 г. – “Пирогов”. Оставя трайни спомени (нерядко – и горчиви) у своите подчинени; с основание бронзовият бюст на тази противоречива, но пък иначе почтена и горяща в работата си жена-комисар, е поставен в коридора пред директорския кабинет. Какво пък – понякога трябва и малко по-строг стил, стига той да е в интерес на работата и болните хора. 

Първият между равните в “Пирогов” несъмнено е проф. Алберт ЛУКАНОВ (р. 1899, Женева – 1982). Записал се да следва медицина в София (с първия набор – 1918), той завършва в Грац (1924). Непосредствено след т. нар. Септемврийско въстание, семейството му емигрира в Москва (баща му е видният деец на БКП и член на неговия ЦК Тодор Луканов, единствен противопоставил се на зловещата идея за вдигането на въоръжения метеж); в съветската столица специализира хирургия и АГ, а по-късно, в Ленинград – урология и ортопедия и травматология. Преминава през наистина суровите хирургични школи на мразовития Сибир – Владивосток и Благовещенск на Амур (и тук, както при Генерала – Архипелаг Гулаг е съдба на повечето наши политемигранти в сталинска Съветска Русия!), но никога не споменава това неприятно за всеки комунист обстоятелство, завинаги опозорило престъпната им партия. Когато избухва Отечествената война, го мобилизират в Централната болница на Съветската армия. Убедили се във високия му професионализъм, му позволяват да оглави няколко военни болници, в това число – на Московския фронт, а след Победата – и Детската болница за неотложна хирургична и травматологична помощ “Кл. А. Тимирязев” – Москва. През м. октомври 1946 г. се завръща в България, оформил своите 4 специалности (обща хирургия, АГ, урология, ортопедия и травматология), защото иска да работи за своите сънародници. Какъв по-подходящ човек за главен хирург и знаме на “Пирогов” от този универсален енциклопедичен Лекар?

Славна е творческата биография на този невероятен легендарен лекар. Автор е на повече от 120 научни труда, вкл. учебници и монографии (сред тях – фундаменталната “Спешна хирургия”, 1967); въвежда и над 30 нови оперативни и диагностични методи; изгражда принципите, валидни и до днес, на оперативното (активно или изчаквателно) поведение при перитонит, илеус, кръвотечение и коремно-гръдна травма, сепсис и гнойно-септична хирургия.

Проф. Алберт Луканов е всепризнатият основател на спешната коремна хирургия не само в “Пирогов” (той е и кръстникът му!), но и в цялата страна. И, нещо не по-малко важно: този поливалентен и преди всичко – спешен  хирург, възпитава и създава десетки верни последователи и ученици. Изящен и стилен е и в общуването си с хората, дори в обноските, облеклото (често ходи по улиците с бели ръкавици), храненето; винаги строен, елегантен и духовит, той обича да танцува и да се шегува. Незабравими ще останат крилатите му сентенции-афоризми, като: “Медицината се дели на хирургия и всичко останало; хирургията – на спешна и всичко останало”; “Спешната хирургия не е за всяка уста лъжица”; “Голям хирург – голям разрез”; “Успешна операция не се прави през тесен разрез – все едно, че бъркаш в стомна”; “Окото на едни хирурзи и в малък разрез виждат много, на други – и в голям не виждат нищо”; “В спешната хирургия е за предпочитане да бъдеш Дон Кихот, отколкото Хамлет”; “По-добре върни годежния си пръстен, отколкото – болен със съмнения за остър хирургичен корем”; “Нощем се усвояват добре две неща: любовното изкуство и спешната хирургия”.   

Проф. Алберт Луканов създава и оглавява (1958) Катедрата по спешна хирургия; достойни приемници са му професорите Андрей СТОЙЧЕВ, Аврам ПИНКАС и др. Под неговото умело ръководство “Пирогов” претърпява нужното преустройство и се превръща в стожер на спешната медицинска помощ не само за столицата, а и за цяла България. 

Другата легендарна фигура на “Пирогов” – проф. Георги (ласкаво наричан от всички нас Джо) Златарски убедено твърди, че Школата “Луканов” в спешната хирургия е запазена национална и пироговска марка и обобщено означава “Всичко в полза на болния!”: бърза и точна диагноза чрез активно наблюдение (да не се оперира без нужда и при необходимост да се свиква разширен консилиум); творческо използване на параклиничните изследвания; по възможност радикално, а не палиативно лечение; целенасоченост и предпочитания към действието, вместо изчакването.    

“ВСИЧКО В ПОЛЗА НА БОЛНИЯ!” – но това е основното правило, заедно с “Примум нон ноцере!” (“Преди всичко да не се вреди!”), което трябва да е водещото начало в дейността на всеки истински Лекар. И най-вече – на Хирурга!

Секцията по детска хирургия към “Пирогов” е основана през 1952 г. от д-р Борис РАПОНСКИ; по-късно тя се разделя на 2 отделения – едното се ръководи от него, другото – от д-р Надежда ВАСЕВА. На тяхната база през 1964 г. се изгражда първата у нас Клиника по детска хирургия, ръководена от доц. (по-късно – проф.) Димитър АРНАУДОВ (р. 1911 г., с Граматиково, Малкотърновско), един скромен достоен Лекар, участник в медицинските бригади в Корея и Виетнам. Понастоящем тук функционират 2 Клиники по детска хирургия, оглавявани от великолепните медици проф. Иван ИВАНЧЕВ и доц. Асен ДИМИТРОВ (който по-късно почива по време на работа; печална и горда участ за 25 пироговци!). Хирургичното звено за новородени, кърмачета и деца до 3 години е ръководено от друг чудесен лекар – проф. Ангел БОЯНОВ, днес в преклонна възраст. Почти е невъзможно да се изброят всички достойни само за почит и уважение колкото мастити, толкова и скромни детски хирурзи на “Пирогов”: д-р Анна-Мария БАЙЧЕВА, д-р Мария МИХОВА, д-р Веселина МИХАЙЛОВА, д-р Христо ХРИСТОВ, д-р Иван МАРИНОВСКИ, д-р Апостол АПОСТОЛОВ, д-р Георги ТРИФОНОВ, д-р Тодор ПЕНУШЛИЕВ. И, разбира се, достолепният и в тази напреднала възраст анестезиолог-реаниматор проф. Иван ЯНАКИЕВ и приемникът му проф. Милан МИЛАНОВ.   

Днес в “Пирогов” е обособена Секция по детска хирургия, ръководена от неуморимия дългогодишен национален консултант проф. Огнян БРАНКОВ.

Клиниката по неврохирургия започва своето съществуване през 1952 г. като Отделение по черепно-мозъчни травми с пръв ръководител д-р Андрей ЛЕЩАНСКИ. Тук работят на повикване и създателите на съвременната българска неврохирургия бъдещите професори Филип ФИЛИПОВ, Любомир КАРАГЬОЗОВ и Ганчо САВОВ (той ще стане и генерал). Основател на самостоятелното неврохирургично отделение е д-р Ст. ДОБРЕВ; по-късно то прераства в Клиника с дългогодишен ръководител бъдещият проф. ген. Манол ВАНЕВ, който известно време ще бъде и директор на “Пирогов”.

Днес Клиниката се завежда от проф. Стефан ГАБРОВСКИ.

Клиниката по гнойно-септична хирургия е създадена от доц. (по-късно проф.) Атанас АТАНАСОВ; достоен приемник ще му бъде проф. Стоян ПОПКИРОВ (р. 1916 г., София, дипломирал се в Берлин през 1940 г., известно време работил и в Пловдив), който пише и издава монографиите си по остеомиелитите и гнойно-септичната хирургия изобщо не само на български, но и директно (без преводач) – на прецизен немски език.

Центърът по лечение на изгарянията и пластична хирургия (по-късно Клиника по термична травма) е основан през 1961 г. първоначално като отделение от бъдещия проф. Димитър РАНЕВ (р. 1926 г., Самоков, едно славно име в тази област на българската медицина; специализирал във Франция, член на Световната организация по изгарянията и по пластична хирургия и всепризнат създател на съвременната българска школа по лечение на изгарянията; всички наши специалисти в тази област са негови ученици или последователи; уви, той почива твърде рано, през 1977).

Работата му поемат последователно: проф. Йордан ЧЕРВЕНКОВ (р. 1927 г., с. Стрелец, Великотърновско, с над 150 публикации по изгарянията и пластико-възстановителната хирургия, научен ръководител на над 10 дисертанти); проф. Елисавета ВЪГЛЕНОВА (дъщеря на фтизиатъра д-р Иван Въгленов, над 30 години бил главен лекар на Детския санаториум в Трявна); доц. Христо БОЯДЖИЕВ (работил и в Куба и Либия); проф. Огнян ХАДЖИЙСКИ (дългогодишен национален консултант, също работил в Либия и оставил отлични впечатления на тамошните колеги, които нерядко го канят като консултант).

Всички те, както и доцентите Николай Атанасов, Александър Кръстев, Дора Минчева, Мария Петрова, Магдалена Лесева и Петко Петков (зав. Клиниката по детска термична травма), д-р Васил Иванов и д-р Димитър Димитров, са членове на Световната организация по изгарянията и се ползват с уважение от цялата ни колегия. Разбира се, успешната им работа зависи и от анестезиолог-реаниматорите (д-р Григор Григоров, д-р Якомир Емануилов), и от всеотдайните медицински сестри.

“Пирогов” е люлка на цяла плеада видни български хирурзи – професори и толкова други, нехабилитирани по една или друга причина оператори, което биха правили чест на всяка европейска клиника. И няма как да е иначе – тяхното вдъхновение е несравнимият ПИРОГОВ! 

Автор: Д-р Тотко Найденов