Стройна методика за обучение на студенти и специализанти въвежда вече споменатият проф. Георги ПОПОВ (1901, Видин – 1993), завършил медицина във Виена, специализирал в Ерланген (Германия), автор на първата наша монография по белодробна резекция. (По начало прави впечатление, че професорите – независимо от своята специалност – които са се обучавали в Германия и Австрия, пренасят в Родината типично немския стил на работа: желязна, почти войнишка дисциплина, стриктност, взискателност и безкомпромисно отнасяне по отношение на задълженията както към околните, така и към самите себе си, и донякъде дистанцираност от пациентите и подчинените колеги. За известен период от време те успяват. Забравят обаче, че нашата южняшка, разпусната, клоняща към ориенталска народопсихология е друга, по-различна, отколкото на стегнатите северните нации… Възпитаниците на френската и руската медицински школи се държат по-свободно и непринудено с колегите и пациентите, допускат ги близо до себе си, създават обстановка на по-задушевно, дори слънчево общуване (на мнение сме, че то е далеч по-подходящо за оздравителния процес.)

В същата Втора хирургия работят успешно и други бъдещи професори: Иван ВИЯЧКИ (великолепен оператор, който по-късно оглавява Клиниката по спешна хирургия в ИСУЛ) и Васил МАРИНОВ, доц. Георги БРАНКОВ и др. 

Проф. Янко ДОБРЕВ (1919 – 1993), родом от пловдивското селце Златовръх, веднага след завършването си в София започва работа като лекар в друго пловдивско село – Белозем. Но го влече единствено хирургията! Само за 16 пренапрегнати и достойни години изминава пътя от асистент във ВМИ – Пловдив до професор: първо във Вечния град, после – в столицата. Специализира обща хирургия във Виена, гръдна – в Берлин, Москва и Ленинград и сърдечна – в Западен Берлин и Дюселдорф. Той е не по-малко известен и като преподавател и автор на учебници. Публикува над 300 научни труда, въвежда нови и оригинални оперативни техники у нас (като резекционните в гръдната хирургия, органо-щадящите и органо-съхраняващите при язвената болест, методи за фиксиране на подвижен бъбрек, собствени достъпи за проникване в коремната кухина, първата остеосинтеза на бедрена кост – т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата интратрахеална наркоза); не случайно той е дългогодишен главен хирург на България и името му винаги ще означава за колегите му от всички поколения само едно: Хирург. Най-малкото, което можеха да направят следовниците за паметта му, бе да кръстят историческата Аудитория във Втора хирургия при Александровска болница на него.

След пенсионирането си проф. Янко Добрев отива да работи в Йемен, където умира от масивен инфаркт – непосредствено след извършена от него тежка операция, т. е. и този велик български хирург умира по време на работа, също както професорите Байо Баев и Нено Георгиев и над 100 други лекари, предимно в оперативните специалности.

Незаслужено забравен е д-р Димитър САРАФОВ – една голяма личност в нашата хирургия. Макар и началник на отделение в клиниката на проф. Зауербрух в Берлин, той се връща в Родината си и става обикновен хирург-ординатор в Железничарската болница (1942 – 1946). Той също е репресиран от комунистите като немски възпитаник, макар и аполитичен, но благодарение на огромната си работоспособност и безупречен професионализъм, става началник на хирургичното отделение при Транспортна болница. Публикува научните си трудове на безупречен немски език в Германия и налага създадения от него собствен метод при пролас на ректума, въвежда и оригинален шев на тънките черва, и до днес наричан от германските хирурзи “Шев на Сарафов”.

Проф. Агоп Матеос ЧАКЪРОВ (1902, Шумен – 1989), завършва в Хамбург, специализира онкология и хирургия в Румъния, Унгария, Прага, Бърно, Рим, Базел, Белгия, Париж, Лион, Марсилия, Ереван – отвсякъде взема най-доброто, за да го приложи в Родината. Директор-основател на Онкологичния институт у нас (1951). След това е дългогодишен главен хирург на МВР, където създава школа и десетки достойни последователи, изпратени по-късно на работа в най-горещите точки на планетата, където се водят бойни действия: Корея, Виетнам, Алжир, Мароко, Либия, Етиопия. Колоритна личност, Чакъров е поливалентен хирург: оперира почти всичко (стомашна, сърдечно-съдова, костно-ставна, онко-хирургия); той прави първите сполучливи перикардиотомии у нас (1947), присаждане на аорта под хипотермия, коремни операции в психонаркоза и тотални гастректомии; увлича се и по историята на своята специалност. 

Всепризнатият създател на съвременната онкохирургия в България е проф. Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ. Роден през 1914 г. в с. Николаевка, Варненско, той доживява 90-годишна възраст и обучава десетки свои ученици, продължили делото и стила му – радикални решения, фина техника, всеотдайност и любов към болния и страдащия човек. Най-близкият съратник му е проф. Станко КИРОВ (р. 1920, с. Вълчи дол, Варненско), който и до момента, вече 90-годишен, продължава да оперира всеки ден (!!); нещо повече – с готовност рецензира хабилитационни трудове на колегите си. Към тези двама пионери и колоси на онкологичната хирургия с чиста съвест ще добавя името на друг професор-дълголетник – Злате ДУДУНКОВ (р. 1930, София), който също е активен и в момента.

Проф. Стефан ДИМИТРОВ (р. 1897, Враца), завършил в Берлин и работил в Грац, Австрия; оперира предимно в областта на гръдната хирургия. Старши лекар на хирургичното отделение във Враца, по-късно е управител и завеждащ хирургичното отделение на болница “Червен кръст”. През 1948 г. създава и ръководи Катедрата по факултетска хирургия на новосъздадения ВМИ в Пловдив (където извършва първата у нас лобектомия), а после – и III хирургия в София. Основоположник на модерната анестезиология у нас и белодробните резекции. Председател на Научното хирургическо дружество в продължение на 15 години.

Хабилитиран за професор (1950), той оглавява Катедрата по болнична хирургия към ВМИ – София. При него израстват и впоследствие също стават професори Байо БАЕВ (р. 1902, с. Брънеци, Габровско, починал в операционната зала на 29 юни 1970 г., родоначалник, заедно с проф. Юрий ТОШЕВ на детската хирургия; разработва проблеми във всички обрасти на хирургията – от белите дробове и стомаха до щитовидната жлеза); Стоян ПОПКИРОВ (създател и класик на септичната хирургия у нас), проф. Лукан СИМЕОНОВ (р. 1916, с. Доброволево, Врачанско, един от първите наши ендокринни хирурзи, разработил нови методи при операции на щитовидната жлеза и тимуса).

В този период се налагат имена, като професорите Райко РАЙНОВ (р. 1907, Нова Загора; разработвал хирургията на хранопровода); Иван ВАСИЛЕВ (1920, Стара Загора – 1981; пионер на трахеобронхиалните маншетни резекции и пластиката при белодробен рак); Димитър ДИМИТРОВ (р. 1912, Варна); Димитър МАРИНОВ; Петър АЛТЪНКОВ (р. 1910, Нова Загора); създателят на спешната ни хирургия Алберт ЛУКАНОВ (1899 – 1982); доц. Емил ЧЕРНЕВ (р. 1912, Ловеч).

Редом с тези светила на българската хирургия работят десетки скромни и трудолюбиви техни колеги, които, без да са професори, утвърждават тази най-трудна и прекрасна специалност в българската медицина. Сред тях са: д-р Григор ДРАГИЕВ (1875, Копривщица – 1954), завършил в Грац, специализирал не само обща, но и урологична и гинекологична хирургия; д-р Мирчо МОРФОВ (1873, Калофер – 1965), специализирал хирургия и урология в Париж.

Проф. Манол ДОНЕВ (р. 1917 г., Костинброд), специализирал в СССР, Полша, Франция и Англия,  завежда Клиниката и Катедрата по гръдна хирургия. Работи предимно в областта на оперативното и комбинирано лечение на белодробната туберкулоза.

Заслужават да бъдат откроени също и: д-р Никола ДИМИТРОВ (1890, София – 1975), работил цели 50 години (половин век!) като хирург, старши лекар и началник на хирургичното отделение в “Червен кръст”; д-р Димитър МИЛЕВ; д-р Иван ГРЕБЕНАРОВ; д-р Иван РАШЕВ и десетки други, може би по-малко известни, но със свой достоен принос към родната хирургия. Близо 20 години в София (ул. “Искър” 59) функционира госпиталът на Руския Червен кръст, създаден и ръководен от избягалия от болшевишка Русия латвийски хирург д-р Роберт БЕРЗИН (1887 – 1950), полиглот, който работи бързо и неуморно (извършва от 3 до 7 операции дневно!)

Нека да запомним и д-р Владимир МАТЕВ (1881 – 1968), който работи цели 37 години в Клементинската болница; несемеен, там спи и е на разположение на болните буквално денонощно – един скромен човек, отрекъл се от всякакви житейски радости заради своите пациенти и оженил се единствено за Хирургията! 

Наистина, десетки са бележитите български хирурзи, които по една или друга причина не успяват да се хабилитират като професори, но полагат своите тухлички в градежа на националната хирургия, като доц. Георги БРАНКОВ (1909, Велико Търново – 1954), изключително амбициозен и кадърен, пръв у нас приложил акрилатни материали за покриване на черепни дефекти. (Той работи в прословутата IV хирургия, известна с това, че там оперират цели 5 жени!)  

Автор: Д-р Тотко Найденов

Държа още в началото да подчертая, че е невъзможно да се напише цялостна, обстойна и изчерпателна

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ХИРУРГИЯ

и да се разкаже за абсолютно всички по-бележити нейни представители. Неизбежно ще пропусна както имена, така и събития и постижения. Ще се постарая да отбележа в най-общи линии поне най-значимите от тях.

Страшно ми е неудобно пред потомците на сигурно десетки български хирурзи, както и немалко съвременни колеги, ако те се смятат за пропуснати, пренебрегнати или забравени. Моля ги да ми простят, но и да ме разберат: тази книга не е поменник или регистър, макар много да ми се бе искало – това обаче е практически неизпълнимо; иначе трябваше да я пиша дълги години, и пак да не обхвана всичко и всички, би се нарушила и четивността й.

Първо обаче нека да подчертая, че по нашите земи са намерени изумителни хирургични инструменти (преди всичко – бронзови) от времето на траките, които са имали свои военни лекари. Открити са и много трепанирани черепи. В старите български лекарственици (Хилендарски, Арнаутски, Копривщенски, Пазарджишки, Ловешки, Светогорски, Попгруев, Самоковски и др.) са описани разнообразни мехлеми и отвари за лечение на рани, като предпочитаната билка за изтегляне на гной е живовлякът (смрадликата), а за кръвоспиране – мъх от папур.

Още първият български дипломиран лекар – Марко ПАВЛОВ от Велико Търново (започнал учение във Венеция, завършил в Монпелие, Франция през 1808) се занимава и с военно-полева хирургия като лейб-медик на наполеоновия маршал Лан. След разгрома при Ватерлоо се прибира в Родината и работи в родния си град, където открива и първата българска аптека (“Лекарня”).

Първите българи-специалисти по хирургия са:

- д-р Петър ПРОТИЧ (1822, Велико Търново –1881), дипломирал се в Париж, професор в Букурещкия медицински университет, чиято дисертация, защитена в Париж (1850), на тема “Лечение на флегмоните” е несъмнено първата българска дисертация на хирургическа тема;

- д-р Христо СТАМБОЛСКИ (1842, Казанлък – 1932), професор по оперативна медицина в Медицинското училище – Цариград, който написва учебник и атлас по анатомия и трудове по антропология, паразитология и епидемиология; открива и проучва причинителя на филариозата (препаратите му от Filaria Medinensis и публикацията се пазят и до днес в Британския музей);

- д-р Георги ВЪЛКОВИЧ (1832, Одрин – 1892), който също като Стамболски завършва медицина (1857) в Цариград. Специализира хирургия в Париж (1860); началник на хирургическата клиника и професор по хирургия във Военномедицинско училище в Цариград, началник на Централната военна болница в Дамаск, директор на болницата “Хайдар паша” (1870) в Цариград. Той е един от първите директори на Александровска болница. Министър на външните работи и председател на Държавния съвет на Княжество България (1882). Убит (1892) като пълномощен министър на Стамболовисткото правителство в Цариград (1887 – 1892).

Като хирург в Кримската война участва племенникът на д-р Петър Берон – д-р Васил Берон (1824 – 1909). Малки операции извършват д-р Параскев Казаски (1833, Велико Търново – 1903), окръжен лекар на Лом и Велико Търново; д-р Пантелей Минчович (1834 – 1898) в Сръбско-българската война; д-р Младен Желязков (1838 – 1903), градски лекар на Видин и Варна; д-р Стат Антонов (1841 – 1920) във Велико Търново; д-р Стоян Радославов (1842 – 1914) в Свищов и Русе; д-р Ангел Пискюллиев (1845, Шумен – 1935) в Габрово, Шумен и Варна; д-р Асен Шишманов (1848, Тимишуара, Румъния – 1894) в София; д-р Стефан Христов (1848, Севлиево – 1899) във Варна и София, който вероятно е първият ни очен хирург; д-р Георги Сарафов (1848, Велико Търново – 1913) в Горна Оряховица и Варна; д-р Иван Теодоров (1848, Тулча) в Попово, Седлиево, Разград, Силистра, зав. хирургичното отделение в Русе, окръжен лекар на Варна); д-р Стефан Бочаров (1852, Габрово – 1937), военен лекар и главен лекар на българската войска; д-р Алекси Друмев (1853, Свищов – 1912) в Свищов и Плевен; д-р Атанас Чернев (1854, Свищов – 1892) в Свищов д-р Йордан Брадел (1847, Елена – 1899); д-р Бедрос Саръянов в Ловеч.

Едни от първите, извършвали средно големи операции, са: руснакът д-р Капитон Юриев (ампутации, херниотомии, отстраняване на камъни от пикочния мехур); д-р П. М. Иванов (1857, Болград – 1902), старши лекар и управител на Варненската болница; д-р Любомир Серафимов (1857, Пловдив – 1942), хирург-управител във Варна; ( д-р Александър Антонов (1860, Болград), военен лекар в Сръбско-българската война, окръжен лекар на Враца, Плевен и Русе; д-р Сава Милков (1850, Елена – 1927), главен лекар на българската войска; д-р Лука Ванков (1857, Свищов), военен лекар на Шумен и София.

Специално внимание заслужава д-р Георги ЗОЛОТОВИЧ (1855, Цариград – 1927). Той завършва медицина в Москва (1879), където специализира при руския хирург и гинеколог проф. Снегирьов. Осъществява първата овариектомия в България (Пловдив, 1882), с което поставя основите на голямата коремна хирургия у нас; той е основател и първи началник на Военната болница (1891).

Друг забележителен лекар е д-р Йордан ГЕОРГИЕВ (1863, Велико Търново – 1932, Русе). Завършва медицина във Виена (1891), където специализира хирургия при знаменития проф. Билрот (1892). Началник на хирургичните отделения в Ловеч (1896 – 1900), където извършва първите нефректомиии, херниотомии чревни сутури, изважда камъни от пикочния мехур; и в Русе (1900 – 1919); автор на “Записки на хирурга” (1915), учител на знаменития основател на съвременната българска хирургия проф. Параскев Стоянов.

Първият наш хирург-анестезиолог вероятно е д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, Елена – 1914), дипломирал се в Москва (1872), въвел премедикацията и трахеалната интубация. Той защитава и първата българска дисертация по анестезиология (“За наркозата по способа на Клод Бернар”, 1975) и пръв от българските лекари получава научната степен “доктор по медицина”. Заедно с д-р Йордан БРАДЕЛ (1847 – 1899) отстраняват очни катаракти и успешно извършват редица средно големи операции. Основоположник е на организацията на здравеопазването ни (автор е на т. нар. “Временни правила за санитарното управление в България” (1878). Оперира активно в старата турска болница “Хамбарите” (на мястото, където днес е Мавзолеят на княз Ал. Батенберг). Д-р Димитър Моллов е военно-полеви хирург в Сръбско-българската война, министър на просвещението (1883-84), кмет на София (1895-96), депутат във Великото народно събрание (1879), дългогодишен председател на БЧК, основател и първи председател на БЛС (1901). Какъв бурен и богат живот!

Първата трахеотомия – толкова смела за времето си операция, направила огромно впечатление сред колегията! – извършва през 1884 г. дипломиралият се във Виена първи градски лекар на София д-р Асен ШИШМАНОВ (1848 – 1894) от Александровска болница; той извършва първата трахеотомия у нас. В нея се подвизават и утвърждават цяла плеада смели и решителни хирурзи, елитът на младата родна медицина, които определят по-нататъшния път на българската хирургия по европейски образец.

Д-р Георги ХАКАНОВ (1851, Казанлък – 1899), дипломирал се в Букурещ, извършва през 1875 г. в родния си град вероятно първата ампутация на огнестрелно раздробена китка под обща хлороформена наркоза. Последователно градски и окръжен лекар на Стара Загора и Пловдив, фронтови лекар в Сръбско-българската война, той става старши лекар на хирургичното отделение и управител на Александровската болница. Извършва и костна хирургия. Негов приемник е д-р Алекси ХРИСТОВ (1848, Габрово – 1913), завършил медицина в Москва, губернски врач на новосъздадената Великотърновска болница (1879), която в продължение на 23 години развива като хирургичен център на Северна България, управител (1901 – 1904) на Александровската болница, прославил се като превъзходен организатор, диагностик, интернист и хирург. Завистливци го уволняват “по старост” (едва 56-годишен!). Умира, заразен от петнист тиф от турски пленници през Балканската война (1913). Баща на първия наш професор по терапевтична клиника Владимир Алексиев.

Д-р Петър ОРАХОВАЦ (1857, Черна гора – 1922), е възпитаник на Московската медицинска школа. Работи като хирург 10-тина години в Александровската болница (през Сръбско-българската война завежда едно от двете й хирургични отделения), Пловдив и предимно в Ловеч, след което преминава на частна практика. Автор на Закона за народното здраве (1901), един от създателите на БЛС. Синът му Димитър Ораховац (1892, Ловеч – 1963) е академик-физиолог.

Д-р Сава МИРКОВ (1850, с. Беброво, Еленско – 1927) също е завършил в Москва (1876). През Руско-турската Освободителна война е лекар-хирург на 2-ра опълченска дружина, участва в боевете при Шипка. Главен лекар на действащата българска войска в Сръбско-българската война, където организира военно-полевата хирургия, народен представител.

Това са, общо взето, лекарите, които в края на XIX и началото на XX век поставят основите на своята най-радикална специалност в България.

Александровска болница, майката на модерното болнично лечение у нас, е открита на 19 октомври 1884 г. (по едно щастливо съвпадение точно 110 години по-късно на същата дата, Деня на св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ създадох, с подкрепата на БЛС, професионално-съсловния празник на колегите си – Деня на българския лекар!).

Хирургичното й отделение се помещава в 1 от 5-те й павилиона и пациентите й съжителстват с офталмологино, гинекологично и… венерично болни… Негови старши лекари са последователно: д-р Асен ШИШМАНОВ (1884); д-р Георги ВЪЛКОВИЧ (р. 1885, Одрин; дипломирал се в Цариград, специализирал хирургия в Париж; началник на хирургическа клиника и преподавател по хирургия във Военномедицинското училище в Цариград; през 1892 убит там като посланик на Стефан Стамболов); д-р МЕССЕР (1886 – 1888); д-р Георги ХАКАНОВ (1888 – 1892); Карл-Роберт ЩИРЛИН (1893 – 1896), д-р Асен ПЕТРОВ (1896 – 1920). В един от докладите за работата й (1901) пише: “Хирургическото отделение е за всичко: ортопедия, голяма и малка хирургия, зъбно изкуство; малките операции заемат едно почетно място. И нека се има предвид и обстоятелството, че Хирургическото отделение разполага с 65 легла (45 мъже и 20 жени), само в краен случай с 5 повече, турени на земята, значи 70 легла за едно постоянно растящее число болни.”

Модерната хирургия у нас вероятно, поне според мен, започва летоброенето си с назначаването през 1893 г. на швейцареца д-р Карл-Роберт ЩИРЛИН (1862 – 1928) за старши лекар на хирургичното отделение на Александровска болница. Бивш асистент на проф. Крьонлайн от Цюрих, той въвежда антисептиката у нас чрез елементарни, но непознати дотогава мерки: преваряване на инструментите и разделяне на болните в два сектора – за “гнойна” и “негнойна” хирургия. По този начин смъртността сред оперираните рязко намалява. Макар и едва 31-годишен, д-р Щирлин осъществява в България най-смелите за времето си операции: стомашно-чревни и дори черепно-мозъчни интервенции, пубичен достъп до пикочния мехур, струмектомия, херниотомии, отстраняване на аневризма, овариектомия, хистеректомия. По този начин обаче става обект на силна завист у мнозина колеги (ох, нашата хронична, неизлекувана и до днес българска болест и национално проклятие!), поради което след една тенденциозна несправедлива анкета бива уволнен от Александровска болница и се прехвърля в Клементинската, а не след дълго, непреглътнал несправедливото си опозоряване, се връща в Родината си – във Винтертур, Швейцария. Години по-късно проф. Параскев Стоянов ще го определи като “Баща на модерната българска хирургия и пръв учител на нашите най-добри хирурзи”.

Негов заместник през 1898 г. става великолепният д-р Асен ПЕТРОВ (1862, Плевен – 1920), дипломирал се през 1889 г. с отличен успех в далия много лекари на България Медицински Университет на Монпелие. След като специализира хирургия в Париж и Виена, става старши лекар на хирургичното отделение в Пловдивската окръжна болница. За 25 години след новото си назначение развива огромна дейност и не случайно мнозина посочват именно него като създател на съвременната българска хирургия.

Д-р Асен ПЕТРОВ преустройва помещенията и операционните зали, въвежда обеззаразяването на персонала чрез миене на ръцете с преварена вода, четка, течен сапун и изплакване с 1% сублимат, както и обличане в бяло стерилизирано облекло. Той пръв използва тънки плетени памучни ръкавици, които сменя неколкократно по време на операция. Започва да практикува и дезинфектирането на оперативното поле с йод-бензин и йодова тинктура само 1 година (1909) след въвеждането на този метод в световната практика. В резултат смъртността рязко спада до 1,75%. Обезболява пациентите с титрована смес от хлороформ и въздух (чрез апарата на Рикард) още от 1907 г.

Първи помощници са му д-р Христо ТАНТИЛОВ и д-р Минко СОФРОНИЕВ (който е фактическият родоначалник на урологията в България). Успоредно с пренапрегнатата си работа, д-р Асен Петров организира и води курсове за специализанти и обучава десетки български хирурзи. Автор е на близо 100 труда от всички области на хирургията: общата, спешната, гинекологичната, урологичната, черепно-мозъчната, лицевата, шийната, белодробната, ортопедичната, пластичната, костно-ставната и съдовата, в които споделя опита си от денонощно извършваните от него и екипите му хиляди операции; с други думи – работи със скалпела си по цялото човешко тяло, при изключително ниска за онези времена (без антибиотици, антикоагуланти и спешни животоспасяващи медикаменти) смъртност. Пръв у нас извършва стомашна резекция (1896 г., само 15 години след знаменития й автор Билрот), както и свободната кожна пластика по Тирш (1895), реконструктивната ринопластика (1894), дебелочревни резекции и затваряне на фистули на тънките черва. Автор е на нови операционни техники – операционна маса (1904), нож за отваряне на мозъчни абсцеси (1896), някои инструменти (1910).

С пълно основание трябва да определим д-р Асен ПЕТРОВ за родоначалник не само на стомашната, белодробната, чернодробната, съдовата, неврологичната, ортопедичната, онкологичната и пластично-възстановителната хирургия, но и на реанимационната дейност в България. Той е новатор и в резекциите на артериални аневризми, варици, големи хемангиоми и лицеви хематосаркоми. Пръв у нас извършва ортопедични операции, като кръвно наместване и метална остеосинтеза на счупени ключици, рефрактура и зашиване с тел на неправилно зарастнала бедрена кост, артропластика при тежка артроза на тазобедрената става. Вероятно за пръв път в света (1909) резецира целия ляв дял на черен дроб (при голяма ехинококова киста); сред първите в света успешно интервенира и при комбинирани гръдно-коремни наранявания. Извършва близо 300 операции в пластично-възстановителната хирургия, почти всичките от които – за първи път у нас: корекции на носа и устните, присаждания на кожа и пр.), както и на онкохирургията (премахва тумори на горната челюст, носа, стомаха и дебелите черва); сърдечно-съдовата хирургия (оперира и сърце – зашива прободен с нож перикард, извършва широка резекция на варици). При него се стичат пациенти не само от цяла България, но и от Русия, Германия, Италия. Винаги работи с огромно, завладяващо спокойствие; никога не избухва и не ругае сътрудниците си. Активен сторонник е на спешната хирургия. Става и член на Почетния легион на Франция.

При създаването на Медицинския факултет, в което взема най-дейно участие, д-р Асен Петров напълно заслужено и логично е избран от специализираната комисия за първи професор по хирургия у нас. Има защо: участвал е с доклади на 3 международни конгреса, публикувал е близо 100 труда от буквално всички области на хирургията – общата, коремната, гинекологичната, урологичната, черепно-мозъчната, лицевата, шийната, белодробната, ортопедичната, съдовата, онкологичната, пластичната и военно-травматичната. Изборът обаче не е утвърден от Академичния съвет на Софийския университет, поради… политически причини (Петров не е членувал в “правилната” партия, която в момента е на власт; колко познато и досадно условие за служебна кариера за нас, българите, започнато още от иначе талантливия държавник Стефан Стамболов и утвърдило се за 130 години в негласен закон, прилаган от абсолютно всички родни партизани, кой знае защо наричащи себе си държавници!…).

Съкрушен и огорчен, преумореният не толкова от тежката си работа, колкото от интриги и черна неблагодарност, уважаваният от цялата колегия новатор и създател на съвременната българска хирургия, въвел най-модерните оперативни техники, обучил десетки ученици, спасил хиляди човешки живота, д-р Асен Петров получава тежък фатален инфаркт, едва 58-годишен… Така той неволно споделя нерадостната съдба на предшественика си д-р Щирлин, с тази обаче огромна разлика, че докато швейцарецът е прокуден само от страната от нашите родни завистници, Петров направо е смазан от тях – първо психически, после – и физически… Но за пръв път ли самите ние унижаваме или направо унищожаваме най-достойните си и заслужили хора?! Това е, уви, съдбата на почти всички талантливи наши сънародници… Всеки лекар, който познава, макар и бегло, историята и бележитите личности на българската медицина, остава потресен, след като научава за безбройните удари “под кръста”, нанасяни на светилата й, и то предимно от най-близки техни съратници. Наистина, понякога кариеризмът се свързва и с криминализма. И всичко това – в областта на най-хуманната професия!?!

И се питаш: какво ново под слънцето на Майка България?!…

“Д-р Асен Петров е велик български хирург. В летописите на българската хирургия името на тоя великан ще бъде записано на първо място!”, заявява пред гроба му проф. Параскев СТОЯНОВ; справедливо, но, уви, закъсняло признание.

Синът на д-р Асен Петров – Марин ПЕТРОВ (1904 – 1981) не само продължава славния път на баща си, но и става професор и дълги години ръководи Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести непосредствено след проф. Георги Капитанов. Бъдещият проф. Марин Асенов Петров завършва биология в Монпелие и медицина в Париж; още като студент оперира в клиниките на френската столица. Специализира в Лион, Страсбург, Рим и София. Поливалентен хирург като баща си, той е автор и съавтор на редица учебници и монографии, както и на над 150 научни публикации на най-разнообразна тематика – по обща, гръдна, коремна, съдова, ендокринна, мозъчна, периферно-нервна хирургия и ортопедия, внедрява нови оперативни методи (вкл. присаждане на стволове на плексус брахиалис, артериална реконструкция при артерио-венозна аневризма, присаждане на галеа апоневротика при дефекти на дура матер, присадки на гръбначно-мозъчни нерви и пр.). Създател и ръководител на първото българско неврохирургично отделение (в състава на армията по време на т. нар. Отечествена война), където оперира голяма част от ранените при боевете на Драва.

Приемник му е проф. Ганчо ГАНЧЕВ (р. 1913 г., с. Косарка, Габровско), който регистрира редица оригинални приноси: пръв у нас извършва резекция на левия чернодробен дял, въвежда оригинални техники за затваряне на чревна фистула, изследва шока.

Друг от челниците в младата българска хирургия е д-р Димитър МИХАЙЛОВСКИ (1864, Елена – 1939), завършил медицина и специализирал хирургия в Париж. Най-много работи в Пловдив, където завежда хирургичното отделение (1893-1900) и поставя основите на прословутата пловдивска хирургична школа. Подобно на повечето си колеги от онези времена оперира във всички области: коремна и дори белодробна хирургия, ортопедия, урология, гинекология. Главен лекар на Клементинската болница (1908 – 1922), когато тя е предадена на католическата църква и ръководството й се поема от друг хирург – д-р Стефан ТИТЕВ (завършил в Женева, ученик на проф. Параскев Стоянов). От 1922 до 1937 г. Михайловски е началник на хирургичното отделение в болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”), а по-късно – и на нея. Публикува над 40 научни труда. Пръв извършва шиниране с тел на счупена долна челюст (1895), апендектомия – най-честата коремна интервенция (1898), вагинална хистеректомия (1899), отстраняване на бедрена артерио-венозна аневризма (1902), оперативно отваряне на белодробен абсцес (1935). Също като д-р Асен Петров кандидатства за професор в Медицинския Факултет, но след като е отхвърлен, огорчен, се отдава предимно на частна практика.

Успешно развива частната хирургия д-р Иван КОЖУХАРОВ (1867-1958), завършил медицина и специализирал във Виена при знаменития Теодор Билрот. Хирург и главен лекар на Клементинската болница (1897 – 1908). Заедно с Асен Петров въвеждат дезинфектирането на оперативното поле с йод-бензин и йодова тинктура. За съжаление, частната му клиника, заедно с целия му архив, са унищожени при бомбардировките през 1944 г.

Макар д-р Асен Петров и д-р Димитър Михайловски да са извършвали първите оперативни метални остеосинтези, първият обособен хирург-ортопед е, по всеобщо признание, д-р Христо ТАНТИЛОВ (1871, Карлово – 1944), завършил медицина в Монпелие (1897), специализирал хирургия в Париж, Лондон и Виена. Началник на хирургичното отделение на Дивизионната болница в София, впоследствие той е основател и първи началник на отделението по ортопедия в Александровската болница (1911 г.). Конструира собствен апарат за лечение на фрактури в близост до става. Работи и в областта на детската хирургия (ехинокок, апендицит). За съжаление, и д-р Тантилов не получава необходимата административна подкрепа и отклонява вниманието си към други, по-прозаични дейности (издава “Принос към историята на медицината в България”, “По-разпространените хирургически болести в България” и др., избран е за главен секретар на БЛС, основава и ръководи единствената в света Лекарска кооперация за снабдяване и производство).

Животът и делото на д-р Асен ПЕТРОВ, както и на останалите неоспорими корифеи на българската хирургия – профeсорите Параскев СТОЯНОВ, Александър СТАНИШЕВ, генерал Коста СТОЯНОВ, Георги КАПИТАНОВ, Янко ДОБРЕВ (а и на още толкова много наши хирурзи от далечното и по-близкото минало и от съвремието ни), биха могли да се опишат в отделни книги и да се филмират в серии, много по-интересни, поучителни и въздействащи от нагласените и напудрени американски екшъни за спешната помощ – защото са не само истински, но и невероятно богати на величави и успешни битки за живота на хората, както и на незаслужени удари, спънки и огорчения. Тези възвисени, сякаш нереални хора, които биха представлявали чест за всяка нация, в рамките на собствените си скромни 3-4 десетилетия активна дейност, в тогавашните условия на почти примитивни инструменти, без помощта на съвременната електронна видеотехника и антисептика, на мощни антибиотици, антикоагуланти и други неоценими технически и фармацевтични средства, вършат буквално чудеса с пациентите си и преживе стават легенди.

В замяна на всеотдайността, неуморния труд и благородството си твърде често получават толкова много огорчения и тежки удари не само от обществото, но и от… собствените си колеги. (Вероятно това е нашето национално проклятие, породено от пословичната ни завист и болезнено изразено его, ставали причина за безбройните ни държавни поражения, неуспехи и катастрофи.)

Проф. Параскев СТОЯНОВ е роден на 31 януари 1871 в Гюргево. Баща му, русенецът Иванчо Стоянов е почетен член на Букурещкия революционен комитет; с негови средства е въоръжена четата на Христо Ботев; майка му, Габриела фон Валтер, е германка от Саксония. Проф. Стоянов е не само всепризнатият класик-основоположник на съвременната българска хирургия, но и един от най-колоритните български лекари въобще. Той е създателят на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести (т. нар. “Школа Първа хирургия”), на университетското обучение и учебната хирургична литература, както и на слънце-, море- и кало-лечението у нас и на Морския детски костно-ставен санаториум (1905, единствен на Балканите); затова се смята за родоначалник на съвременната българска физиотерапия и рехабилитация, на Варненския Аквариум, на Българското хирургическо дружество. Той е и първият български алпинист – изкачил е алпийския швейцарски връх Гран Комбен (4318 м) през 1895 г. Запален плувец (плува в Черно море до Никулден!) и турист (и над 50-те изкачва Пирин и Рила); филателист.

Полиглот (служи си с 10 езика, вкл. турски и арменски), с лекота следва медицина в Париж, Женева, Букурещ и Вюрцбург, а 2 години специализира хирургия и урология последователно в Париж, Берлин, Хайделберг, Лайпциг, Лозана, Берн, Виена и Букурещ. При завръщането си в България, отказва назначение в Александровската болница, защото смята, че в провинцията ще бъде по-близо до народа си (какъв чист възрожденски морал!), и отива в затънтения Ловеч (където излизат няколко негови краеведчески книги, най-важната от които е “Градът Ловеч като столица на Васил Левски”); после – в Русе, Плевен, Варна. В морската ни столица разгръща огромна впечатляваща лекарска и обществена дейност. Подпредседател е на БЛС и ръководител на неговия Варненски клон. Превежда пътепис на Феликс Каниц. Пише книга и драма за Тодор Кирков, известен ловешки поборник. Издава и други книги на най-разнообразна тематика: “Калолечение в Балчишката тузла” (1911); “Изгарянето на сметта като източник на електричество, двигателна сила, топливо и прочие” (1908); “Хигиена на туриста” (1910); “Живеницата (скрофулотуберкулозата) и нейното лечение” (1921); “Морелечение. Лечебни свойства на морето” (1926). Не по-малко оригинално е издаденото през 1929 г. “Практическо ръководство на туризма. За туристи, скаути, спортисти, юнаци, ловци, колоездачи, автомибилисти, яхтсмени”; то би могло да служи и днес на планинарите; в него професорът-хирург и планинар описва алпийски техники, възли на осигурителните въжета, подредба на хижи, приготвяне на туристически гозби, бране и заготовка на билки, пренасяне на пострадали, спасяване на удавник. В предговора му четем: “”Живота може да оприличим с възкачване на някой планински върх. Роден в подножието му, човек се катери по стръмните му склонове, стига на върха към 50-те си години и оттам нататък, уморен вече, започва да слиза полека-лека, за да свърши пак в подножието на планината на живота, гдето му е зинал вече гробът.” Колко образно, тъжно, но вярно синтезирано описание на краткия човешки живот, каквото може да даде единствено Лекар…

Членува във Варненското и Плевенското археологически дружества; участва в разкопките при Варна и Кайлъка; член е и на Българското колоездачно дружество.

В Ловеч се жени за руската еврейка Нина Лайн, родом от Ростов на Дон, която му ражда 2 деца – Аркадий (бъдещ професор в ИСИ) и Лидия (бъдещ професор-филолог).

През войните е началник на военно-полеви болници. На 10 юни 1918 г. е избран (и този път одобрен от Академичния съвет, за разлика от незаслужено пренебрегнатия д-р Асен Петров) за първия наш професор по хирургия. Сбъдва се мечтата му: “да обучавам хиляди ръце за хирургична работа”. Изнася лекции и по анатомия. Тъй като, все пак, никой у нас няма опит в преподавателската работа, бива командирован за придобиване на опит в 24 катедри в Италия, Швейцария, Германия, Чехия и Австрия, откъдето “взех всичко, което смятах за най-добро и което приляга за нашите условия.”

Издава първите наши учебници по анатомия и хирургия: “Ръководство по анатомия”, “Обща хирургия”, “Специална хирургия”, “Оперативна медицина”, “Хирургична диагностика и семиотика”.

В “Ръководство по специална хирургия” (1926) пише: “Нямам претенцията да съм създал нещо непогрешно и съвършено, не греши сал оня, който не твори.”

В “Обща хирургия” (1922) четем: “В хирургията, както в медицината, има две различни части, които се допълват: занаят и наука. В наше време с асептиката се правят чудеса. Изкуството си остава пак изкуство, което се владее от малцина. И в хирургията, както във всеки занаят, има ученици, калфи, майстори и художници; па има и кърпачи, и ако щете – фокусници на въже, които с бързина режат ръце и крака (което бе естествено стремление, когато не се използваше упойката), отварят корема, вадят матки и режат черва за 10-15 минути. Това е прекаляване; истината е на средата. Да се работи бърже е добре, само доколкото бързината не вреди на сигурността и е безопасна, за да не се протака напразно един оперативен акт, какъвто е един шок и наркозата-упойка, която е едно временно отравяне.

Сега модерният хирург работи сръчно, спокойно, не бавно и не толкова бързо, доколкото това е безопасно. Винаги и преди всичко интересът и здравето на болния трябва да е на пръв план.

Лекарят, въобще, и хирургът, в частност, трябва да е енциклопедист и винаги нащрек, за да бъде в течение на всяко ново откритие и всяко ново усъвършенстване на техниката.

Хирургията изисква много търпение; с труд, усилия и наклонност се става добър хирург. Вродените способности повече от другаде изникват в хирургията. Добрият хирург трябва да владее, да изучава основно и двата фактора: занаятчийския и научния паралелно; ако повече развива първия, става добър или посредствен занаятчия, ако засили само втория – става добър клиницист и диагностик, но несръчен техник. Истинският, добрият, призваният хирург владее еднакво добре единия и другия фактор на хирургията, и като ги прекара през своите вродени способности, създава личността и добрия, известния, знаменития хирург, в който се кристализира и техника, и наука.

Истинската хирургия се учи, обаче, само в болницата, в клиниката. Учение на операциите само на труп, прилича на детска игра на войни с дървени пушки. При лечението на болния, в операционната стая, се учи да оперираш, там се реже живо месо, тез цвъркащи пулсиращи артерии, скалпелът човърка живи тъкани и нерви, чувството на отговорност, съзнанието, че си играеш с живота и здравето на болния, ти дава силата да оперираш, и ти спъва ума да не грешиш! Там се приучава човек да гледа и мирише кръв и гной, да слуша стонове и пъшкания, там се кали душата и ръката на бъдещия хирург.”

Какво повече може да се добави към тези определения на хирургията и хирурзите, дадени от техния класик и първомайстор?!

Не само оперира всеки ден, но и преподава от 1 до 3 часа и лично води също ежедневните упражнения със студентите, изпитва ги, пише книги и статии (76 труда) за български и най-различни европейски списания. “Да правя добро е за мен най-високо нравствено удовлетворение”, твърди сам той.

Кога почива, кога спи този неуморим хирург, преподавател, турист, краевед, писател, общественик?!

На 69 години го сполетява фаталният мозъчен инсулт…

Остава създадената от проф. Параскев Стоянов легендарна “Школа Първа хирургия” (днес тя справедливо носи името му), подготвя десетки други професори, доценти и лекари, които са свързани с една нишка: любов и преданост към болния, чистота в колегиалните взаимоотношения, висока ерудиция, квалификация и интелект. Най-близките негови съратници са израстналите под грижовното му крило бъдещи професори Гочо Москов, Бойчо Бойчев, Марин Ас. Петров, Антон Червенаков, Георги Капитанов, Петър Алтънков (най-преданият му ученик във Варна, който пише за него: “По време на операция внушава спокойствие и уважение към сестрите.”)

“Школата на проф. Параскев Стоянов се отличава с творчество, новаторство, демократичен дух и човеколюбие”, определя проф. Миладин Апостолов, доайенът на историята на българската медицина.

Катедрата по обща и оперативна хирургия е ръководена от проф. Параскев Стоянов цели 20 години (1918 – 1938). За кратко време приемник му е проф. Гочо МОСКОВ (1939 – 1942), но ранната смърт не му позволява да се развие докрай като талантлив педагог и оператор. След него Катедрата се поема последователно от професорите Георги КАПИТАНОВ (1946 – 1965), проф. Марин Ас. ПЕТРОВ (1966 – 1973), Ганчо ГАНЧЕВ (1973 – 1980), Карл ЕНЕВ (1980 – 1985), Георги МИЛКОВ (1985 – 1989), Радослав ГАЙДАРСКИ (1990 – 1993), доц. Венко МЛАДЕНОВ (1993 – 1995), отново Радослав ГАЙДАРСКИ (1995 – 1999) и, след 2000 г. – Виолета ДИМИТРОВА, национален консултант по хирургия, Лекар на България.

С проф. Параскев Стоянов и неговата школа е свързано и името на д-р Александър НЕДЯЛКОВ (1879 – 1968); той асистира на д-р Евстати Гешов при зашиване на прободено с нож сърце, с което влиза в историята на българската медицина. Демобилизиран след Първата световна война (когато ръководи голяма военна болница в Скопие, където извършва над 2000 операции!), става началник на хирургичното отделение във Варна и изгражда Варненския морски детски санаториум.

Проф. Александър СТАНИШЕВ (1886, Кукуш – 1945), завършва медицина в Мюнхен (1910) с докторска дисертация върху желатинозния карцином. Специализира хирургия в Лозана, Цюрих, Берн, Линдау и Мюнхен, където е асистент при професорите Кохер и Зауербрух, а патологоанатомия – в Мюнхен и Хайделберг. Когато избухва Балканската война, без колебание изоставя перспективната спокойна работа (току-що са му предложили постоянно асистентско място в Мюнхен) и се завръща в Родината, където се записва доброволец във военно-полеви болници. Военен хирург е и през Първата световна война.

Избран е за първи ръководител на Катедрата по хирургични болести към новооткрития Медицински факултет на Софийския университет (1918), като доцент. Професор става през 1927 г.; по-късно го избират и за декан, после – и за ректор. Заедно с проф. Параскев Стоянов започват издаването на първото периодично хирургично списание “Известия на българското хирургично дружество” (1934), днес излизащо като “Хирургия”. Ръководи построяването и обзавеждането на Хирургичната клиника (известна като Втора хирургия; днес тя – най-после! – носи неговото име!). В нея налага наистина железен “германски ред”: стриктна взискателност на началниците към персонала, всеобща дисциплина със спазване на ред, йерархичност и подчертано уважение към ръководителя и учителя (сутрин всички лекари, строени в шпалир по стъпалата, очакват пристигането на своя шеф с неизменния му файтон; лекциите му в аудиторията започват с тържествен гонг и ставане на крака – какъв чудесен начин за отдаване почит и подчертаване авторитета на Учителя и Лекаря!), деловитост и никакво суетене и пилеене на време, перфектно, стигащо до педантичност поддържане на хигиена и асептика, истински култ и грижовност към болния човек, който обаче, от своя страна, също трябва да е дисциплиниран и безпрекословно да изпълнява режима и предписанията на лекаря. Лекциите изнася, без да ги чете, с висока ерудиция и завладяваща реторика, пред препълнена аудитория; често извършва и подходящи операции пред студентите. За този период още се носят легенди, това е прословутата “Ера на Станишев”; уви, подобен стил е трудно осъществим в страните с ориенталски и посттоталитарни нрави. Тук се въвеждат и се популяризират у нас всички съвременни водещи постижения на европейската хирургия. Предложеният от проф. Станишев оперативен метод – предна коса гастроентероанастомоза, носеща неговото име, фигурира в повечето оперативни европейски ръководства. Модифицира херниопластиката; оригинални са способите му за пластично възстановяване на анкилозирана колянна става, пластично реконструкция на горна устна, оперативно лечение на остеомиелита, колапсна хирургия при лечение на белодробна туберкулоза, свободни трансплантации.

За съжаление, експулсивен и понякога прибързан, проф. Станишев се поддава на политическите изкушения (заради “македонския въпрос”, както споделя със своя асистент д-р Иван Руменов, също от неговия край) и става вътрешен министър само за няколко месеца, но през най-горещото за България лято – на 1944 г. Това обстоятелство по-късно дава “основание” на т. нар. “Народен съд” да му издаде смъртна присъда. (Най-вопиющото престъпление на българската държава към собствената й Медицина!) В злокобната нощ на 1 февруари 1945 г. именитият хирург, който с успех би могъл да работи и да спасява хора навсякъде по света, е принуден да установява смъртта на хладнокръвно и последователно разстрелваните пред очите му 100 негови колеги-министри и депутати, след което получава и своя – роден, български! – подъл куршум в тила…

Непрежалимият проф. Александър СТАНИШЕВ, чието убийство е позор за социалистическата ни държава, оставя близо 40 труда, с приноси в ортопедията, урологията, общата, коремната, черепната и пластичната хирургия. Подготвя чудесни хирурзи, сред които – бъдещите професори:

Владимир ТОМОВ (р. 1895 г., Битоля – 1973), специализирал в Германия, Италия, Англия, Франция, Австрия, неговият пръв главен асистент, наричан още аристократът на хирургията. Безспорен стълб на съвременната българска хирургия, той работи – и дава своите приноси – в областта на чернодробната, белодробната (ехинококозата, резекции на туберкулозни каверни), гръдната, коремната, ендокринната, сърдечната (вродените пороци) хирургия, урологията (преживе със Станишев отделят 40 легла за урологичен сектор);

Проф. Георги ПОПОВ (р. 1901 г., Видин – 1993), завършил във Виена, с приноси в усъвършенстването на сърдечната, стомашната и белодробната хирургия ; един от първите в резекционната хирургия на белия дроб у нас, внедрител на тоталната гастректомия и създаване на стомах-заместител от тънко черво, както и на екстраперитонизацията на дуоденалния чукан по Маке-Карбел;

Борислав (Бочо) КРЪСТЕВ (р. 1914 г., с. Николаевка, Варненско), всепризнатият основател на съвременната българска онкохирургия, с приноси в дебелочревния и мамологичния й сектор, обучил десетки достойни оператори;

Филип ФИЛИПОВ (р. 1908 г., София – 1987), специализирал в Дрезден, Лайпциг и Берлин, създател на съвременната българска неврохирургия;

Стоян ЛАМБРЕВ (1907 г., София – 1979); завършил в Париж, създава (1946) първото самостоятелно урологично отделение; по-късно – Клиника и Катедра в България, както първото отделение по хемодиализа (1966);

Райко РАЙНОВ (р. 1907 г., с. Градец, Новозагорско), завършил в Нанси, специализира в СССР; пионер в хирургията на хранопровода у нас;

Боян ХАДЖИСТАМОВ (1906 – 1980), дипломирал се в Инсбрук, основател и пръв ръководител на Катедрата по ортопедия и травматология в Пловдив.

(Бел. а. За съжаление, не на всички от тези професори, до един днес покойници, успяхме да установим датата на кончината им.)

Цяло ято са останалите достойни ученици на Станишев, които не стават професори, поради пречки от болшевизираната власт, но работят с академичния му изящен стил: Иван Руменов, А. и Г. Петканешкови, Цаньо Добрев, Н. Георгиев, Н. Панайотов, Любен Танев (изтъкнат уролог), Васил Крабчев, Танков, Табакова, Алексиев, Шанов, Саздова, Узунова, Камбосев. Сред тях е и създателят на съвременната неврохирургия в България проф. Филип ФИЛИПОВ.

След физическото унищожаване на Станишев, новата власт започва да преследва и неговите асистенти и прекъсва развитието им (сякаш те са виновни, задето учителят им се е занимавал с политика). Емил Чернев е пратен в Перник, Иван Воденичаров и Иван Руменов – в Бургас, Иван Карамихайлов – направо в концлагера в Белене… С лошо око се гледа и на Борислав (Бочо) Кръстев, на Славчо Темелков, Веселин Матеев, Владимир Томов. Впоследствие, както вече споменахме, някои от тях се възстановяват, стават и професори. Но по злокобно внушение на онези мракобеснически сталински времена етикетът “ученик на Станишев” се превръща от бляскава препоръка (както би трябвало да бъде), в позорно клеймо и повод за подозрение за цял живот.

Ръководители на Катедрата след Станишев са такива славни български хирурзи, като: професорите Владимир Томов (1945 – 1951); Георги Попов (1952 – 1966); Янко Добрев (1966 – 1984); Станислав Баев (1984 – 1999), доц. Димитър ТРИФОНОВ, след чиято ранна кончина днес началник й е проф. Николай ЯРЪМОВ.

Катедрата по сърдечно-съдова хирургия е основана през 1961 г. към ИСУЛ, базирана е в Трета градска болница (Националния кардиологичен център) с първи ръководител – проф. Димитър ДИМИТРОВ (р. 1912 г., Варна), който доживява над 90 години. Последователно я ръководят професорите Чавдар Драгойчев, Иван Генов, К. Тодоров, П. Левичаров, Венко Александров (анестезиолог-реаниматор), доцентите Й. Марков, Евгени Даскалов и Борис Мишев (син на пловдивския професор-хирург Пею Мишев), уви, починал съвсем млад, малко над 40, от рак на жлъчните пътища. С идването на проф. Александър ЧИРКОВ от Германия, стилът тук коренно се променя: на специализация в чужбина са изпратени десетки млади амбициозни колеги, които бързо се развиват и утвърждават в трудната професия. Днес национален консултант по кардиохирургия е проф. Генчо НАЧЕВ, а по съдова хирургия – проф. Тодор ЗАХАРИЕВ.

Едно от най-видните места в българската хирургия заема проф. Георги КАПИТАНОВ (1900, Пловдив – 1979), завършил медицина във Виена; пак там и в Мюнхен и Париж специализира хирургия. Той поема ръководството на Катедрата по хирургия при ВМИ – София след ранната кончина на достойния проф. Гочо МОСКОВ. Оставя достойно и славно име, което завинаги ще свети в историята на българската хирургия: на отличен преподавател, диагностик и поливалентен хирург (извършва дори някои революционни за времето си перикардни операции; в това отношение е предшественик и учител на пионера в кардиохирургията проф. Димитър Димитров), много работлив и коректен в отношенията си с колегите и пациентите. От неговия учебник по “Обща хирургия” се учат няколко поколения медици.

Проф. Георги Капитанов въвежда 15 нови оперативни интервенции в областта на стомашно-чревната хирургия (абдоминоперинеалната резекция при ректален карцином, трансторакалният достъп със стернотомия при езофагеален карцином), работи с успех и в гръдната, сърдечно-съдовата, пластичната и съдовата хирургия и ортопедията, както и в областта на изгарянията и експерименталната трансплантология. В стотици операции негов асистент е собствената му дъщеря Катя Капитанова – Поптодорова. Той е пионерът на организираното кръвопреливане у нас, основавайки, заедно с проф. Петър АЛТЪНКОВ, първата Кръвна банка; пръв въвежда капковото вливане на кръв и плазма.

Проф. Гочо МОСКОВ (1891, Севлиево – 1942) е един от най-достойните ученици на проф. Параскев Стоянов. Следва медицина в Тулуза – Франция, диплoмира се във Флоренция (1920), т. е. практикува само 22 години, но оставя дълбока следа в българската хирургия със своята огромна работоспособност, преданост и внимателно отношение към пациентите и колегите си. Автор е на 2 учебника по обща хирургия и над 30 труда, предимно в областта на коремната хирургия (чревна непроходимост при инвагинация на тънко черво; сваляне на симгоидния колон до перинеума при ректален карцином и пр.), както и на 7 труда по ортопедия и 3 – от областта на сърдечно-съдовата хирургия.

(След ранната смърт на проф. Москов всички очакват, че негов приемник ще бъде любимият му асистент д-р Владимир НЕДКОВ. Той обаче не е одобрен от… партийното бюро. Огорчен, напуска София и отива Враца, чието хирургично отделение оглавява дълги години. След пенсионирането му го унаследява синът му д-р Емил Недков, също отличен оператор. И двамата вече са покойници.)

Синът на безспорния основател на съвременната българска хирургия д-р Асен ПЕТРОВ – проф. Марин ПЕТРОВ (1904 – 1981), също като баща си работи неуморно и вдъхновено в различни клиники и болници в страната. Издава учебници и над 150 научни публикации в областта на периферно-нервната, съдовата, коремната, гръдната и общата хирургия. Дълго време е ръководител на I хирургия. Изключително скромен и колегиален, той се нарежда сред най-достойните и обаятелни български хирурзи.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Кратка история на хирургията от Древността до днес

НЕМСКИ ХИРУРЗИ

Лекарят, който творчески пръв свързва хирургията с терапията, е роденият в Швейцария германец Теофраст Бомбаст фон Хохенбайм, известен с псевдонима си ПАРАЦЕЛЗ (1493–1541), професор и по двете специалности в Базелския медицински университет, един от най-известните лекари и химици през Средновековието, предтеча на Възраждането в медицината.

През първата половина на XVIII в. Лоренц ХАЙСТЕР издава 3-томната си монография “Хирургия”, преведена на почти всички европейски езици, в която описва оперативната техника и извършването на най-сложни операции. Този труд изиграва изключителна роля в развитието на европейската хирургия.

Ернст БЕРГМАН (1836 – 1907), професор във Вюцбург и Берлин, разработва оперативната хирургия на черепа при огнестрелни наранявания.

Фридрих ТРЕНДЕЛЕНБУРГ (1844 – 1924) завежда хирургични отделения е клиники в Берлин, Рощок, Бон и Лайпциг. Много от предлаганите от него методи и симптоми са влезли в класиката и носят името му: симптом при варикозни вени; симптом при вродена луксация на тазобедрената става; превръзване на вена сафена магна; превръзка на вени при септикопиемичен процес; положение на болния при операции на малкия таз; спешна емболектомия при тромбемболия на артерия пулмоналис.

Основателят на Немското хирургическо дружество (1872) е Бернхард ЛАНГЕБЕК (1810 – 1887) от Грьониген. Въвежда много нови оригинални оперативни методи, над 20 от които са кръстени на него. В създадената от него знаменита немска хирургична школа изпъкват имената на Билрот, Есмарх и техния ученик Микулич.

Теодор БИЛРОТ (1829 – 1895) е друг велик немски хирург, професор в Цюрих и Виена. Създател на редица нововъведения и методи в урологията, гинекологията, ендокринологичната и коремната хирургия (простатектомията, радикалната резекция на стомаха, екстирпацията на матката през влагалището, операции на езика и гушата). Световна слава му носят знаменитите два метода – Билрот-1 и Билрот-2 на стомашна резекция, извършени за пръв път на 28 февруари 1881 г. Той е един от учителите на гениалния Пирогов.

Фридрих ЕСМАРХ (1823 – 1908) участва в няколко войни, занимава се с рационалното лечение на огнестрелните поражения на крайниците. Доказва предимството на резекциите и артротомиите пред ампутациите. Предлага преди операцията крайниците да се обезкръвяват чрез притискаща връв, наречена на името му (1873).

Йохан МИКУЛИЧ (1850 – 1905) е роден в Полша; поливалентен оператор, директор на хирургични клиники в Краков, Кьонигсберг и Братислава. Пръв оперира с ръкавици (плетени)! Проучва и въвежда асептични и обезболяващи методи, ортопедичната корекция на вродената луксация, езофагоскопията и гастроскопията, методи и инструменти, носещи името му – дренаж на коремната кухина, пилоропластика, кардиопластика, модифицирана резекция на стомаха и червата, остеопластична резекция на стъпалото.

Вернер ФОРСМАН (р. 1904), хирург, уролог, професор и главен лекар на Евангелистката болница в Дюселдорф, е носител на Нобелова награда (1956) заради откриването на сърдечната катетеризация (съвместно с американците Ричардс Уудруф и Курнан Фредерик).

ШВЕЙЦАРСКИ ХИРУРЗИ

Жак-Луи РЕВЕРДЕН (1842 – 1929) оставя името си в хирургията като основател на оперативното лечение на щитовидната жлеза и свободната присадка на тъкани.

Теодор КОХЕР (1841 – 1917), професор в Берн, разработва оперативни методи за всички големи стави и предлага редица нови функционални инструменти, носещи името му – жлебовата сонда, кръвоспиращата щипка, стъклената дренажна тръба, стомашната клампа. Проучва гушавия кретенизъм и йодната му профилактика и хирургичното му лечение (повод за Нобелова награда, 1909); изследва асептиката и антисаптиката (основоположник е на асептиката н коремната хирургия), вътречерепното налягане, травматизма на гръбначния стълб и мозък; въвежда радикалната херниотомия. Оригиналното му 2-томно ръководство по оперативна хирургия претърпява 5 издания и е преведено на много европейски езици.

ИТАЛИАНСКИ ХИРУРЗИ

Антонио СКАРПА (1747 – 1832), професор по анатомия в Модена и Павия, преподавател по клинична хирургия, налага анатомичното направление в хирургията. Като оператор се отличава с вещина и техника; предлага и някои нови операции, особено в областта на офталмологията.

Пиетро ВАЛДОНИ (р. 1900) е класически поливалентен хирург, професор в университетските клиники на Каляри, Модена, Флоренция и Рим. Публикува над 130 труда по гръдна, сърдечна, коремна и съдова хирургия. Извършва първите сложни операции за времето си (емболия на белодробните артерии, разширена пневмонектомия, корекция на митралната стеноза, на тетрадата на Фало и пр.)

Виторио ПУТИ (1880-1940), един от основателите на съвременната европейска ортопедия и травматология.

АНГЛИЙСКИ ХИРУРЗИ

Персивал ПОТ (1714-1788) още 16-годишен постъпва ученик в хирургичната клиника на болницата “Св. Вартоломей”, Лондон, на която по-късно е главен хирург (1745 – 1787). Публикува редица трудове, най-крупният от които – за костно-ставните заболявания. Въвежда метод за лечение на туберкулозния спондилит (който носи неговото име – болест, гръб или паралич на Пот); описва туморите на главата; пръв дава описание на професионалния кожен рак на коминочистачите, вродената херния (1756), хидроцелето (1762). Трудовете му са превеждани на много европейски езици.

Англия си има своя знаменит родоначалник на хирургията – Джон ХЪНТЪР (1728–1793). Той е известен със своите открития в областта и на анатомията, ембриологията, физиологията, патологията, дерматологията. Хирург на Кралската флота (1760 – 1763).

Джозеф ЛИСТЕР (1827-1912) внедрява карболовата киселина (1867) като химично бактерицидно средство, с което поставя началото на анситептиката в хирургията, което силно ограничава следоперативните инфекции и му спечелва световна слава.

РУСКИ ХИРУРЗИ

Руската хирургия е пълна с европейски и световни светила.

И. Ф. БУШ написва първия учебник по хирургия.

Основоположник на великата руска хирургическа школа е Фьодор ИНОЗЕМЦЕВ (1802 – 1869), професор в Московския университет, организатор на първата в Русия Факултетска хирургична клиника (1846); той провежда и първата в Русия операция под етерна наркоза (1847).

Великанът не само на руската, но и на световната хирургия обаче е Николай Ив. ПИРОГОВ (1810, Москва – 1881). За наша чест, той е свързан и с българската, затова ще се спрем на малко по-подробно на този удивителен човек, образец на човеколюбие, скромност и всеотдайност.

13-то от общо 14-те деца на заможното си семейство, едва 14-годишен (още дете!) той е приет за студент в Московския медицински институт, който завършва през 1828 г. (18-годишен юноша – и вече лекар! – не е ли удивително?). Следващата година получава златния медал на Хирургическата клиника на гр. Дерпт (днес Тарту, Естония) за своите научни изследвания по анатомия и експериментална хирургия. През 1836 г. нейният началник проф. Моейр му отстъпва ръководството й, тъй като е преценил, че довчерашният му ученик чувствително го превъзхожда (Пирогов отстранява камък от пикочния мехур за фантастичните 2 минути, което на учителя му се отдава за цели 30!); в Дерпт той работи, с малки прекъсвания, общо 10 години. Изобщо, поразяващата ловкост и бързина (за да избегне смъртоносния шок от болката) са отличителните черти на хирурга Пирогов (извършва мамектомия за 2,5 минути!), наред с детайлното познаване на анатомията. Негови са първите учебници и монографии в Русия по анатомия (5 големи научни тома “Атласи по анатомия”; 1843 – 1859), превеждани и в Европа. Въвежда понятието “топографска анатомия”. Става професор, по-късно – и академик, в Медико-хирургичната академия в Петербург.

Пръв прилага етерната наркоза (1847) във войната в Кавказ (като преди това изпитва въздействието й върху себе си!) и полага основите на военно-полевата хирургия, анестезиология и антисептика, като същата година описва богатия си опит в специална монография, първа по рода си в света (“Наблюдения върху етерните пари като болкоуспокояващо средство при хирургически операции”). Дотогава по 3-4 яки санитари трябва да държат обезумелия от болките пациент и нерядко той издъхва от предизвикания от тях шок; въвеждането на етерната наркоза рязко намалява смъртността при над 700-те оперирани по този начин солдати. Пирогов радостен докладва този знаменателен факт на посетилия фронта военен министър фон Чернишев, който веднага го наказва най-строго… задето не му се е явил, облечен в униформа…

Ето вълнуващото му, изпълнено му с любов и състрадание описание на ранените войници, към които се отнася като към собствени деца: “Огромни смърдящи рани, заразяващи въздуха с вредни изпарения; викове и страдания при продължителните превръзки; стенания на умиращите; смърт на всяка крачка в разнообразните й видове – отвратителни, страшни и мъчителни. Всичко това тревожи душата и на най-опитните лекари, побелели при изпълнение на своите задължения.”

Удивителен е и подходът му преди операция: той винаги успокоява с най-ласкави нежни думи пациентите си, независимо от възрастта, състоянието, социалното и финансовото им положение. (Впрочем, парите никога не са го интересували; понякога дори е плащал на някои интересни болни, за да ги оперира…)

За пръв път включва като първи помощнички специално обучени милосърдни сестри. Това става през Кримската война (1854-1855). (От противниковата английска страна не изостават в това отношение – добрите момичета до техните хирурзи са подготвени и ръководени от основателката на световното сестринство, първата операционна сестра г-ца Флорънс НАЙНТИНГЕЙЛ (1820-1910), като по този начин смъртността сред ранените британски войници спада 10 пъти!).

Въвежда нови оперативни методи, носещи името му (ампутацията на Пирогов), написва над 70 научни труда и 10 учебници и монографии по хирургия, научен ръководител е на 23 докторски дисертации (как удивително ще му прилича по тази всеотдайна безкористна любов към пациентите и колегите след време Генерала на българската хирургия проф. Коста Стоянов!). Класическа е “Анали на Дерптската клиника”, в 2 части (1837, 1839), където Пирогов не скрива нито една своя грешка – за да се учат останалите колеги. В предговора й пише: “Прав ли съм или не, предоставям на другите да съдят. В едно обаче мога да уверя читателите: че в моята книга няма място нито за лъжа, нито за самохвалство.” След прочитането на емблематичното съчинение Енгелхард възкликва: “Това може да бъде написано само от чиста душа и светъл ум!”.

Пръв в света прилага гипса при фрактури и присаждане на кост. Въвежда строгите правила на асептиката и антисептиката, изолирайки болните с инфектирани рани от новооперираните и обеззаразяването на раните с хлорна вода и йодова тинктура. Само за 14 години извършва над 11 000 аутопсии. Работи – оперира, пише, обучава и изнася лекции – по 16 часа ежедневно. Безстрашно прави 800 аутопсии и на починали от холера, за да ги изследва.

За съжаление, този изключително чист и всеотдаен Човек, Лекар и Хирург, почти светец, преживе обожествяван от своите пациенти по цяла Русия, споделя обичайната участ на почтените хора по нашите славянски земи: непрекъснато и умишлено възпрепятстван и подлаган на гонения от завистливи и неспособни началници с бедни, мерзки души. Умира огорчен от тях (рак на фаринкса), но горд със своите достойни ученици и хилядите спасени мужици и солдати.

Пирогов се труди и във военните лазарети не само в Кавказ и Крим, но и в Германия (по време на Френско-пруската война) и в България (Руско-турската Освободителна война). У нас той пребивава само 2 месеца (от 10 октомври до 17 декември 1877), за което време, въпреки напредналата си възраст, посещава с каруци 10 от 13-те руски военновременни болници и 10 лазарета (вкл. румънски), организира настаняването на ранените, оперира всеки ден. И тук той въвежда знаменитата си “сортировка на ранените”, затова е не само руски и български, но и световен синоним във военно-полевата и спешната хирургия и всеобщо признат основател на военно-полевата хирургия. Дава и най-точното определение за войните: “травматична епидемия”.

Родната му къща в Москва е превърната в Музей.

Великият Пирогов издъхва в имението си в с. Вишня (Украйна) през 1881 г., точно на рождения си ден – 25 ноември.

Истинските Лекари никога не умират: те остават в легендите, за пример на колегите и упование на пациентите. Само в България в негова чест са издигнати 26 обелиска, 3 ротонди, паметник в “Скобелевия парк” в Плевен и Парк-музей в с. Бохот. Най-престижното спешно заведение в България гордо носи името му.

Николай СКЛИФАСОВСКИ (1836 – 1904) е друг велик руски хирург, професор в Киев и Петербург, най-достойният ученик на Пирогов и също като него – участник в 4 войни, вкл. и в Руско-турската Освободителна. Основател на Световния конгрес на лекарите; името му носи Московският институт за Бърза помощ.

Лев ЛЕВШИН (1842 – 1911) е основоположник на асептичната хирургия, както и на онкохирургията в Русия, професор в Казан и Москва, основател и директор на Института за лечение на злокачествените тумори (Москва), също взема участие в Руско-турската Освободителна война. Автор е на значими изследвания на черепномозъчните травми.

Василий РАЗУМОВСКИЙ (1857-1935), един от пионерите на неврохирургията.

Сергей ФЕДОРОВ (1869 – 1936) е хирург, но става по-известен с противоепидемичните си въведения: пръв прилага за лечение холерен антитоксин и противотетаничен серум (1893). Въвежда нови оперативни методи в неврохирургията – пиелотомия ин ситу, субкапсуларна нефректомия (което го прави основоположник на руската урология, в черепната и гръбначната хирургия; внедрява и оригинални хирургични инструменти.

Владимир ОПЕЛЬ (1872 – 1932) предлага редица оригинални оперативни методи. Създава хирургична клиника за усъвършенстване на лекарите. Занимава се задълбочено с травматология и лечение на измръзванията. Основоположник на ендокринната хирургия. Почетен член на Кралското хирургическо дружество. Неговият девиз е: “Руската хирургия – това е Пирогов!”.

Сергей СПАСОКУКОЦКИ (1870 – 1943) става известен не само с разработките си за костната пластика при ампутация на крайниците, но и с различните инструменти, които прилага и внедрява в практиката; въвеждането на глухия шев при огнестрелни наранявания и други оригинални методики, както и на способа за обработка на ръцете, десетилетия прилаган от хирурзите по света.

Акад. Александър ВИШНЕВСКИ (1874 – 1948) е бележит хирург, разработил оперативни методики, използвани и до днес: местното обезболяване чрез пълзящия инфилтрат, лечението на възпалителните и гнойни процеси и рани (мехлемът на Вишневски), новокаиновите блокади (поясна, шийна, ваго-симпатикова и пр.).

Неговият син акад. Александър Ал. ВИШНЕВСКИ е също крупен хирург-новатор, особено изявен във военно-полевата, гръдната и сърдечната хирургия. Той достойно продължава делото на великия си баща: разработва въпросите на патогенезата и лечението на шока и проникващите рани в гръдния кош; пръв в света прилага валвутомията при митрална стеноза под местно обезболяване (1953).

Акад. Борис ПЕТРОВСКИ (р. 1908) е професор по обща медицина във Втори московски медицински институт, дългогодишен здравен министър на СССР, неколкократно посещавал България. Знаменит поливалентен хирург в областта на сърдечно-съдовата, гръдната и онкологичната хирургия; с приноси в оперативното лечение на рака на хранопровода и млечната жлеза и пластичните операции на средостението и коронариите.

ХИРУРГИЯТА НЕ Е САМОТНО ЗАНЯТИЕ

Колкото и знаменити, дори велики да са някои хирурзи, те не могат да успеят без сътрудничество с много свои колеги: особено анестезиолози-реаниматори, а също и клиницисти, педиатри, микробиолози; почти невъзможно е да упражняват Изкуството си и ако до тях няма поне една операционна сестра.

Постепенно хирургията се обогатява с нови открития: обезболяването с райски газ (използвано за пръв път от американския зъболекар Хорас Уелс през 1844 г.), етер (от американския хирург Колинс Уорън, 1846 г.) и хлороформ (от шотландския гинеколог Симсън, 1847 г.).

През 1861 г. акушер-гинекологът Игнац Земелвайс (1818 – 1865), унгарец, практикуващ във Виена, става основоположник на дезинфекцията и антисептиката чрез миене на ръце с разтвор от хлорна вар преди израждане или операция (1847); това рязко снижава смъртността от следродови инфекции и затова хората го наричат “Спасителят на родилките”. Завистливите му началници го прокуждат от университета; той полудява и умира, едва 47-годишен.

Един от гениите на човечеството – френският химик Луи Пастьор (1822 – 1895), един от основоположниците на съвременната микробиология, открива не само ваксините против бяс, холера и сибирска язва, но и стерилизацията на употребяваните в хирургията инструменти чрез изваряване с вода (110-120 градуса С) или горещ сух въздух (130-150 градуса С).

Големият шотландски хирург Джозеф Листер (1827 – 1912) въвежда в практиката антисептиката – чрез 5% карболова киселина, с която да се измиват ръцете и инструментите преди операция и се обработват оперативното поле и раните. Това просто средство, с право възторжено определяно тогава като “чудодейно”, рязко намалява гнойните инфекции, най-неприятните компрометиращи хирургични усложнения, почти винаги довеждащи до смърт на пациентите преди изобретяването на антибиотиците. Листер е първият лекар, който заседава в Камарата на лордовете (може той е първият лекар-депутат?!) и е погребан с кралски почести заради заслугите си към хирургията и човечеството.

Анестезията бързо се развива. Хорас Уелс първи прилага азотен окис (1844), но демонстрирането му пред колеги в Бостън (1845) претърпява неуспех и от срам заради проваленото си професионално честолюбие се самоубива пред тях… Следващата 1846 г. американският лекар Чарлз Джексън убеждава зъболекаря Уилям Лортън да екстрахира зъб под обща етерна наркоза. Обнадежден от успеха му, Джон Уорън прилага този метод при екстирпиране на тумор от шийната област; запомнете тази дата (17 октомври 1846), тя вероятно е рожденият ден на анестезиологията.

Временната хемостаза с еластична превръзка се прилага за пръв път от италианеца Силвестри Виченцо (1873), но в практиката я въвежда Фридрих фон ЕСМАРХ (и тя и до днес носи името му).

Английският микробиолог Александър ФЛЕМИНГ (1881 – 1958) открива пеницилина в зелената плесен (1929) и поставя началото на нова епоха в медицината – на антибиотиците, които спасяват милиони оперирани болни, получили тежки бактериални възпалителни усложнения. Заради това велико откритие той получава Нобеловата награда (1945), заедно със синтезиралите лекарството Флорей и Чейн.

Ето защо хирургията не е самотно занимание; безспорно, водещ тук е операторът, но той не може – или поне трудно ще се справи – без помощта на своя екип от асистенти, анестезиолози, сестри, микробиолози, стерилизатори. Операцията, каквато и да е тя, безспорно зависи от Личността, знанията и уменията на водещия хирург, но това велико занятие в съвременния свят е все по-колективно и екипно.

Държа още в началото да подчертая, че е невъзможно да се напише цялостна, обстойна и изчерпателна.

Автор: Д-р Тотко Найденов