Университетите

Историята на медицината в България е фактически историята на медицината в София, защото в нашата столица живеят и работят практически почти всички стожери на родната медицина и здравеопазване. Медицината в останалите университетски центрове на страната е функция на столични преподаватели, а в областните градове – нека да бъда извинен за откровението – на откровено провинциално равнище…

Първото висше медицинско училище у нас е Медицинският Факултет (МФ) – София. Той е разкрит към Софийския Университет във възможно най-неблагоприятния за страната момент – на 1 януари 1918 г., непосредствено след втората национална катастрофа (в условията на боен, материален и морален крах, епидемии, бежански вълни и социални сътресения.) Тогава в страната работят около 150 български лекари, завършили медицина в чужбина. За база на клиниките са предоставени отделенията на Александровска болница.

МФ – София е безспорният, вече 90-годишен, стожер на българската медицина, защото той й е дал, дава и ще продължава да й дава хиляди висококачествени и добросъвестни Лекари.

Първите български професори по медицина (произведени през пролетта на 1918 г.) са Васил Моллов (вътрешни болести) и Параскев Стоянов (хирургия). Следват: Константин Пашев (офталмология), Иван Кипров (УНГ; той е избран за първия декан, но почива 2 години по-късно), Тошко Петров (хигиена) и Атанас Теодоров (съдебна медицина). Привлечени са и редица руски професори-емигранти от болшевишка Съветска Русия, които поставят основите на съответните клиники и катедри.

По-видни от тези руски професори са:

• Сергей АБРАМОВ (1875, Ростов на Дон – неустановена), патологоанатом, автор на първия ни учебник в тази област – “Патологични процеси”;
• Владимир ВОРОБЬОВ (1876, Одеса – 1937, Харков), анатом, основател на Анатомическия музей към МФ; завърнал се в Съветска Русия (той е балсаматор на Ленин, съвместно със Збарский);
• Всеволод ЗАВЯЛОВ (1895, Дорпат – 1965, София), физиолог; пръв представител на швейцарската фирма “Сандоц” в България 1932;
• Георгий РЕЙН (1854, Петербург – 1942, София), акушер-гинеколог, участник в Руско-турската война, автор на учебника “Оперативно акушерство”;
• Алексей ЯНИШЕВСКИ (1873, Казан – 1936, София), пръв професор и директор на Клиниката по нервни и психиатрични болести при МФ (1922- 1933).

През 1921 г. МФ – София е официално представен на тържествата по повод 700-годишнината на знаменития Медицински Университет – Монпелие, който е дал на България десетки лекари.

Първото българско медицинско научно дружество (септември 1923) е на дерматовенеролозите (председател проф. Богомил Берон).

Професорският състав на МФ – София се увеличава много бързо, и то с редица качествени лекари, които внедряват европейски методи на диагностика и лечение: Стефан Ватев (педиатрия), Владимир Алексиев (фармакология и вътрешни болести), Александър Станишев (хирургия), Стоян Белинов (УНГ), Любен Попов (дерматовенерология), Владимир Марков (микробиология). По-късно към тях се присъединяват интернистите Константин Чилов, Иван Пенчев, Алекси Пухлев, Ташо Ташев, Бойчо Бойчев (ортопедия), Димитър Каданов (анатомия), Петър Попхристов (дерматовенерология) и много други.

Откровено казано, България е малка страна и нейните професори по медицина не са сред най-известните в Европа, с изключение на кардиохирурга проф. Александър Чирков. Към него се осмеляваме да добавим педиатъра-откривател на 6-тия сърдечен тон проф. Иван Митев, онкохематолога-педиатър проф. Драган Бобев, ортопеда-хирург на ръката проф. Иван Матев, откривателя на нивалина проф. Димитър Пасков. Нека да не ми се сърдят останалите, но ние нямаме съществен принос в световната и медицинска наука, за да искаме да ни забележат или цитират. Причината се крие, разбира се, в бедността на държавата ни, която отделя за наука едва 0,3% от БВП и едва 4,2% за здравеопазване. Каква медицинска наука може да се прави с толкова оскъдни, буквално символични средства, какви постижения, още по-малко – открития можем да постигнем с тях?…

През 1945 г. се създава Медицински Факултет и във втория по големина, но първи по самочувствие (изразът е на Ива Николова) град на България – Пловдив (по-късно той става последователно Медицинска Академия, ВМИ “Ив. П. Павлов”; днес е Медицински Университет). Важна роля за възникването и бързото му развитие изиграва достолепният първи министър на народното здраве д-р Рачо Ангелов.

Пловдив дава десетки добри лекари на Южна България, някои от които са бележити личности и знаменитости за нашите мащаби. Сред най-впечатляващите пловдивски професори са интернистите Богоя ЮРУКОВ (най-енциклопедичният от нашите медици: той основава и оглавява няколко катедри и клиники, между които по фармакология, вътрешни болести, терапия, педиатрия, микробиология, хигиена, физиология, патофизиология – вероятно случай без световен аналог!), благият Антон МИТОВ и решителният Петър МИРОНОВ; микробиологът Елисей ЯНЕВ; дерматолозите Богдан БЪЧВАРОВ и Иван ТОЛЕВ (негов е безсмъртният израз “Пловдив е провинция – но не на София, а на Рим!”); социал-хигиенистът Тодор ЗАХАРИЕВ; психиатърът Кирил ЧОЛАКОВ; сърдечно-съдовият хирург Васил АНАСТАСОВ; хирурзите Янко ДОБРЕВ, Петър ДЕЕНИЧИН, Пею МИШЕВ, Иван ЗЪНЗОВ, Петър УЧИКОВ, Юри ТОШЕВ, Антон ЧЕРВЕНАКОВ.

Сред пловдивските ректори най-дейни са проф. Тодор ЗАХАРИЕВ (образец на човеколюбие и колегиалност; построява Почивната база в Цигов чарк; спасява редица колеги от репресии в сталинските времена), и изтъкнатият наш гръден хирург доц. Георги ПАСКАЛЕВ, който, въпреки финансовия недостиг, основава втория в страната Фармацевтичен Факултет, построява и оборудва нова модерна сграда на Стоматологичния Факултет, изгражда Параклис в двора на Ректората. Той увлича и младите студенти, като насърчава тяхната учебна и научна дейност чрез ежегодно провеждани специални сесии и учредяването на уникалния “Клуб на Отличника”, който обединява младите колеги с най-висок успех.

Сред най-впечатляващите лекари от Вечния град е, несъмнено, колоритният доц. Илия БАТАШКИ, смел и като хирург, и като маниджър. Като ръководител на най-голямата болница в страната УМБАЛ “Св. Георги”, той бързо заличава огромния дефицит, оставен от предшествениците му и я стабилизира финансово и кадрово.

От останалите Медицински Университети в страната единствено се открояват: във Варна – опитният хирург проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, създал десетки следовници, а в Плевен – ректорът-онкогинеколог проф. Горан ГОРЧЕВ, оборудвал го с най-модерната и ефективна апаратура. Медицинският Факултет в Стара Загора продължава да крета на опашката; той не е дал нищо впечатляващо на страната, освен патологоанатома проф. Григор ВЕЛЕВ, автор на фундаментални учебници в тази област. Не случайно преди 10-тина години МЗ възнамеряваше да закрие МФ – Стара Загора…

(Нека бъда разбран относно взискателността ми, но нали нашето мерило е европейското равнище?)

Акушерство и гинекология

За основоположник на българското акушерство и гинекология се приема проф. Димитър СТАМАТОВ (1871, Шумен – 1943). Той завършва медицина в Киев (1895), специализира АГ в Петербург, Париж, Берлин, Лайпциг и Виена. Създател е на първата специализирана АГ- болница в страната – Майчин дом “Княгиня Мария Луиза” (1903), по-късно прераснала в Клиника. Професор от 1926 г. Директор на “Майчин дом” почти до смъртта си. Автор на над 30 научни публикации и учебни ръководства – “Основи на гинекологията” (в 3 части), “Основи на акушерството”, “Болести на матката”, “Гинекологическа симптоматика” и др.

Първият ръководител на Катедрата по АГ към МФ – София обаче е руският емигрант акад. Георгий РЕЙН (1920 – 1925), който подготвя стабилните й основи и бъдещи традиции, след което тя се оглавява (от 1925 до 1942) от проф. Димитър Стаматов. С добро се помни и неговият приемник – проф. Иван ИВАНОВ (1942 – 1951), който по време на бомбардировките успешно евакуира клиниката в с. Долни Дъбник; след войната я връща в порутената от бомбите сграда на “Майчин дом”. Той е автор на над 40 научни труда, сред които – основни ръководства като “Консервативна терапия”, “Акушерски операции”, “Гинекология” и др.; въвежда инхалационното обезболяване и редица нови оперативни техники. Следващите ръководители на Катедрата по АГ са професорите Георги Бояджиев и Георги Тошев; после идва ред на легендарните професори Илия ЩЪРКАЛЕВ (ръководител на катедрата и клиниката от 1958 до 1977, основател на съвременната българска АГ-медицина) и Бранимир ПАПАЗОВ, основоположник на раздела “Стерилитет”. Благодарение на този дългогодишен класически емблематичен тандем Щъркалев – Папазов се проучват и разработват такива кардинални проблеми в българската АГ-школа, като гинекологичната онкология, стерилитетът, контрацепцията, детско-юношеската гинекология, образната диагностика, гинекологичната ендокринология, модерната анестезиология.

Свой достоен принос в този благороден дял на медицината дават и професорите Георги Стоименов, Евтимия Светославова, Атанас Атанасов, Божин Василев, Кирил Мирков, Любомир Яръков, Димитър Радонов, Карл Огнянов, Тодор Ананиев, Радослав Райчев, Атанас Кацулов, Цветана Десподова, Илко Карагьозов, Ангел Димитров, Тодор Чернев и др., както и Никола Милчев в Пловдив.

Тук трябва да бъде спомената и първата българска акушерка – това е легендарната знаменоска на Априлското въстание Райна княгиня – Райна Попгеоргиева Футекова – Динчева (1856, Панагюрище – 1917), завършила акушерство в Русия (1879).

Вътрешни болести

Безспорно, най-обемната част от клиничната медицина е вътрешната. В нея са работили и са се изявявали с успех десетки български клиницисти. Сред тях обаче се открояват 3 ярки имена: на професорите Васил МОЛЛОВ, Стоян КИРКОВИЧ и Константин ЧИЛОВ.

Първият български професор не само в частност по вътрешни болести, но о изобщо – по медицина – е Васил МОЛЛОВ (1875, Москва – 1938). Той завършва медицина във Виена, специализира във Виена, Мюнхен, Хавбург и Берлин по физикална терапия, вътрешни болести ирентгенология. Завежда Катедрата по вътрешниболести на МФ (1908 – 1918), по 2 пъти е декан на МФ и ректор на Софийския Университет. Талантлив диагностик, терапевт и преподавател; разработва проблеми на вътрешните болести, хематологията, имунитета, инфекциозните и паразитни болести. В историята на българската медицина е влязло името и на баща му: д-р Димитър МОЛЛОВ (1845, Елена – 1914), възрожденски лекар, завършил медицина в Москва. През Руско-турската война е началник на санитарен влак. След Освобождението разработва първият законодателен акт на нашето здравеопазване – “Временните правила за устройството на медицинското управление в България” (1879). Дългогодишен председател на БЧК, един от основателите и първи председател на БЛС (1901).

Създателят на българската пропедевтична школа е проф. Стоян КИРКОВИЧ (1875, София – 1960), също възпитаник на виенската медицинска школа, специализирал в Париж, автор на настолни учебници като класическото, неостаряващо и до днес ръководство “Пропедевтика на вътрешните болести” и “Клинични лекции”. Той е професор от 1927 г., основател, пръв и най-дългогодишен директор на Клиниката по пропедевтика на вътрешните болести (1920 – 1947). Изключително радушен и отзивчив към колегите си и пословичен безсребреник спрямо болните; умира в такава мизерия, че Ректоратът се засрамва и отпуска малка сума специално за купуване на по-приличен костюм, с който да го погребат…

Много са изявените български терапевти – академиците Алекси Пухлев (организира и ръководи работни групи по изучаване на хипертонията и ендемичната нефропатия); Ташо Ташев (създател на българската нутриология), Атанас Малеев (неуравновесен и зъл като ръководител, но иначе чудесен хепатолог); Илия Томов (първият наш академик-кардиолог); Иван Пенчев (създател на съвременната българска ендокринология); Георги Маждраков (създател на българската нефрология; разработил проблеми на храненето, бъбречната патология и хемодиализата); Чудомир Начев (незабравим, блестящ и обаятелен лектор!), професорите Антон Митов и Петър Миронов (те разгръщат способностите си в Пловдив), Михаил Рашев, Владимир Владимиров, Христо Браилски, Иван Йонков, Александър Попов, Анна Еленкова, Любомир Томов, Асен Цанев, Йонко Белоев, Валентин Коларски, Здравко Киряков (създател на българската хемодиализа), Захарий Кръстев (водещият наш хепатолог), Къню Кънев (създател на съвременната българска ревматология) и следовникът му Йордан Шейтанов, Минко Мондешки и Радан Раданов (основатели на българската фтизиатрия), пулмолозите Петър Добрев (пръв въвежда термина ХОББ в България), Никола Алексиев, Милко Милчев и Ванко Ничев (вече покойник), Николай Беловеждов (дългогодишен водещ наш нефролог), Тамара Пилософ (родоначалник на детската кардиология), Константин Чернев (дългогодишен национален консултант по вътрешни болести, автор на великолепни учебници), високо ерудираният национален консултант по клинична лаборатория Добрин Свинаров и много други.

Първият лекар-хомеопат у нас е д-р Георги МИРКОВИЧ (1825, Сливен – 1905), завършил в Монпелие. Съвременната българска хомеопатия е създадена много по-късно, през последните 10 години, от д-р Драгомир ГРУДЕВ, представител на френската хомеопатична фирма BOIRON.

Трудно може да се прави сравнение между интернистите (те са най-многобройните) и изобщо между лекарите (това не е състезание по лека атлетика, където всичко може да се измери с метър или хронометър), но, поне според мен, най-видният сред нашите клиницисти, е чл.-кор. проф. Константин ЧИЛОВ.

Той е 6-то дете в многодетното семейство на Гита (1868 – 1936) и Чило Николов Райчевски (1856 – 1931), абаджия и терзия (те имат общо 6 момчета и 2 момичета) от комитското село Карлуково (днес Славейно). Роден е на 17 май 1898 г. Дядо му по бащина линия – Колю Райчевски е най-дългогодишният кмет на селото (от паметната 1876 до 1900 г.); макар и неграмотен (отбелязва данъците на селяните “на робуш”), но с голям организаторски талант. Дядото на бъдещия лекар по майчина линия Никола Шопов (1807 – 1899) е народен лекар и зъболекар; той пръв от селото праща дъщеря си Гита на училище. Изключително наблюдателен, дядото на бъдещия велик лекар отбелязва в полето на една от страниците на Библията едно свое наблюдение: “квасът (тестото) трябва да се остави да мухляса и тогава с него да се превръзват рани.” Това не е ли първото откритие на пеницилина, направено 30 години преди Флеминг?!

Началното си образование Константин Чилов придобива в родното си село, в училището, което съществува от 1844 г.; след това учи прогимназия – в Гюмюрджина, а гимназия – в Одрин, Асеновград и Пловдив (1917). 1 година е учител в родното Славейно. После записва 1 полугодие в Юридическия факултет в София, изкарва и 1 семестър в Медицинския Факултет, но високата му взискателност и отговорност не са удовлетворени тук, затова се моли на най-големия си брат Никола, да го издържа във Виена и се прехвърля там, където се дипломира през м. май 1925, точно 27-годишен. Оттук нататък Съдбата му е предопредилила 30 години служба на Медицината и болните хора. Само 30 години – но равни на цяло столетие за българската Медицина!

След специализирането си във Виена и германските университети в Хале и Фрайбург (1926-27), Чилов се връща в България. Отначало е доброволен, после – редовен асистент на проф. Стоян Киркович (1928-31). Тук изказва следната възхитителна мисъл: “Изследването и търсенето на нови постижения са най-приятното занятие; особено въодушевлението и радостта, които се изпитват, когато откриеш нещо ново, макар то да е прашинка за абсолютната истина.”

След работата си при проф. Киркович, Чилов отива асистент и гл. асистент в Клиниката на друг голям български клиницист – проф.Владимир Алексиев. От 1940 г. е редовен доцент в Клиниката по вътрешни болести на проф. Васил Моллов, а от 1945 г. до края на живота си – професор и неин ръководител; тя бързо и спонтанно придобива името “Чилова клиника” (преди 20 години бе съборена по заповед на акад. Малеев). През 1938 г. става член на Германското дружество на интернистите, по предложение на проф. Васил Моллов. От 1948 г. е чл.-кор. на БАН; още на следващата година е предложен и единодушно приет за академик и носител на Димитровска награда, но вечерта преди публикуването на името му във в. “Работническо дело”, престараващи се болшевизирани лекари отиват в ЦК и настояват то да отпадне, обвинявайки Чилов – точно него, най-народния лекар! – в… “буржоазни уклони”, и фактически анулират избора. Причините са ясни: Чилов е учил във Виена, специализирал е в Германия, а най-големият му брат Никола, макар и отдавна покойник, е крупен индустриалец, химик-инженер, д-р на финансовите науки, собственик на заводи за сапун, основател и първи председател на Българското индустриално дружество. (Никола Чилов загива в нелепа катастрофа през 1936 г. в Карловския Балкан, заедно с голямата наша певица Христина Морфова. Проф. Чилов също е в автомобила, но се отървава само с контузии.) Той никога не крие, че именно богатият му брат го е изучил и му е благодарен цял живот, не се отрича от паметта му и в смутните сталинистки времена.

Благодарение на застъпничеството му пред тогавашния министър на енергетиката Кимон Георгиев, негов пациент, с. Славейно и околните села първи в тази област на Родопите получават електричество (1949).

Мисли на проф. Чилов:

“От значителна важност за създаването на лекаря е неговата личност, качествата му да се доближи до болния, да го насърчи, да прояви личен талант, интуиция и нюх на интернист.”

“Постъпилият в клиниката болен има нужда не само от нашите знания, а преди всичко от човешко отношение – истинското предназначение на лекаря, което в много случаи няма нищо общо дори с науката ни.”

“Когато лекарят установи, че болестта на пациента е нелечима, от този момент започва истинската му роля – на лечител на страданията му.”

“Във всяко историческо време целите и постиженията на научната медицина са насочени към помагане и човечно отнасяне към заболелите. Много често забравяме, че човекът е още и достойнство и социална значимост, и че той няма цена!”

“Грижите ни за съдбата на болния трябва да започнат от началото: от момента на заболяването му, още когато го видим. От този момент нас трябва да ни вълнуват въпросите: как да помогнем на своя болен и какво ще стане с него, каква ще бъде съдбата му?”

“Аз изминах труден път, без личен живот, но винаги със стремеж към възход и съвършенство. Ако се родя втори път, сигурно ще избера пак изминатия мой трънлив път.”

“В живота решаващи са не словата, а делата!”

Проф. К. Чилов не само е основоположникът на клиничната лаборатория у нас. Макар че първите професори по вътрешна медицина у нас да са други (проф Васил Моллов и проф. Стоян Киркович), именно родопчанинът проф. Чилов е този, който проправя пътя на европейската медицинска наука към българската. Многобройните му трудове (над 250 публикации, много от които – директно на немски език) – във всички сфери на вътрешната медицина (кардиология, гастроентерология, ендокринология, нефрология, хематология, метаболизъм, инфектология и дори паразитология), учебниците му – 2-та тома по Вътрешна медицина (третият том не е дописан поради преждевременната му смърт) и по клинична лаборатория (3 последователни разширени и допълвани издания, първи по рода си у нас) – му запазват водещо място за вечни времена в клиничната ни практика и в българската медицина въобще.

Последната си лекция пред студентите изнася месец преди да почине, в историческата Аудитория на Втора Хирургия, и то на тема “Рак на дебелото черво” – болестта, която го топи; какъв лекарски и човешки героизъм! Вестта за кончината му (28 януари 1955) попарва цяла България, но особено – славейновци. Още се носи легендата за стоическото чакане на камиона с ковчега му от цялото село през мразовитата нощ. На ръце пренасят ковчега през огромните преспи от долното шосе до църквата, където се извършва опелото. Погребват го, както е завещанието му, в двора на бащината му къща.

Чест прави на славейновци, че създават единствената в България Къща-музей на лекар, преодолявайки безброй необясними пречки от страна на тесногръди догматици. От самото начало, на 2 януари 1974 г., за уредник на Музея е назначен краеведът Димитър Мариновски, който успява с упорит възрожденски труд и постоянство да събере и подреди експонатите и да поддържа и тях, и цялата сграда.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Медицината и здравеопазването в България

Български лекари и болници

По нашите земи са живели и лекували болните хора много известни българи. На първо място си позволявам да посоча най-великия светец и небесен покровител на българския народ, преподобния св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ, оказал огромно въздействие върху целия ход на средновековната ни история.

Св. Иван Рилски ЧУДОТВОРЕЦ е роден ок. 876 г. в с. Скрино, намиращо се в Осоговската планина. Съвременник на покръстителя св. княз Борис I (владетел на младата българска държава от 852 до 889 г.), несполучливия му първи син-престолонаследник Владимир (889-893), третия му син цар Симеон I Велики (893-927) и на неговия син цар Петър (който е царувал най-дълго – от 927 до 969 г.) Успешно лекува болните с молитви и билки в основания и ръководен от него Рилски манастир, поради което още преживе получава прозвището Чудотворец. Умира в убежището си Горна постница (над манастира) на 18 август 946 г. Обявен за светец на 19 октомври 980 г., когато пренасят мощите му в Средец и откриват, че са нетленни. От 1469 г. те отново биват върнати в светата Рилска обител.

Малко известен е фактът, че св. Климент ОХРИДСКИ (840 – 27 юли 916) е бил, освен ученик и последовател на светите братя Кирил и Методий, духовен водач, епископ, книжовник, писател и създател на първия български университет, но още и лечител и основател на болница към Климентовия манастир в Охрид. Той написва и медицински текстове, към които се отнася “Словото на светите врачове Кузман и Дамян”.

В тази Климентова болница по-късно, през XI в. получават медицинската си подготовка десетки българи, най-видният от които е най-бележитият наш средновековен лечител, идеолог и водач на богомилите след поп Богомил – Василий ВРАЧ (роден ок. 1028), изгорен жив на клада в Константинопол (1114) по нареждане на император Алексий I Комнин. (Друг виден лекар-богомил е големият български лекар и мъдрец Ходжа Булгар, живял и работил през XI-XII в. предимно в Северна Индия и Афганистан, където още се мълвят легенди за впечатляващата му дейност.)

Първият българин, дипломиран лекар (в Монпелие, 1811), е д-р Марко ПАВЛОВ от Търново (където работи не само като лекар, но и като първия наш аптекар в притежаваната от него българска аптека).

Трябва да се отбележат и други възрожденски лекари:

Д-р Атанас БОГОРИДИ е вторият ни дипломиран лекар, земляк на д-р Павлов. Според историографията ни е родом от Котел (ок. 1788). Той следва във Виена и завършва във Вюрцбург, 1816), като е първият българин, защитил дисертация (“Наблюдения върху смилането в човешкия стомах”, 1816), където обаче упоменава, че родното му място е “с. Арбанаси в Тракия”. Внук е на Софроний Врачански. Практикува във виенски и парижки болници; умира във френската столица през 1826 г.

Д-р Петър БЕРОН е роден в Котел (ок. 1795). Учи медицина в Хайделберг и се дипломира в Мюнхен (1831). Владее 9 езика. Заедно с д-р Иван Богоров е родоначалник на българския книжовен език. Работи като лекар и търговец в Крайова, Румъния. Написва и издава първия български светски учебник “Рибен буквар” (1824, Брашов). Удушен от осиновения си, алчен за наследството му син през 1871 г. в Крайова.

Д-р Иван БОГОРОВ (1818, Карлово – 1892) завършва медицина в Париж (1858). Той е първият дипломиран наш лекар, работил в Пловдив (1859). Изявява се обаче предимно като журналист и книжовник, със заслуги за формирането на новобългарския език, основоположник на българския периодичен печат, издател на първия български вестник (“Български орел”, 1846-1847, Лайпциг), първото ни икономическо списание (“Журнал за наука, занаят и търговия”, 1862, Пловдив), първия ни фолклорен сборник (”Български народни песни и пословици”, 1842), първия български пътепис (“Няколко дена разходки по българските места”, 1868), първия “Френско-български речник” (1869), “Първична българска граматика” (1844 – 1848), първата здравно-просветна книга “Селският лекар” (1875) и др.

Д-р Иван СЕЛИМИНСКИ (1800, Сливен – 1867, Румъния) следва медицина в Атина, но се дипломира в Сиена, Италия (1845). Активен участник в църковните ни борби и просвещение. Дружинен лекар на българския батальон в Руската действаща армия по време на Кримската война (1853 – 1856). Цели 40 години лекува безплатно българските бежанци във Влашко и Бесарабия, раздава цялото си състояние за тях и народното дело; вследствие лишенията и несгодите, се разболява тежко и умира в пълна самота. Районната болница в неговия роден Сливен с пълно основание носи името му.

Д-р Васил СОКОЛСКИ (р. Жеравна, 1844), лекар на Хвърковатата чета на Бенковски и на Априлското въстание, e обесен от турците непосредствено след неговия погром, в Пловдив (1876).

Д-р Константин ВЕЗЕНКОВ (р. 1848 г. в с. Крушево, Македония) завършва медицина в Москва. Известно време работи в Русия. Лекар на III Опълченска дружина в Освободителната война, умира от раните си край с. Кадърфакли (дн. Везенково), Бургаско.

По инициатива на султан Махмуд хан през 1837 г. в Шумен се създава първата турска военна болница. Със събрани средства, българското население построява (1865) болници в Русе и Плевен, както и в Търново (1867) и във Варна (1868, кръстена на видния варненски търговец и благодетел, който е дал най-много пари за нея – “Параскева Николау”).

Със свои средства издига болница в родния си Пловдив и големият патриот и благодетел Димитър Кудоглу.

В навечерието на Освобождението болниците у нас достигат 15; още по време на Руско-турската Освободителна война и непосредствено след нея руските войски оборудват във всеки по-голям град, в стари или приспособени сгради болници, защото по-голямата част от 40-те им хиляди жертви почиват не на бойното поле или от раните си, а вследствие болести или измръзване. Между тези болници трябва да бъде изтъкната днешната “Св. Анна” (бивша Окръжна болница “Д-р Рачо Ангелов”), умело ръководена от един блестящ мениджър – д-р Димитър Димитров, носител на Почетен знак “Български лекар”. Разбира се, след окупацията те стават гръбнакът на младото българско здравеопазване.

Най-голямата болница у нас дълго време е “Александровска”, която носи името на Царя-Освободител Александър Втори.

По-късно (1895) е разкрита болницата “Червен кръст” (днес “Пирогов”), развита като национален спешен център от легендарната взискателна доц. Петрана Кондова, проф. Алберт Луканов и проф. Георги Златарски, и понастоящем под вещото ръководство на друг великолепен хирург доц. Димитър Раденовски и др.

През 1891 г. се създава Софийската обща гарнизонна болница с първи началник подп. д-р Димитър Золотович (р. 1855, Цариград), хирург, завършил в Москва, ученик на големия руски хирург и гинеколог Снегирьов. Днес Военно-медицинската академия (началник ген. доц. Стоян Тонев, дерматовенеролог) е един от най-авторитетните стожери на националното и военно здравеопазване; в нея работят десетки от най-изявените български професори и лекари.

Една от най-славните наши болници за всички времена си остава легендарният ИСУЛ (Институт за специализация и усъвършенстване на лекарите), в чиито 52 клиники са работили и предавали изкуството си на хиляди свои млади колеги най-видните български медици. Този неповторим учебно-лечебен център е лекомислено разтурен от тогавашния неуравновесен диктатор Атанас Малеев.

Чест прави на младия и енергичен изпълнителен директор на Университетската болница “Царица Йоанна – ИСУЛ” доц. Бойко Коруков, един от най-надеждните наши хирурзи, който не само добавя към името й емблематичната приставка, но и за извънредно кратко време я преустройва и развива като едно от водещите лечебни заведения в столицата и у нас.

Великият българин проф. Александър Чирков, създател на българската кардиохирургична школа, издига болницата-европейски образец “Св. Екатерина”.

Най-голямата частна болница засега у нас е японската “Токуда” с 500 легла, построена благодарение огромните усилия на бившия български посланик в Япония г-н Румен Сербезов.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Благодетели на човечеството

Едуард ДЖЕНЕР (1749 – 1823), откривателят на ваксината срещу изключително тежката и често пъти смъртоносна едра шарка (вариола), като по този начин поставя началото на пълното й ликвидиране и предотвратява гибелта на десетки милиони хора. Родом от Бъркли, 16-годишен той стажува при хирурга Лъдлоу, след което попълва медицинските си познания вболницата “Сейнт Джордж”, Лондон (1770), където слуша лекциите на Джон Хънтър.

Обикновеният селски лекар на графство Глостършир забелязва, че жените, които доят болните от ваксина (кравешка шарка) никога не заболяват от смъртоносната за хората вариола (едра шарка). През XVII в. всеки четвърти европеец умира от нея. Страшните вариолни епидемии през 1614 и 1660 – 1669 буквално разреждат населението на Европа. През 1788 г. Дженер се връща в родния си град, където проучва бъдещото си гениално откритие. На 14 май 1793 г. инокулира придобитата ваксина на момчето Джеймс Фипс – върху скарифицираната кожа на ръката му накапва гной, взета от пустулите на селянката Сара Немс, заразена от кравешка шарка. Смелото момче издържа на заразата! Дженер продължава проучванията си, като през 1798 г. публикува брошурата под неимоверно дългото заглавие “Изследвания върху причините и последиците на вариола-ваксината, заболяване, открито в някои западни графства на Англия, по-точно в Глостършир, и познато под името “кравешка шарка”. В началото е осмиван и преследван, но после получава заслуженото си признание. Методът му се прилага от швейцарския лекар Жан дьо Каро, извършил (1799) първата ваксинация във Виена, Луиджи Сако (в Италия), Хуфланд и Хайн (Германия). Само 2 години след публикуването на знаменитата брошурка с дългото заглавие ваксинацията е приета в Европа. Дженер основава в Лондон специален противовариолен институт, на който е първият пожизнен председател. Почти всички научни институти в Европа го избират за свой почетен член; в негова чест е изработен специален медал “Дженер”. Инсултът му на 26 ануари 1823 г. го сродява навеки с безсмъртието.

Французинът Луи ПАСТЬОР (1822 – 1895) е многостранно развита личност: той е химик и един от основателите на съвременната микробиология; освен това завършва Висшето педагогическо училище в Париж и става доцент по физика. Първоначално професор в Страсбургския университет (1849), след това – декан на Лилския институт (1884), той се връща в Париж (1857) в качеството си на зам.-директор на Висшето педагогическо училище, в което организира малка лаборатория и в нея извършва най-големите си открития. Сред тях са: диморфизмът на веществата; молекулната асиметрия (основа за развитието на стереохимията); млечнокиселата ферментация; доказване невъзможността за самопроизволно зараждане; установяване специфичността на микроорганизмите и използване на отслабената им патогенност за ваксиниране срещу инфекциозни болести; методите за унищожаване на вредните причинители (пастьоризацията). Без да е лекар, той спасява човечеството от бяс, като открива и прилага (6 юли 1885) ваксината срещу него. Създава също и ваксината против сибирската язва (1881). Основател (1888) на Парижкия противобесен институт, който, по предложение на Френската академия, носи неговото име.

Джозеф ЛИСТЕР (1827 – 1912), английски хирург, внедрява антисептиката. Професор по хирургия в Глазгоу (1860), Единбург (1869) и Лондон (1877), той пръв дава научно обяснение и разработва мероприятия за борба с оперативните инфекции, използвайки за целта (1865) карболова киселина. Въвеждането на антисептиката на Листер намалява смъртността в оперативните зали с 2/3, затова с пълно право той може да бъде наречен “Спасител на оперираните”!! Избран е за председател на Кралското медицинско дружество (1896).

Игнац Филип ЗЕМЕЛВАЙС (1818 – 1865), унгарец, професор по акушерство в Будапеща. Въвежда стриктното измиване и дезинфектиране на ръцете на персонала преди оказване на акушерска помощ и по този прост начин драстично намалява дотогава огромната смъртност от “родилната треска”. На паметника му в Будапеща с пълно право е изписано: “Спасител на майките”.

Фредерик БАНТИНГ (1891 – 1941), канадски физиолог, изолира през 1921 г. (с помощта на съратника си Бест) в чист вид хормона на Лангерхансовите острови на панкреаса, който разгражда захарта и го нарича инсулин. Това е лекарството, което спасява и удължава с десетки години живота на десетки милиони диабетици по света. За това си велико постижение Бантинг напълно заслужено получава Нобеловата награда (1923). Рожденият му ден 13 ноември е обявен за Ден на диабета и е посветен на профилактиката и лечението му. Бантинг загива нелепо при самолетна злополука, едва 50-годишен, но вписва името си със златни букви в осторията на медицината и човечеството.

Не по-малко достоен за вечна почит е английският микробиолог Александър ФЛЕМИНГ (1881 – 1958), професор в Лондонския институт. Той изнамира пеницилина (1929), съдържащ се в зелената плесен; Флеминг установява, че той действа бактерицидно, без да уврежда левкоцитите. Учените от Оксфорд Хауърд Флори (1898 – 1968) и Ърнст Чейн го изолират в чист вид и така поставят началото на нова ера в медицината – на антибиотиците. За това огромно постижение през 1945 г. те и Флеминг напълно заслужено получават Нобеловата награда.

Нобелист (1952) е и руският евреин Селман ВАКСМАН (р. 1988), професор и директор на Института по микробиология към Университета Роджърс (САЩ). Той не само пръв най-подробно изучава антибиотиците, но и открива стрептомицина (1943), чрез който се лекуват и най-тежките форми на туберкулозата.

Джонс СОЛК (роден в Ню Йорк през 1914) е американски професор по имунология, също евреин, директор на Вирусологичната лаборатория в Питсбърг. Създава и въвежда (заедно с Албърт Сейбин, макар че използват различни методи и са в непрекъснат конфликт) полиомиелитната ваксина, благодарение на която се изкоренява ужасният детски паралич.

Анри ДЮНАН (1828 – 1910) не е лекар. Той е швейцарски общественик и писател, основател на международната организация “Червен кръст” (1863). Удостоен с Нобеловата награда за мир.

Не е лекарка – но определено блести с ярка светлина сред благодетелите на човечеството! – медицинската сестра мис Флорънс НАЙНТИНГЕЙЛ (1820 – 1910), основателката на сестринството. Благодарение на умелото организиране от нейна страна на отряди от милосърдни сестри по време на Кримската война (1846), смъртността сред английската армия спада 10-кратно! Рождената й дата 12 май се чества като Световен професионално-съсловен Ден на сестринството.

автор: Д-р Тотко Найденов