ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Доц. Яко КУЗМАНОВ

Доц. Яко КУЗМАНОВ е друго видно, авторитетно и дълбоко уважавано име сред варненските хирурзи – той е основател на тукашната Клиника и Катедра по гръдна хирургия (1982). Дружелюбен, разговорлив, със свежо чувство за хумор. Веднага след като се запознаваме, споделя, че само преди 20 дни са му поставили байпас и с нетърпение чака да минат още 2-3 седмици, за да отиде отново да оперира пациентите си, защото “Без скалпел не може хирургът!”. Тогава беше на 67 години е, но не смяташе да спира дори и след “закърпването” на собственото си сърце (“Че какво му има – нали е вече като ново?”). Оказал се е “пациентът-мечта” за всеки лекар. След като кардиолозите му откриват 90% стеснение на десния ствол, а зав. Кардиохирургичната клиника д-р Владимир Данов му предлага коронарната операция, за всеобщо изумление на всички моментално казва: “Да!” и само след 5 минути (!!) вече му слагат маската за упойка (“Жив рекорд за Гинес”)… Преди това пожелава единствено да звънне на жена си – да я предупреди да не го чака за обед и да сготви една порция по-малко (“Защо да се хабят продуктите, нали пари струват?”)…

Шил е по спешност над 15 прободени или простреляни сърца (опити за самоубийства, покушения, неволни травми) и е изгубил едва 2 случая от тях. Е, защо сега да не претърпи и той самият една сърдечна операция – още повече, че е планова, извършена в спокойна обстановка и от опитни колеги-професионалисти.

А практиката му е неимоверно богата на драматични случаи, като на всеки деен хирург.

Като студент в София живее с още един съкурсник на ул. “Сан Стефано” 14, вх. Б. Адресът е знаменателен и заслужава да се изпише в тази книга, защото под тяхната квартира е апартаментът на още тогава легендарния Генерал на българската хирургия Коста Стоянов. (“Наистина голям човек – той, известният на цяла България професор-хирург винаги даваше път на нас, хлапетата-първокурсници, като ни виждаше да излитаме забързани за лекции.”). Още тогава момчето от ломското село Черни връх Яко Кузманов решава да стане хирург. Мотивът е… една похвала от анатом. По време на упражнение “зайците” неволно срязват ишиадиковия нерв на един труп и главният асистент (и бъдещ професор) Васил Василев му нарежда да го възстанови. На следващия ден, изненадан от финия шев, му препоръчва да стане хирург. И момчето моментално обещава да изпълни заръката. (“Изобщо не съм предполагал каква отговорност пред цялото си бъдеще поемам и колко смазваща работа е Хирургията. Но нали не престъпвам мъжка дума? Още повече, че съм я дал пред цялата група. Какво щяха да кажат после колежките, ако се бях отметнал?”).

След III курс “зорноволно” го преместват от София в новооткрития ВМИ – Варна, защото е кандидатствал от квотата на Силистра. Тук се записва в кръжока по хирургия на проф. Петър Алтънков. Асистира и на него, и на съпругата му, бъдещата проф. Меруда Генова – Алтънкова, основателката на детската хирургия в морската ни столица. И от първия си работен ден (“Той трябва да се помни, като първата целувка – 1 декември 1965 г.”) започва работа в Хирургичното отделение на Силистренската болница, където завеждащ е д-р Анастас Янков.

Чудеса се извършват и в този най-отдалечен край на майка България. Най-ярката история, разбира се, е любовна. (“Толкова драматична, че заслужава перото на Шекспир. В краен случай – може и на Тотко Найденов…”).

Вече прецъфтяващи мъж и жена от едно близко крайдунавско село завъртяват извънбрачна връзка. (“Нищо ново под слънцето…”), но толкова силна, че решават да се разведат и да се задомят (“Това вече води до слънчево затъмнение”). Децата им, вече големи, отраснали, и те със свои семейства и отрочета, не само категорично се възпротивяват на неверните си родители, но и им поставят непреклонен ултиматум – да се разделят на всяка цена, за да не ги срамят, иначе няма да ги погледнат нито те, нито внучетата. И жената (“Дали защото е майка или защото е вече баба”), се оттегля, прибира се при законния съпруг, макар и рогоносец. Но изпадналият в отчаяние изоставен самец не слага – а взема! – оръжие, в буквалния смисъл. С възможно най-острия и дебел касапски нож я пробожда на няколко места и забягва. Докарват я почти бездиханна – с двустранен пневмоторакс и проникващи наранявания на черния дроб, червата, диафрагмата. Няколкочасова напрегната операция – и с д-р Янков изваждат селската “Жулиета” от Ямата. На другия ден – водят и “Ромео”. Собственоръчно се е заклал с нетрепваща ръка – разрязал си е гръкляна и югуларните вени на ниво втори прешлен. Местният лекар все пак се е оказал сръчно момче – набутва някаква тръбичка в трахеята, легира съдовете и така временно възстановява дишането и що-годе спира кръвотечението. Д-р Яко Кузманов зашива гръкляна и вените и още на втория час най-странният му досега пациент идва в съзнание. На сутринта разбира, че любимата му също е оцеляла и лежи в съседната стая. Не може да говори от прясната трахеостома, но със знаци поисква от сестрата молив и хартия, за да й напише писмо. Разбира се, не й го дават, но го разнасят от ръка на ръка в дежурната стая (“Най-нежното и най-хубаво любовно писмо, което съм чел някога…”)

Минават няколко години. И един ден хирургът, минавайки край новостроящ се блок, чува подвикване; някакъв човек тича към него, следван от… милиционер. “Ромео”-то, бившият му пациент, сега – затворник… Получил си е присъдата за опита за убийство и я излежава, работейки като кофражист. Казва му само: “Благодаря ти, докторе, че ни спаси!” и попипва белега на шията си… Оттогава не го е срещал. Дали са се събрали отново с намушканото либе?

В Силистра преживява много драми. Дежурен е, когато в снежна буря му довеждат момиченце-туркинче. С перфорирал апендицит и… първи мензис. Операцията обаче не може да се отлага. Извършва я успешно, без никакви усложнения. Суровата добруджанска зима затяга времето и родителите на детето не могат да пристигнат през преспите да си го вземат. Идват след седмица с шейна. Целият персонал му се радва, че си тръгва за дома, спасено. И в мига, в който прекрачва прага, изведнъж пада и издъхва! Проклетата, неумолимата белодробна тромбемболия – колко щастливи усмивки на хирурзи и пациенти е изтривала…

Тази смърт смазва д-р Яко Кузманов за дълго време. Както и една друга, на войниче. Броени дни преди уволнението го прострелват по невнимание; 3 бойни куршума разкъсват гръдния кош, белия дроб и диафрагмата. Операцията, която му извършва, е технически безупречна, но от кръвозагубата момчето развива фудроянтна жълта атрофия на черния дроб и угасва. А родителите му чакат някоя по-блага вест вънка – точно днес неговите другари обличат цивилните дрехи и си тръгват за домовете. Тогава за първи път изпитва парещата болка зад гръдната кост, която с годините ще се усилва, ще стане постоянна ще отведе и самия него на операционната маса.

Плакал ли е в такива потресаещи случаи? “Хирургът плаче по мъжки, без сълзи – това е най-страшният, най-убийственият плач на земята. Защото чрез сълзите можеш да излееш мъката и напрежението; без тях обаче болката остава в тебе, натрупва се и може да те разкъса. Но трябва да я преодолееш и да продължиш – иначе да си станал не хирург, а продавач на мекици.”

От учителите си изтъква проф. Андрей Стойчев, който създава профилирането на оперативните специалности във Варна – колопроктологичната, съдовата, гръдната хирургия; изпраща колегите на специализация в София. Проф. Стойчев по време на операция е много напрегнат, нерядко дори подвиква на екипа, но никой не му се сърди, защото действително е блестящ поливалентен хирург.

С огромно уважение споменава и руснака д-р Сергей Пташников. Едва 17-годишен той емигрира от болшевизираната си Родина в България. Става огняр в София, след което се записва и завършва медицина. Цял живот работи в Провадия и, според д-р Кузманов, “дава много лекари и хирурзи на Варна”.

От лечебните средства на първо място поставя Духа на пациента – той стимулира имунните сили, повишава ефикасността на медикаментите.

Християнин е. Вярва в онази невидима и независима от обикновените хора Сила, която направлява и предопределя съдбите ни. Фаталист е, като повечето хирурзи – отива на работа неизменно по един и същ път. Не смята, че хирургията е подвиг или някакъв героизъм – тя е “просто професия, която обаче трябва да се работи с разум и изключително точно и съвестно; а за това е необходимо сериозно обучение и чувство за отговорност”. Чувам нещо на пръв поглед странно: “Изкуството и професионализмът на хирурга се състоят не в бройката операции, които е извършил – а които не е извършил”. И още: “В корема всеки може да влезе; когато оперираш обаче гръдния кош трябва да знаеш и как ще излезеш.”

Като слушам Яко Кузманов с каква любов говори за пациентите и работата си и като го гледам колко е подвижен и жизнен, съм убеден, че няма да изчака още 20 дни след операцията си и само след седмица ще влезе в залата да оперира белодробните карциноми и екинококози, хранопроводите, щитовидните и млечните жлези на чакащите го с трепет пациенти. Сякаш за да потвърди предположенията ми, цитира една мисъл на френския интернист Трюсо: “Ако не си влязъл 14 дни при болните си, значи не си клиницист!”

Изрича нова собствена сентенция-парафраза: “Хирургията трябва да е в нас, и ние да сме в хирургията!” Определя другото име на своята професия: то е Всеотдайност. Няма събота и неделя, когато да не отиде следобед да навести болните си в Клиниката. Подготвя и достойни последователи – 6 колеги от Клиниката му вземат втора специалност по гръдна хирургия, 7 защитават доцентура. Прави гръден хирург и сина си д-р Самуил Кузманов. Напълно е съгласен с мен, че поддържането на хирургически “династии” е дело престижно, добро и полезно за хората и обществото. Убеден е, че на младостта трябва да принадлежи не само бъдещето, но и настоящето.

Научавам още нещо оригинално. Д-р Яко Кузманов е постоянен лекар на варненските алпийски експедиции. Справял се е с екстремални пациенти – измръзнали, затрупани от лавини. Изкачвал е перуанските Анди, екваториалния връх Оаскаран (6800 м височина), Корвилиеро Бланка (Бялата планина), Монблан. Но най-много обича родните Рила, Пирин и тетевенският Балкан. За моите любими Родопи казва, че са с друг характер – “като жена с големи гърди и широки бедра, Рубенсов тип: гальовна, ласкава, милва те отвсякъде и все ти се иска отново и отново да се връщаш при нея.”

Дългогодишен активен деятел на БЗНС във Варна и неколкократно избиран за общински съветник, д-р Яко Кузманов винаги досега категорично е отказвал да влезе в кандидат-депутатска листа, и то на сигурно избираемо място. На изненадата ми отговаря с най-солидния аргумент: “Не искам да ставам депутат, за да не се лиша от хирургията си!”.

Наистина, няма сила или болест, която да може да изтръгне един Хирург от призванието му – Божествената му професия, Светая Светих и същност на неговият Живот!

При най-новото ми посещение във Варна (март 2010 г.), се видяхме за малко; никак не се беше променил. Уж щяхме да обядваме заедно, в късния следобед ми звънна от… Слънчев бпяг, където отишъл за спешна консултация. Байпас ли?!

Нека още дълго-дълго да бие “закърпеното” ти сърце, Яко, за да бият сърцата на още много твои пациенти!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Черноморската ни столица, може би най-красивият наш град, отдавна се слави с развитата си и стойностна хирургия и традициите в тази медицинска дейност. Нейният доайен е един от най-известните лекари не само във Варна, а и в цяла България:

Проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ

Той е отвсякъде Хирург, откъдето и да го погледнеш: строен, елегантен, с високо изпъкнало чело, достолепен. Снегът, навалял косите му, внушава доверие и почит. Ако не знаех предварително, че е роден през декември 1937, не бих му дал повече от 60.

Посреща ме на автогарата. Още не отворил вратата на колата, му звънят по GSM-a. Обяснява на някой със съчувствие: “Не може да се направи нищо повече за вашия баща, разберете го, нали ви казах вече. Потърсете жена да се грижи за него в последните му дни, да се облекчат болките му.” Затваря и въздъхва: “Защо хората мислят, че са безсмъртни? И най-добрият лекар, и най-опитният хирург не е Бог: човешкият живот има граници, дните на всички нас са преброени, краят ни е неизбежен. Но не им се сърдя, че пак търсят Изцелението или поне Облекчението, защото всеки има право на своята Надежда, ако щеш – и на своята благородна утопия и самозаблуда. Никой не се примирява с присъдата на Живота…”

Шофира така, както оперира – с удоволствие, ловко, плавно, умело. Паркира пред частната си хирургична болница, която носи неговото име. Създадена е през 1996 г., разполага с 2 операционни зали и 20 легла, както и с клинични и образно-диагностични лаборатории; в нея се извършват всякакви операции – стомашно-чревни, анални, жлъчно-чернодробни, гръдни, съдови, ендокринни, урологични, гинекологични, ортопедични, пластични, оториноларингологични, артроскопични, реконструктивни, лапароскопски. Има и аптека. И кухня с ресторант за персонала и болните. Идват пациенти както от Варна, така и от цяла България.

Продължава да разсъждава:

“Хирургията е красота, изкуство. Всеки ден оперирам – предимно тежки случаи. Не се уморявам. Ще ме спре само Краят!”

Още от III курс започва да се заседява все по-продължително време в хирургията. Накрая там и спи; не пропуска да наблюдава, а скоро – и да участва в екипа. Дипломира се с вече близо 30 самостоятелно извършени средно тежки операции. За свой учител смята проф. Борислав (Бочо) Кръстев; неговия портрет е закачил в хола си, сякаш е член на семейството. Всеотдаен, мъдър, коректен, внимателен, колегиален, създател на българската онкохирургия – това е този човек, който умира на 90 години, като почти до края си посещава създадената и дълги години ръководена от него Клиника по хирургия в Института по онкология, София. Единствено за него проф. Кръстев дава възторжено писмено заключение: “Темелков притежава брилянтна оперативна техника!”

Всяка сутрин в 6,30 ч. минава визитация в частната си хирургическа болница, която носи неговото име. Девизът й е: “За здраве, благородство и професионализъм.” 3-етажна е, долепена до къщата, в която живее с двете си дъщери, зетьовете и трите внучета (най-малкото повтаря името му – казва го със законна дядова гордост; по тази благородна, наистина чудесна българска хвалба прилича на проф. Дамян Дамянов – един от чиито внуци също повтаря трите му имена; дай, Боже, всекиму такава човешка радост и гордост!).

Вътре болницата е потънала в зеленина – зимни градини са оформени на стълбищните площадки на всеки етаж. На последния, под стъкления покрив, са монтирани две бронзови ръце (дясната държи скалпел), издигнати към небето: за молитва, благослов и спасение, като символ на Надеждата и триумфа на Живота. Отливки са от неговите собствени ръце – с които е спасявал хиляди хора (над 350 сериозни операции годишно, понякога – до 9 дневно; вече над 40 години; със сигурност излизат общо над 15 000 операции!). Въвежда изцяло тазова реконструкция – от сегмент черво оформя нов ректум (със сфинктер от бедрения мускулус грацилис) плюс влагалище (което позволява секс!). Демонстрира тази техника в Проктологичния Московски институт още през 1988 г., повикан лично от главния хирург на тогавашния Съветски съюз акад. Фьодоров.

От 7,30 ч. е в Клиника по обща и оперативна хирургия на УМБАЛ “Св. Марина” – Варна (4 отделения – по обща и оперативна, детска, съдова и еднодневна хирургия), където изслушва рапорта, минава визитация и почти винаги оперира до 13 ч. После – в частната си клиника, където също оперира (някога – до 22-23 ч).

Посещавам го и в служебния му кабинет, като преди това търпеливо изчаквам продължителния делови рапорт. Единственият портерт тук е на проф. Борислав Кръстев. Надписът под него пояснява: “Основател и дългогодишен ръководител на Секция и Клиника по хирургия към НОЦ, 1952 – 1990. Роден 1914, Варна, починал 2004. Житейски и професионален учител на проф. Т. Темелков.”

Пиететът към учителите, предшествениците и колегите на знаменития варненски хирург продължава в коридора на Клиниката: там са окачени портретите на професорите Петър Алтънков, Тотьо Андреев, Меруда Генова – Алтънкова (основател и ръководител на Катедрата по детска хирургия, 1970), Тодор Тодоров, Петър Червенаков (зав. Втора хирургия, 1973), Григор Григоров и др. На картон в рамка е изписана и мисълта на проф. Темелков: “Историята на една наука не представлява само описание на събития с минали дати, а е повече изложение на сложната им динамика. Моралът на един учен го задължава да отдаде заслуженото признание на учителите си.”

Най-голямото му постижение е 36 часа (общо 11 операции – планови и спешни), почти без прекъсване, дори и за минутка дрямка. Обикновено една негова обичайна операция (в най-тежкия сектор – резекция на дебело черво по повод рак, с реконструкция) трае средно 7 часа. Наистина ли не се изморява – това е невъзможно!

“По време на работа, колкото и тежка да е операцията, не чувствам никаква умора. Тя ме наляга и притиска веднага след края, като свалям ръкавиците: чувствам тежест и болки в коленете, в шията и раменния пояс (сякаш са изгорени). Обикновено си лягам около полунощ. След 6 часа съм отново на крак…”

Никога не е пушил, яде умерено, не пропуска да закуси, макар и оскъдно. Кръвното му е желязно: 120/80. Като всеки хирург, също губи пациенти (5-6 годишно, изключително тежки и усложнени случаи). В напрегнати мигове се осланя на майчините думи: “Господ е добър, все ще оправи нещата…”

Въпреки огромния си опит, така и не може да разбере и да си обясни едно: как понякога умират наглед по-леки болни, а други, уж неспасяеми, безнадеждни, се оправят… Съдбата не е подвластна и на най-големия лекар! Явно е и друго: всеки организъм си има своите, понякога неразгадаеми, неподозирано мощни защитни и възстановителни механизми – енергийни, физиологически, духовни.

Непонятно му е и поведението на някои пациенти към Спасителя им: тези, за които си хвърлил най-големи усилия, после може и да не те поздравят…

Веруюто му е: “Човек трябва да се моли пред Бога само за здраве, а за всичко останало – да се бори докрай!”

Смята, че евтаназията е оправдана и може да се прилага, когато и самият пациент я иска и дори моли за нея – защото болката му е нетърпима и го измъчва толкова жестоко, че вече неистово желае да се сбогува с Живота, за да се отърве от нея.

Като ректор дава на Медицинския Университет – Варна името, което най-много му приляга – на проф. Параскев Стоянов, безспорно най-видният лекар от черноморската ни столица и основател на съвременната българска хирургия. Втора аудитория пък кръщава “Д-р Стефан Черкезов” – нищо, че никога не е бил преподавател, нека да се помнят и почитат името и подвигът му!

Специализирал е освен в Москва, още и в Австрия, Англия и САЩ (Националния център по трансплантации, Лос Анжелис). Но основната характеристика на проф. Темелко Темелков, която му дават както колегите, така и пациентите, е в неуморната работоспособност и добронамереност, скрепени от всепризната висша квалификация и виртуозни, неоспорими умения.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

Доц. Божидар ХАДЖИЕВ

Той ми беше най-трудно достъпният колега за интервю за тази книга. Няколко пъти му ходих на място: в клиниката, после – в кабинета на изпълнителен директор. Така и не го видях свободен нито за миг, за един кратък, по-спокоен разговор. Колкото беше зает като “само” началник на Клиниката по коремна хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”, дваж по-отрупан с работа стана, когато седна и в началническото кресло, освободено от доц. Илия Баташки, да управлява най-голямата болница в България. Първият път, току-що излязъл от операционната, бе седнал да пише глава за една от книгите по хирургия, под редакторството на чл.-кор. проф. Дамян Дамянов. Вторият бе станал още по-зает: отрупан с огромни бумаги, отчети, договори, заповеди… Тъкмо седнахме да се видим, и го повикаха в операционната…

С 4 години по-големия си брат д-р Гео Хаджиев (беше сърдечно-съдов хирург в София; днес се прибра в родния си Пловдив и работи в същата болница, но в Клиниката по пластична хирургия), те са синове на известния пловдивски хирург проф. Димитър Хаджиев, най-дългогодишният главен хирург и началник на тукашната Военната болница.

Все пак, след дълги настоявания, доц. Божидар Хаджиев най-после ми отделя 10-тина минути за споделяне, и то – по телефона.

За пръв път влиза в операционна зала само 6-годишен!!…

Една пролетна привечер остава сам вкъщи. Майка му отишла при баба им, а баща му отново, за кой ли път, го вземат от къщи с една стара линейка за поредния спешен случай. Видял се свободен, палавият Гео хуква с малчугани от махалата да лови майски бръмбари на Сахат тепе. На Божко му доскучава и се затътря към Военната болница, да търси татко си.

Не помни кой го въвежда, но изведнъж се оказва в операционната. Вероятно за пръв път в света едно толкова малко, едва 6-годишно момче, влиза в Светая Светих на Хирургията! Залата му се струва огромна, като самия Космос; пристъпва като насън, притаил дъх: таванът е висок, колкото небето. А някакви хора, облечени в бяло, с маски, надвесени над човек, легнал на масата, увит в кървави чаршафи, бъркат в корема му с някакви инструменти. Навън шават като огромни бели червеи червата му!!

Това ли било то – Операцията?!! Колко пъти баща му е говорел вкъщи за Нея.

Човекът с извадените черва гледа! Той вижда момчето и му проговаря: “Не се страхувай от червата ми, тези хора ме спасяват.”

Малкият Божко нито вика, нито се е уплашил. Не помръдващ и ококорил очи, той ненаситно гълта с поглед чевръстите им ръце. И… се вижда на тяхното място, когато порасне!

Татко му приключва с операцията, размива се и си тръгват към къщи. По пътя му обяснява какво е правел. Пациентът бил войник, с перфорирала язва, и те я съшивали, за да го спасят; иначе ще умре. “А защо не викаше, не го ли боли?”. И тогава за пръв път чува за местната упойка.

Така обезболяват едно време старите лекари: с обилни новокаинови блокади.

Проф. Димитър Хаджиев оперира почти ежедневно над 50 години. Веднъж обаче, при операция на друг войник, с флегмонозен апендицит, сестрата неволно набожда шефа си и след дни професорът-полковник изпада в тежък гноен сепсис. С дни високата му температура не спада, бълнува, стопява се; пред ужасените погледи на жена си и момчетата. За малко да умре! Спасява го верният му приятел, всесилният бъдещ академик Атанас Малеев, по чието нареждане го превеждат в София и успяват да го излекуват с най-модерни антибиотици. Премеждията на проф. Хаджиев обаче не свършват дотук. След време му откриват начален стомашен рак… (Точно на него ли, коремния хирург?!) Проф. Станко Киров обаче умело го отстранява и колегата му живее после цели 30 години!

“Само заради тази операция съм готов и ръцете, и краката да целувам на проф. Киров!! Той е моят Господ!” – съвсем сериозно говори синът и хирургът доц. Божидар Хаджиев.

Вярвам му. Нали и аз, като малко момче, мислех и можех да изрека подобни думи за Генерала, който спаси Баща ми?

А сигурно другаде има деца, които днес мислят и говорят същото и и за доц. Димитър Хаджиев…

За тях, пловдивските лекари, и в частност – хирурзите, мога да напиша няколко тома, и пак ще пропусна много имена. Всеки път, когато отида във Вечния град, където като на сън премина най-чудесната част от живота ми – 6-те вълшебни студентски години, през които слънцето никога не залязваше – се срещам с прекрасни смели и скромни колеги, чиито ръце са спасявали хиляди човешки живота. Това са хора като доц. Евгени Сакакушев и синовете му Борис и Георги, д-р Драго Желев, д-р Алфред Капон, д-р Васил Паница, доц. Иван Трайков, д-р Радослав Дамянлиев, д-р Момчил Бацелов, д-р Константин Зисов, доц. Юрий Анастасов; възможно ли е дори да ги изброя всичките?!

Поклон пред неспирния им, незабележим и обидно пренебрегван от обществеността подвиг!

Защото досега в Пловдив има само един почетен гражданин-лекар… (А това най-високо звание е учредено и се връчва още от Освобождението!) Името му е д-р Георги ЛАЗАРОВ, р. 1931 г.; завършил медицина в Пловдив, но емигрирал в САЩ, където е работил в престижния национален Медицински център “Раймонд Къртис” към Университета “Джон Хопкинс”. Удостояват го през 2004 г. в качеството му на благодетел на родния си град – щедро дарява медикаменти и апаратура, спонсорира паметници, организира музикален конкурс. Толкова: един-единствен лекар (вярно – хирург, но награден не за медицинската, а за дарителската си дейност) от над 70 почетни граждани на Пловдив, люлката на българската хирургия…

Сигурно така е и в другите градове на Майка България…

Автор: Д-р Тотко Найденов