Има някаква доза романтика, която остава във всеки от нас, който се връща дори и след кратък престой в чужбина. Зад вас отдавна е тракнала и последната бариера, телефонът ви писка, че вече ви пожелават приятно бърборене от бългаските оператори, вече дори не ви е и страх, че ще разкрият скритите зад седалката цигари от Безмитния. В главата ви обаче още стои този жълтеникав залез, морето, палмите, камилите, вечерите и сутрините край брега. Време е да се вземете в ръце, да се оправите, иначе, резултатите могат да бъдат трагични. Иначе може по цял ден да гледам екрана на компютъра, да сортирам хилядите снимки, а сърцето да не спира да боли. Мъката по чужбина, неясната параноя от случилото се у дома, неосъзнатият копнеж и тук да е различно, да се опитаме да ги смачкаме обратно в нормата.

За това разчитам на Бай Петко, моят личен психо терапевт, който на цената на едно подстригване ме зарежда със силна доза социален имунитет, който ми помага да премина през деня.

Той  подстригва в едно малко приземно помещение, което някога е било планирано за надземно мазе с размери 2 на 2 метра, в който той е сложил стол, огледало, няколко модни списания и задължителното шише Тройной, с което пляска по врата или бузите наборите, чийто стил на носене определя той.

С него така сме се разбрали добре, че още като ме види, аз сядам, а той пуска машинката и ме започва – гола глава. Не че имам недоверие към способностите му, та по непроверени факти /„той и по баловете прически прави”/, просто нямам друго какво да дам като окосмяване, точно там.

Тишината е неловка, но той започна първи:

„Отиде си човечеца!”

„Кой?” –сепвам се аз.

„ Ми съседа, седнал новата година да пие ракия на беседката и случаен куршум...”

Бай Петко направи леко движение на очите, все едно се задушава, извади кратък звук и замахна с ръка, с много изразигелен, съболезнователен жест, насочен към прозореца, през който се виждаше беседката.

Важно е да се учудиш изразително. Нищо, че после ще разбереш, че това е лъжа и измама, защото никой друг не е видял или усетил това престъпление. Но следва първа новогодишна прогноза, пълна с усещане и мистика…

„Тази година си отиваме, ти нали разбра? Първо щял Цветанов да падне, после Дянков, Бойко и така казали, отива си света. Аз не съжалявам, ама обикновения човечец, оня, дето върви и сам си говори, той какво ще му стане.”

И започва да стриже врата ми.

„ И ушите си запуснал, не идваш често, а тук всички хора от квартала идват, и мутрите от долния блок даже. Идват, заголи врат, вика- стрижи, а аз ръмжа с машинката  и викам – дано ти угодя, да не ме биеш после...”

„ Абе, те не са те били, нали” питам аз наивно.

Той е замислен и не се усеща, чак пита „Кой да ме е бил?”, а после се сеща:

„Не бият, добри момчета са, колко са си играли около мен, докато ремонтирах Москвича преди…”

„Решил съм да спра телевизията. През деня нямам време, вечер 5 минути докато се стопли, някоя реклама и новините и лягаме с жената. Сега имам 160 програми, ама нито една не гледам.И телевизора ми е стар, руски, скоро щели да ги сменят, ти нали знаеш?“

„Как да не знаеш, новите телевизии щели само цифрови да бъдат, а за такива ветерани като нашия, само с добавка, иначе няма как. Новите телевизори, пълен боклук, нищо не става от тях. Но ще ни принудят да си ги купим, както стана при Иван Костов. Или обръщаш парите или губиш всичко.”

„Той Иван Костов дявол, ама и що хора измами, що хора разплака, ама е нищо в сравнение с ей тия новите…Мъчат ни, какво това, че правнуците щели да живеят добре, аз как ще живея…”

„Ти в Турция викаш си бил, и аз често ходя там, гледаме с жената сериалите и все едно сме там. Чувам, там много евтино, прахът на безценица, ама се перат, тия пусти турчуля. Ще събера аз някой ден пари да отида до Одрин, на пазар, да се усетя и аз човек»

«Ама си си запуснал ушите, много косми има, как ходиш из Европа, ей…»

«Но аз ходих в азиатската част на Турция…»

« Много знаеш ти къде си ходил, вие младите само знаете по телефоните да пускате песни и нищо не знаете за света около вас. Гледам ги сина и дъщерята, уж ще завършат, инженери, ама нищо не знаят. Само татко, дай пари, татко дай храна, с тия две ръце и ножицата ги издържаме с жената! Искат, ама и аз нямам, ама те не се връщат в Стара Загора, на голямо стоят, софиянци..в повече» демонстрира осведоменост той.

«Случи ли се нещо интересно тия дни?» за да запълня информационната дупка…

„Ми имаше след Коледа евтини яйца в Биллата, Вальо се ожени за една, ама не му отива, ама само тя го взе, разбиха ни мазетата есента, съседа…аз ти казах” изброява на пръстите си всяко събитие, без явно  да ги подрежда по морален или социален приоритет.

„Айде готов си, като мутра си, четири и петдесет, на промоция.”

Плащам и се бутам като къртица из коридорите на мазето, докато изляза на слънчева светлина, която вече е и изчезнала. В контейнера до входа се рови прилично облечена жена, която никак не прилича на клошарка. Паля колата и си мисля, че това е явно ежедневие, а това, другото, слънцето и морето, може би ще си стоят там и няма да идват към България, поне в близките 100 години, докато Бойко не победи. Но от друга страна, тази година свършва историята на познатия ни до момента свят…?!? Отъркалвам се като кюфте в социалния контекст на разговора ми до преди момент, тръскам се леко, да паднат по-грубите прашинки и напред, към живота. Излезе ми евтино и окончателно, нали? Годината започна, утре съм на работа, добре дошли в България…