Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 56

НЕВРОХИРУРЗИТЕ

Неврохирургията е безспорно един от най-сложните и трудни клонове на хирургията в частност, а и на медицината изобщо. Да опипваш, оперираш и почистваш не кое да е, а самия Божествен Мозък, най-висшето творение на Създателя, сигурно граничи с общуване със самия Него!

Още прабългарите са извършвали трепанации на черепа; те са били реални (хирургични!!), правени преживе, със или без засягане на ламина интерна, както и следсмъртни, с цел “предотвратяване на вампирясването”. За инструменти използвали кремък, рог от елен, черупка от костенурка, а за упойка – дим от канабис; съчетавали са остъргването с обгаряне на черепната кост (“мокса”) – целта е била “отстраняване на злия дух” при страдащи от епилепсия, конвулсни парализи, идиотия. (данни от проф. Симон Унджиян).

Предполага се, че когато посещава Несебър, Хипократ не само показва своя уникален за времето си инструментариум за трепанации, но ги и извършва.

Основателят на арменската научна медицина Мирдовлат Амаснаци, автор на известния за времето си труд “Ползата от медицината”, който се установява в Пловдив (ок. 1459 г.), развива тук бляскава хирургическа дейност, вкл. и трепанации, и се прочува из цялата Османска империя; затова през 1472 г. султан Мехмед II Завоевателя го назначава за свой главен дворцов лекар.

По време на Руско-турската Освободителна война, предвид широката гама огнестрелни наранявания, се предполага, че неврохирургични и мозъчни операции извършват не само великият Пирогов и останалите му чудесни колеги Склифасовски, Кржижановски, Бергман, но и техните ученици: дипломиралите се в Москва Димитър Моллов (началник на санитарен влак), Сава Мирков (лекар на II дружина) и Иван Панов (1834, Сливен – 1894), лекар на V дружина, също като Мирков – участник в боевете на Шипка), възпитаникът на Университета в Санкт Петербург Стефан Бочаров (1852, с. Бакойци, Габровско – 1937, пръв наш специалист по военна хигиена).

Макар че първите документирани черепно-мозъчни операции извършват още основателите на съвременната българска хирургия Карл-Роберт ЩИРЛИН (1862-1928) и Асен ПЕТРОВ (1862-1920), тласък в развитието на българската неврохирургия дават лекарите от Чешките медицински мисии в България по време на войните за обединение: проф. Отокар Кукула, д-р Вацлав Кафка, д-р Провазник, д.-р Буриан. Черепно-мозъчни операции извършват и д-р Петър Ораховац, д-р Алекси Христов, д-р Иван Кожухаров. Проф. Параскев Стоянов публикува първите научни трудове по неврохирургия: “Ехинокок на гръбначния стълб и мозък”, “Хирургия на симпатикуса”, “Ръководство на лекаря на бойното поле”. Проф. Ал. Станишев пръв започва да обособява хирургичните специалности и изпраща своите ученици в чужбина, насочвайки един от тях – Филип Филипов, към неврохирургията.

За пръв обособен български неврохирург се приема д-р Петър ВАСИЛЕВ, асистент на проф. Параскев Стоянов. Той завършва медицина във Франция, където специализира неврохирургия при известния проф. Винсен; пръв у нас целенасочено отстранява мозъчен тумор (1936), 1 година преди бъдещия проф. Филипов. През 1947 т. създава първия специализиран сектор по неврохирургия към хирургичното отделение на Първостепенна Окръжна болница – София. Помага му д-р Емил Минков. През 1952 г. обаче, макар и в напреднала възраст, д-р Василев емигрира във Франция и… секторът се закрива, а върху името на колегата пада болшевишката безпрекословна анатема… С невротравматични проблеми се занимава и проф. Марин Асенов Петров; още през 1941 г. той публикува научен труд, посветен на присаждането на стволовете на мишничния сплит.

 

Без определен статут, но практически като неврохирурзи, в Окръжна болница работят лекарите Георги Хаджиангелов, Владимир Божков и Стефан Демикатонов (който дълго време е единственият неврохирург на цялата Софийска област; той работи активно и до ден днешен и е доайен в специалността си; навремето спират развитието му по политически причини, тъй като го смятат за неблагонадежден и нелоялен спрямо ”народната” власт). По-късно секторът бива възстановен и поверен на ръководството на д-р Георги Александров, впоследствие приемници са му вездесъщият д-р Емил Чернев и д-р Васил Доков.

Затова Окръжна болница (днес УМБАЛ “Св. Анна”) се приема за един от стожерите на българската неврохирургия. В създадения от акад. Атанас Малеев Институт за лечение на чужди граждани (ИЛЧГ), по-късно присъединен към нея, извършват своите знаменити операции професорите Любомир КАРАГЬОЗОВ и Панайот ВЕЦКА (създател на българската детска неврохирургия).

Днес Клиниката по неврохирургия към УМБАЛ “Св. Анна”, една от водещите в столицата и страната, е ръководена от доц. Неделчо ГЕРГЕЛЧЕВ, несъмнено българският лекар с най-богат опит в черепно-мозъчните наранявания (няколко години е бил началник на Клиниката по неврохирургия в Манагуа, Никарагуа, по време на ожесточената гражданска война), и то при огромен личен риск (често наоколо се пръскат шрапнели и свистят куршуми, край него убиват 3 колеги!).

За основател на съвременната българска неврохирургия се приема проф. Филип ФИЛИПОВ (1908, София – 1987), специализирал в Дрезден, Лайпциг и Берлин. Започнал да работи (1932) в Университетската хирургична клиника на проф. Ал. Станишев като негов асистент, по-късно (1942) той създава и ръководи първото у нас неврохирургично отделение към тогавашната Нервно-психиатрична Клиника на МФ; както и първата ни Катедра по неврохирургия (1952 г., към ИСУЛ); в тази област той е и първият наш професор (1958 г.) Първи асистент му е злощастният д-р Асен Карадимов (загинал при дневната бомбардировка на 10 януари 1944), а ординатор – д-р Дора Божинова (съпруга на бъдещия професор по неврология Сашо Божинов).

Последователно тук на работа постъпват млади ентусиазирани лекари, чиито имена ще изброим с искрена скръб, защото мнозина от тях си отиват твърде рано:

д-р Стефан Добрев (създател на неврохирургичното отделение в “Пирогов”); д-р Виктор Христов (невероятно работоспособен и ерудиран, за съжаление, почива твърде млад); бъдещият професор д-р Панайот Вецка; д-р Стефан Гавазов (по-късно – основател на неврохирургичното отделение в Сливен); д-р Кирил Чанков (създател на неврохирургията в Транспортна болница); друг бъдещ професор – д-р Адруш Къркеселян; д-р Надежда Смилкова (по-късно – основател на отделението в Русе); д-р Цветана Стаменова (скоро след това успява да емигрира в САЩ, където се преквалифицира в отличен психотерапевт и се радва на добра практика); д-р Соня Топузова (със злощастна лична съдба – твърде млада, се разболява тежко и почива); д-р Георги Хаджиангелов (също отличен, жизнерадостен и отзивчив колега, но с подобна участ); д-р Рафаел Юлзари (ръководител на неврохирургично отделение в Болница “Александровска”); първият български ординатор-невроанестезиолог д-р Руси Русев (специализирал в Чухословакия); колегата му – първият асистент в невроанестезиологията д-р Коста Саев (братовчед е на бъдещия проф. Стоян Саев; той поставя научните основи на невроанестезията, започва и фундаментална дисертационна работа “Мозъчен едем и лечението му”, която, уви, ранната му смърт прекъсва). През 70-те години на ХХ век в Катедрата са назначени още: Филип Василев Филипов (бъдещ доцент и основател на Катедрата по неврохирургия в МУ – Плевен); бъдещите професори д-р Стефан Габровски и д-р Симон Унджиян; д-р Теодора Гудева (първият наш невроофталмолог, по-късно – доцент); д-р Маргарита Каменова (основател на неврохистохимичната лаборатория, по-късно – доцент в Плевен).

Проф. Филип Филипов има фундаментални заслуги към българската неврохирургия с приноси към черепно-мозъчните наранявания и периферните нерви, туморите, съдовите заболявания и ехинококозата на главния и гръбначния мозък. Именно той извършва и публикува най-задълбочени проучвания на неврохирургичните заболявания у нас, с което поставя началото не само на практичната, но и на научната неврохирургична дейност. Разработва нов оперативен метод за лечение на краниостенозата и интраневралното блокиране на мандибуларния нерв. Успешно отстранява интрацеребрални и гръбначно-мозъчни тумори, оперира малформации на ЦНС, лумбални дискови хернии, невротравми, хидроцефалия и пр. Световнопризнати са неговите трудове за хирургичното лечение на ехинококозата и цистицеркозата в мозъка, с рентгеновата им диагностика, ранната диагностика на глиобластомите, астроцитомите, менингеомите, хипофизарните и краниоспиналните тумори; интересни са проучванията му и върху епилепсията, обусловена от тумори; монографията “Хроничен субдурален хематом” (1957); разработва за пръв път у нас хирургичното лечение на съдовите заболявания на мозъка, създава собствен метод за оперативно лечение на мозъчния ехинокок, мозъчните абсцеси, лобектомията при травмената епилепсия и пр.

Колегите му завинаги ще го запомнят не само като голям клиницист, диагностик и оператор, но и като човек с висока култура, изключителна търпимост, спокойствие и сдържаност. Подобни нему са и учениците му, които бързо израстват като най-изтъкнатите наши неврохирурзи: бъдещите професори Петър Петров, ген. Ганчо Савов, Любомир Карагьозов, Панайот Вецка, Адруш Къркеселян, Симон Унджиян.

Приемникът на проф. Филипов е неговият най-близък съратник проф. Петър ПЕТРОВ (1914-1986), специализирал обща неврохирургия и хирургия на епилепсията в Париж, усъвършенствал детска неврохирургия в Москва. Фундаментални ще останат неговите трудове “Тумори на мозъка в детската възраст”, “Дискова болест”, “Поясна дискова болест”; публикациите и опитът му в областта на субдуралните хематоми, менингеомите, малкомозъчните тумори, ликворната диагностика на дисковата болест. Основател и пръв председател на Българското дружество по неврохирургия (1975).

Проф. Любомир КАРАГЬОЗОВ (1921, Пазарджик – 2008, Кувейт), друг любим ученик и пръв сътрудник на проф. Филипов и основоположник и пионер на не само на българската, но и на кубинската неврохирургия, е хабилитиран като професор по неврохирургия през 1973 г. Разработва проблеми на мозъчните тумори, заболяванията на ЦНС и периферните нерви; въвежда микроневрохирургията у нас. Смело въвежда и прилага най-съвременните световни неврохирургични методи и техники у нас: микроневрохирургичната техника, оперативното лечение на съдовите заболявания на нервната система, епилепсията и болката, трансфеноидалната хирургия при микроаденомите на хипофизата и пр. Няма област от неврохирургията, където да няма нововъведения и авторски приноси, достигайки до Съвършенството. Блестящото му операторско изкуство се дължи на безупречните му познания по топографска анатомия. И до днес монографията му “Диагностични и лечебни манипулации при заболявания на нервната система” (1962) може да служи като настолна книга на всеки невролог и неврохирург. Автор е на над 250 научни труда; сред тях – монографиите и учебните помагала, на които е автор или съавтор: “Диагностика и лечение на неврохирургичните заболявания”, “Кратка неврохирургия”, “Хирургия на съдовите заболявания на мозъка”, “Тумори на хипофизата”, “Транскраниални операции върху орбитата” и др. Неговите фундаментални монографии “Оперативна неврохирургия” и “Неврохирургична техника” излизат на английски и испански език и претърпяват няколко издания. Активно участва във всички европейски и световни конгреси, обучава десетки ученици не само в България, но и в Куба и най-дълго време – в Кувейт, където работи буквално до последния си дъх, вече над 82-годишен (загива трагично там, при една вечерна разходка, блъснат от автомобил).

Приемник на заемания от него пост главен неврохирург на Кувейт е синът му д-р Константин Карагьозов, днес на работа в Япония, Киото..

Панайот Франтишек ВЕЦКА (1929, Стара Загора), първоприемникът на проф. Петър Петров в областта на детската неврохирургия, е професор към Катедрата по неврохирургия при ИСУЛ (1980) и дългогодишен зав. Клиниката по детска неврохирургия. Той има съществени приноси в областта на оперативното лечение на хидроцефалията (чрез вентрикуло-атриоанастомоза с клапата на Пуденц), хипертенсионния интракраниален синдром и малформациите на нервната система.

Приемник му е проф. Симон УНДЖИЯН, който над 20 години завежда детското отделение на Неврохирургическата клиника на Болница “Александровска”; автор на над 150 публикации.

Незабравим ще остане обаятелният ген. проф. Ганчо САВОВ (1917, с. Преславец, Старозагорско – 1989). Специализирал в Ленинград, той създава първото военно неврохирургично отделение в България (1949), както и Катедрата по военно-полева травматология на нервната система към ВВМИ (1962). Автор е на над 250 научни публикации, сред които настолното на поколения студенти “Практическо ръководство по неврология” (в съавторство с невро-психиатъра проф. Иван Темков). Загива трагично: тръгнал си към дома, преуморен след тежка операция, е блъснат от тролейбус.) Негови достойни следовници са проф. Тодор Стоянчев и доцентите Димитър Кръстев, Неделчо Гергелчев (преминал в УМБАЛ “Св. Анна”) и Александър Петков.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 55

ТРАНСПОРТНА БОЛНИЦА

Железничарската болница (създадена през 1935) има не само за пръв директор, но и за пръв зав. хирургичното отделение един знаменит български хирург: доц. Димитър САРАФОВ (р. 1898), завършил и работил 10 години в Германия, ученик на легендарния проф. Зауербрух. Няма операция, която този незаслужено позабравен човек да не е извършвал: струмектомия, стомашна резекция, нефректомия, простатектомия, ортопедични случаи. Интервенцията му при пролапс на ректума е призната като “Операцията на Сарафов”; не случайно той е избран и за доктор хонорис кауза на Нюйоркския университет.

Завеждащ хирургичното отделение, прерастнало по-късно в Клиника, са били такива светила на българската медицина като ген. проф. Коста Стоянов, Методи Попниколов, професорите Стойчо Тенев и Петър Червеняков, Елена Коликовска, Борис Алексиев, доцентите Тодор Ангелов, Христо Маринов и Георги Каменов, Тодор Бояджиев; днес ръководител е проф. Хайрабед Аршавир ДЕРЕДЖАН.

БОЛНИЦА “ЛОЗЕНЕЦ

И Болница “Лозенец” е известна със своите знаменити хирурзи, като проф. Никола Цанков, доцентите Цоло Цолов, Георги Георгиев и Петър Петров, кардиохирурзите д-р Добри Дерменджиев (днес – в УМБАЛ “Св. Анна”) и д-р Любомир Спасов (нейният дългогодишен изпълнителен директор).

За съжаление, един от най-изявените и обещаващи кардиохирурзи на България доц. Борис МИШЕВ (син на пловдивския хирург проф. Пею Мишев) си отива твърде, твърде млад от най-коварното заболяване…

УМБАЛ “Св. АННА” – София

Една от най-старите болници у нас – “Св. Анна”, все още известна като “Окръжна болница”, неотдавна навърши 130 години!

Интересно е, че тя се намира на улица, която носи името на д-р Димитър Моллов – първия наш здравен ръководител (съставител на “Временни правила за устройството на медицинското управление в България”), където определя и изграждането на “първоразрядна окръжна болница” за София, т. е. на бъдещата “Св. Анна”. Нещо повече – д-р Димитър Моллов е първият български лекар, защитил дисертация за “доктор на медицинските науки”, виден хирург и баща на първия наш професор по медицина (клинициста Васил Моллов).

Първите главни лекари на Окръжна болница – София са възпитаниците на Московския медицински институт опълченецът д-р Сава Мирков (участник в битката на Шипка, където оперира и превързва ранените си другари) и Йордан Брадел.

Вече над 10 години начело на тази болница е един изявен лицево-челюстен хирург – д-р Димитър ДИМИТРОВ; още едно ярко доказателство, че хората с хирургическа специалност са най-подходящи и успешни за ръководители.

Първият зав. Отделението по хирургия е вездесъщият д-р Георги Николов, който след това основава и оглавява Отделението по акушерство и гинекология. Тук работят чудесни хирурзи като управителят на болницата д-р Мирчо Морфов, бъдещият проф. Димитър Плосков, д-р Теодор Теодоров (извършил първата стомашна резекция в болницата), д-р Григор Николов, д-р Васил Сосков, д-р Борис Спелт, бъдещите професори Георги Попов, Иван Генов, Веселин Матеев и Владимир Томов.

Огромен принос за развитието на хирургичното звено дава незабравимият, известен не само на София, но и на цяла България легендарен доц. Славчо ТЕМЕЛКОВ, завършил медицина във Виена, автор на фундаменталната монография “Остър корем”, от която са се учили ститици лекари, специализанти и студенти. Огромната му заслуга към болницата и националното и софийско здравеопазване е, че обучава и създава ядро от великолепни хирурзи, сред които се открояват: д-р Никола Делев (първият, създал изкуствен пикочен мехур у нас), д-р Атанас Ковачев (по-късно – насочил се към травматичната и ортопедична област), д-р Тодор Арсов (бъдещ доцент, един от най-добрите български съдови хирурзи), създателката на анестезиологията и реанимацията в болницата д-р Тошка Бенева и много други. Тук дълго време (и досега!) оперират и консултират вече 90-годишният легендарен проф. Станко Киров, 85-годишният неуморен създател на гръдната хирургия в България проф. Петър Червеняков и ендокринният хирург проф. Иван Мендизов; влизали са да оперират и много от незабравимите ни превъзходни професори като Янко Добрев, Аршавир Дереджан, Станислав Баев, Милко Момчилов.

Проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ

Странно ли е тогава, че тук израства и се утвърждава любимият ученик на доц. Славчо Темелков – проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ, емблемата на хирургията в УМБАЛ “Св. Анна”, всепризнатият създател, доайен и класик на лапароскопската хирургия в България?

Проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ е родом от Драма, но израства в Пловдив, където записва медицина (завършва в София). Заедно със Славчо Темелков оперират едва ли не всичко: освен коремни и гръдни, още и гинекологични, ортопедични, урологични, неврологични и лицевочелюстни случаи.

Висок, строен, винаги със загатната, мека, колкото насмешлива, толкова и дружелюбна усмивка, проф. Тома ПОЖАРЛИЕВ е несъмнено сред най-уважаваните наши хирурзи, основоположник, доайен и всепризнат класик на българската лапароскопия. Той извършва първата лапароскопска (миниивназивна) операция не само в България, но и в Румъния. (Северните ни съседи го канят уж само за една, а му предоставят още осем! Прави ги показно, блестящо, пред 15-тина тамошни колеги, за което поканилата го фирма за медицински инструментариум, му плаща общо 200 долара хонорар – сума, която западноевропейските и американските му колеги дори не биха се и размили…) Но нали влиза в историята както на българската, така и на румънската медицина и хирургия?!

Колко още други любопитни случки има в живота му!

Една вечер е дежурен в Окръжната болница. Звънят от Самоков: дете е простреляно в сърцето. Вън вали сняг – буквално на парцали, засипва всичко. Пътят край язовир “Искър” обаче е запречен от катастрофа. Нарежда на шофьора да заобиколи през полето – сега пък линейката се хлъзга по преспата и се килва по хълбок в канавката, замалко да се преобърне и да го затисне… Изскача, пребягва край колоната спрели коли, застава на шосето и спира идващ от Самоков автомобил. Качва се до смаяния шофьор и му нарежда с глас, нетърпящ възражение, веднага да обърне и да кара към болницата. Като разбира за какво става дума, човекът сам натиска педала до тенекията и не вдига ръка от клаксона.

Втурва се в операционната. Детето е интубирано, бяло като платно, по всичко си личи, че заминава. Дори не си измива ръцете, надява ръкавиците и отваря гръдния кош. Гледката е отчайваща: разкъсан бял дроб, пробита дясна камера, тампонада на перикарда. С трескави, смели примерени движения поетапно зашива всичко. Личицето бързо порозовява, дишането се възстановява. Не е за вярване – пълен успех!!

(След години момчето само потърсва спасителя си в Окръжната болница, поднася му кошница провизии. Ще ходи войник, по свое желание, въпреки, че е освободено от Военната комисия заради претърпяната тежка операция. Чудесна награда за хирурга!)

Същата тази незабравима нощ в самоковската болница обаче има и продължение. Д-р Пожарлиев вече се е запътил към чакащата го долу линейка, която ще го кара към дома. Тя е дошла специално за него, но не от София, а от Ихтиман – на операционната там е легнал мъж с тежък стомашен кръвоизлив. Умира за сън, очите му залепват, главата клюма – но какво може да направи? Ще дремне замалко по пътя.

Чак призори се прибира. Не вкъщи, а направо в отделението, където ще трябва да извърши и една планова операция. Пациентът го чака и не крие възмущението си, че този ленив доктор закъснява…

За тези две среднощни животоспасяващи операции, свързани не само с безкрайно напрежение, отговорност и смазваща, нечовешка умора, но и с тежко пътуване, счетоводителките на болницата му начисляват за 5 часа извънредна работа (това е разрешеният максимум за допълнително заплащане) общо 10 лв (по 2 лв на час); с отчисляване на данъците получава 8 лв. После, защото ги е взел, го глобяват 10 лв – понеже е бил дежурен и не му се полага право на начисляване на допълнителен труд!

И друго сърце е оперирал по спешност – на самоубиец, пробол се с нож. Обаждат му се от болницата, когато децата са му дошли на гости и е седнал с тях на сложената трапеза. “Не съм на разположение. Викайте кардиохирург!” – сопва им се той. Още не сложил обратно слушалката, му става съвестно. Запалва собствената си кола и след минути е в операционната.

Чакат го. Много добре знаят, че не може да откаже.

Зашива и това сърце. Този път – съвсем безплатно. Спестява си и глобата…

Българийо, земьо мила…

Проф. Тома Пожарлиев е оперирал в почти всички градове на страната. Много пъти е ходил със собствения си автомобил, без никакъв хонорар, дори и за бензина. Десетки пъти е дарявал кръв, включително и по време на операции, но след като се заразява от свой пациент с хепатит В, спира да дава.

А синовете му веднъж ще го попитат: “Татко, защо ние сме най-бедните във входа?”…

Освен като основател на лапароскопската хирургия в България, Румъния и Македония, проф. Тома Пожарлиев има и друга огромна заслуга за нашето здравеопазване и медицина: че е обучил десетки колеги на това Изкуство. В момента в ръководената от него Клиника работят и специализират 16 млади лекари, от които не крие нищо от своите знания и умения. Наближава 70, но никой не му дава годините: все така е неуморим и младолик, без нито един бял косъм, почти непрекъснато е в клиниката и залата. Годишно извършва средно 400-450 средни или тежки операции – от херниотомии до резекции на стомашен и дебелочревен карцином.

Над 45 години вече е в Голямата Хирургия – това прави общо над 18 000 операции досега! Търсят го не само от столицата и Софийска област, но и от цяла България, защото името му е широко известно на съсловието и цялата наша общественост и означава Златен знак за гарантирано качество и човеколюбие. Има над 160 научни публикации.

“Школата Пожарлиев” е запазената най-висока марка в българската лапароскопска хирургия.

Какъв по-подходящ кавалер на най-високото звание “Лекар на България” за 2010 г.? Връчиха му го самият премиер Бойко Борисов, заедно с дългогодишният председател на Българското хирургическо дружество чл.-кор. проф. Дамян Дамянов.

Даже много, много забавихме с удостояването му.

Автор: Д-р Тотко Найденов

Книга за българските хирурзи от д-р Тотко Найденов и проф. Дамян Дамянов: ЧАСТ 54

ХИРУРЗИТЕ НА МВР

Хирургията в Болницата на МВР е създадена от проф. Агоп Матеос ЧАКЪРОВ (1952). Тук работят и бъдещите професори Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов (анестезиология); най-дългогодишен началник на Клиниката е доц. Генчо КОНДАРЕВ – изключително скромен, почтен и високоуважаван от колегите си блестящ оператор.

Проф. Гено КИРОВ

Проф. д-р Гено КИРОВ е директор на Клиничната болница на МВР и председател на Съсловния Съюз на българските хирурзи. Познаваме се от 40 години – той беше състезател по джудо (а аз – по лека атлетика) в спортния клуб на ВМИ и “Академик” – Пловдив. Всяка зима ходехме на зимен лагер в Почивната станция на “Цигов чарк” над Батак – бягахме кросове в снега, играехме футбол, вдигахме пудовки. Той стигна и до разширения национален отбор.

Наглед малко смръщен, Гено е добър и изключително сърдечен човек, готов винаги и всекиму да помогне, при това – напълно безвъзмездно. Колекционер на хладно оръжие (притежава десетки саби, ножове и ножчета), на икони (специален кът в кабинета му – над 50 са) и… на приятели. Нарича най-близките от тях “бастуни”; обяснява: “Защото добрият приятел е като бастун – винаги можеш да се опреш на него…” А защо в кабинета му има толкова ножове и икони, както и няколко библии? Отговаря веднага: “Защото хайдутите са се клели във вярност към народа си пред нож, поставен върху евангелие или икона.”

 

Свидетел съм на един тежък период от живота на Гено, когато – само 45-годишен! – напусна Военно-медицинската академия. Безработен!! Да те превърнат – толкова млад! – в разцвета на силите ти, в пенсионер, в “бивш” – това би убило и най-твърдия човек. Защото има ли бивш лекар, още по-малко – хирург?! И то – любимият ученик на генерал чл.-кор. проф. Николай Василев.

Какво помни от това време, така непоносимо за всеки обичащ работата си и хората човек?

“Беше наистина ужасно. Камък да стиснех – вода щеше да пусне, а не можех да хвана скалпела: никъде нямаше подходяща работа за мен. Да инцизирам фурункули в някоя квартална поликлиника ли – аз, дето само сърце не съм оперирал?! Съвсем бях закъсал и с парите… Две Коледи подред един дядо, чиято снаха бях оперирал, ми носеше вкъщи по една дебела пуйка – уж като коледен подарък, но аз знаех, че иска да ме подпомогне. И ми беше жилава, когато я дъвчех… Намирах я като подаяние. Хирургът е горд човек – но дядото пък щеше да ми се обиди до смърт, ако му я върнех.”

Питам го за учителите му. Започва да ги изброява – наглед обикновени пловдивски хирурзи – доц. Ангел Ангелов, д-р Александър Александров, д-р Гаро Томасян; от всеки е “купил” по нещо: техника, отношение към пациентите, диференциално-диагностично мислене. Разбира се, по време на следването си е кръжочник, почти не излиза от клиниките (“Ако искаш да станеш хирург, трябва едва ли не да спиш в операционната!”). Прави първата си апендектомия абсолютно незаконно, защото е само стажант, без лекарски права. (“Беше на Световния ден на здравето, 7 април 1975 г., във Втора градска болница, д-р Пано Шопов ми асистира. Имаше ми пълно доверие, защото цели 4 месеца аз пък му асистирах всеки ден и беше наясно какво мога. Помня и пациента – колега, студент-първокурсник, македонче, Антон Кичеец; станахме приятели, после се черпехме взаимно бозичка и баничка в лавките на института; за толкова ни стигаха жълтите стотинки…”)

14 години е шеф на екип на “Бърза помощ” при ВМА. (“Много катастрофи, простреляни. Там си изработих правилото: “Никога не бързай!”. Защото с 2-3 минути нищо няма да решиш, но в бързината можеш да навредиш и на болния, и на себе си – дори и просто да се порежеш.”)

Във ВМА Гено Киров работи с професорите Атанас Атанасов, Никола Цанков и Венцислав Отчев, с доцентите Надко Величков и Пепи Казанджиев. Всички обаче знаем, че най-любимият му учител е незабравимият ген. чл.-кор. проф. Николай Василев, дългогодишен главен хирург на армията.

“Той беше от друг свят – неприсъщо за хирурзите фин, чувствителен, романтичен. След тежък работен ден, току-що свалили кървавите си ръкавици и размили се, още потни от напрежението, ни събираше в кабинета си и… ни свиреше на цигулка. Не разбирах какво точно (той после ни обявяваше: Моцарт, Брамс, Сарасате), но всички се отпускахме и умората се стопяваше.

Хиляди пъти съм му асистирал – безброй стомашно-чревни и тиреоидни операции. Работеше, както казваме ние – анатомично; еднократно да се реже и отпрепарира, без да минава скалпелът повторно там, където вече е рязал, тъканите да се пипат нежно, без да се травмират. Като се разболя (беше наясно, че е рак), ми каза така простичко, без хленч: “Болен съм, ще ми бъдеш ли лекуващият лекар?”, че сърцето ми се сви. Скоро след това си угасна – тихо, всеопрощаващо, като свят човек. Жалко, че живя толкова малко.

Всяка операция е уникална сама за себе си, защото повечето хора си имат своите анатомични варианти и трябва да скроиш нещата така, че да запазиш физиологичните функции на органите и комфортът след това. Сегашният министър проф. Гайдарски също ми е учител – идвал е винаги, когато го поканя, безотказно, без да ми поиска и стотинка хонорар. Оперирали сме по 7-8 часа, най-сложни случаи: на черен дроб, на панкреас. Великолепен хирург от европейска величина!”

Свикнал е с пренапрежението и не то го плаши – а “непочтените хора, злобата и завистта”. Вече е изоставил джудото, но 2-3 пъти седмично ходи да плува по един час (“Водата отмива всички вредни духовни облъчвания и натрупвания!”)

За една от най-отличителните черти на хирурга смята Честолюбието. “Няма ли го – значи е чиновник, безличие, от което не можеш да очакваш впечатляващи успехи. Хирургът трябва винаги да е лаком за работа, за операции; той не се интересува от почивки и отплата, а от дейност и признание. Трябва да се грижи за своите пациенти до изписването – и превръзките им да сменя, и конците им да вади сам, а не да праща стажанти. Често пъти съм си отлагал и отпуската, защото предстои да изпиша болен, комуто съм извършвал тежка операция.

Тази професия е малко митологична. Това проличава от пиетета и свещенодействието, с който младите колеги влизат в операционните на прочутите клиники – като в Храм, и попиват всяко движение на легендарните хирурзи. Те са щастливи, че дишат един въздух с тях и им подражават във всичко. Не е ли вълнуващо?!

Аз съм вярващ човек, без да съм дълбоко религиозен. Смятам, че всеки от нас си има Съдба, всичко е предопределено, има Отгоре една Сила, която ни направлява и влияе на психиката ни. Ако Природата ти е дала нещо, развивай го – за да бъдеш полезен и на себе си, и на хората.”

Допълва: “Няколко пъти вече ми се е случвало: отваряме корема, виждаме абсолютно иноперабилен рак, няма смисъл да продължаваме и затваряме, без да сме отстранили нищо. И след 5-6 години – ето го същият пациент: здрав, прав!… Откъде е дошло изцелението, как се е стопил този огромен, метастазирал, проникнал навсякъде по тялото му тумор – кой и как да ти обясни?!!

Разпитвал съм болни, които сме връщали от клинична смърт. И понякога научавам странни и необясними неща.

Един разказва, че бил като в кувьоз, и се е промъкнал, издигнал се над него и оттам наблюдавал нашето суетене над тялото, слушал разговорите ни, запомнил разположението ни. И – вярно, така е, както ни го разказва…

Какво е това? Душата му ли?”

Друг случай на проф. Киров – жена с илеус. Изпада в клинична смърт на масата. Спешно я реанимират, прави й непряк сърдечен масаж – успява да я извади от Тъмното! Какво ти “тъмно”: при изписването споделя, че тогава била на едно много хубаво място, в някакъв ослепително светъл тунел, чувствала необикновена лекота и спокойствие, срещала много познати хора – умрели или живи и с огромно неудоволствие и нежелание се върнала.

После заговорва за другата важна страна на хирургията: непрекъснатото обучение. Техниките и апаратурата в нея непрекъснато изникват и се обновяват, и хирурзите ни задължително трябва да са в крак с тях, иначе непростимо изостават (а нали влизаме в Европа?). Но как да си платят таксите за участие в международните срещи и конгреси?…

Проф. Гено Киров е специализирал в Германия, Швейцария, Норвегия, Англия (в “Кингс колидж хоспитъл” в Лондон не само работи 6 месеца, но е и избран за почетен лектор.) Обича болните хора – не случайно преди 5 години отваря ръководената от него МВР-болница за народа – веднъж седмично всички специалисти в нея преглеждат безплатно и без талони, само с предварително записване. Произнася се в своя си стил цветисто за най-дългогодишния главен хирург на МВР доц. Генчо КОНДАРЕВ: “Няма умора; мъкне работата като бизон; не отказва и консултация, съвет и асистенция на никой колега.” Вярно е, защото Генчо така и не можа да ми отдели време за разговор – все някой пациент или млад колега го теглеше към залата…

Хирурзите на болницата на МВР имат стари традиции. Освен вече споменатите професори Агоп Чакъров, Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов, тук работят и други известни хирурзи, като Б. Пенков (ръководил отделението след проф. Чакъров), следващият му ръководител доц. Бойко Мошев (чудесен хирург; той продължава активно и неуморно да работи и до днес!), доц. Т. Ангелов, А. Петров, З. Ботев, П. Петров, А. Андреев, Н. Спасов, Б. Божков, Б. Янчев, Георги Марков, Илия Лозев, както и три не само чаровни, но и сръчни жени – Илиана Хлебарова, Нина Александрова, Яна Хаджиева. Синът на Генчо – д-р Минчо Кондарев, който работи при него, има специалност по хирургия и онкология.

Когато проф. Гено Киров ме изпраща, забелязвам и надписа над бюрото му:

“Ще упражнявам моето изкуство с чистота и чест!”

Чак по-късно се сещам, че това е откъс от Хипократовата клетва. Толкова много български хирурзи изпълняват този постулат, без да са го чули или написали като девиз – просто интуитивно, по призвание.

Оперирал е сина си. (“Трепнах само при първия разрез. После извърших и довърших всичко, както на всеки друг Пациент. Защото – нали и ти сам казваш? – всеки Пациент е като Син за Лекаря!”)

Неслучайно на този Хирург навремето поверих да оперира и едно от моите момчета. Благодаря му от все сърце!

Автор: Д-р Тотко Найденов