И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Доц. Христо СТОЯНОВ

Той е дългогодишният началник на Хирургическата клиника и катедра към Старозагорския Медицински Факултет.

Срещнахме се в Свиленград, на една хирургическа конференция, организирана от чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и колоритния местен общински хирург и директор на болницата д-р Димитър Ермов. Златната есен прибираше гроздето от лозята, циганското лято ни галеше с лъчите на залязващото слънце. Направи ми силно впечатление, че докато се разхождахме по главната улица, към Христо буквално се втурваха мъже и жени, които разтърсваха ръката му, някои дори го прегръщаха.

Нямаше нужда да ми споменава, че е работил в този толкова мил крайграничен тракийски градец.

Разказвай, колега…

“Така е. Аз съм си роден в близкия Симеоновград, завърших през 1975 г. в Пловдив и тук бях пратен по разпределение. Незабравими 5 години, най-хубавите, най-напрегнатите. Началник ни беше д-р Ганчо Минков, един много опитен, великолепен хирург. С д-р Димитър Ермов (днес изпълнителен директор на болницата) се редувахме през ден да дежурим в хирургията, на денонощно разположение, спяхме на дивана в кабинета. Нямаше Кодекс на труда, задължителна почивка, заплащане на извънреден труд: ти си лекар, хирург, имаш право само да работиш, на ангария… Как сме издържали на напрежението и безпаричието?! Няма да забравя едно поредно дежурство; толкова много работа имахме (в Свиленград често ни караха катастрофирали хора), че с операционната сестра не можахме и да вечеряме; коленете ми се подгъваха от умората. По едно време, ето го че се домъкнал зад гърба ни председателят на Отдел “Народно здраве” от Окръжния народен съвет – Хасково; да ни проверявал – посред нощите!!… Отдалеч лъхаше на алкохол, клатушкаше се. Че като видя в кабинета недокоснатите ни чинии (с някаква рядка грахова яхния), че като ни се разкрещя: как така смеем да подяждаме пациентите на социалистическата болница… И на другия ден главният лекар ни наказа с някакво “мъмрене”, дали не беше и “строго”… Толкова бях потресен от тази гавра с професията и личността ми, че после 3 дни не сложих залък в устата си, защото ми се гадеше от унижението.

Дали бях лекар на 1 месец, и ме повикаха посреднощ по спешност в с. Капитан Андреево. Що да видя: в една сумрачна схлупена стая, едва осветявана от мъждукаща неизбърсвана с години лампа, лежеше и се давеше някаква огромна баба, сигурно беше над 130 кгр, с пристъп на кардиална астма. Много добре знам какво да й инжектирам: фурантрил венозно и строфантин с глюкоза венозно. Да, но като не мога да й намеря вените сред това желе от надиплена кожа и мазнини? Час ли, колко се мъчих, докато й отпрепарирам някаква тъничка вена и влях лекарството. Никога по-късно не съм толкова плуввал в пот, дори и при най-тежките си операции, както тогава, при този кардиологичен случай.

Друг много, много тежък случай: детенцето на най-добрия ми приятел, на 15-16 месеца. Получило някаква ангина, но протрахираше. Една нощ, точно на празника 1 май, ми го доведоха в поликлиниката: в гърч; от два дни не е уринирало, с висока температура. Вика, пищи, не дава да му пипнат коремчето. Остър хирургичен корем? Хайде – в Хасково, при д-р Никола Гелов. Отворихме го. Тотален гноен перитонит, получен по тонзиларен път… Той му сложи лапаростома; тогава за него нямаше никакви тайни, всички нововъведения ги прилагаше в Хасково може би и преди софиянци. Повече от седмица аз останах край легълцето на това детенце, през ден му промивахме червата; понякога ми се струваше, че ще го изтървем; накрая го изписахме! Днес е огромен мъж, 33-годишен, покани ме и на сватбата си и ме постави на най-челното място, до кума. Ето, това е Хирургията!!

Те са стотици, стотици напрегнати случаи. И за едно момиче си спомням, красиво циганче, дали имаше и 15. Оперирали го 2 пъти от перитонит в една глуха болница, няма да споменавам града, но така и не открили причината: перфорация в ретроперитонеалната част на дванадесетопръстника. Защо ли не са огледали по-добре, откъде да знам? И като се беше отворил един страшен ретроперитонеален флегмон, как да го евакуираш?! Лапаростома, 5-6 реоперации една след друга, вливания, безсънни нощи – но накрая го спасихме! Нищо-нищичко не ми е дало, нито стотинчица, но всяка година идва поне веднъж в болницата да ми донесе едно цветенце и да ми каже с тъничко гласче пред хората ми: “Докторе, благодаря”… А аз го вземам и го мириша, забол лице в него, за да не ми видят сълзите.

Ето, това ми е ползата от Хирургията, това ми е богатството: едно цветенце и едно задавено “Благодаря”… Хора с други професии ще ни разберат ли?!

После започнах работа при същия този д-р Никола Гелов, в Хасково. Изключително опитен хирург и педагог, ще съм му благодарен цял живот! Така, както на първия човек, който – още във втори курс – ме въведе в операционната: проф. Юрий Тошев. Господи, какъв финес и чар, какво благородство излъчваше дребничката му снага, усмивката, всяка негова фибра, дори и костюма, ризата и вратовръзката му. Само той и проф. Пею Мишев ни допускаха нас, кръжочниците, в залата не само да гледаме, но и да им асистираме. С Юрий Тошев много пъти сме играли шах, а когато нямаше работа, ни свиреше на цигулката си. Какви му бяхме ние – едни млади възторжени студенти, та си губеше времето с нас, вместо да си отиде вкъщи да си отпочине? ДЕЦА му бяхме, ето какво!!

През 1984 г. спечелих конкурс за асистент в Катедрата по обща и оперативна хирургия на ВМИ – Стара Загора, където работя и до момента, вече близо 61-годишен, като ръководител на Клиниката. Проф. Иван Зънзов идваше от Пловдив да чете лекции на студентите. По-късно ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургичните болести стана доц. (по-късно – професор) Александър Атанасов (той обучи всички ни на ендокринна хирургия – на щитовидната жлеза). Доценти, освен мен, станаха Таньо Кавръков (зав. Клиниката по съдова хирургия), предшественикът му Андрея Андреев; Красимира Калинова (заедно с д-р Клавена Палийска те са чудесни детски хирурзи!); в период на хабилитация е д-р Александър Юлиянов. След пенсионирането на проф. Г. Димитров (ръководител на Втора хирургична клиника), приемник му стана доц. Николай Недков, но и той се пенсионира и се прибра в своя си Ямбол; настоящ ръководител сега е доц. Попхаритов. Първият шеф на Клиниката по гръдна хирургия е проф. Вяра Левчева (уви, днес покойница, сестра на поета Любомир Левчев); приемник й е доц. Обретенов. При нас работят и неколцина млади лекари, добри момчета са, но интересът към хирургията силно е намалял – и как иначе, като началната заплата на младши ординатор е 340 лв?!… Аз, като започнах работа, и се разписах срещу 118 лв, съвсем случайно научих, че главната сестра получавала 240, т. е. двойно повече. И – за ирония – подадох молба да заема нейното място. Но властниците от шега разбират ли: викаха ме в ОК на БКП да ми набиват обръчите…

Работя предимно в областта на гастроинтестиналната хирургия – стомашно-чревна, панкреатична, колоректална, на хранопровода (макар че тя вече отива към гръдна), жлъчно-чернодробна. Специализирал съм във всички наши клиники, както и в Атина, Виена, Брага, Бърно, Москва, Санкт Петербург. Специалист съм не само по хирургия и онкология, но и по здравен мениджмънт. За съжаление, половината от нашите пациенти са онкологични; а те са много по-тежки, защото са увредени, нерядко имат и метастази…

Само че не виждам след 5, най-много 10 години кой ще оперира българите, кой ще им дава упойки и кой ще се грижи за тях?…

Защото го няма, няма някогашното ни дръзновение.

Убиха го безпаричието и пренебрежителното отношение на обществото към собствените му лекари – тези, които прогонват болката и му спасяват живота, често пъти с риск за собственото си здраве.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Димитър ТРЕНЧЕВ

Да, това е бащата на синдикалист-създател и президент на КТ “Подкрепа” д-р Константин Тренчев, с когото сме добри приятели. Веднъж, на чашка кафе, ми разказа много интересен случай от практиката на баща си: зашиване на прободено със стъкло детско сърчице.

Колко му е да прескоча до гр. Белово, където 79-годишният д-р Димитър Тренчев, вече вдовец, живее?

Завършил е в Пловдив през 1961 г. Искал да специализира АГ, но го пращат селски лекар на Шейново. Тук му гостува съквартирантът от студентските години д-р Никола Ненов и го убеждава да се прехвърли в Хирургичното отделение на Стара Загора.

Защо пък не? Д-р Рашо Рашев посреща младия колега с радост: трябват му помощници. Тук правят и неврохирургични, и урологични операции, никога не е излишен един лекар в повече. Лошото е, че шефът не обича да обяснява, когато оперира; прекалено е съсредоточен. Това обаче с готовност правят неврохирургът д-р Никола Колев и коремният хирург д-р Кольо Ганчев, та младите все се въртят около тях и ги подпитват. Довчерашният селски лекар на Шейново дълго време не е “на ти” с шиенето и възлите; та, върнал се вкъщи, вместо да си почива, по цели часове се упражнява на картофи, ябълки, кукли, одеала…

А и дежурствата са много тежки. Линейките непрекъснато им карат катастрофирали от шосето, обгорели миньори от Гълъбово, работници от Брикетната фабрика. Така се усъвършенства и в коремната хирургия, ортопедията, урологията, неврохирургията, термичните травми.

Но когато се запознава с често идващия от Пловдив доц. Никола Чаталбашев, се увлича по детската хирургия. С лекота започва да коригира вълча уста, заешки устни, хипоспадия, пъпни хернии, Мекелов дивертикул, пилорна стеноза. На специализация в “Пирогов” се запознава с проф. Димитър Арнаудов, който го поощрява да създаде първото в Старозагорската област детско хирургическо отделение, което и оглавява над 22 години.

С професора обикалят цяла България, извършват операции и насърчават колегите да правят същото, но това не се получава; отделението на д-р Тренчев остава единственото за Югоизточна България и при него водят повечето вродени аномалии. Справя се с всичко, дори и с няколко случаи на дехисценция (липсваща предна коремна стена).

С проф. Арнаудов въвеждат българското тъканно лепило “Канаколит В” в практиката на Старозагорската болница. Пионер е и в кавитизиране на белодробната ехинококова киста, и в ползването на хибитановите разтвори за телесни кухини и кожа.

После отива в Алжир; там работи в Оран и Константин (1969-1971), като общ хирург. Справя се с толкова много пациенти, пострадали при катастрофи, битови травми (“Като се скарат, много налитат да се мушкат с ножове…”); среща и случаи, които не е виждал у нас: множествени тежки амебиазни абсцеси на черния дроб. Справя се с почти всичко, натрупва огромен опит.

Сега – за случая, който ме отведе при него.

“Татяна тогава е била в първи клас. Тя е от с. Змеево. Дошли с учителката си на някакъв фестивал, та после ги завела да обядват в ресторант “Лебед”. Нахранили се и по едно време започнали да се гонят. Детска им работа… Подгонили Татянка между масите, тя – хукнала навън, но не видяла, че вратата е стъклена, и се бухнала право в нея. Парче нащърбено стъкло й прерязва гърдите. Рев, огромен кръвоизлив за минути… Голям късмет, че навън преминавала лека кола. Спрели я, натоварили детенцето – и право при нас.

А ние вече тъкмо бяхме приключили с планова операция и тъкмо се размивахме. Втори късмет за момиченцето! И ни звънят от “Бърза помощ”: “Не се размивайте, обратно – в залата!”

След минути го водят, цялото обляно в кръв, едва диша, отива си…

Д-р Николаева ми даде анестезията буквално за секунди. Какво да видя: прерязано е всичко – гръдна стена, плевра, перикард, миокард… Слава, Богу, че камерата не бе пробита, иначе сърцето досега да бе спряло… Лявата гръдна кухина беше пълна с кръв. Евакуирах я, затворих мълниеносно миокарда с 3 шевчета с атравматичен конец (в това време колежката намали до минимум дишането, да не ми пречи белият дроб), после, по реда си – перикарда, плеврата, сложих й дренаж; не помня колко време продължи това, но много бързах, защото съвсем бе анемизирала. Преляхме, разбира се, и кръв. След няколко дни я изписахме, тази Татянка! Каква радост беше за всички ни – и за родителите й, и за целия ни екип.

После ме покани на гости в своето Змеево. Ожени се, народи си дечица.

Жива и здрава е и досега.

Колко много адреналин изръсих тогава, такова огромно напрежение беше за всички ни – но нали, нали, слава на Господа! – успяхме?!

Много успешни операции съм извършвал, хиляди са, но това ми е най-сладкият спомен от Хирургията и често ми идва, да ме сгрява на стари години…”

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Проф. Енчо КАЛЧЕВ

Родом е от Добрич (1937). Баща – обущар, майка – домакиня, неграмотна! И синът на тези обикновени хора завършва гимназия (1955) с пълно отличие!

Мисли да кандидатства литература или математика; сестра му обаче надделява: медицина! Но как да отиде до София?

“Татко изпроси 10 лв назаем от съседката. Купих си билет за влака (8 лв), както и една кифла за 10 стотинки – и ми останаха 1,90… Щях да умра от глад в тази пуста София. След 5-6 дни татко ми изпрати нови 5 лв; та до втория изпит изкарах с хлебец, бурканче лютеница за 44 стотинки и лук…

По пътя към ИСУЛ от притеснение изтървах шишенцето си с мастилото и изпоцапах трамвая. Надменните нацупени столичани ми се скараха, чух как някой ме наруга с традиционното: “Селянин!”… Като видях кандидатстудентите как са облечени добре, особено момичетата, ми идваше да се връщам – къде съм тръгнал и аз, сиромахът, с тази моя вехта ризка и пробитите подметки… Но някакъв глас ми прошепна: “Да, не си облечен като тях, но ти ще влезеш…”

Е, приеха ме. Студентство – в мизерия, много труд, добър успех, ранна женитба (IV курс) и детенце преди дипломирането.

Какво пък, нали станах доктор?

Отидох на работа в моя град, тогава се казваше Толбухин. Започнах във вътрешното отделение. Тъкмо се представих на завеждащия, след 30 минути (!!) сестрите ме извикаха в манипулационната: търсел ме по телефона самият д-р Цвятко Минчев, шефът на Дирекция “Народно здраве” при Окръжния народен съвет. Още не съм казал “Ало”, и го чувам да ми казва строго: “Партията ти нарежда да отидеш в хирургията… Партийно поръчение…” Докато му обясня, че аз не съм партиен член, ми затвори слушалката…

Къде ще отидеш да възразяваш на всемогъщата Партия?!… Нали после, стига да поискат, могат да те смачкат?

И… с наведена глава се дотътрих един етаж по-горе, в хирургичното отделение…”

Какви ли не дивотии ставаха тогава, в годините на “народната власт”, когато Партията-майчица родна се грижеше за всички ни, дори и без да й го искаме…

Изкарва късмет младият д-р Енчо Калчев. Началникът на хирургичното отделение е д-р Николин Казанджиев, тогава 50-годишен зрял и много препатил мъж, “една изключителна личност и голям лекар, който изигра голяма роля в моето първоначално израстване: заобича ме като свой син; двамата не можехме един без друг; постоянно обсъждахме случващото се в отделението и всички въпроси, свързани с професията ни.”

Този Казанджиев е недолюбван от по-голямата част от колегите си, въпреки (или точно – именно поради това!), че е син на съдия и учителка, много добър и умен, завършил френски колеж в Пловдив, заедно с големия наш певец Борис Христов.

И, ето – цели 50 години оттогава, д-р Енчо Калчев не е спрял да оперира.

Само 6 години след постъпването си в хирургичното отделение, едва на 30, му става завеждащ, защото д-р Казанджиев заболява тежко. Какво ли не е видял в операционната за цял половин век!!

Родилка от Каварна, с атония на матката, неспиращо кървене и вече изпадаща в хеморагичен шок. Кръвната й група е рядка – АВ; точно като на Калчев. Дава да му източат една банка, преливат й я – и започва. През това време Военното поделение, по негова молба до командира, е строено в двора на болницата. Вземат от подходящите момчета други 16 банки, преливат и тях – и младата майчица е спасена!

Малко по-късно почива баща му. Цялата рода се е събрала у тях, за да го изпратят. Погребението е насрочено за 14 ч. Половин час преди това, тъкмо вдигат ковчега и тръгват да излизат навън, и пристига колежка, с линейка: “Д-р Калчев, знам, че моментът е крайно неподходящ, но току-що приехме 30-годишен мъж с обилно кървене от дуоденалната си язва. Ваше право е да не дойдете… Но кой друг може да го спаси?!”

Господи, точно сега ли?!

Близките му вече връщат ковчега обратно, познават си момчето… Ще отложат за 2 часа погребението, гробът може да почака; иначе – утре ще трябва да копаят друг до него… Точно това им и казва, и се мята в линейката.

Никога не е извършвал толкова бързо – и толкова тежко – обшиване. Язвата спира да кърви, но не й сърцето му: “Татко, мили татко, нали затова си ме изучил: да помагам на хората, да ги спасявам? Не ми се сърди, след малко ще те изпратя… Нали отървахме това младо момче от Ямата?”

Зашива корема и казва на всеослушание, преглъщайки сълзите си:

“Ето, това беше в памет на Баща ми!”

Земетресението във Вранча, март 1976. Точно когато оперира 12-годишен ученик с илеус и перитонит, земята започва да бучи и да се тресе. От шкафовете започват да падат инструменти, операционната лампа точно над тях угасва (за щастие – само за миг!) и започва да се люлее; как ли не се откъсва, та да ги затисне, заедно с момчето с отворения корем?! Някои от персонала хукват да бяга навън, с писъци и плач. Калчев ги връща с мощен вик: “Назад, по стълбите е най-опасно!”

Довършват операцията успешно!

Друг случай от Каварна, само че – мъж, кранист. Пада отвисоко върху арматурно желязо, което минава през ануса, пробива ректума, pars prostatica urethrae и тънкочревна бримка и излиза пред коремната стена, близо до пъпа: типичен пример за средновековното набучване на кол… Докарват го ужасените му колеги, вече в шок, и пред лекарите започват да обсъждат бъдещото му погребение… Д-р Калчев им се скарва и се захваща за работа. Операцията е, разбира се, голяма и сложна, завършва с илеостома; след месеци затваря и нея и човекът отново се връща при крана си.

Сполуката не го напуска и когато оперира най-близките си хора.

Сам извършва секцио на съпругата си и вади на Белия Свят втората си дъщеря (след 30 години нея пък собственоръчно холецистектомира!). След години прави секцио и на първата си дъщеря и така фактически й акушира за внучето си.

Признава: “Спорен е въпросът дали хирургът трябва да оперира членове на собственото си семейство. Но и жена ми, и дъщерите ми го поискаха, защото бяха уверени в моята квалификация. Концентрацията и рутината до голяма степен тушират извънмерното психологическо напрежение; след толкова време си казвам: “Какви трудни изпити съм взел от живота…”.

Това са ежедневните изпити на всеки Хирург!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Генчо ПЕНЕВ

Всички лекари в Хасково го наричат с обич: “Чичето”.

Най-възрастният хирург на южния град е вече над 81-годишен, но още продължава да приема пациенти в малкия си частен кабинет. (Какво да прави вкъщи човек, през чиито ръце са преминали хиляди оперирани хасковлии?)

Оплаква се от болки в кръста – дископатията, неизбежният спътник на хирурга, последица от стоенето му дълги часове прав. Завършил е в Пловдив през далечната 1954 г., трети випуск на създадения през 1945 г. втори наш ВМИ. Още студент, е в кръжока на легендарния проф. Антон Франц Червенаков (винаги стегнат, елегантен, тихо говири, никога не повишава глас, никому не се кара или сърди), който живее там, в Клиниката си и често слиза посред нощ в операционната, да види какво вършат колегите му, да им помогне. (И никой дори не се е сещал да поиска заплащане за извънредния труд; Боже, в какви времена са живели тези хора?!).

Какво може да предложи глухата дълбока провинция на един лекар, още повече – хирург, освен работа: ден и нощ, през почивните дни, през празниците? Често го викат и в Кърджали, предимно за онкоболни – независимо колко операции е извършил, му плащат “трудоденя” 15 лв; като му удържат данъците, получава чисто 13,80 лв. Който му завижда, да дойде да го замести…

“Хирургът трябва да има нещо отвътре, в Душата. И да притежава смелост – но разумна, все пак. За съжаление, хирургията не е спорт; там имаш право на 3 опита, при нас, в залата – само на един. И той трябва да е сполучлив. Най-мразя операциите за дебелочревен рак (те са особено тежки) и особено – за рак на ректума; там, в малкия таз е толкова тясно, блика кръв, не виждаш нищо, работиш почти опипом, интуитивно, по 6-7 часа. Понякога, като цръкне и бликне нагоре, за миг усещам струйката студена пот да пълзи и после – да облива гърба ми; до края на операцията цял подгизвам.”

В социалистическите времена в Хасково идват на “обмяна на опит” колеги от тогавашната ГДР. Особено любопитен е един анестезиолог. Още първия ден пита какво предстои. Д-р Пенев му показва пациентката си: възрастна жена с карцином на кардията, обяснява му как ще извърши резекцията, после – съединяването на остатъка от хранопровода с йейюнума. “Нима в тази стаичка, като кабинка, ще извършвате тази сложна операция?”. “Това ни е операционната, нямаме друга, колега.” “Сам ли ще я оперирате?”. “Сам.”. “А монитор за следене на показателите имате ли?” “Не.”. “А механични съшиватели?” “Не.” “Че как ще стане тогава?”. “Ако разполагате с 6 часа, елате да видите, не ни е за първи път…”. “Но тя ще умре!! Вие сте луди!!!”. “Не сме луди, колега, бедни сме.”

Наистина, операцията продължава повече от 6 часа. На другия ден хирургът лично захранва пациентката си. На третия ден бабата обикаля около леглото. Германецът не вярва на очите си.

Тя живее цели 5 години след това! Чичето има и други подобни случаи; един селянин със същата диагноза кара цели 10 години, докато умира от… преяждане.

Какво е разбрал от своите 56 години практика?

Че хирургът трябва да притежава желязна психика и огромно самообладание. При най-тежки операции се чуди не как е оживял пациентът, а самият той!… Понякога, след 6-7-часовото нечовешко изпитание (и загубване на болния след няколко месеца мъчително съществуване) се пита: заслужавало ли си е мъките и за него, и за хирурга му? Нима на този свят не всичко е планирано от някаква невидима Свише Сила? Като отваря корем, винаги си спомня думите на Вегнер: “Имай страх от Бога и от корема…”. Защото – знаеш ли какво ще срещнеш там?…

Голямата хирургия е онкологичната. Операциите в нея трябва да са анатомично възможни и функционално допустими. На това са го учили професорите Борислав Кръстев, Станко Киров, Нено Георгиев и Злате Дудунков, при които е специализирал. С възхищение говори за неотдавна прехвърлилия 90-те Киров: “Всяко движение на ръката му има смисъл, върши нещо. Никога нищо излишно. Фини, отмерени, красиви движения, прехласваш се, като го гледаш.”

“Близък роднина и лекар се лекуват най-трудно. Избягвам да оперирам колега, освен ако не се налага. Нали лекар за лекаря е брат; трудно ми е. Навремето Бочо Кръстев ми каза как е оперирал дъщеря си с местна упойка. Най-обикновена апендектомия, дето всеки специализант може да извърши. По едно време тя започнала да пъшка и ръката му спряла да се движи, направо се парализирала, та извикали Станко Киров да го замести…”

Големите наши професори неведнъж му идват в Хасково, да оперират заедно. Веднъж обядват с Нено Георгиев вкъщи, а майката на Чичето се обажда: “Чувам ви как говорите за бучки по гърдите. Ами че и аз имам една, ей тук, на…”

Още на другия ден я приема в отделението си. Чичето не влиза нито за миг в залата, не иска дори да гледа разядената от рака гърда, от която е сукал първо мляко. Нено Георгиев извършва всичко брилянтно. Майката, тогава на 64, живее след това още цели 31 години…

Два пъти му умират хора на масата; “Това е най-жестокото нещо за всеки хирург!”. Първият път дишането на пациента спира веднага след интубирането; вероятно упойката е предозирана или е получил алергия от нея. Когато се убеждава, че Душата му е отлетяла, Чичето разрязва корема. “Но защо?”, изумява се и без това вцепененият от ужас анестезиолог. “За да споделим вината, колега…”.

Вторият път също не може да направи нищо. Спешен случай: една жена се качва да бере череши, подхлъзва се, та направо долу – нанизвайки се през вагината на подпряната на дървото мотика… Всичките й вътрешни органи са разкъсани, в корема е каша: как да я спасиш?

Благодарни ли са му хората? Да, макар и не всички. Богатите не обичат да се отплащат, гледат да минат “по-тънко”, а ако може – и безплатно. (Интересно, същото го е забелязал и Хипократ…).

Миналата година, по повод 80-тия му юбилей, го обявяват за Почетен гражданин на Хасково.

“Сега, като си спомня какви тежки операции, граничещи с безразсъдна смелост, съм извършвал, ме хваща страх… Но винаги преди да вляза в залата, без да съм религиозен, съм изричал високо, дори и в онези тоталитарни времена: “Хайде, Господ – напред, ние – след него…” Знам ли, сигурно ми е помагал…”

А колко е оперирал нощем, сигурно – хиляди пъти! “Много интересно е разсъмването в залата: първо става сиво-сиво, после през прозорците нахлуват червеникави отблясъци и изведнъж – Слънцето е пробило Мрака, всичко светва!! Дошъл е Денят!!”

Дай, Боже, повече Светли Дни на теб и хилядите наши Хирурзи, д-р Пенев, Чиче!!

Д-р Петър БЕКЯРОВ, 60-годишен, който случайно идва в лекарската стая на хасковската хирургия, дългогодишен военен хирург, днес работи в частната болница “Хигия”. Той е един от малцината хасковлии, завършили не в традиционния за тях Пловдив, а в София. Бил е кръжочник при знаменития проф. Георги Капитанов (“един прекрасен човек, който с шепи раздаваше знанията и уменията си”) и при проф. Янко Добрев (“чудесен, превъзходен хирург, но мълчеше, не ни обясняваше, когато оперираше”).

Нали е военен, налагало му се да се справя се е с многобройни наранени и катастрофирали войничета и офицери. Нагледал се е както на спасявания, така и на гибел на толкова млади хора. Цигулар. Учил се е и при проф. Станко Киров, когото определя именно като виртуоз (“Няма нужда да ходиш на концерт; като го наблюдаваш – това е цял Найджъл Кенеди, магьосникът на цигулката. Киров пък е българският маестро на скалпела.”).

Зав. отделението е д-р Живко АТАНАСОВ, толкова младолик, че в началото го вземам за стажант. Виждаме се за минути, колкото да изпием едно кафе. Бърза да влиза в операционната, заедно с дежурния д-р Георги ГЕЛОВ, където ги чака пациент с остър корем. Георги е син на дългогодишния легендарен началник на отделението д-р Никола ГЕЛОВ, всепризнатия основател на съвременната хирургия в Хасково. Той завежда отделението от 1970 до 1982, когато заминава да работи в Мароко, но през това време става к. м. н. и обучава 15-тина чудесни млади хирурзи, сред които бъдещият чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и приемника си д-р Любен Атанасов. Уви, легендата на хасковската хирургия д-р Никола Делов умира едва 63-годишен, и то – от следоперативни усложнения. (“Цял живот работеше със скалпел, от скалпел и умря…”, тъжно отронва синът му.) Д-р Георги Гелов се прочува тук с реимплантация на отрязана ръка. По време на негово нощно дежурство, идва нощен пазач, който си носи дланта в… джоба. Преди минути са му я отсекли крадци с брадва. Запазва самообладание, омотава китката със сезал, криво-ляво спира кръвотечението, намира ръката в храстите, напъхва я в джоба (цялата – в прах и осили) и – на бегом, към болницата… От полунощ до 6 сутринта д-р Георги Гелов, подпомогнат от ортопеда д-р Георги Боев и младия колега д-р Бончо Димов, обработват всичко с хепаризиран серум, измиват ръката, прикрепват я с плака към костите на предмишницата, шият съдове и нерви, възстановяват кръвоснабдяването и инервацията и още на другия ден човекът започва да движи пръсти… Днес е жив и здрав, мотае се по улиците…

Няма столични и провинциални – хирурзите са едни и същи: навсякъде, както във всяка друга професия, има и добри, и недотам можещи… Важното е непрекъснатият стремеж към съвършенство. У хирурзите той е просто вроден.

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Георги ГИЗДОВ

Д-р Георги ГИЗДОВ вече е пенсионер. Той е несъмнено най-известният лекар, а вероятно – и гражданин в Берковица: когато се разхождаме из градчето, срещаме десетки хора, всеки от които, до един, го поздравява отдалеч, с подчертано уважение (със спиране и лек поклон). И има защо. За близо 40 години трудов стаж тук, д-р Гиздов е оперирал хиляди свои съграждани, немалко от които – с най-тежки диагнози. Сам определя себе си като “поливалентен хирург”, и с пълно основание – оперирал е заболявания на всички органи, “от главата до ноктите”: от простата, пикочен мехур, стомах и черва до бял дроб, сърце и мозък, от патели и ключици до трепанации и матки; “един малък “Пирогов”. Добавя през смях: само дето не може да коли животни; дори на едно пиле не е отрязъл главата…

Роден е в планинското градче през 1938 г. Фурната на родителите му им се намира в центъра, те правят най-дъхавия и пухкав хляб. 6-годишният Гошко посещава забавачницата, но учителката казва на майка му, че той е изключително умен и е по-добре още сега да го запишат в първи клас. За това обаче се иска разрешение от лекаря. Баба му Ивана го води при местния интернист д-р Михаил Петров. Изправя се невръстното момче пред мастития чичко с ухаещата на чистота ослепително бяла престилка и на въпроса му какъв иска да стане, като порасне – отговаря без колебание: “Като тебе!”.

И тази мечта става действителност на 1 декември 1961 г., когато – вече с чудодейната частичка “д-р” пред името младият берковчанин се връща в родния си град и постъпва на работа на хирургичното отделение на местната болница. Патологията е разнообразна – от гушавост (районът е ендемичен за йод-дефицитна струма на щитовидната жлеза и оперира поне 40 случая годишно) и обичайните гнойни и перфорирали апендицити (до 700 апендектомии) до илеуси и катастрофи (отстранил е десетки субдурални хематоми след катастрофи), комбинирани травми. Често ходи на квалификационни курсове в столицата – предимно в легендарния ИСУЛ (цели 22 пъти – каква школа!): ортопедия и травматология при проф. Бойчо Бойчев; хирургия при Генерала, проф. Коста Стоянов (“Пред очите ми извърши една след друга две стомашни резекции – всяка за по 45 минути; перфектни, без да вдига скалпела от разреза!”); при проф. Аршавир Дереджян (“Смятам се за негов ученик!”); неврохирургия във ВВМИ при бъдещите генерали и професори Ганчо Савов и Манол Ванев.

В София се запознава с една красива акушерка – русокоса, синеока, Василка от Трявна. Влюбват се. Неврохирурзите му подхвърлят: “Лика-прилика сте, я да ви оженим.” “А кой ще ми стане кум?”, отвръща им Гиздов. В един глас се предлагат и двамата. В деня на сватбата Савов е в чужбина и да кумува в Берковица идва Ванев.

Василка Гиздова му ражда дъщеричка – Даниела. 3 години по-късно д-р Гиздов е поканен от кмета на родната й Трявна да създаде там хирургично отделение. Предизвикателството е съблазнително: чувства се готов да работи самостоятелно. За 45 дни не само стяга старата фабрика “Аврам Стоянов” и оборудва там отделението с 30 легла и една операционна (първата за града!), но и го снабдява с инструментариум и консумативи. Първият му случай е момиченцето на директора на фабрика “Ангел Кънчев”: перфорирал апендицит. Асистира му акушер-гинекологът…

После назначават още 2 ординатори. Работата потръгва. Оперира и в Туберкулозния санаториум, заедно с прочутия д-р Иван Въгленов (прави десетки белодробни резекции). Справя се и с изгаряния – когато в мина “Кръстец” избухва газ-гризу и 7 миньори са тежко обгорени. Шие и сърце! На младоженец от с. Бъзово, наръган от… съперника си. Помагат му отново акушер-гинекологът и една сестра. Сърцето е почти спряло, то мъждука, притиснато от тампонадата. С шепи изгребва коагулумите в перикардната торбичка. И изведнъж швирва кръв от освободената прободна рана в предсърдието, цял фонтан! Гинекологът се свлича на земята, припаднал. Сестрата побелява “като името си” (казва се Снежа). Гиздов моментално вкарва показалец в отвърстието си, запушва струята, а на нея нарежда да му вдене конец, после – втори. Прави Х-образен шев и ги връзва. Сега пък сърцето “прави опит да спре”… Енергичен директен масаж – то трепва и тръгва, тръгва! Дренира перикардната и плевралната кухина. Чак тогава поглежда колабиралия гинеколог и го полива с вода…

По-късно се прочува с други случаи. Пак момче, наръгано 9 пъти с нож. Едната прободна рана, най-проникващата, оперира с частична резекция на белия дроб, останалите – просто обработва и зашива. Млад работник, чиято глава е попаднала под преса – водят го почти умрял, с импресионна фрактура на черепа, който е почти сплескан. Никой не вярва, че ще го спаси – но вади проникналите в мозъка секвестри, почиства го, намества париеталните и лицевите кости; и след месец човекът е изписан и си отива вкъщи. Вярно, говорът и мисълта му са забавени, но нали е жив, ходи, работи?! На всеки празник му носи по един заклан заек – за здраве…

Описва в сп. “Хирургия” случаите си, подготвя се за дисертация.

Пристига и покана от Габрово – славата и опитът на д-р Георги Гиздов вече са достатъчно големи, за да стане завеждащ хирургичното отделение на Окръжната болница. Вече се е родил и синът му – Боян. Обажда се и проф. Манол Ванев – трябва му добър неврохирург в “Пирогов”, ще дойде ли?

Доказал се е като хирург. Време е да мисли само за развитието на кариерата си. В “Пирогов” или в Габрово?

И точно тогава всичко рухва и го смазва.

Денят е петък, 17 февруари 1978. Най-черната дата в живота му.

Мястото – Трявна. Родното място на Василка. И лобното й.

В 6 часа тя идва в кабинета му: ще трябва да ходи с линейката в Габрово, да съпровожда родилка, затегнат случай. Целуват се нежно, с Любов. Откъде да знаят, че е било за Сбогом…

Хлопва вратата. А главата му – пулсира, ще се пръсне! Нещо стяга гърдите му, задушава го. Защо не се вслушва в този знак от Провидението, защо не я спира? Да беше се спънала, крака си да беше счупила – но да не беше отишла!

И след 10-тина минути – чува страхотен вой: сирените на линейките; раздират въздуха. И взривяват сърцето му – ще изхвръкне, блъска се чак в ризата. Милото, чувствало е – вече е осиротяло.

Идват колеги и сестри, изпълват кабинета. Не смеят да го погледнат в очите. Веднага разбира всичко, без думи.

И Небето се сгромолясва върху д-р Георги Гиздов!

Шофьорът на линейката е карал бясно, не е спрял пред спуснатите бариери, промушил се е отстрани. И друг път го правил, но сега – за последно. Засиленият маневриращ локомотив връхлетява точно върху Василка… Загиват всички; родилката и мъжът й – също.

(Ходих в Трявна, видях прелеза. Никакъв знак, че тук се е разиграла такава безумна трагедия, че е загинала майка-акушерка, тръгнала да помага на друга майчица…, бел. Т. Н.)

Защо понякога си толкова жесток, Господи – ако изобщо те има, защо! Та тя е Майката на Децата ми! И е израждала толкова много други деца, поемала е Живота в ръцете си, беше толкова добра, толкова грижовна; с какво е съгрешила, та ни я отне, Господи?!

И започва трагедията на д-р Гиздов. А оттук-нататък – как ще се справи и с тежката си работа, и с невръстните дечица, кой ще ги гледа?

Дъщеричката е на 12, тя започва да се грижи за 6-годишното братче, като да му е майка: пере, готви. Хирургът ходи до болницата, но едва се влачи, залита по улиците и се опира о стоборите, без да е пиян. Стяга се само, когато оперира, но всичко му е като на сън. И един ден го спира някакъв старец: “Докторе, гледам те как страдаш и си се затворил в себе си, и ме боли за тебе: така няма да завършиш добре, направо ще си загинеш. А не бива – ти трябва да живееш, млад си, имаш много път пред себе си. И най-важното – да си отгледаш дечицата. По света има толкова много трагедии, че и по-тежки от твоята. Я се стегни! Иди на екскурзия, ама по-дълга – да се разсееш. Иначе ще се пукнеш от мъката. И тогава децата ще останат съвсем сами…”

Един круиз по Средиземноморието, от Варна до Барселона – и се връща почти възстановен. В това време майка му е дошла от Берковица, да помага. Но скоро заявява, че не може да продължи да живее в чуждия град, където всяка къща й напомня за трагедията със злощастната снаха.

И д-р Гиздов се връща в родната Берковица. Оглавява и обновява нейното хирургично отделение (дотогавашният му началник д-р Христо Илиев е починал). Не се задомява повторно: решил е да не тревожи децата, сам ще си ги отгледа – те са всичко, всичко за него. А работата – тя ще си върви покрай тях.

Затърколват се месеци, години, десетилетия. Денят се слива с нощта. Все едно и също: точно в 7 е в болницата и първо отива при най-тежко болните; в 8 минава визитация. На една черна дъска в лекарската стая рисува и разяснява предстоящата интервенция на екипа; след нея – чертае извършеното, не скрива и грешките. Учи младите: да галят тъканите нежно, сякаш са цветя. Да не правят дълги разрези, но и да не робуват на малките – важното е отворът да ти отваря достатъчно поле за дейност. 1-2 шева в повече после не значат нищо пред удобството на пръстите, които не бива да пропускат нищо.

Понякога не се прибира вкъщи по 3 денонощия. По-добре да не спи, сам да се изтормози, но да не изтърве човека, отколкото да си почине, но да го изгуби. Защото знае – за хирурга, който не си е свършил добре работата, после сън няма – съвестта му ще го измъчва. И това правило важи за почти всички хирурзи.

Подканвам го да си спомни успешни случаи. Прави уговорка: “Ама да не излезе, че се хваля?” Контрирам: “А какво лошо или срамно има в това – да се разкаже за Победа над Смъртта? И има ли добър хирург без подобни радости и триумфи?”

През 1980 г. в Берковица се връща пациент с напреднал дебелочревен рак; изписан е от видна столична университетска болница като иноперабилен и напълно безнадежден, с лоша прогноза. Близките му викат своя местен хирург (после му признават: просто за собствено успокоение). Д-р Гизвод опипва грамадни буци твърди формации в корема. Предлага му операция. Предупреждава го: ще бъде много тежка. “А имам ли друг изход”, пита човекът. Лекарят е откровен, както винаги: “Никакъв друг.”

Пациентът е планинар; преди да се разболее е бил много як. Хирургът разчита на все още останалите у него съпротивителни сили, но като го отваря, започва да съжалява: туморът е неимоверно огромен, обхванал е, наистина като рак, не – като октопод, със смъртоносните си пипала флексура лиеналис на дебелото черво, целия далак, стомаха, бъбреците, опашката на панкреаса! Няколко минути стои като втрещен, защото не може да повярва на очите си, после си казва на ум само едно простичко окуражаване: “Хайде, Гошо, плюй си сега на ръцете – и почвай! Еле, Боже, помози!”, и пристъпва към действие. Никога досега не е виждал, нито е правил “блок-резекция”; единствено е чел за нея по списанията. Без да бърза, първо отделя тумора от бъбреците (тогава се успокоява, предусещайки успеха), частично резецира стомаха и опашката на панкреаса, подготвя за отстраняване и далака и след 7 и половина часа напрегната работа блок-резекцията е извършена!

Разбира се, това не е всичко, успехът мержделее някъде далеч, но още не е постигнат: предстои тежък следоперативен период. След няколко дни викат лекаря посред нощ: болният умира! Плевралната му кухина се е напълнила с гноен излив… Прави му торакоцентеза, източва ексудата, аспирира – и той започва да диша облекчено.

Повече от 26 години след операцията – този невероятен пациент е жив и здрав до днес!

Публикува случая в сп. “Хирургия”. Предавам му споделеното наблюдение на д-р Рашо Рашев от Стара Загора: загноелите оперативни рани след отстраняване на злокачествен тумор понякога водят до… пълното му излекуване. Може би левкоцитите или някакви отпадни токсини унищожават и раковите клетки? Кой може да посочи причините със сигурност? Или това е просто Съдбата?

Да, вярва, че съществува някаква Висша Сила. Дали е Бог?

Разказва ми за друг казус. Йорданка, млада невеста от с. Черкаски. Оперира почти цялото й семейство, все язваджии. Започва да й расте коремът, но мензисът й не спира. Виден столичен акушер-гинеколог отсича: “Бременност!”, даже й определя термина за раждането. Тя обаче отива при “нашия лекар”. Д-р Гиздов напипва “буца до буца” в коремната кухина и отхвърля професорската “бременност”: единствено скалпелът ще определи диагнозата и ще реши всичко! Когато отваря, всички са изумени: ехинококоза на далака! “Майчината” киста се е пукнала и е разсеяла десетки сколекси по целия перитонеум, по-голямата част от които са прораснали. Отпрепарирва ги един по един и ги слага в буркан от туршия; в края на операцията наброяват 64 ехинококови кисти. (Как ли е преживяла анафилактичния шок?) Състоянието на пациентката обаче се влошава и д-р Гиздов не посмява да извърши спленектомията. Това извършва по-късно д-р Христо Тасев в ИСУЛ. Следва и трета реоперация. Йорданка е жива и здрава и до днес, но остава бездетна.

Най-тежко му е, когато извършва ампутации. Те са необходими за болния от напреднала гангрена: по-добре сакат, но жив, отколкото мъртъв! Ала на доктора тази операция му е страшно тягостна и неприятна и не се радва, че спасява човека по този неизбежен, но брутален начин – чрез отрязване на крака му. Вярно, осакатява го, но не го убива – а го спасява! Обаче през целия ден – и преди, и след ампутацията, е жестоко потиснат и разстроен.

Оперира собствената си майчица два пъти по повод херния; после й откриват рак на матката и премахва утробата, от която се е родил… Тази хистеректомия (иначе никак сложна технически) му е най-тежката от всички досега. Майка му обаче живее дълги години след нея и умира от инсулт в преклонна възраст. Многократно оперира и тъщата си (майката на Василка): за струма, холелитиаза, полип на пикочния мехур; след всяка операция тя му казва все едно и също: “Ти пак ме спаси, Гошо!”.

И в Берковица, както в Трявна, д-р Гиздов оперира наистина всичко, вкл. детска хирургия (6-месечни пеленачета с инкарцерирали хернии, остри апендицити, илеуси; (“16 диагнози имитират острия хирургичен корем при децата”), ортопедия и травматология, урология, акушерска и гинекологична хирургия (извънматочна бременност, яйчникови кисти, хистеректомии.) Правил е и десетки Цезарови сечения, най-напрегнатото от които – на собствената си дъщеря! Още неродената внучка е с увита около врата пъпна връв, сърдечните й тонове заглъхват. Никога не се е чувствал толкова напрегнат със скалпел в ръка, от момента, когато разрязва утробата на дъщеря си. Чак когато бебчето изплаква в ръцете му, лавина сняг се спуска по гърба му, заедно с вадичките ледена пот. Добре дошла на Белия Свят, Габриела! (Скоро след това прави Цезарово сечение и на братовата си дъщеря.)

Мнението му за апендектомиите: “Много голяма хирургия – почти всички бели в корема са ставали от тях. Не почистиш ли добре перитонеума – после можеш да чакаш илеусите, не вържеш ли сигурно артерия апендекуларис – умирането е неизбежно.”

Работният му девиз е: “Не оставяй днешната работа за утре!”. Ако го повикат посред нощ за консултация, не пропуска да провери дали дежурната сестра е при болните или спи… Използва всяка свободна минута извън операциите или прегледите за четене на специализирани списания. Каквото ново научи, стига да може – го прилага и в Берковица.

Два пъти го избират за общински съветник, обявяват го за почетен гражданин. Предлагат му да издигнат кандидатурата му за народен представител. Отказва без колебание, защото се е убедил, че политиката е непочтено занятие.

“За миг не съм се прокълнал, че съм станал хирург! Тази професия ми е била заложена от Съдбата. Няма като нея в медицината – защото само тук веднага виждаш резултата. Но иска две задължителни условия: всеотдайност и обич към болния човек”.

Преди много години сам изработва и успешно прилага свое лекарство за затваряне на варикозни и декубитални язви. Нарича го “Кятгутова превръзка”: накисва ситно нарязани кятгутови конци в новокаин и физиологичен серум, почиства раната с риванол и я покрива с тях. Превръзката, тип “геврече” се сменя 2-3 пъти – и страшните “кратери” се затварят! По този начин е излекувал над 100 болни. Смята затварянето на рани за голямо и важно изкуство на хирурга.

Сега е пенсионер; но може ли хирургът да скръсти ръце? Срещу кооперацията с апартамента му е кабинетът, в който дава 2 часа прием; не отказва прегледи и посреднощ.

Сам, с помощта на брат си, построява вила в Берковския балкан; всеки камък и тухла са минали през ръцете му – там има зеленчукова градина (от ягоди до картофи), 60 плодни овошки (от ябълки, сливи и круши до праскови и бадеми). Обработва ги, бере ги – да има за децата, за внучетата. Ходи до там с “Москвич”-а; 34-годишен е (купува го, когато се ражда синът Боян). Още се търкаля, претоварен, по каменистите планински пътища.

В тази вила д-р Георги Гиздов намира спокойствие и отмора. Най-много се радва на тишината – цял потъва в нея. Там нищо не го стряска, а невидимите щурци го приспиват.

И току писък на сова го стряска в най-дълбокия му сън и се събужда с разтуптяно сърце: болен ли го вика за помощ или писва свирката на връхлитащ върху линейка локомотив?!

Автор: Д-р Тотко Найденов

И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Д-р Иван МАНЧЕВ

Д-р Иван МАНЧЕВ е родом (1950) от Видин, но е израснал в Дряново. Когато завършва медицина в София с пълно отличие, мнозина мислят, че ще се занимава с научна работа. Той настоява: само хирургия! Единственото вакантно място за хирург при разпределението, е във Велико Търново. И от първия си работен ден – та до днес (“И така ще е до Края!”, зарича се той), е в старопрестолния град. От първия работен ден – нищо друго, освен хирургия, и никъде другаде, освен Велико Търново: каква завидна трудова биография!

Над бюрото в кабинета му на централно място е окачена иконата на св. Иван Рилски Чудотворец (“Нали той ни е патронът?”, казва простичко, а мен ме облива радост: приели са идеята ми в сърцата си моите колеги, и тя, следователно, ще живее вовеки!). До иконата – два портрета. На роднини ли са? Не: на проф. Александър Гюровски (“Седем години съм работил под негово ръководство; той ме научи на тайните на хирургията!”) и на д-р Георги Рашев (“Основател на детската хирургия в града, прецизен и стриктен”). Това са учителите му – те го гледат от стената, заедно с Покровителя-Чудотворец. (Учител му е и също покойният доц. Георги Бранков.) Какъв морален стимул! Връща се в спомените си за д-р Рашев. Почива му дете с тежък гноен перитонит; притеснява се: сполетява го масивният инфаркт. (Позната работа – това е част от съдбата на Хирурга!). Оживява, но вече е инвалид; скоро след това развива сърдечно-съдова недостатъчност и си отива…

Най-тежкият му случай? Няма да го забрави, докато диша. На едно нощно дежурство му донасят блъснато от камион 16-годишно момиче. Пункцията в корема доказва кръвоизлив. Отваря го, започва да шие разкъсания черен дроб, но състоянието се влошава, въпреки сигурната му ръка. Не минава и час – и сърцето спира да бие… Изведнъж всички в залата се разбягват, ужасени – оставят го съвсем, съвсем сам! А вън чакат родителите!! Как да им го каже?! Препъва се в прага на операционната, блед и безмълвен; вдига безпомощно ръце, не смее да ги погледне, приковал очи в пода; майката се строполява на мозайката; той ридае, заедно с нея и бащата.

Връща се вкъщи, но не заспива цяла нощ: къде е сбъркал, та е изпуснал това ангелче? На сутринта се поглежда в огледалото и не може да сподави вика си: слепоочията му, до вчера само прошарени, сега сребреят целите; очите му са червени, чак светят.

И това е част, неотменна и жестока, от Хирургията.

А данните от аутопсията на детето показват, че всички усилия, които той и екипът му хвърлили, са били напразни и обречени от самото начало: гумата на камиона е преминала през шийните му прешлени, то си е било с прекършено вратле, с пълно прекъсване на гръбначния и продълговатия мозък, с параплегия и премазан дихателен център. Така че д-р Манчев няма абсолютно никаква вина за гибелта му, но никога няма да забрави това убито от смрадливия камион момиченце и злощастните му родители.

Гордее, че е въвел електростимулацията във Велико Търново; наложил е над 320 кардиостимулатори (имплантира ги през вена цефалика в дясната камера). Сега обаче условията на здравната каса са недвусмислени: това не се позволява в извънуниверситетски болници… Титлата ли е важна – или уменията?

Готов е да говори с радост за хиляди свои случаи на спасени пациенти. Извършва около 220 операции годишно – средно тежки и тежки. (Неколкократно подчертава: успехът не е само на хирурга. Той е немислим без екипа – от анестезиолога и реаниматора до сестрата и шофьора на линейка.) Докато си пием кафето, си спомня за два от тях.

На един събор в Поликраище го молят да види една жена, оперирана преди това по повод карцинома утери. Извършват й химио- и лъче-терапия. И – уж вече здрава, а си заминава: в кахексия, повръща всичко, става 38 кгр. Взема я в отделението (тогава няма нужда от направления), изследва я: не намира нито метастази, нито асцит. Защо тогава повръща толкова упорито? И как се е получила тази твърда “плоча” на коремната й стена? Отваря я: както и е предполагал, вижда конвулут от радиационен ентерит. Старите радиационни апарати колкото лекуват, толкова и увреждат… Изрязва 1,20 м от срасналите се черва, съединява здравите. И нарежда извършване на активна реанимация – вливане на разтвори със соли, микроелементи, електролити, стимуланти. Никой от близките й не я познава, когато я изписват: добре са се били потрудили и хирургът, и реаниматорът…

Друга жена, също оперирана за рак на матката, и пак така обилно облъчена. При нея изотопите засягат сигмата; стенозата, предизвикана от радиационния колит, причинява илеус. Дълбока резекция на поразената сигма – и ето го поредният случай, създал професионалното удоволствие! И мъката: защо държавата няма средства за модерни, неувреждащи апарати за облъчване на раково болните?

От 40-годишен е хипертоник. Не пуши. Релаксира с малко алкохол вечер – чашка ракия.

Когато с проф. Дамянов специално заради него отиваме във Велико Търново, за да го удостоим с “Почетен знак Български лекар”, д-р Иван Манчев заявява пред всички колеги: “Това е награда не само за мен, а за целия ми колектив – защото Хирургията е екипна дейност и без моите сътрудници аз не бих могъл да свърша нищо.”

Проф. Александър ГЮРОВСКИ

Той е 88-годишен и, без съмнение, вторият по възраст (след 90-годишния проф. Станко Киров) наш хирург, който продължава да оперира.

Живее в София, но поне веднъж, а понякога – и два пъти седмично, отива с влак в Павликени, където го очакват да консултира и оперира най-тежките случаи.

Висок, строен, синеок, разговорлив. Не е пушач, обича кафе. Оплаква се от безсъние. Не, не е от възрастта; това е пустата психологична нагласа на Хирурга да “полуспи”, само да дреме, винаги нащрек, готов всеки миг да скочи на тревожно позвъняване по телефона или на вратата за поредния спешен случай, за новата битка със Смъртта. В коя друга професия съществува подобно хронично пренапрежение, вкоренено дори в подсъзнанието?

На младини, като студент, е състезател на 10 000 м дълго бягане. Оттогава му е оставала издръжливостта. В операционната зала не се е изморявал никога, дори и сега, на тази преклонна възраст. Защото там, надвесен над проснатия на масата човек, изгубва всякаква представа за време и усилие, съсредоточен само в едно: да му помогне, да отстрани причината за болестта му, да го спаси!

Роден е в Скопие през 1922 г. С огромна любов говори за майка си Ефросина – тя е завършила едва I отделение, но след една тежка операция, върнала живота й, дава обет пред Бога: да изучи двамата си синове Александър и Стефан, за лекари, и то – хирурзи, та подобно на светите Дамян и Козма Безсребреници да спасяват хората.

Семейството се преселва в България; тъне в мизерия и нищета. Със свидетелство за бедност, но с отличен успех, Александър завършва гимназия. Приемат го в Медицинския Факултет, където също не се посрамва (междувременно, и брат му Стефан е приет и впоследствие става акушер-гинеколог). Изучава в най-големи подробности хистологията и анатомията (при проф. Димитър Каданов); блестящо овладява латинския, оттам – италианския, френския и английския език. В тайните на хирургията го въвежда легендарният проф. Георги Капитанов: “Дълбоко уважаван учител, от когото научих много. Той всъщност нямаше навик да обяснява с думи в операционната, защото не се налагаше да го прави. Едва ли е възможно да изразя с думи напълно възторга си от личността му. Където и да съм работил – у нас или в чужбина, с делата си, с отношението си към болните, близките им, към колегите си, съм се стремял да му подражавам, да бъда достоен ученик на моя голям учител проф. Капитанов.”

Бъдещият проф. Гюровски работи дълго време в Африка: в Мали (град Кай, старата столица на някогашния френски Судан), в Адис Абеба (Етиопия), Асмара в столицата на отцепилата се провинция Еритрея), гр. Бениуалид (Либия), все в райони, където дълго време не е имало лекар. Удивен е от солидарността сред арабите: когато се оповести на населението, че е възникнала нужда от кръв за някой пациент, пред болницата почти мигновено се струпва огромна тълпа и всеки настоява да вземат от него; отказът се смята за жестока обида… Скоро славата на българския лекар се разнася навсякъде по тези страни. Наричат го “хаким Скандър” (“доктор Александър”); мълвят, че може буквално всичко, дори и да възкресява. Само като спомене името си, всяка врата се отваря, всяка бариера – се вдига мигновено пред него. Изписваните, сполучливо оперирани пациенти му се отблагодаряват, като лягат пред него и обгръщат краката му, колкото и да се възпротивява. При очертаващ се неуспех му се заканват, че ще го прободат с камите си… Трябва да върши всичко сам – от първия отварящ разрез до последния конец, защото асистиращите му местни лекари не могат дори и да лигират артерии.

Нетърпими жеги (до 48 градуса), пълзещи по улиците и дори из домовете гнусни смъртоносни отровни змии и скорпиони; ужасяващи болести (летаргичен енцефалит, причиняван от злокобната муха це-це, тропическа малария, хепатит, дизентерия, лайшманиоза, филариоза), потресаеща мизерия. Гюровски оперира всичко – от огромни ендемични гуши до жестоко изпохапани от лъвове пастири.

Никога няма да забрави младата жена с голяма колкото глава на новородено нодозна струма. Вместо да отложи операцията, тъй като в хладилника няма кръв, младият български лекар я започва. Всичко върви благополучно до момента, в който фелдшерът Сисоко й инжектира втора доза от анестетика нездонал, и дишането и пулсациите на двете каротидни артерии на малтийката спират…

Изтегля с пинсета хлътналия дълбоко в гълтача език и започва да й прави изкуствено дишане и индиректен сърдечен масаж. (В отделението липсва и най-елементарно амбу.) Цял потъва в мокра лепнеща пот. Изплашеният “анестезиолог” мигновено изчезва. Влиза обаче колегата му Дембеле и прошепва на “хаким Скандър”, че съпругът на болната, чакащ вън, вече вадел камата от пояса си… Него, разбира се, не го интересува, че сънародникът му, а не българският лекар, е виновен за изпадането на жена му в тази страшна кома.

А Гюровски се сеща за предупреждението на свой приятел, преди да тръгне: “Не отивай в Африка, ще оставиш костите си там…”

Най-сетне – болната простенва и почва да диша самостоятелно, отначало – неритмично и повърхностно, после вече съвсем нормално; запулсирват и сънните артерии!

Продължава и успешно довършва операцията. Със сетни сили сваля маската и шапката.

И се поглежда в огледалото.

Но нима това лице отсреща е неговото?! Слана е паднала върху черните само допреди час слепоочия и ги е посребрила!! А е едва на 38…

Господи, нима толкова неочаквано и бързо остаряват хирурзите?!

Множат се успехите на д-р Гюровски в Африка.

Но когато се връща в България, го посрещат с… уволнение. Причината: брат му Борис, акушер-гинекологът, вместо да се завърне от Етиопия, е заминал за САЩ. Сега ще трябва с двойно по-големи усилия да доказва на какво е способен. Успява да си издейства работа във Велико Търново. Въпреки неприязънта, успява: първо доцент, после – и професор в Плевенския Медицински Университет.

Разбира се, в хирургията е като във всичко друго в живота: има успехи, но има и несполуки.

С мъка споделя най-големия си провал: за да служи за поука на младите.

Една нощ не може да мигне. Пожар изгаря тялото му, люшка го непоносимо главоболие, сякаш скала притиска гръдния му кош, задушава се. Сутринта става с огромно усилие и отива на работа, но вместо да потърси колега-интернист, взема 2 таблетки аспирин, слага ръкавиците и влиза в залата. Трябва да извърши дуодено-панкреатична резекция, която обикновено трае 4-5 часа. Забелязва, че десницата му не държи скалпела твърдо и уверено, както обикновено, но не го предава на някой от асистентите си. Докато… не прерязва артерията, която снабдява тънкото и по-голямата част от дебелото черво… За миг цялото оперативно поле се изпълва с бликаща на фонтани кръв… Не, ръцете на професора не го слушат, треперят, тресат се – нещо, напълно непознато за него досега.

Пациентът почива на следващия ден… Вярно, и без оперативната намеса той е обречен (напреднал рак на панкреаса). Но животът му е съкратен от хирурга, в чиито ръце го е поверил!!…

Не стига душевното объркване, но и се оказва, че проф. Гюровски е имал двустранна бронхопневмония, към която по-късно се прибавят бъбречни проблеми; следва операция, нови усложнения.

“Споменът за този мой трагичен неуспех ще ме преследва и измъчва до края на дните ми… Споделям го, за да предпазя колегите си, да ги предупредя, да ги посъветвам: не се ли чувстват добре във физическо и психично отношение, да не се насилват, да щадят себе си, и болния; просто да не влизат в залата, докато не се стабилизират!”

Много, много тежко преживява смъртта на свои пациенти. особено, когато тя е настъпила неочаквано. Без преувеличение, после цяла седмица боледува, загубва и сън, и апетит, непрекъснато се пита: дали той е бил виновен с нещо? Но успехът в хирургията е заложен с неуспеха; както топлото – със студеното, слънцето – с облака, светлината – с мрака…

Така е за проф. Александър Гюровски вече цели 64 години.

Колко още – един Господ знае…

Но ще бъде до самия Край!

Автор: Д-р Тотко Найденов