И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ

Прието е да се смята, че най-тежките и сложни операции се извършват в столицата, както и в Пловдив и Варна (които, разбира се, не са провинция). Но Хирургия има и в по-малките от тях градове. Лично аз мисля, че в тях вторият по важност човек след кмета е хирургът. Той ще спаси живота на катастрофиралите, на получилите перфорация, заклещване или илеус. В България има стотици хирурзи, които са не по-малко сръчни и умели от софийските си колеги, но са приели своята наглед скучна длъжност: да битуват и работят в тихото си провинциално градче. Тихо ли? Та в него често има повече напрежение и отговорност, отколкото в мегаполиса, където по всяко време можеш да извикаш мастит консултант и да се облегнеш на неговия опит и авторитет.

В тази глава ще разкажа за няколко хирурзи от извънстолични градове, с които съм се срещал и разговарял през годините.

Д-р Прокопий АНДРЕЕВ

Основоположник на съвременната хирургия в Стара Загора е д-р Прокопий АНДРЕЕВ (1901, с. Долно Паничерево, Старозагорско – 1961). Почти без пари отива да следва медицина в Грац, после се прехвърля в Мюнхен и завършва във Виена (1926), като едновременно учи и работи. Специализира в прочутата хирургическа клиника на проф. Финстерер. Завърнал се в Родината, последователно работи в хирургичните отделения на Александровска болница и Шумен, докато накрая се установява в Стара Загора. Тук, през 1930 г., извършва вероятно първото у нас директно кръвопреливане (д апарата на Цанк), което дава основание да го посочим за пионер на хемотрансфузията в България. Скоро след това е… уволнен, заради левичарските си убеждения, но не се предава: смело тегли заеми и построява своя частна хирургическа болница до Житния пазар (Алана). Тя е оборудвана и функционира по всички правила на тогавашните европейски практики: с 30 легла, приемен кабинет, операционна зала, превързочна, гипсовъчна, стерилизационна с автоклав; най-съвременен е и инструментариумът (на “Ескулап”); с немска апаратура е оборудвана и клиничната лаборатория. Д-р Прокопи Андреев е поливалентен хирург и умело извършва не само всякакви операции (лицево-челюстна, коремна, ендокринна и гръдна хирургия, неврохирургия, ортопедия и травматология), но и аутопсии на починалите си болни! Така той е тук главния хирург, патологоанатомът, медицинският и финансов директор! Същевременно обучава и млади лекари (един от тях е бъдещият ген. проф. Генчо Кръстинов). Анестезиите (инхалационна упойка с маската на Шимелбуш) безупречно дава… съпругата му Стефка Градецка – Андреева, която е пом.-фармацевт. (Между другото, нейният баща д-р Никола Градецки, завършил медицина в Лозана, мобилизиран на фронта през Първата световна война, първи почиства и превръзва тежко ранения в боевете край Дойран старозагорски поет Гео Милев, на когото шрапнел отнася дясната фронтална и скулна кост и очния булбус). Пациенти го чакат за преглед и операция от цяла Тракия; д-р Андреев лекува бедните безплатно, а на някои дори плаща лекарствата.

2 години след преломния 9 септември болницата е национализирана и понеже никой друг не може да я стопанисва, е… разрушена. (В това отношение – да събаряме нещо сътворено от други хора, ние, българите, сме ненадминати…) Знаменитият местен лекар, който умело се е справял и с най-тежки и сложни операции, е милостиво назначен за… амбулаторен лекар в държавната поликлиника. Семейството се премества в столицата, но д-р Прокопий Андреев вече е болен, съкрушен от свирепите удари, нанесени му от нашенските простаци, и умира едва 60-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на силите си. Разбира се, в родния му град няма да видите нито улица, нито хирургично отделение, които да носят името на този герой и мъченик.

Днес синът му доц. Андрея АНДРЕЕВ е един от най-видните наши съдови хирурзи.

(данни от доц. д-р Маруся Петкова).

Д-р Рашо РАШЕВ

Друг виден старозагорски хирург е, уви, също покойник: д-р Рашо РАШЕВ (1916 г., Стара Загора – 1982 г.). Дългогодишен окръжен хирург, той бе създал цялостния облик на тази специалност в родния си град, основавайки травматологичното, урологичното, неврохирургичното и детското хирургично отделение в тамошната Окръжна болница. Разговаряхме година преди смъртта му. Каза ми:

“Най-важното за един хирург е: да бъде уверен в себе си, да знае и да може. Иначе ще бъде в ущърб на болния човек – а това е непростимо за лекаря.

Всеки хирург трябва да поема отговорността на своята професия. Където има и най-малък шанс за успех, той трябва да оперира. Да не се страхува от рисковете, да не се смущава от общественото или служебно положение на пациентите. Кмет ли ще е или ваксаджия, депутат или каруцар – за него е без никакво значение: това е пациент, болен човек. Болен – но все още жив! Иначе всеки пациент е различен – и по протичането на болестта, и по духа, волята, характера, мобилизацията. И хирургът трябва да го стимулира да си помогне да оздравее. А иначе скалпелът си реже, без да различава нищо: плътта е една – мускули, фасции, съдове, черва… Прозаично – анатомия и физиология, като по учебник. Но Душата е толкова различна!”

Разказа ми два много интересни случаи от своята пребогата практика.

По време на операция на 16-годишно момче с 4 ехинококови кисти на чернодробния купол, отпрепарирайки ги, неволно наранява долна празна вена… За миг цялото оперативно поле се изпълва с кръв. Започват кръвопреливане от 3 места едновременно. Зашива разкъсания (о, ужас – от самия него, хирурга!) съд с обикновена игла – няма време да търси атравматична. Момчето обаче изпада в хеморагичен шок и сърцето му спира!! Престава да се разгъва и белият дроб! Детето застива!!! Д-р Рашев трескаво започва да му прави директен сърдечен масаж. С дъха си е готов да го съживи, цялата си кръв е готов да даде, собствената си душа да изтръгне, ако е възможно, и да я всели в тялото му – но да спаси това невинно дете. А и какво ще каже после на баща му? Негов съученик, той чака навън, в коридора, изхода от операцията на собствения му син, извършвана от приятеля му…

Постепенно се появяват сърдечните пулсации, после малкото конусче се събужда и затупква в ритъм! Общо 32 банки кръв преливат тогава в тялото на юношата, но като излиза вън, д-р Рашев може да гледа баща му в очите. И никой не разбира колко изтощен се чувства тогава, какви усилия, каква енергия му коства усмивката на Победата над Смъртта.

Оперира вуйчо на колежка, с рак на сигмоидното черво и множество разсейки в черния дроб. Изчиства всичко поразено, което вижда и дълго време му обяснява каква диета и какъв режим да спазва. Човекът обаче отнякъде е научил диагнозата си и всеки път, когато идва на контролен преглед, се смее и на всеослушание разправя, че д-р Рашев му е сбъркал диагнозата… А той никак не се обижда от “обвиненията” на този вуйчо, че “не е познал” болестта му. За Хирурга най-важното е, че оперираният от него раково болен пациент се чувства съвсем здрав, че е напълно работоспособен и го е върнал при семейството му.

След 6 години човекът почива при катастрофа. Когато докарват трупа му в моргата, д-р Рашев отива в моргата да присъства на аутопсията. Всичко се е съвсем стопило, не намират нищо злокачествено и микроскопски. Е, не стават ли чудеса в Хирургията?! С очите си е виждал, с ръцете си е изрязвал и карцинома, и метастазите му.

Чудни, най-неочаквани са понякога резултатите от хирургичното изкуство. Друг подобен болен, от сливенското село Близнец, е с грамадно злокачествено новообразувание, обхванало стомаха, дебелото напречно черво, булото. Д-р Рашев прави радикална блок-резекция на засегнатите органи; оставя само малка част от стомаха, колкото да се храни известно време, преди да умре. За броени дни пациентът става като скелет, покрит с жълта суха кожа. Единствено очите му горят – трескави, измъчени. Както се казва, вече на пръст мирише. Изведнъж се намесва Съдбата – оперативната му рана жестоко загноява. Опитният лекар има наблюдение, че някои хора, оперирани по повод раково заболяване, после оздравяват напълно, ако раните им супурират и после преодолеят това усложнение. Точно така и става с този мъж. Вече 15 години след операцията (когато разговаряхме), е жив и здрав и си работи на полето. Д-р Рашев смята случая за един от големите си успехи. Каза ми: “Дори само споменът за този човек ме прави щастлив!”

Друго негово изявление: “Чувствам всеки спасен от мен пациент, като свой брат!” При такива случаи д-р Рашев лично изпитва по-голяма благодарност към оздравелите си болни, отколкото те спрямо него. Може да е странно, но той им е благодарен и признателен, задето не са го смазали със своята смърт. А тази Смърт я е предотвратил и прогонил Той, Лекарят, със собствените си ръце, с ума и знанията си. Затова благославя оцелелите си болни: за страданията, които са изпитали и за мъката, която са му спестили.

Животът и съдбата на хората, които са се доверили на Хирурга, лежат в ръцете му, зависят от ума и знанията му. И той трябва да направи всичко, което по силите и уменията му, за да спаси този живот, да направи човешката съдба щастлива. И така да бъде щастлив и самият той.”

Бедният д-р Рашев… Той, който е дал живот на толкова много пострадали пътници, загина толкова нелепо: на път за София с дъщеря си, за да я запише студентка в Медицинския институт. Тя шофира колата им, която катастрофира тежко току до столицата и отнема живота и на двамата.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Алберт Тодоров ЛУКАНОВ не остава безразличен към родния град на баща си: тук той създава, оглавява и развива Катедра по спешна хирургия. Любимият му ученик е незабравимият д-р Петьо ИЛИЕВ, който с дни, по цяла седмица, не излиза от Отделението по спешна хирургия (често там и спи, по свое желание, денонощно на разположение, готов всяка минута да окаже помощ, да консултира; там го сполетява и фаталният инсулт, едва 56-годишен…)

Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести в Медицинския Университет – Плевен не случайно носи името на проф. Станислав БАЕВ, което й дават признателните му ученици. Роден през 1932 г. в София, той е главен хирург на Плевен от 1984 до 1995. Всестранен, енциклопедичен оператор, полиглот, автор на над 350 научни труда, предимно в областта на коремната и жлъчната хирургия, запален шахматист, общителен, дружелюбен, разговорлив, той подготвя чудесни местни хирурзи – проф. Ташко Делийски, доцентите Кунчо Игнатов, Димитър Стойков, Борислав Нинов, Георги Байчев. Вече в напреднала възраст, той се връща в любимия си град, за да продължи да подпомага и обучава колегите си. Една сутрин, подготвяйки се да отиде на работа, умира в банята си. Напразно го очакват да ръководи главната визитация (никога не е закъснявал!). Обезпокоени, пращат двама млади специализанти да го потърсят в гарсониерата му, откъдето те изпращат страшната вест…

Хирург до последния си час, като баща си проф. Байо БАЕВ, който издъхва в залата, току-що измил се за поредната си операция – така ще бъде запомнен и синът му проф. Станислав БАЕВ, дългогодишен национален и плевенски консултант по хирургия. (Както е известно, той е баща на известния наш кардиохирург доц. Боян БАЕВ, възпитаник на проф. Ал. Чирков).

За своите любими учители дълго време е готов да споделя спомени проф. Любен КОВАЧЕВ, ръководител на Клиниката по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”. Веднага си личи, че е бивш спортист – висок, строен, подвижен. Наистина, бил е състезател по баскетбол, занимавал се е с кънки и лека атлетика. От студентските си години в София е кръжочник по хирургия – при проф. Иван Василев и д-р Стефан Николов. Известно време се обучава при професорите-създатели на българската онкохирургия Борислав (Бочо) Кръстев и Станко Киров – и двамата: аристократични, изискани, колегиални, духовити, неуморни. Но най-дълго – при проф. Станислав Баев.

И двамата се питаме: има ли още такива Хирурзи, Учители и Човеци?!

Доц. Борислав НИНОВ е не по-малко известен плевенски хирург, изявяващ се предимно в спешната помощ, също възпитаник на проф. Станислав БАЕВ. И той с готовност, преклонение и тъга разказва за него: как никога, дори и посред нощ, не отказва консултация на младите си колеги, как обича да им асистира, да ги наставлява – никога с досадно снизхождение, показано превъзходство или повишен, троснат тон, винаги – с бащинска любов; истински Учител, с главна буква.

Спомня си един от своите хиляди напрегнати спешни случаи. Младеж изпуска циркуляра, с който работи и той прерязва гръдната стена, белия дроб, щитовидната жлеза и лявата му сърдечна камера… Полуумрял, го внасят в операционната зала. Тогава няма Кръвна банка и всички от подходящата група дават от своята кръв за момчето, включително и младият д-р Нинов, който извършва успешната операция. Никога после не вижда това момче.

Съвсем случайно негов колега, който е извършил ремонт на апартамента си, споделя, че човекът, който е изциклил паркета, му е споделил този случай и е показал огромните си разрези и шевове. Казал още, че има 3 деца. Лекарят-клиент бил възмутен, че той не знаел името на спасителя си…

А доц. Нинов чак подскочил от радост!

Най-важното за Хирурга, разбира се, не е да го помнят и благодарят – а ето това: да узнае, че върнатият от него от Небитието Пациент е здрав и се радва на Живота и Семейството си!

Никога останалите хора не могат да изпитват подобно Щастие.

С часове може да разказва за преминали под скалпела му стотици катастрофирали, прободени с нож (включително и в сърцето), изпотрошени, с обилни кръвотечения; многократно е дарявал кръв, но след като се заразява от хепатит В (прокобата на толкова много хирурзи…), спира. Изчислил е, че е давал над 1000 дежурства като млад лекар; т. е. сумарно над 3 години е спал в болницата. Какво ти спане?! Изнурителен, напрегнат труд, буквално изтръгване на хората от зейналата пред тях Яма… Средно годишно извършва над 320 средно тежки операции, предимно по спешност.

С любов и признателност споменава учителите си – проф. Гюровски, д-р Тодор Банков, д-р Росица Георгиева, доцентите Стефан Желязков и Минко Пачов; помни и проф. Иван Карамишев, комуто неведнъж е асистирал, и емблемата на плевенската спешна хирургия д-р Петьо Илиев, денонощното “Постоянно присъствие” в отделението, готов на минутата да се притече на помощ, да спасява, да окуражава.

А едни добри очи гледат колегите си и техните пациенти от огромен портрет, поставен под гордия надпис: “Катедра по пропедевтика на хирургическите болести “Проф. Станислав БАЕВ”.

Да, в хирургичните днета на Плевен сякаш витае – невидим, но завинаги присъстващ, благородният, светъл и неспокоен Дух на незабравимия емблематичен проф. Станислав БАЕВ!

Онкохирургията в Плевен е свързана с имената на професорите Ташко ДЕЛИЙСКИ (гръдна хирургия) и Григор ГОРЧЕВ (знаменит наш онкогинеколог). Не по-малко известен е и доц. Георги БАЙЧЕВ, който отскоро вече работи във ВМА.

Видяхме се с Жиро през миналата есен в Плевен. Макар и да беше неделя, той не можа да ми отдели време: бързаше за някакво село, където го викали за негова стара пациентка. Не можел да откаже на близките й, защото знаел, че напуска Белия Свят… Оперирал я 2-3 пъти, станали близки с цялото й семейство, удължил й живота с няколко подарени от него години, но метастазите свършили своето… За пръв път виждах подобно Човеколюбие у един Лекар: да жертва почивния си ден, за да присъства на последното издихание на своя Пациент. Поправи ме: “Много често съм до болните, които си отиват, за да ги окуражавам, защото всеки човек се нуждае от подкрепа в сетния си миг, за да се отдели по-леко Душата от Тялото…”

Доц. Байчев бързо се прочу не само в Плевен, но и в цяла България със сполучливо прилагания от него щадящ начин на рационална мамектомия при карцином на гърдата, почти винаги – без усложнения след нея. Когато разбрах, че е дошъл да работи в София, цяла зима и пролет правех неуспешни опити да се срещнем. Или не вдигаше, или отговаряше по GSM-а по един и същи начин: “В операционната съм, чакам гефрира, за да знам как да продължа.” Така – от понеделник до петък на обед. След което тръгваше с колата за Плевен, където го чакат за преглед и операция десетки жени. Дано така – пълноценно, задъхано, в носене на Надеждата и Изцелението, да протича животът му още дълги, дълги години.

Както и на стотиците други млади талантливи Хирурзи в нашата Родина!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПЛЕВЕНСКИ ХИРУРЗИ

По време на Руско-турската Освободителна война в околностите на Плевен (по време на обсадата му) работят най-големите светила на руската хирургия – самите Пирогов и Склифасовски, което несъмнено оказва влияние върху развитието на тази специалност в региона.

Плевенската болница е създадена през 1865 г. от големия реформатор и човеколюбец, управителят на Русенския вилает Митхад паша. Първият й главен лекар след Освобождението е д-р Георги Странски (1847 – 1904), родом от Калофер, другар на Ботев. Завършил е Военно-медицинската школа в Букуращ; бил е управител и на Александровска болница. Извършвал е и хирургически интервенции. Днес плевенската Университетска болница носи неговото име.

Руският евреин д-р Йоаким Транен, участник в Сръбско-българската война, се задомява в Плевен за медицинската сестра Мария Петрова; ражда им се дъщеря Валентина ТРАНЕН, която не само е първата жена-хирург у нас, но и първата (и засега – единствена) жена-началник на плевенско хирургично отделение (1930 – 1932). Тя го разделя на септичен и асептичен сектор, баданосва в небесно-син цвят операционната зала, набавя модерни инструменти. По-късно се премества в София, където открива частна хирургическа клиника.

Сливналията д-р Стефан КОЗАРОВ (1861 – 1913), завършил медицина в Киев (1888), е не само управител на Плевенската болница (1897 – 1912), но и водещият й хирург. От 1902 до 1905 г. отделението се ръководи от самия бъдещ първи професор по хирургия Параскев СТОЯНОВ, който бързо развива тази специалност. (Именно той обучава после в София д-р Валентина Транен). Друг бележит плевенски хирург – д-р Тодор НЕДКОВ (1865 – 1933) е управител на болницата от 1912 до 1914, като завежда хирургичното й отделение от 1919 до 1924.

Плевенската хирургия получава бурното си развитие и се налага като една от водещите у нас благодарение усилията на трима професори – Иван КАРАМИШЕВ, Алберт ЛУКАНОВ и Станислав БАЕВ.

Родом от София (1910), д-р Иван КАРАМИШЕВ работи последователно в Оряхово и Враца; известно време служи като военен лекар и началник на хирургичното отделение в Дивизионната болница – Плевен; по време на Отечествената война оглавява Трета етапна хирургическа болница. След уволнението си от армията остава да работи в този град цели 28 години, до достойната си ранна смърт. Избран е за доцент (1963) и професор (1970) в ИСУЛ; достоен ученик на Генерала (проф. Коста Стоянов). Ръководената от проф. Карамишев плевенска Клиника е призната за база на ИСУЛ. Отлично владеещ цигулка и флейта (с музиката си е изкарвал прехраната по ресторантите като студент в Чехословакия и София), и по-късно, макар и вече мастит професор-хирург, свири за удоволствие в Плевенската филхармония, създава и ръководи профсъюзния хор “Трудова песен”. Автор на близо 90 научни труда, както и на монографиите “Лечение на Бюргеровата болест”, “Хирургия на щитовидната жлеза”, “Облитериращ тромбангиит”, участва активно в наши и международни конгреси. Внедрява в Плевен белодробните резекции и сърдечната хирургия (извършва валвулотомии и перикардиолизи), на няколко пъти успешно оперира и прободени сърца.

За съжаление, преуморен, издъхва, минавайки визитация в отделението, едва 63-годишен. Негови достойни ученици са легендарният спешен хирург на Плевен д-р Петьо Илиев (също издъхнал на работното си място); д-р Атанас Чамуров (съдов хирург), д-р Иван Николов (неврохирург), д-р Цанка Маринова (детски хирург), д-р Росица Георгиева (изгаряния) и др.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Началото на кардиохирургията във Варна поставя проф. Генчо НАЧЕВ, който извършва в местната Клиника първите 10 операции, специално дошъл за целта с екипа си от софийската “Св. Екатерина”. Първият й началник, за кратко, е доц. Владимир ДАНОВ, но той скоро след това отива в УНСБАЛ “Св. Анна” – София. И тогава я оглавява д-р Пламен Панайотов (2008). След името си поставя неясните абревиатури FETCS (всепризнатият европейски сертификат по кардиохирургия); приет е за член и на Европейската асоциация по гръдна и сърдечна хирургия, и на Обществото на американските кардио-торакални хирурзи.

Работил е 3 години в Стара Загора, след което специализира при непрежалимия доц. Борис Мишев в Болница “Лозенец”, както и 4 месеца в Хюстън, САЩ и 1 година – в Истанбул, където лично извършва 230 операции.

Д-р Панайотов пръв – и все още единствен – в България извършва сърдечни операции през мини-стернотомия (много малък разрез малко встрани на гръдната кост). Усъвършенствал е пластиките при дисекираща аортна аневризма (веднъж му се случват последователно 2 в един ден!). Никъде другаде у нас не се прави и операцията на Дейвис (при аневризма на корена на възходящата аорта – прилага се реимплантация на аортната клапа в съдова протеза, заедно с коронарните артерии; по този начин се запазва собствената клапа, а това е особено важно за млади хора!).

Извършил е над 1200 операции на открито сърце във Варна (от тях – 120 митрални пластики), като 20% от тях са в спешен и неотложен порядък. Покрива целият спектър сърдечни операции при възрастни, вкл. комбинирани операции за реваскуларизация и клапно протезиране (пластика), хирургическо моделиране при аневризма на лявата камера (операцията на Дор), тумори на сърцето.

Няколко пъти е извършвал успешно и мълниеносната операция на Тренделенбург при драматичната белодробна тромбемболия!

И Пламен е бил кръжочник, като почти всички хирурзи, и то още от II курс, в Меката на спешната медицина – “Пирогов”; учил се е директно от класика й проф. Георги (Джо) Златарски, включвал се е в екипите на д-р Иван Халачев, д-р Веселин Оцетов, д-р Борислав Константинов. С благоговение е наблюдавал и самия проф. Алберт Луканов. Кого ли не е обучила Школата “Пирогов”? Първата сърдечна операция наблюдава във ВМА – закрита комисуротомия; извършват я пред очите му професорите-генерали Генчо Кръстинов и Йовчо Топалов. Никога няма да забрави тържествения, струващ му се – величествен жест на Кръстинов, който сваля ръкавицата, намазва с йод ръката си и я извършва елегантно, почти ритуално с пръст, каквато е практиката тогава. Смаян е от ювелирната същност на тази специалност и решава: ще я придобие, ще я овладее и той!

За да стане тя смисъл на живота му.

Наивно го питам как издържа това напрежение – по 7-8 часа толкова съсредоточена и тежка оперативна дейност дневно? Успокоява ме със смях: след малко ще си отпочине – на… тенис-корта. Няколко сета – след което ще си вземе душ и ще се прибере освежен вкъщи, за да вечеря и да си легне.

И рано сутринта – пак тук…

Това е стереотиптият биоритъм на кардиохирурзите навсякъде.

Който не може да го издържи – да си сменя професията.

С доц. Валентин ИГНАТОВ, началник на Клиниката по еднодневна хирургия, се виждаме съвсем за кратко. Нарича я ласкаво “безкръвна”, защото е усъвършенствал ендоскопската хирургия и лазерната коагулация. Вальо е от Варна; в тази велика професия го въвеждат д-р Марко Божков, незабравимият ерудит-благородник, учител на толкова други местни хирурзи, уви, отишъл си твърде млад, едва 50-годишен, и легендарният проф. Темелков. Идва в клиниката рано сутринта и си отива, чак когато всичко приключи, не по-рано от 17 ч.

Така и не можах да се видя и поговоря със стария си приятел и единомишленик в борбите за съсловна чистота на БЛС доц. Радослав РАДЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия: та той така и не излезе от операционната… В късния следобед пък имаше свободен прием в кабинета си; рано сутринта също не можа да ми отдели и 20-тина минути – влезе за тежка операция в залата. Прилича на оперен певец – внушителна благородна осанка, красиво лицо с големи изразителни очи и артистична брадичка, мелодичен баритонов глас. Всички тук са запознати със солидната му дисертация “Спешна и неотложна торакоскопия” (научен ръководител доц. Яко Кузманов); авторитетът му сред варненските хирурзи е неоспорим.

Тръгвам си от Варна, истински обнадежден от тези чудесна сплав-амалгама между старото, средното и младото поколение хирурзи.

Затова ще споделя радостта на проф. Росен Маджов, който обявява, че след първоначалния отлив от тази специалност, все повече млади новозавършили колеги искат да работят именно хирургия.

И именно – в УМБАЛ “Св. Марина” – Варна!

Вероятно – има защо…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Проф. Росен МАДЖОВ, ръководител на Втора (жлъчно-чернодробна) хирургическа клиника и зам.-ректор на МУ – Варна, е родом от Балчик, възпитаник на русенската английска гимназия. Той също от студент буквално спи в университетската хирургическа клиника, където е най-активният кръжочник на проф. Петър ЧЕРВЕНКОВ. След дипломирането си отива в Нови Пазар; там завеждащ отделението е вездесъщият, боготворен в целия район д-р Митьо Георгиев. Хирургията в това малко градче е на ниво благодарение не само на него; тук с готовност идват да оперират на място знаменитите варненски хирурзи професорите Червенков и Темелков и доц. Борис Корновски. Д-р Митьо Георгиев доказва, че няма столични и провинциални, има можещи и по-малко можещи хирурзи. През неговата школа са преминали безброй великолепни оператори от Североизточна България.

Росен помни много драматични случаи в Нови Пазар, особено първото си дежурство като шеф-екип. Посреднощ им довеждат двама облени в кръв мъже. Пиянска история? Оказва се – любовна… Единият ляга при жената на другия; опозореният съпруг го дебне да излезе и го халосва с чук по главата, като добиче в чикагска кланица, както го е описал Алеко. Жертвата обаче е само зашеметена (корава глава трябва да е имала!), вади кама и жестоко, на няколко места, наръгва човека, комуто току-що е слагал рога… Едва го спасяват. Младият лекар е дежурен, както е традицията, и на първата си Нова година. Още преди празничните гърмежи започват да пристигат спешни случаи: остър апендицит, два илеуса, перфорирала язва… Привършва на обед следващия ден, 1 януари, почти 13 часа непрекъснато рязане и съшиване… Произнася на колегите си: “Честита Нова година!” и чак тогава усеща колко е смазан от умора; едва намира сили да свали ръкавиците, струполява се на най-близката кушетка и мигновено потъва в дълбок сън, без дори да съблече изцапаната в кръв престилка…

Проф. Маджов оперира практически всичко във висцералната хирургия. Екипът му е подбран, силен, надежден. Тук често идват пациенти с тежки заболявания – рак на черния дроб, панкреаса и жлъчните пътища, некротични панкреатити (най-често вследствие препиване с водка-менте). В близкото минало е извършвал по 400 операции годишно; напоследък ги е намалил на около 250, защото е твърде зает с научна и административна дейност като зам.-председател на Българското хирургическо дружество, член на ВАК и на редколегиите на няколко списания и зам.-ректор на Медицинския Университет – Варна. Дисертационният му труд за научното звание “дмн” (рецензенти професорите Радослав Гайдарски, Николай Яръмов и Шери Таджер) на тема “Място и роля на билиодигестивните анастомози в хирургията на екстрахепаталните жлъчни пътища” прави силно впечатление на цялата гилдия: в него бъдещият професор споделя опита си от проучване на голяма група болни (2 524!), оперирани по повод усложнени форми на жлъчно-каменната болест и налагищи интраоперативна ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища. Разработен е алгоритъм за поведение при резидуални конкременти, вкл. и алтернативни нехирургични методи; въведена е в практиката постоперативната трансфистулна (перкутанна) фиброоптична холедохоскопия, ревизия на екстрахепаталните жлъчни пътища и екстракция на резидуални конкременти и пр. Успешната защита на дисертацията, последвана от хабилитация, утвърждава проф. Росен Маджов сред водещите български жлъчно-чернодробни и панкреатични хирурзи; вероятно заедно с Красимир Иванов те са и най-младите ни професори не само по хирургия, а и изобщо в здравеопазването ни.

При смърт на пациент лично съобщава на близките, независимо кой е бил операторът (отговорността винаги е на ръководителя на отделението или клиниката!); това е най-тежкият момент за всеки хирург и професорът никога няма да свикне с него.

Единственото, което го измъчва, е кризата в морала на някои лекари. Това означава, че те просто не са били за най-великата професия, но тогава пък страда Пациентът, който е най-важното в Нея.

Специализирал е в “Пирогов”, Атина, Тел Авив, Хановер, Рим. Малцина могат да се похвалят с толкова впечатляваща научна продукция: автор и съавтор е на 14 учебника, ръководства и монографии и на над 240 съобщения и публикации (82 от тях – в чужбина!). Неимоверно висок е и импакт-факторът му: 27,254.

Младият хирург-професор Росен Маджов, който е образец за професионализъм, интелект и колегиалност и би могъл да бъде гордост за всяка европейска хирургическа клиника, отморява от напрегнатата си работа най-простичко: с плуване и сауна.

Нали си е дете на Морето…

Вълнуваща е и срещата ми с доц. Борис (Борето) КОРНОВСКИ, с когото сме добри познати от старите романтични времена, когато бяхме членове на УС на БЛС и разпалено обсъждахме развитието на съсловното движение. Дори и като зам.-кмет на Варна (с 2 мандата), доц. Корновски не е пропускал да оперира почти ежедневно (макар и вече 73-годишен, с тежка дископатия, все още продължава да работи и да дава консултации в МБАЛ “Св. Анна”). Многодетният баща на 3 лекари е пословичен в цялата страна с блестящата си техника и богатата ерудиция.

Доц. Корновски е връстник на проф. Темелков; и той е роден през 1937 г., но не във Варна, като него, а в плевенското село Ставерци. Още третокурсник е кръжочник при д-р Стойчо ТЕНЕВ (бащата на бъдещия прекрасен онкохирург доц. Веселин Тенев); на лекции почти не ходи – защото не излиза от залата. И когато се дипломира, Тенев му казва, че притежава квалификацията на хирург с поне 3-годишна практика. 6 месеца в Добрич Корновски извършва поредица от големи операции, вкл. и урологични и ортопедични, заедно с шефа си д-р Минко Добрев, уролога д-р Иван Юхнев и ортопеда д-р Минко Добрев; така и не му намират квартира – а той и не настоява: спи на една кушетка в предоперационното помещение, готов всеки миг да скочи и да надене ръкавиците. Не минава нощ, без да го събудят поне за един спешен случай. Докога би могъл да издържи така?

“Никога не съм се изморявал на масата, каквито и да са операциите. Те са моят Живот, затова не ми тежат!”.

Тогава се научава да дреме прав, докато на пациента дават упойката – с измити, вдигнати нагоре ръце… Главата му клюмва, краката му омекват, те – не, стоят прави, не докосват нищо, за да не се замърсяват: Рефлексът на Хирурга!

После, най-изненадващо, му предлагат не какъв да е пост, а направо – зав. хирургичното отделение, на Каварненската болница. Така, едва 27-годишен, без специалност, Борето Корновски е вероятно най-младият ръководител на болнично отделение, при това – хирургично! – в цяла България! Веднага се съгласява, въпреки предупреждението: “На твоя отговорност…” Отива без колебание и 4 години извършва там най-сложни операции, впечатляващи и най-опитните му колеги, поради което проф. Тотю Андреев лично го кани за свой асистент във Варненската държавна болница. Тук предизвиква фурор с първата у нас едномоментна двустранна резекция на бял дроб. Оперира с проф. Байо Баев (тогава – за кратко време, ръководител на Катедрата), гръдните хирурзи д-р Веселин Тодоров и д-р Андрей Симеонов. Славни, луди времена – на подвизи в залата и… безпаричие!

Борето специализира в Онкологичния център в София – при още тогава легендарните професори Бочо Кръстев и Станко Киров. Веднъж отстранява пред него карцином, обхванал хранопровода и проникнал към ларинкса. След това издърпва стомаха и го пришива направо към устата. Станко Киров е изумен от толкова находчивото решение и после споделя пред колегите удивлението си от сръчността на младия варненец.

Корновски се усъвършенства в голямата коремна хирургия. Бързо става известен с пестеливата прецизност на движенията си, бързата и красива деструкция (отстраняването на засегнатите органи) и финото шиене, граничещо с “бродиране”. И, нещо не по-маловажно – чистотата на оперативното поле: не допуска обилно кървене, с което предотвратява нежелани кръвопреливания. (Както казва: “Кръвопреливането е още една, допълнителна операция; трябва да направиш всичко възможно, за да я избегнеш и да я спестиш на пациента, да го щадиш!”.)

С професорите Тотю Андреев и Тодор Тодоров създават една от първите в страната клиники по стомашна хирургия (която по-късно доц. Корновски заслужено оглавява) и по колопроктология (ръководена и развивана от проф. Темелков). Двамата с него въвеждат във Варна радикалното отстраняване на хранопровод (обхванат от рак или изгорен от корозивни вещества) и пластиката му със стомаха, който е неговият доказано най-добър заместител.

Борето никога не е давал кръв: бил е тежък язваджия (още като студент е опериран от проф. Агоп Чакъров заради перфорация; преживял е и 5 мелени), а е прекарал и тежък хепатит (след убождане по време на операция го заразява пациент: зловещата съдба на хиляди хирурзи по целия свят…).

Не знае не само какво е умора, но и отпуска. Когато го назначават за зам.-кмет, има да ползва 300 дни от клиниката; след 2-та мандата се връща в нея с нови 300 от общината, разбира се – също невзети и до ден днешен.

Много тежко преживява смърт на пациент – и никога няма да свикне с нея. Смъртността обаче в клиниката е ниска (“Защото е важна не само сполучливата операция, а и доброто възстановяване и гледането на пациента след нея!”)

Вярва в “Някаква Висша Сила”, която бди над болния и неговия лекар, но е толкова съсредоточен по време на операция, че забравя за всичко наоколо.

Удивителното е, че и двамата сина на доц. Борис Корновски са видни варненски хирурзи, като него. По-малкият, Владимир е асистент в Кардиохирургичната клиника на УМБАЛ “Св. Марина” (“Сутрин излиза рано, вечер се връща късно; и той няма умора като татко си…”). Батко му Стефан е гръден хирург в Клиниката на доц. Радослав Радев (“И той само оперира, нищо друго не знае и не иска да прави…”. Дъщерята на Борето – Доротея също е лекар, но педиатър; съпругът й обаче (т. е. зет му), д-р Яник Карацомис, също е хирург (бил му е студент!); те живеят и работят в Атина.

Наближава 18 часа, когато д-р Пламен ПАНАЙОТОВ, ръководител на новооткритата Клиника по кардиохирургия, най-после намира време да се видим за кратко. Току-що е излязъл от залата. Днес сутринта е извършил една реоперация на жена с пластика на аортната клапа от преди 13 години (току-що й е заменил митралис) – това е продължило 4 часа; следобед е оперирал по-кратко – “едва” 3 часа – сменил е аортна и митрална клапа и е направил пластика на трикуспидалис). Годишно тук извършват над 600 операции, 400 от които – лично Панайотов.

“Пловдивчанин, завършил в София, работещ във Варна”, това е кратката характеристика на този 52-годишен младолик мъж. С допълнението, че идва в черноморската ни столица от Кувейт, по лична покана от проф. Красимир Иванов, на която не може да устои и която ще промени живота му.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

ВАРНЕНСКИ ХИРУРЗИ

Безспорно най-видният варненски хирург е първият наш професор на тази специалност Параскев СТОЯНОВ.

Съвременната варненска хирургия дължи развитието си на професорите Петър АЛТЪНКОВ (основател и пръв ръководител на Катедрата по пропедевтика на хирургическите болести, 1961 – 1968; от 1972 до пенсионирането си през 1976 – ръководител на обединената Катедра по хирургия на МУ – Варна); Григор ГРИГОРОВ (ръководител на Клиниката по стомашно-чревна хирургия; ръководител и на Хирургическата клиника в Бургас; ръководител на Българската медицинска бригада във Виетнам), Тотю АНДРЕЕВ (ръководител на Катедрата по хирургически болести; основател и ръководител и на Клиниката по урология, 1967 – 1979); Андрей СТОЙЧЕВ (ръководител на обединената Катедра по хирургия, 1976 – 1980); към тях с чиста съвест добавям професорите Красимир ИВАНОВ и Росен МАДЖОВ, както и доцентите Борис КОРНОВСКИ, Яко КУЗМАНОВ, Радослав РАДЕВ и Валентин ИГНАТОВ; но нейната жива емблема и легенда е проф. Темелко ТЕМЕЛКОВ, Лекар на България.

Във Варна работят и много други чудесни колеги.

С намерение да видя някои от тях, тръгвам за най-красивия ни град и пристигам в УМБАЛ “Св. Марина” в късния мартенски следобед.

Всички са още тук, някои дори не са излизали от залите…

Кабинетът на дългогодишния изпълнителен директор е отрупан с разкошни букети; целият ухае на камелии, рози, карамфили. С изненада научавам, че завчера той е навършил своя половин век: изглежда много по-млад. Знам, че е успешен мениджър, но ще пиша за него като за добър хирург по настоятелната препоръка именно на проф. Темелков.

Проф. Красимир ИВАНОВ е кореняк-варненец. Завършва в родния си град (1986) и 3 години работи в девинската болница. Но Голямата Хирургия го влече, а Тя е най-близо само в родната Варна. За 19 години изминава пътя от аспирант до професор и ръководител на Катедрата по обща и оперативна хирургия, анестезиология и интензивно лечение. “Дмн” и професор става през 2009 г., след защита на дисертационен труд “Нови насоки в диагностиката и лечението на колоректалния карцином”, приносите на който са, че за пръв път у нас се прилага комплекс от молекулни маркери, характеризиращи отделните етапи в онкогенезата на заболяването; този панел се предлага за бъдещ стандарт, който да определя терапевтичното поведение; изработен е и алгоритъм за определяне на индивидуалния риск-индекс на всеки пациент. Официалните резензенти на дисертацията – професорите Николай Яръмов, Шери Таджер и Гено Киров, му дават най-висока оценка; без да съм специалист по темата, няма как да не я приема, щом идва от самите тях.

Заслугите на проф. Красимир Иванов за развитието на съвременната варненска медицина и особено – хирургия, са неоспорими: той разкрива в УМБАЛ “Св. Марина” нови оперативни клиники: по кардиохирургия, съдова хирургия, лицево-челюстна хирургия, ендокринна хирургия, еднодневна хирургия (първата в България, с ендоскопски, лазерен и инвазивен сектор), урология, УНГ, както и по анестезиология и интензивно лечение, интервенционална кардиология и миниинвазивна диагностика. Наистина е неуморен: изгражда и непрекъснато обновява Центъра по образна диагностика с интегриран рентгенографски апарат с дистанционно управление, ядрено-магнитен GE 1,5 T резонанс, 128-срезов компютърен томограф, скенер SOMATOM Spirit, остеометър за цялото тяло, позитронен емисионен томограф; така тази болница разполага и работи с най-съвременната технология у нас; затова е и единствената у нас, отличена с 3 звезди от Европейската фондация за качество! До края на годината ще бъдат основно подновени и клиниките по ортопедия, по неврохирургия и по АГ, все интервенционални направления. Развита е и инвазивната кардиология (около 15 коронарографии и поне 10 стента поставят в Клиниката по кардиология, ръководена от чудесния клиницист доц. Атанас ПЕНЕВ (с когото заедно сме отбивали военната си служба като старшини-школници във Враца и ВМА); това също си е почти кардиохирургия, само че – безкръвна. Така от “Терапиите”, както все още е известна Болница “Св. Марина” на варненци, тя съвсем скоро ще бъде наричана от тях “Хирургиите”; безспорната заслуга за това преобразяване е на проф. Красимир Иванов!

Не по-малко важно е и, че персоналът е най-добре стимулираният в България: хората тук получава най-високата в страната заплата (брутно над 1080 лв; за лекарите тя е средно 2225 лв!).

Още като студент, бъдещият професор не излиза от залите. Спомня си с умиление за първите си учители – д-р Марко Божков и д-р Мария Иванова; и двамата си отиват твърде млади от белия свят, но всички варненски хирурзи още ги помнят. Специализира и в Швейцария (Берн).

Проф. Красимир Иванов работи основно в областта на колопроктологията и в този смисъл е съратник и приемник на достолепния проф. Темелко Темелков. Те двамата, заедно с доц. Валентин Игнатов, развиват и внедряват лапароскопската хирургия във Варна (втори в страната, след основоположника и класика й проф. Тома Пожарлиев): от 1994 г. досега са извършили безброй успешно интервенции в тази област; освен на дебелите черва, я прилагат и при хиатални хернии, тумори на надбъбрека и пр. Красимир Иванов първи у нас извършва интраоперативната вътрелуменна (ендоректална) ехография и лапароскопска интерсфинктерна резекция при ректален карцином.

По всичко личи, че в най-скоро време варненските лекари ще осъществят и своите чернодробни трансплантации; за целта директорът е изпратил младия д-р Пламен Михайлов на специализация в Милано и двама хепатолози – в Берн. А доц. Александър Хинев, д-р Михаил Чешмеджиев и д-р Билян Платиканов извършват и първите бъбречни трансплантации извън София; те вече са 7. Очаква се хабилитация на най-младия доцент-хирург в България (чието име ще съобщят, след като процедурата мине успешно).

Авторитетът на варненските хирурзи проличава и от редовно провежданото тук биенале по Колопроктологична хирургия (създадено и – свидетел съм! – отлично организирано от проф. Темелков, подпомогнат от младите професори Красимир Иванов и Росен Маджов), на което неизменно присъстват над 300 колеги от цялата страна и над 30 – от целия свят.

Питам професора защо в България има толкова много изпълнителни директори-хирурзи, и почти винаги те са сред най-успешните наши здравни мениджъри. Очаквам точно този отговор: защото Хирургът може да носи Отговорността! Освен това – е свикнал на къртовска работа и не се плаши от физическо и психическо натоварване.

Радва се, че има желязна психика: “Трудно се вживявам в каквото и да е, и това е добре, защото хирургът често е лашкан от “Осанна” до “Разпни го!”. Ако вземе да се впечатлява дълбоко, скоро ще рухне… А “директор” не е професия, само длъжност. Моята професия е хирург, и съм горд с нея!”.

Заявява, че има “твърде интересно хоби”: работата… Тя му е “най-голямото удоволствие”: работи по 12-14 часа дневно. Не е меломан, дори и в операционната почти никога не слуша музика, а ако някой пусне радио, не я долавя, съсредоточен в ръцете си и в органа, който реже или шие. Единственото, което може малко да го увлече, е четенето на художествена литература.

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

ВАРНА

Доц. Яко КУЗМАНОВ

Доц. Яко КУЗМАНОВ е друго видно, авторитетно и дълбоко уважавано име сред варненските хирурзи – той е основател на тукашната Клиника и Катедра по гръдна хирургия (1982). Дружелюбен, разговорлив, със свежо чувство за хумор. Веднага след като се запознаваме, споделя, че само преди 20 дни са му поставили байпас и с нетърпение чака да минат още 2-3 седмици, за да отиде отново да оперира пациентите си, защото “Без скалпел не може хирургът!”. Тогава беше на 67 години е, но не смяташе да спира дори и след “закърпването” на собственото си сърце (“Че какво му има – нали е вече като ново?”). Оказал се е “пациентът-мечта” за всеки лекар. След като кардиолозите му откриват 90% стеснение на десния ствол, а зав. Кардиохирургичната клиника д-р Владимир Данов му предлага коронарната операция, за всеобщо изумление на всички моментално казва: “Да!” и само след 5 минути (!!) вече му слагат маската за упойка (“Жив рекорд за Гинес”)… Преди това пожелава единствено да звънне на жена си – да я предупреди да не го чака за обед и да сготви една порция по-малко (“Защо да се хабят продуктите, нали пари струват?”)…

Шил е по спешност над 15 прободени или простреляни сърца (опити за самоубийства, покушения, неволни травми) и е изгубил едва 2 случая от тях. Е, защо сега да не претърпи и той самият една сърдечна операция – още повече, че е планова, извършена в спокойна обстановка и от опитни колеги-професионалисти.

А практиката му е неимоверно богата на драматични случаи, като на всеки деен хирург.

Като студент в София живее с още един съкурсник на ул. “Сан Стефано” 14, вх. Б. Адресът е знаменателен и заслужава да се изпише в тази книга, защото под тяхната квартира е апартаментът на още тогава легендарния Генерал на българската хирургия Коста Стоянов. (“Наистина голям човек – той, известният на цяла България професор-хирург винаги даваше път на нас, хлапетата-първокурсници, като ни виждаше да излитаме забързани за лекции.”). Още тогава момчето от ломското село Черни връх Яко Кузманов решава да стане хирург. Мотивът е… една похвала от анатом. По време на упражнение “зайците” неволно срязват ишиадиковия нерв на един труп и главният асистент (и бъдещ професор) Васил Василев му нарежда да го възстанови. На следващия ден, изненадан от финия шев, му препоръчва да стане хирург. И момчето моментално обещава да изпълни заръката. (“Изобщо не съм предполагал каква отговорност пред цялото си бъдеще поемам и колко смазваща работа е Хирургията. Но нали не престъпвам мъжка дума? Още повече, че съм я дал пред цялата група. Какво щяха да кажат после колежките, ако се бях отметнал?”).

След III курс “зорноволно” го преместват от София в новооткрития ВМИ – Варна, защото е кандидатствал от квотата на Силистра. Тук се записва в кръжока по хирургия на проф. Петър Алтънков. Асистира и на него, и на съпругата му, бъдещата проф. Меруда Генова – Алтънкова, основателката на детската хирургия в морската ни столица. И от първия си работен ден (“Той трябва да се помни, като първата целувка – 1 декември 1965 г.”) започва работа в Хирургичното отделение на Силистренската болница, където завеждащ е д-р Анастас Янков.

Чудеса се извършват и в този най-отдалечен край на майка България. Най-ярката история, разбира се, е любовна. (“Толкова драматична, че заслужава перото на Шекспир. В краен случай – може и на Тотко Найденов…”).

Вече прецъфтяващи мъж и жена от едно близко крайдунавско село завъртяват извънбрачна връзка. (“Нищо ново под слънцето…”), но толкова силна, че решават да се разведат и да се задомят (“Това вече води до слънчево затъмнение”). Децата им, вече големи, отраснали, и те със свои семейства и отрочета, не само категорично се възпротивяват на неверните си родители, но и им поставят непреклонен ултиматум – да се разделят на всяка цена, за да не ги срамят, иначе няма да ги погледнат нито те, нито внучетата. И жената (“Дали защото е майка или защото е вече баба”), се оттегля, прибира се при законния съпруг, макар и рогоносец. Но изпадналият в отчаяние изоставен самец не слага – а взема! – оръжие, в буквалния смисъл. С възможно най-острия и дебел касапски нож я пробожда на няколко места и забягва. Докарват я почти бездиханна – с двустранен пневмоторакс и проникващи наранявания на черния дроб, червата, диафрагмата. Няколкочасова напрегната операция – и с д-р Янков изваждат селската “Жулиета” от Ямата. На другия ден – водят и “Ромео”. Собственоръчно се е заклал с нетрепваща ръка – разрязал си е гръкляна и югуларните вени на ниво втори прешлен. Местният лекар все пак се е оказал сръчно момче – набутва някаква тръбичка в трахеята, легира съдовете и така временно възстановява дишането и що-годе спира кръвотечението. Д-р Яко Кузманов зашива гръкляна и вените и още на втория час най-странният му досега пациент идва в съзнание. На сутринта разбира, че любимата му също е оцеляла и лежи в съседната стая. Не може да говори от прясната трахеостома, но със знаци поисква от сестрата молив и хартия, за да й напише писмо. Разбира се, не й го дават, но го разнасят от ръка на ръка в дежурната стая (“Най-нежното и най-хубаво любовно писмо, което съм чел някога…”)

Минават няколко години. И един ден хирургът, минавайки край новостроящ се блок, чува подвикване; някакъв човек тича към него, следван от… милиционер. “Ромео”-то, бившият му пациент, сега – затворник… Получил си е присъдата за опита за убийство и я излежава, работейки като кофражист. Казва му само: “Благодаря ти, докторе, че ни спаси!” и попипва белега на шията си… Оттогава не го е срещал. Дали са се събрали отново с намушканото либе?

В Силистра преживява много драми. Дежурен е, когато в снежна буря му довеждат момиченце-туркинче. С перфорирал апендицит и… първи мензис. Операцията обаче не може да се отлага. Извършва я успешно, без никакви усложнения. Суровата добруджанска зима затяга времето и родителите на детето не могат да пристигнат през преспите да си го вземат. Идват след седмица с шейна. Целият персонал му се радва, че си тръгва за дома, спасено. И в мига, в който прекрачва прага, изведнъж пада и издъхва! Проклетата, неумолимата белодробна тромбемболия – колко щастливи усмивки на хирурзи и пациенти е изтривала…

Тази смърт смазва д-р Яко Кузманов за дълго време. Както и една друга, на войниче. Броени дни преди уволнението го прострелват по невнимание; 3 бойни куршума разкъсват гръдния кош, белия дроб и диафрагмата. Операцията, която му извършва, е технически безупречна, но от кръвозагубата момчето развива фудроянтна жълта атрофия на черния дроб и угасва. А родителите му чакат някоя по-блага вест вънка – точно днес неговите другари обличат цивилните дрехи и си тръгват за домовете. Тогава за първи път изпитва парещата болка зад гръдната кост, която с годините ще се усилва, ще стане постоянна ще отведе и самия него на операционната маса.

Плакал ли е в такива потресаещи случаи? “Хирургът плаче по мъжки, без сълзи – това е най-страшният, най-убийственият плач на земята. Защото чрез сълзите можеш да излееш мъката и напрежението; без тях обаче болката остава в тебе, натрупва се и може да те разкъса. Но трябва да я преодолееш и да продължиш – иначе да си станал не хирург, а продавач на мекици.”

От учителите си изтъква проф. Андрей Стойчев, който създава профилирането на оперативните специалности във Варна – колопроктологичната, съдовата, гръдната хирургия; изпраща колегите на специализация в София. Проф. Стойчев по време на операция е много напрегнат, нерядко дори подвиква на екипа, но никой не му се сърди, защото действително е блестящ поливалентен хирург.

С огромно уважение споменава и руснака д-р Сергей Пташников. Едва 17-годишен той емигрира от болшевизираната си Родина в България. Става огняр в София, след което се записва и завършва медицина. Цял живот работи в Провадия и, според д-р Кузманов, “дава много лекари и хирурзи на Варна”.

От лечебните средства на първо място поставя Духа на пациента – той стимулира имунните сили, повишава ефикасността на медикаментите.

Християнин е. Вярва в онази невидима и независима от обикновените хора Сила, която направлява и предопределя съдбите ни. Фаталист е, като повечето хирурзи – отива на работа неизменно по един и същ път. Не смята, че хирургията е подвиг или някакъв героизъм – тя е “просто професия, която обаче трябва да се работи с разум и изключително точно и съвестно; а за това е необходимо сериозно обучение и чувство за отговорност”. Чувам нещо на пръв поглед странно: “Изкуството и професионализмът на хирурга се състоят не в бройката операции, които е извършил – а които не е извършил”. И още: “В корема всеки може да влезе; когато оперираш обаче гръдния кош трябва да знаеш и как ще излезеш.”

Като слушам Яко Кузманов с каква любов говори за пациентите и работата си и като го гледам колко е подвижен и жизнен, съм убеден, че няма да изчака още 20 дни след операцията си и само след седмица ще влезе в залата да оперира белодробните карциноми и екинококози, хранопроводите, щитовидните и млечните жлези на чакащите го с трепет пациенти. Сякаш за да потвърди предположенията ми, цитира една мисъл на френския интернист Трюсо: “Ако не си влязъл 14 дни при болните си, значи не си клиницист!”

Изрича нова собствена сентенция-парафраза: “Хирургията трябва да е в нас, и ние да сме в хирургията!” Определя другото име на своята професия: то е Всеотдайност. Няма събота и неделя, когато да не отиде следобед да навести болните си в Клиниката. Подготвя и достойни последователи – 6 колеги от Клиниката му вземат втора специалност по гръдна хирургия, 7 защитават доцентура. Прави гръден хирург и сина си д-р Самуил Кузманов. Напълно е съгласен с мен, че поддържането на хирургически “династии” е дело престижно, добро и полезно за хората и обществото. Убеден е, че на младостта трябва да принадлежи не само бъдещето, но и настоящето.

Научавам още нещо оригинално. Д-р Яко Кузманов е постоянен лекар на варненските алпийски експедиции. Справял се е с екстремални пациенти – измръзнали, затрупани от лавини. Изкачвал е перуанските Анди, екваториалния връх Оаскаран (6800 м височина), Корвилиеро Бланка (Бялата планина), Монблан. Но най-много обича родните Рила, Пирин и тетевенският Балкан. За моите любими Родопи казва, че са с друг характер – “като жена с големи гърди и широки бедра, Рубенсов тип: гальовна, ласкава, милва те отвсякъде и все ти се иска отново и отново да се връщаш при нея.”

Дългогодишен активен деятел на БЗНС във Варна и неколкократно избиран за общински съветник, д-р Яко Кузманов винаги досега категорично е отказвал да влезе в кандидат-депутатска листа, и то на сигурно избираемо място. На изненадата ми отговаря с най-солидния аргумент: “Не искам да ставам депутат, за да не се лиша от хирургията си!”.

Наистина, няма сила или болест, която да може да изтръгне един Хирург от призванието му – Божествената му професия, Светая Светих и същност на неговият Живот!

При най-новото ми посещение във Варна (март 2010 г.), се видяхме за малко; никак не се беше променил. Уж щяхме да обядваме заедно, в късния следобед ми звънна от… Слънчев бпяг, където отишъл за спешна консултация. Байпас ли?!

Нека още дълго-дълго да бие “закърпеното” ти сърце, Яко, за да бият сърцата на още много твои пациенти!

Автор: Д-р Тотко Найденов