Градските чешити или иначе казано познатите на всички ни хора с психични отклонения. Кой не се е сблъсквал с тях? Всеки ден при това. През зимата ги нямаше много, тогава те намират подслон и грижи в разните домове и социални заведения, за да оцелеят. Със затоплянето на времето обаче започваме да ги срещаме. Или поне тези, които са оцелели в изминалите леденостудени месеци.

Кои са те? Те са тези, които излизат най-рано по улиците. Още преди съмване, в тъмно можеш да ги срещнеш из градинките. Тях сън не ги лови. Не робуват на часовника, нито на социалните правила.

Какви са те? Те са най-различни, всеки със своята съдба. Някои са със семейства, някои живеят сами от деца или поне откакто се помнят. Някои ние самите познаваме и срещаме от малки, други се появяват някак изведнъж в града ни и също така изневиделица внезапно изчезват. Едни са пияници, други не близват дори. Почти всички обаче пушат. Част от тях са имали „истински” живот, работа, любов и семейства. Всичко това, което понякога ние не ценим в нашите ужким подредени животи. Те са го имали и са го загубили, защото в един момент са се разболели.

Често първата реакция на близките в такъв случай е да прикрият проблема. Не че той дълго може да остане скрит. Често не са успели в усилията си да обуздаят заболяването с адекватно лечение и „бушонът” безвъзвратно е гръмнал. Същевременно нашето общество непрекъснато показва липсата си на толерантност към болните, особено към психично болните. Така те появяват – градските чешити, каквито и обикновено си остават до живот. Част от живота на града.

Когато са със запазени възможности за комуникация, копнеят за внимание. Могат да ти разкажат невероятни неща, ако имаш време да ги изслушаш. Понякога съвсем наистина прозренията им се простират далеч над нашите възможности. Сигурно защото са освободени от оковите на съзнанието и мислите им се реят свободни.

Когато те приемат за приятел, можеш да разчиташ на тях да ти свършат нещо. Лоши хора използват това и ги манипулират. Често ги нараняват, след което им се смеят. Те страдат от подигравката. Разбират я, но не могат да отвърнат адекватно. Преглъщат, но запомнят и след това всяко следващо сприятеляване приемат все по-трудно.

Понякога спят във входовете и зад оградите, почти винаги имат верен пес за придружител. Той ги топли и споделя дните с тях, съпътства ги във вечните им разходки по улиците. Вечно носят огромни торби, пълни с незнайно какво. Как се издържат, какво ядат, как си намират дрехи за обличане и обувки за обуване в повечето случаи за нас е пълна мистерия. Но и ние най-често избягваме да мислим за това. Предпочитаме да ги погледнем, най-много да им подадем монета, ако просят и да си отминем. Също като тях забързани за някъде.

Луди ли са те? Или просто ние не ги разбираме, както те често твърдят. Ние ли не можем да влезем в техния свят или те не желаят да го споделят с нас? Щастливи ли са понякога, влюбват ли се, страдат ли, изпитват ли чувство на вина, на неудовлетвореност, на срам, на гордост, на заслужена победа? Трудно ми е да кажа с категоричност, но мисля че да. Мисля че незаслужено ги игнорираме, защото външният им вид е неприемлив, защото понамирисват или просто защото не можем да ги изтърпим.

А градските чешити понякога са единствените съвременни Мунчовци, които се осмеляват да повдигнат въпроси, които ние смитаме под килима, за които ни е по-лесно да махнем с ръка и да отминем. Докато те – необременени и свободни, заявяват открито мнението си и имат смелостта да назоват нещата с истинските им имена. Луди ли са? Или ние сме лудите?