ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Доц. Илия БАТАШКИ
За пръв път го видях по БНТ. Предаваха някакво бурно заседание на 39-то НС. От лявата страна на парламентарната зала (тогава БСП беше в опозиция) излезе едър буен мъж и размаха черно знаме (заприлича ми на капитан Петко войвода от сериала на Хайтов). Опита се да го закачи на трибуната, но квесторите се намесиха и го отстраниха. Отначало това ми се видя политически фарс, още повече, че никога не съм бил комунист (произхождам от буржоазно семейство, с национализирани имоти и родственици-концлагеристи в Белене, и не мога да обичам тази партия). Запомних името на този симпатичен бунтар: беше колега, д-р Илия БАТАШКИ, от вечния Пловдив. Впоследствие срещнах моя бивш асистент по хирургия, вече професор и също депутат – Иван ЗЪНЗОВ, един от най-почтените и добри хора, които познавам и когото обичам като роднина; попитах го за този човек и той ми го охарактеризира така: “Непробиваем е: справедлив, смел като лъв и горд като орел.”
Колко му е да се запознаем и да станем приятели? Д-р Илия Баташки е с поведение, присъщо на истинските хирурзи: никога не шикалкави, назовава нещата с истинските им имена и в мащаб “едно към едно”, без да се съобразява с политическите пристрастия или служебното положение на хората. Можем ли да не си допаднем?
А и той изповядва моето основно верую: “Коленича само пред Бога и жената, която ми е раждала децата!”
Когато разговаряхме, беше директор на най-голямото здравно заведение в страната – УМБАЛ “Св. Георги” – Пловдив. Предстоеше му хабилитация за доцент (рецензент – проф. Дамян Дамянов, който не става току-така наставник някому). На стената над стола му е закачен портретът на Левски: сини, открити очи – пронизват те, дори и да ги гледаш само нарисувани; пред такъв поглед не може да се лъже или да се скрие нещо. Отсреща е иконата на св. Георги Победоносец.
Илия говори, както си знае: пламенно, вживявайки се във всяка дума. Едва 47-годишен е. Няма ли да прегори така?
Прелива от енергия (то му личи по жестикулациите; макар да седи, ми се струва, че тръгва с креслото в атака), и трябва да я излива непрекъснато, като водопад.
22 години вече, от първия си работен ден (веднага и с нескрита любов назовава датата, сякаш му е втори рожден ден – 10 октомври 1984), упражнява своята любима специалност, която “Не бих заменил за нищо на света с никоя друга, ако ще и да е най-златоносната.” Започва по разпределение в Пещера, при д-р Щерю МУЛЕТАРОВ (и неговото име споменава с трепет, като на втори баща). Подобно всеки млад хирург, в началото си води стриктно “сметките” – през първите 3 години извършва (разбира се, първоначално в екип, после – самостоятелно) средно по 700-800 операции; първата година – точно 1113, малка и средна хирургия! Там, в болницата, яде, там дежури непрекъснато – да не пропусне случай, да не мине операция без скалпела му. Чак се шегуват с него: защо не спи на операционната маса; като дойде пациент – само ще скатае чаршафите, ще му я дезинфекцират и ще започва да реже и шие… Усъвършенства се в локалните анестезии – не само при апендицити, херниотомии и перинеални абсцеси, но дори и и при перфорирали улкуси и илеуси. Защо не – червата реагират само при дърпане, не и при пипане и рязане. Започва да приема скалпела като… естествен придатък на дясната си ръка. (Казва ми: “Всеки хирург се смята за велик и непогрешим, особено след първите 15-тина години. Но после идва отрезвяването – не, не си велик, момче; велик е само Господ, а ти си само едно обикновено лекарче.”)
Тогава си изработва философията: “Името на хирурга, както и омразата или обичта на нашите пациенти се крепят на един конец.” Защото всеки опериран, независимо от тежестта на намесата, помни човека, който го е рязал и шил – дали с добро или с лошо, е друг въпрос. Може сполучливо да извършиш най-тежката и сложна операция. Но по-късно, ако един недобре стегнат конец “изпусне”, последиците обикновено са много тежки, понякога – фатални. Интересна – но вярна! – съсловна философия.
В Пещера Илия извършва всичко – и коремни, и гръдни, и ортопедични операции, че дори и трепанация. На едно дневно дежурство, тъкмо обработва някакво разкъсано сухожилие, и сестрата изпищява: “Докторе, остави го този пръст, водят ни умираещо дете!” 11-годишно момченце, паднало от третия етаж на главата си. Оставя амбулаторния пациент, и се хвърля към малкия: наистина – хърка, посинява, спира да диша. Сестрата продължава да вика: “Главата му расте!!” Вътрешен кръвоизлив! Нарежда да повикат неврохирурга д-р Петър Нещеров, отваря в черепа широко оперативно поле, вижда огромната рана и започва да спира кръвотечението през дура матер. В това време, най-после, влиза неврохирургът и му крясва: “Какво правиш?! Без електронож и восък?!” Наистина, щял е да тампонира по неправилен начин – та това е мозък, не мускул! Спасяват детето, но урокът остава завинаги: смелостта приляга на хирурга, обаче тя не бива да бъде безразсъдна, а подплатена със солидни теоретични познания и с много, много опит.
Атеист по убеждение и възпитание (макар и кръстен в църква), Илия изведнъж става на 35 години… силно религиозен човек. Защото в края на 1994 г. Господ решава да му покаже силата Си. И да му подскаже кой е Повелителят на човешкия Живот.
Баща му, едва 57-годишен, в разцвета на силите си, премествал планините като строителен техник, се разболява. Диагнозата е ясна и, поне в момента, не буди особени тревоги: през бронхоскопа се вижда малък, едва 1/1,5 см карциноматозен възел в десния долен белодробен лоб, без метастази. Колко му е с проф. Зънзов да го екстирпират?
Да, но датата е 22 декември. Празникът на Света Анастасия, която народът нарича Душегубка, защото, според поверието, тя прибира душите на умрелите и ги заключва Там, Горе, на Небето – да не тревожат живите и да ги оставят да се радват на Рождеството Христово. В такъв емблематичен ден не бива да се оперира планово, а само по принуда, по спешност. Обаче безбожникът Баташки, опиянен от току-що извоюваната изборна победа на своята БСП, решава да не изчаква да минат незначителните за него коледни празници – и с другия атеист, проф. Иван Зънзов, вкарват също невярващия в Бога пациент в операционната зала. Илия иска след 3-4 дни да го изпишат и цялото семейство да посрещне заедно и сплотено новата 1995 година.
Всичко минава технологично успешно. Но на Бъдни вечер, когато се ражда Спасителя, Атанас Баташки получава емболия на горния белодробен лоб и изпада в клинична смърт. Сутринта на Коледа е резициран и той. Най-скъпият пациент на хирурга Илия Баташки бързо влиза в сравнително добро здраве, става, разхожда се, шегува се със сестрите. В новогодишната нощ получава внезапна остра сърдечна и белодробна недостатъчност. Сутринта на 1 януари в 05 ч издъхва, въпреки отчаяните, неистови опити на сина му да го върне от Мрака в Светлината.
Защо ме направи лекар, защо станах хирург – след като Тебе, Татко, Татенце, не можах да изтръгна от Тъмата!?
И рухва, сгромолясва се светът за д-р Илия Баташки. Затваря се в кабинета си огромният мъж и плаче, не – ридае като дете, на глас – няколко часа. Цели дни не може да дойде на себе си. Защото вижда: този знак и това наказание са му пратени от самия Господ. Колко сме малки пред Тебе, пред Твоята Свише Сила, Боже!
Оттогава не минава Нова година, без да пророни сълза за татко си. И за Прокобата. Спомня си за него и винаги, когато минава покрай природния феномен скалата-“слон” край Девин – защото Атанас Баташки, този гениален строител, е изместил проекта и изпълнението на ВЕЦ на другия край на планината, за да запази знаменитата скала за хората.
За пръв път спира да жестикулира и изрича бавно: “Наказанието на хирурга е неговата самонадеяност!”
Обяснява: хирургът се развива и се налага след първите 10, дори 20 години практика. После сам узрява за горчивата Истина – че е г-н Никой пред Господа. Когато мисли, че е станал Хирург и всичко му е в ръцете; тогава прави и най-големите си грешки – именно поради кухото самочувствие. Защото пациентът може изведнъж да се влоши и да си отиде – било поради някаква грешка, банална тромбемболия или ритъмна смърт, било поради неизбежната за всеки от нас предобределена му Участ: дотук са твоите скъпернически отброени от Него дни, човече! Затова всеки хирург трябва да си признава и анализира грешките и пропуските. И да знае: те са неизбежни. Безгрешен е само Господ, нашият Създател и Повелител.
Спомня си своя учител в професията, политиката и живота: проф. Иван ЗЪНЗОВ. Той му е повтарял: “От лош човек добър лекар не става!”
Напълно споделя моето мнение за проф. Зънзов: “Голямо име в пловдивската хирургия. Той, заедно с генерал проф. Генчо Кръстинов и проф. Янко Добрев, въведоха кардиохирургията в Пловдив. Оперираше във всички области – бял дроб, корем, онкология, пластика. Обожаваше Пациента и правеше всичко възможно за спасяването му. От проф. Зънзов съм разбрал: болният човек не трябва да мисли, че ще трябва да плаща нещо, когато му предстои Края, той трябва да го чака спокоен, без допълнителни притеснения. Всеки има право на своята достойна Смърт! Хората се раждат по един и същ начин: голи и безпомощни. И пак така – голи и безпомощни – си отиват… Престъпление е да напускат неповторимия Бял Свят огорчени или унижени. И най-малкото Лекарят може да ги нарани, още по-малко – убие.”
Професорът е имал аортна инсуфициенция, компенсирана дълги години, след което е развил огромен тромб в лявото предсърдие. Отказва да бъде опериран и заявява (учудващо за един хирург, още повече – и кардиохирург!): “Каквато ми е Съдбата, това да бъде!”… Наскоро след това изказване, тихо угасва.
А има ли човекът Душа?
„Категорично – да! Не мога да го докажа, но го вярвам.”
Отново заговаря за проф. Иван Зънзов. Той го е научил на търпимост както към политическия противник, така и към болния човек. И да влиза в проблемите му, да ги чувства като свои – само така ще ги разбере, оцени и потърси решението им. Защото всички сме деца на Майката Земя, на Господа и всеки от нас има своето право – на мнение, на Вяра, Надежда и Любов, на Истина. Добре е хирургът да се смята за най-способния само в момента, когато влезе в залата – това му придава нужното самочувствие и увереност преди операцията – но да не забравя, че в България има стотици по-добри от него.
Ох, този проф. Иван Зънзов – Мъдрец, Колега, Учител! Колко още ще липсва той и на Баташки, и на всички негови колеги, и на пловдивчани, и на цялата българска хирургия.
Илия помни един от неговите неповторими уроци. Когато е бил млад асистент, оперира възрастен човек по повод херния. Изведнъж сестрата предупреждава: “Тече нещо жълтичко…” Разбира се – урина е: срязали са по невнимание пикочния мехур… Илия го зашива, слага и катетър в уретрата. При рапорта професорът го пита дали има да добави нещо друго. Баташки го лъже най-нахално в очите: “Не!” А проф. Зънзов взема протокола и се вписва в екипа, като негов асистент. Защото чрез катетъра е разбрал за усложнението и с този акт ще предпази младежа от евентуално разследване и търсене на отговорност… На третия ден, след като става ясно, че нещата отиват на добре, Илия му признава: “Излъгах Ви, професор Зънзов. От срам…” И получава нов Урoк: “Няма безгрешни хора и лекари, още по-малко – хирурзи. От всичко най-важно е не себелюбието и авторитетът на лекаря, а благополучието на Пациента му.”
Само един опериран досега му е умрял на масата. С двустранна емпиема плеуре, буквално “брониран” бял дроб, върнат от столицата като иноперабилен. Защо да не докаже на тези надменни софиянци, че в Пловдив могат да се справят и с най-тежките случаи? Води го неистовата жажда и страст на Хирурга – да помогне и на най-безнадеждния. Намира огромни шварти, отпрепарирва ги внимателно – с тъпото на скалпела, с пръсти, но човекът изведнъж получава въздушна емболия, последвана от спиране на сърдечната дейност; не помага и прекият сърдечен масаж. За пореден път Илия Баташки изживява стрес и разбира ясно и безпощадно: да, хирургът не е всемогъщ, изкуството на тази велика професия е не само да извършиш, но и да откажеш операция.
Което означава също: да не си създаваш сам напрежението и стреса – когато са излишни и безсмислени.
Спомня си интересен казус, когато работи в Окръжна болница. Майката – с новообразувание на гърдата, дъщерята – с някакво безобидно възелче на щитовидната жлеза. Нарежда да ги упоят едновременно в двете съседни операционни зали, ще ги оперира последователно. Взема гефрир на майката и отива при дъщерята, уж само за 30 минути. В това време се обаждат от патологията: цитологията на гърдата показва рак. Започва да я ампутира; в това време докладват за дъщерята: и при нея е рак…Буквално циркулира между масите, едва ли не в движение сменя ръкавиците, остава без дъх, потъва в пот. Извършва и двете операции, при това – сполучливо (и майката, и дъщерята са живи и здрави вече 10 години!; понякога ги среща из града, спират се, разговарят приятелски), но оттогава знае: допълнителното пренатоварване и напрежение е ненужно, вредно и никому необходимо, не само за пациентите и екипа, но и най-вече – за хирурга. Той трябва да се щади, защото също е човек и има нужда от спокойствие и душевен комфорт. За да бъде полезен още дълго време на своите болни. А и на себе си и на своето семейство.
Откакто е директор, принудително е намалил операциите в личната си сметка – не повече от 8-10 месечно. Всеки ден преглежда поне 1 час в кабинета си и хоспитализира 10-тина души дневно.
Това е т. нар. “административен период” в развитието на хирурга д-р Илия Баташки.
Разбира се, страда хирургията.
И в момента търсеше баланса между нея и него.
(Днес доц. Илия Баташки е изп. директор на Втора градска болница – Пловдив. И председател на градската организация на БСП. Няколко пъти го търсих: отклоняваше, вечно зает. Спомена само, че продължава да оперира – хернии, струми.)
Не ме интересува политическата му обвързаност. Той е не само отличен хирург, но е помагал на толкова много хора. Помагал е и на мен.
И макар да стоя на съвършено друго мнение относно неговата партия, това няма нищо общо с искрената ни човешка дружба.
Именно това ни свързва: че ние на приятелите и на колегите си никога не изменяме!
Пловдивската хирургия има славно минало и настояще; дай, Боже, да я чака и светло бъдеще. Защото устоите й са много здрави.
Стожерът й в далечното минало е д-р Христо АДЖАРОВ. Човекът, който й дава европейска насоченост е проф. Антон Франц ЧЕРВЕНАКОВ (1908 – 1984), основател и пръв директор на Хирургическата клиника при ВМИ – Пловдив, създател на съвременната българска анестезиология и урология. И до днес се помни великата легендарна триада на хирурзите от Вечния град: професорите Янко ДОБРЕВ, Юрий ТОШЕВ и Лазар ХАЙДУДОВ, чието дело винаги ще вдъхновява колегите им и никога няма да помръкне. Към тях ние си позволяваме да добавим професорите Петър Дееничин, Иван Зънзов и Пею Мишев, както и д-р Койчо КОЕВ (децата му Тодор и Чавдар също поемат по неговия път в операционните зали) и доц. Нисим Калев.
Представяме още някои от техните достойни следовници.
Автор: Д-р Тотко Найденов