И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Д-р Иван МАНЧЕВ
Д-р Иван МАНЧЕВ е родом (1950) от Видин, но е израснал в Дряново. Когато завършва медицина в София с пълно отличие, мнозина мислят, че ще се занимава с научна работа. Той настоява: само хирургия! Единственото вакантно място за хирург при разпределението, е във Велико Търново. И от първия си работен ден – та до днес (“И така ще е до Края!”, зарича се той), е в старопрестолния град. От първия работен ден – нищо друго, освен хирургия, и никъде другаде, освен Велико Търново: каква завидна трудова биография!
Над бюрото в кабинета му на централно място е окачена иконата на св. Иван Рилски Чудотворец (“Нали той ни е патронът?”, казва простичко, а мен ме облива радост: приели са идеята ми в сърцата си моите колеги, и тя, следователно, ще живее вовеки!). До иконата – два портрета. На роднини ли са? Не: на проф. Александър Гюровски (“Седем години съм работил под негово ръководство; той ме научи на тайните на хирургията!”) и на д-р Георги Рашев (“Основател на детската хирургия в града, прецизен и стриктен”). Това са учителите му – те го гледат от стената, заедно с Покровителя-Чудотворец. (Учител му е и също покойният доц. Георги Бранков.) Какъв морален стимул! Връща се в спомените си за д-р Рашев. Почива му дете с тежък гноен перитонит; притеснява се: сполетява го масивният инфаркт. (Позната работа – това е част от съдбата на Хирурга!). Оживява, но вече е инвалид; скоро след това развива сърдечно-съдова недостатъчност и си отива…
Най-тежкият му случай? Няма да го забрави, докато диша. На едно нощно дежурство му донасят блъснато от камион 16-годишно момиче. Пункцията в корема доказва кръвоизлив. Отваря го, започва да шие разкъсания черен дроб, но състоянието се влошава, въпреки сигурната му ръка. Не минава и час – и сърцето спира да бие… Изведнъж всички в залата се разбягват, ужасени – оставят го съвсем, съвсем сам! А вън чакат родителите!! Как да им го каже?! Препъва се в прага на операционната, блед и безмълвен; вдига безпомощно ръце, не смее да ги погледне, приковал очи в пода; майката се строполява на мозайката; той ридае, заедно с нея и бащата.
Връща се вкъщи, но не заспива цяла нощ: къде е сбъркал, та е изпуснал това ангелче? На сутринта се поглежда в огледалото и не може да сподави вика си: слепоочията му, до вчера само прошарени, сега сребреят целите; очите му са червени, чак светят.
И това е част, неотменна и жестока, от Хирургията.
А данните от аутопсията на детето показват, че всички усилия, които той и екипът му хвърлили, са били напразни и обречени от самото начало: гумата на камиона е преминала през шийните му прешлени, то си е било с прекършено вратле, с пълно прекъсване на гръбначния и продълговатия мозък, с параплегия и премазан дихателен център. Така че д-р Манчев няма абсолютно никаква вина за гибелта му, но никога няма да забрави това убито от смрадливия камион момиченце и злощастните му родители.
Гордее, че е въвел електростимулацията във Велико Търново; наложил е над 320 кардиостимулатори (имплантира ги през вена цефалика в дясната камера). Сега обаче условията на здравната каса са недвусмислени: това не се позволява в извънуниверситетски болници… Титлата ли е важна – или уменията?
Готов е да говори с радост за хиляди свои случаи на спасени пациенти. Извършва около 220 операции годишно – средно тежки и тежки. (Неколкократно подчертава: успехът не е само на хирурга. Той е немислим без екипа – от анестезиолога и реаниматора до сестрата и шофьора на линейка.) Докато си пием кафето, си спомня за два от тях.
На един събор в Поликраище го молят да види една жена, оперирана преди това по повод карцинома утери. Извършват й химио- и лъче-терапия. И – уж вече здрава, а си заминава: в кахексия, повръща всичко, става 38 кгр. Взема я в отделението (тогава няма нужда от направления), изследва я: не намира нито метастази, нито асцит. Защо тогава повръща толкова упорито? И как се е получила тази твърда “плоча” на коремната й стена? Отваря я: както и е предполагал, вижда конвулут от радиационен ентерит. Старите радиационни апарати колкото лекуват, толкова и увреждат… Изрязва 1,20 м от срасналите се черва, съединява здравите. И нарежда извършване на активна реанимация – вливане на разтвори със соли, микроелементи, електролити, стимуланти. Никой от близките й не я познава, когато я изписват: добре са се били потрудили и хирургът, и реаниматорът…
Друга жена, също оперирана за рак на матката, и пак така обилно облъчена. При нея изотопите засягат сигмата; стенозата, предизвикана от радиационния колит, причинява илеус. Дълбока резекция на поразената сигма – и ето го поредният случай, създал професионалното удоволствие! И мъката: защо държавата няма средства за модерни, неувреждащи апарати за облъчване на раково болните?
От 40-годишен е хипертоник. Не пуши. Релаксира с малко алкохол вечер – чашка ракия.
Когато с проф. Дамянов специално заради него отиваме във Велико Търново, за да го удостоим с “Почетен знак Български лекар”, д-р Иван Манчев заявява пред всички колеги: “Това е награда не само за мен, а за целия ми колектив – защото Хирургията е екипна дейност и без моите сътрудници аз не бих могъл да свърша нищо.”
Проф. Александър ГЮРОВСКИ
Той е 88-годишен и, без съмнение, вторият по възраст (след 90-годишния проф. Станко Киров) наш хирург, който продължава да оперира.
Живее в София, но поне веднъж, а понякога – и два пъти седмично, отива с влак в Павликени, където го очакват да консултира и оперира най-тежките случаи.
Висок, строен, синеок, разговорлив. Не е пушач, обича кафе. Оплаква се от безсъние. Не, не е от възрастта; това е пустата психологична нагласа на Хирурга да “полуспи”, само да дреме, винаги нащрек, готов всеки миг да скочи на тревожно позвъняване по телефона или на вратата за поредния спешен случай, за новата битка със Смъртта. В коя друга професия съществува подобно хронично пренапрежение, вкоренено дори в подсъзнанието?
На младини, като студент, е състезател на 10 000 м дълго бягане. Оттогава му е оставала издръжливостта. В операционната зала не се е изморявал никога, дори и сега, на тази преклонна възраст. Защото там, надвесен над проснатия на масата човек, изгубва всякаква представа за време и усилие, съсредоточен само в едно: да му помогне, да отстрани причината за болестта му, да го спаси!
Роден е в Скопие през 1922 г. С огромна любов говори за майка си Ефросина – тя е завършила едва I отделение, но след една тежка операция, върнала живота й, дава обет пред Бога: да изучи двамата си синове Александър и Стефан, за лекари, и то – хирурзи, та подобно на светите Дамян и Козма Безсребреници да спасяват хората.
Семейството се преселва в България; тъне в мизерия и нищета. Със свидетелство за бедност, но с отличен успех, Александър завършва гимназия. Приемат го в Медицинския Факултет, където също не се посрамва (междувременно, и брат му Стефан е приет и впоследствие става акушер-гинеколог). Изучава в най-големи подробности хистологията и анатомията (при проф. Димитър Каданов); блестящо овладява латинския, оттам – италианския, френския и английския език. В тайните на хирургията го въвежда легендарният проф. Георги Капитанов: “Дълбоко уважаван учител, от когото научих много. Той всъщност нямаше навик да обяснява с думи в операционната, защото не се налагаше да го прави. Едва ли е възможно да изразя с думи напълно възторга си от личността му. Където и да съм работил – у нас или в чужбина, с делата си, с отношението си към болните, близките им, към колегите си, съм се стремял да му подражавам, да бъда достоен ученик на моя голям учител проф. Капитанов.”
Бъдещият проф. Гюровски работи дълго време в Африка: в Мали (град Кай, старата столица на някогашния френски Судан), в Адис Абеба (Етиопия), Асмара в столицата на отцепилата се провинция Еритрея), гр. Бениуалид (Либия), все в райони, където дълго време не е имало лекар. Удивен е от солидарността сред арабите: когато се оповести на населението, че е възникнала нужда от кръв за някой пациент, пред болницата почти мигновено се струпва огромна тълпа и всеки настоява да вземат от него; отказът се смята за жестока обида… Скоро славата на българския лекар се разнася навсякъде по тези страни. Наричат го “хаким Скандър” (“доктор Александър”); мълвят, че може буквално всичко, дори и да възкресява. Само като спомене името си, всяка врата се отваря, всяка бариера – се вдига мигновено пред него. Изписваните, сполучливо оперирани пациенти му се отблагодаряват, като лягат пред него и обгръщат краката му, колкото и да се възпротивява. При очертаващ се неуспех му се заканват, че ще го прободат с камите си… Трябва да върши всичко сам – от първия отварящ разрез до последния конец, защото асистиращите му местни лекари не могат дори и да лигират артерии.
Нетърпими жеги (до 48 градуса), пълзещи по улиците и дори из домовете гнусни смъртоносни отровни змии и скорпиони; ужасяващи болести (летаргичен енцефалит, причиняван от злокобната муха це-це, тропическа малария, хепатит, дизентерия, лайшманиоза, филариоза), потресаеща мизерия. Гюровски оперира всичко – от огромни ендемични гуши до жестоко изпохапани от лъвове пастири.
Никога няма да забрави младата жена с голяма колкото глава на новородено нодозна струма. Вместо да отложи операцията, тъй като в хладилника няма кръв, младият български лекар я започва. Всичко върви благополучно до момента, в който фелдшерът Сисоко й инжектира втора доза от анестетика нездонал, и дишането и пулсациите на двете каротидни артерии на малтийката спират…
Изтегля с пинсета хлътналия дълбоко в гълтача език и започва да й прави изкуствено дишане и индиректен сърдечен масаж. (В отделението липсва и най-елементарно амбу.) Цял потъва в мокра лепнеща пот. Изплашеният “анестезиолог” мигновено изчезва. Влиза обаче колегата му Дембеле и прошепва на “хаким Скандър”, че съпругът на болната, чакащ вън, вече вадел камата от пояса си… Него, разбира се, не го интересува, че сънародникът му, а не българският лекар, е виновен за изпадането на жена му в тази страшна кома.
А Гюровски се сеща за предупреждението на свой приятел, преди да тръгне: “Не отивай в Африка, ще оставиш костите си там…”
Най-сетне – болната простенва и почва да диша самостоятелно, отначало – неритмично и повърхностно, после вече съвсем нормално; запулсирват и сънните артерии!
Продължава и успешно довършва операцията. Със сетни сили сваля маската и шапката.
И се поглежда в огледалото.
Но нима това лице отсреща е неговото?! Слана е паднала върху черните само допреди час слепоочия и ги е посребрила!! А е едва на 38…
Господи, нима толкова неочаквано и бързо остаряват хирурзите?!
Множат се успехите на д-р Гюровски в Африка.
Но когато се връща в България, го посрещат с… уволнение. Причината: брат му Борис, акушер-гинекологът, вместо да се завърне от Етиопия, е заминал за САЩ. Сега ще трябва с двойно по-големи усилия да доказва на какво е способен. Успява да си издейства работа във Велико Търново. Въпреки неприязънта, успява: първо доцент, после – и професор в Плевенския Медицински Университет.
Разбира се, в хирургията е като във всичко друго в живота: има успехи, но има и несполуки.
С мъка споделя най-големия си провал: за да служи за поука на младите.
Една нощ не може да мигне. Пожар изгаря тялото му, люшка го непоносимо главоболие, сякаш скала притиска гръдния му кош, задушава се. Сутринта става с огромно усилие и отива на работа, но вместо да потърси колега-интернист, взема 2 таблетки аспирин, слага ръкавиците и влиза в залата. Трябва да извърши дуодено-панкреатична резекция, която обикновено трае 4-5 часа. Забелязва, че десницата му не държи скалпела твърдо и уверено, както обикновено, но не го предава на някой от асистентите си. Докато… не прерязва артерията, която снабдява тънкото и по-голямата част от дебелото черво… За миг цялото оперативно поле се изпълва с бликаща на фонтани кръв… Не, ръцете на професора не го слушат, треперят, тресат се – нещо, напълно непознато за него досега.
Пациентът почива на следващия ден… Вярно, и без оперативната намеса той е обречен (напреднал рак на панкреаса). Но животът му е съкратен от хирурга, в чиито ръце го е поверил!!…
Не стига душевното объркване, но и се оказва, че проф. Гюровски е имал двустранна бронхопневмония, към която по-късно се прибавят бъбречни проблеми; следва операция, нови усложнения.
“Споменът за този мой трагичен неуспех ще ме преследва и измъчва до края на дните ми… Споделям го, за да предпазя колегите си, да ги предупредя, да ги посъветвам: не се ли чувстват добре във физическо и психично отношение, да не се насилват, да щадят себе си, и болния; просто да не влизат в залата, докато не се стабилизират!”
Много, много тежко преживява смъртта на свои пациенти. особено, когато тя е настъпила неочаквано. Без преувеличение, после цяла седмица боледува, загубва и сън, и апетит, непрекъснато се пита: дали той е бил виновен с нещо? Но успехът в хирургията е заложен с неуспеха; както топлото – със студеното, слънцето – с облака, светлината – с мрака…
Така е за проф. Александър Гюровски вече цели 64 години.
Колко още – един Господ знае…
Но ще бъде до самия Край!
Автор: Д-р Тотко Найденов