НЕВРОХИРУРЗИТЕ
Друг легендарен наш неврохирург е проф. Адруш КЪРКЕСЕЛЯН (р. 1932, Истанбул), живата легенда на българската неврохирургия. Завършил медицина в Пловдив (1957), той продължава неуморно да работи и до ден днешен, вече 78-годишен! В Кантоналната университетска болница в Женева, където е на специализация от 1973 до 1975 г., усъвършенства най-модерните за времето си оперативни методи в неврохирургията и най-вече – в микроневрохирургията, и ги въвежда у нас. Негов е приносът и за въвеждането на трансфеноидалната хипофизарна хирургия, предния шиен достъп и операциите в седящо положение при процеси в задната черепна ямка в Клиниката по неврохирургия на Александровска болница.
Дългогодишен ръководител на Катедрата и Клиниката по неврохирургия при МФ с база Александровска болница, проф. Къркеселян обучава много последователи, особено в областта на микрохирургичната техника (при транскраниалните операции на седларната област и пр.), създател и дългогодишен главен редактор е на сп. “Българска неврохирургия”.
Разговаряме в кабинета му в ИСУЛ. Със зле прикрита тъга ми съобщава, че само след месец ще го отстъпи на друг колега (конкурсът вече е обявен): няма как, годинките са се натрупали…
Нали сме пловдивски възпитаници, духовната ни близост е задължителна и непринудена. Питам го от кои хирурзи от Вечния град пази най-мили спомени. Разбира се, отговорът му не ме изненадва:
“Бях кръжочник при знаменитите професори Антон Франц Червенаков, Юрий Тошев и Янко Добрев. Наистина – светила! Червенаков беше изключително компетентен, поливалентен оператор, такива вече няма; той не само че оперираше буквално всичко, но и постави основите на българската урология, анестезиология и ортопедия. Юрий Тошев беше изпълнен с финес и обаяние; колко сладкодумно ни обясняваше тънкостите, с каква бащинска любов се отнасяше към студентите и асистентите си, сякаш му бяхме собствени деца. Янко Добрев беше мълчалив, не обясняваше, но беше цяло удоволствие да се наблюдават ръцете му – брилянтна техника!
Като започнах работа във Втора хирургия, работих с проф. Георги Попов – не те допускаше лесно до себе си, много строг, смятахме го за тежък, труден характер, но това беше, защото бе много прецизен и взискателен – както към себе си, така и сътрудниците си. Там видях и как се оперира хранопровод, това е трудно нещо – показваше ни го проф. Иван Василев, работеше с изумителна бързина и финес. Уви, той почина твърде млад, 61-годишен.
С какво съм запомнил нашите стари професори-неврохирурзи? Филип Филипов – с вродения си нюх към диагнозите; ориентираше се, както се казва, от вратата; тогава не разполагахме с днешната хай-техника, скенер, ядрено-магнитни резонанс и пр., но Филип бързо поставяше точната диагноза. Любомир Карагьозов упорито въвеждаше новостите в нашата професия; лично аз съжалявам, че той предпочете Кувейт пред България.”
Проф. Къркеселян заявява, че е “пълен атеист”. Като започнал да оперира мозъци, мислел, че ще влезе в тайните му. Нищо подобно – на масата това е само една добре кръвоснабдена пихтиеста тъкан. “Вселената е Вечното Време и Безкрайното Пространство! Нашият човешки мозък не може да го проумее и да ги проеме като даден факт. Ние сме толкова, толкова малки пред Нея, нашата майка-Природа. Защо тогава тази алчност, кариеризъм, агресивност, злоба?”
Проф. Кирил РОМАНСКИ (р. 1943, Плевен), който първоначално е асистент в Катедрата по анатомия на МФ – София, през 1973 г. постъпва като ординатор при проф. Любомир Карагьозов във II Неврохирургична клиника (IV клм). Безусловна легенда в нашата неврохирургия, с огромни заслуги в развитието й, владеещ до съвършенство най-съвременните оперативни техники, безупречен перфекционист, особено в областта на невросъдовата хирургия (дисертацията му за научната степен “дмн” е на тема “Микроанатомични и клинични изследвания при мозъчни аневризми”); известен е с разработките си относно химорагичните инсулти, артериовенозните мозъчни малформации, както и базалните ганглии и стереоатаксичната хирургия при Паркинсон; специализирал е в Института за мозъчни изследвания “Макс Планк” във Франкфурт на Майн, Кливланд и Питсбърг, САЩ; той е нашият дългогодишен национален консултант по неврохирургия.
Ето какво ми разказа проф. Кирил Романски:
“Като бях дете, на пазара в Плевен един продавач се задави с храна, задуши се и падна пред мен; посиня и захърка. Докато дойде “Бърза помощ”, посиня и съвсем утихна. Всички бяхме сигурни, че е умрял. Когато линейката пристигна, от нея изскочи лекар, прободе му гърлото (в началото помислих с ужас, че го коли!!; разбира се, по-късно знаех, че това е трахеостомия), сряза маркуче от слушалката си, набута му го в цепката и човекът започна да диша!! Никога досега не бях изпитвал по-голям възторг! Значи – можело да се спасява и умрял!?
И тогава твърдо реших: ще ставам Лекар, ще спасявам И АЗ!!
Още като студент, бях демонстратор по анатомия на доц. Кирил Ичев; той беше великолепен дисектор, преди това е работел и като хирург. Като се дипломирах, спечелих конкурс за асистент в Катедрата по анатомия, правех и експериментални разработки с големия си непрежалим приятел проф. Камен Узунов; влечеше ме Мозъкът, чието устройство напълно познавах – от макроскопската структура до глията. (Разбира се, между анатомията и хирургията има най-тясно връзка; немислимо е да бъдеш добър оператор, без да познаваш анатомията безупречно.) Затова, докато бях асистент по анатомия, когато приключвах с упражненията, ходех да работя без заплащане при професорите-неврохирурзи Петров и Карагьозов. Работех и с проф. Къркеселян, с когото ме запозна доц. Ичев. Така навлязох в неврохирургията – от 1973 г., та до ден днешен; и, кой знае, докога, дано да е по-дълго време!”
Какво ли не му се е случвало в залата… Най-неприятни са внезапно избликващите кръвоизливи, особено когато се отделя некапсулован тумор. Но на масата всичко може да се случи, затова, вземе ли скалпела, винаги е нащрек, дори и при наглед обикновени случаи! Цитира световноизвестния класик и доайен на неврохирургията проф. Яшаргил (турчин, дълго време работил в Швейцария, днес, вече наближаващ 80-те – в САЩ): “Хирургията трябва да бъде очакване, а не изненада!”
Говори за проф. Карагьозов с неприкрита тъга. Той също е бил асистент по анатомия – цели 7 години, при прочутия проф. Димитър Каданов. “И досега не познавам по-работоспособен колега: преглеждаше и оперираше до 13 ч, после хващаше влакчето – и хайде, в Искрец, където пак оперираше. Същевременно пишеше учебници, статии, изнасяше лекции, изпитваше специализанти. Никога не е връщал болен човек, който го е потърсил!”
С Бусарски и Габровски са пропътували цялата страна. “Върна се от Сливен, на другия ден – хайде, тръгвай за Видин… И колегите ми – като мене. Къде ли не сме ходили, къде ли не сме оперирали… Хирургът няма семейство, няма право на почивка, на личен живот, на избор: той е обречен на хората…Но ние самите сме си избрали тази участ, и ни най-малко не се оплакваме. Това е най-мъжката професия! А че хората не я оценяват, си е техен проблем, не наш.”
Питам го дали вярва в Господ. Подсмива се: “Наистина, има необясними факти. Може би някъде съществуват свръхестествени сили, но ние говорим за тях, ако не ни е достигнало знанието. Аз вярвам в Разума!”
Синът му, д-р Роман Романски, също всеки ден взема скалпела, но като пластичен хирург. Дъщеря му е юристка.
Автор: Д-р Тотко Найденов