ПРОФЕСОРИТЕ
ПЛОВДИВ
Когато доц. Калев се пенсионира, главният лекар на Окръжна болница – Пловдив д-р Иван Станев предлага на д-р Тотев най-логичното: именно той, любимият му ученик, да оглави хирургичното отделение. Отказва: нека шеф да стане по-възрастен колега – д-р Стоян ПРАНЧЕВ, на него се полага, той има по-дълъг стаж тук. Станев дълго се чуди на благородството му, но се съгласява.
След 2 години Пранчев се пенсионира и мястото му закономерно заема Тотев.
Междувременно, Калев е починал и неговите ученици единодушно решават отделението да носи неговото име. Напълно заслужено! Така, в напрегнат, отговорен, непрекъснат и… унизително заплатен труд, се изнизват 12 години за д-р Тодор Тотев.
Какви ли не тежки случаи е имал там. 3 пъти е шил прободени сърца. И винаги е успявал!
Преди да поеме скалпела за всяка от хилядите си операции, винаги първо се прекръства. Уповава се на Бога – нека Той да води ръката му. Да, има и смъртни случаи; преживява ги много тежко и винаги ги помни. Не само войничето от Карбонат. Ами 28-годишната млада жена, приета с перфориран апендицит и тежък дифузен перитонит, успешно апендектомирана и изчистена от излива, но получила фатална тромбемболия пред очите на дошлите да си я вземат роднини? Това е истинската трагедия в професията на хирурга. (Житомир Райчев никога не е намирал сили да съобщи на близките за кончината на свои пациенти; пращал е старшата сестра. Напълно разбираема слабост за добрия Лекар. Но хирургия без екзитуси не е хирургия!)
Сега д-р Тодор Тотев чака пациенти в амбулаторията на частната болница.
И живее със спомените си.
Разговарям за кратко и с един от приемниците на д-р Тотев – ръководителя на Първо Хирургическо отделение при МБАЛ “Пловдив” д-р Йордан СТАЙКОВ.
И той си спомня с обич за първоучителите си – д-р Нисим Калев, доц. Иван Манчев, проф. Франц Митов, проф. Пею Мишев. И тук, вследствие роенето на частните клиники, работата е намаляла: от 1800 операции годишно в близкото минало, днес те са около 1100. Другото звучи наистина страшно: патологоанатомът е само един-единствен за цялата огромна болница; д-р Ганчо Жеков не е излизал в отпуска цели 8 години, защото иначе работата в оперативните клиники ще трябва да спре! От общо 30 анестезиолози са останали едва 9, и никой не отива да специализира! Как ще се работи занапред?! При обявени 10 места за клинична ординатура по хирургия са се явили 8 колеги – а до неотдавна за 1 място са се борели по 5-6, че и повече.
Тъй и тъй се е разприказвал за професионалните проблеми, споделя и други, които са си само наши, съсловни, но от тях боли не по-малко. Налага се на колега-неврохирург да ампутират крака. След няколко месеца, с протеза, тръгва отново на работа (какво да прави в къщи?!). И веднъж получава от пациент, комуто предстои тежка операция, 100 лева. Белязани… Огромно престъпление за представите на разяденото от престъпност и корупция наше демократично общество… Дебнещите вън цивилни полицаи арестуват инвалида-лекар незабавно, слагат му белезниците и го отвеждат; репортерите от местните медии настървено щракат със светкавиците на фотоапаратите си, запечатват грандиозната сензация за бъдещето…
Нещата не спират дотук. Строгият принципен съд му отрежда 20 000 лв гаранция (за взети 100 лв!!); след обжалване милостиво я намаляват на 5 000. Ръководството на Регионалната лекарска колегия – Пловдив не проронва нито дума…
И човекът вече не работи. Вместо публична благодарност за самоотвержеността си, колегата, който с часове е оперирал прав, опрян на протезата си, болни с мозъчни тумори и метастази, получава публичното си опозоряване…
Българийо, земьо мила, земьо, пълна с добрини…
Друг потресаещ случай. Ординаторът д-р Александър СТАМОВ, макар и вече на 63 (отдавна прехвърлил отредената в близкото минало пенсионна възраст за мъже – 60 години…), продължава да дава нощни дежурства. Разделят се в късния следобед – колегата е весел, шегува се с шефа си и остава да бди над наскоро оперираните пациенти в отделението. Сутринта го намират издъхнал; масивният инфаркт често връхлита така внезапно за хирурзите…
Когато подготвят погребението, с горчивина си спомнят как само преди няколко месеца на Сашо са открили стенокардия. За закупуването на съвременен стент са необходими 4000 лв. Искат сумата (или поне част от нея), от Регионалната колегия – та нали всички пловдивски лекари си плащат там задължителния членски внос? По-скоро – касиерката на болницата им го удържа автоматично от заплатите (което съвсем не е нейна работа). Съсловното ръководство отказва. Тогава д-р Стамов си купува от евтините стентове; тях му и поставят. Отказва да се пенсионира, продължава да оперира и да дежури.
За да почине няколко месеца по-късно по време на работа…
Кво вадис, БЛС?!
Проф. Васил АНАСТАСОВ
Този човек е пример за самоиздигане.
Той е дългогодишен началник на Клиниката по съдова хирургия на УМБАЛ “Св. Георги”. За разлика от толкова много хирурзи, родени в аристократични лекарски семейства, проплаква (през 1944 г.) в бедна каракачанска колиба край Бяло море. До яслите… Сам научава няколко езика (свободно ползва цели 6!). Досега никой в нищо не го е подкрепял. Всичко е постигнал благодарение на собствената си воля и желание за изява.
И Васко, още третокурсник, е кръжочник – при неподражаемия проф. Юрий ТОШЕВ. Подпомогнат от него, създава първия кръжок по анестезиология във ВМИ – Пловдив. Почти не излиза от операционната зала, учи се на най-тежката и благородна професия, на най-трудното Изкуство – Хирургията.
След дипломирането си попада в Поморие, при великолепен хирург, но бивш асистент на проф. Ал. Станишев – д-р Никола ГРОЗЕВ, който заради този свой “непростим” грях прекарва цели 8 години в Белене, където оперира закъсали концлагеристи на болшевишкия режим с… джобното си ножче. Двамата с д-р Константин ЗАХАРИЕВ толкова успешно се справят и с най-тежки случаи (нито един местен пациент не е изпратен в Бургас), че самият окръжен хирург и техен методичен ръководител д-р Житомир Райчев ляга под скалпелите им за собствената си херниотомия.
Завърнал се в Пловдив, д-р Васил Анастасов оперира всекидневно със знаменитите професори Юрий Тошев и Димитър Хаджиев и Иван Зънзов, който основава и оглавява Клиниката по сърдечно-съдова хирургия във Вечния град. Специализира в Париж, Марсилия, Бордо и Милано. Не му е трудно: нали за него няма речникова преграда в Европа.
Разбира се, като на всеки честен, открит човек, му пречат всячески. Много трудно го допускат да расте – дълги години трябва да чака утвърждаване на хабилитационните си трудове, и това го гнети. Понеже е близък с Ванга, при едно от многобройните си срещи с нея тя му казва: “Сега си доцент, ама ке станеш и професор!”; това за миг сваля напрежението му.
Извършва над 1000 средно тежки и тежки операции годишно. Над 60 от тях са пластични реконструкции на аортни аневризми. Често дарява и кръв, но спира, след като през 1988 г. се заразява от пациент от хепатит В (бликнала от артерията му кръв пръсва в окото му…).
Дълбоко е религиозен и не го крие. Нещо повече – вярва в съществуването не само на Бог, но и на други Светове.
Автор: Д-р Тотко Найденов