И В ПРОВИНЦИЯТА ИМА ДОБРА ХИРУРГИЯ
Д-р Генчо ПЕНЕВ
Всички лекари в Хасково го наричат с обич: “Чичето”.
Най-възрастният хирург на южния град е вече над 81-годишен, но още продължава да приема пациенти в малкия си частен кабинет. (Какво да прави вкъщи човек, през чиито ръце са преминали хиляди оперирани хасковлии?)
Оплаква се от болки в кръста – дископатията, неизбежният спътник на хирурга, последица от стоенето му дълги часове прав. Завършил е в Пловдив през далечната 1954 г., трети випуск на създадения през 1945 г. втори наш ВМИ. Още студент, е в кръжока на легендарния проф. Антон Франц Червенаков (винаги стегнат, елегантен, тихо говири, никога не повишава глас, никому не се кара или сърди), който живее там, в Клиниката си и често слиза посред нощ в операционната, да види какво вършат колегите му, да им помогне. (И никой дори не се е сещал да поиска заплащане за извънредния труд; Боже, в какви времена са живели тези хора?!).
Какво може да предложи глухата дълбока провинция на един лекар, още повече – хирург, освен работа: ден и нощ, през почивните дни, през празниците? Често го викат и в Кърджали, предимно за онкоболни – независимо колко операции е извършил, му плащат “трудоденя” 15 лв; като му удържат данъците, получава чисто 13,80 лв. Който му завижда, да дойде да го замести…
“Хирургът трябва да има нещо отвътре, в Душата. И да притежава смелост – но разумна, все пак. За съжаление, хирургията не е спорт; там имаш право на 3 опита, при нас, в залата – само на един. И той трябва да е сполучлив. Най-мразя операциите за дебелочревен рак (те са особено тежки) и особено – за рак на ректума; там, в малкия таз е толкова тясно, блика кръв, не виждаш нищо, работиш почти опипом, интуитивно, по 6-7 часа. Понякога, като цръкне и бликне нагоре, за миг усещам струйката студена пот да пълзи и после – да облива гърба ми; до края на операцията цял подгизвам.”
В социалистическите времена в Хасково идват на “обмяна на опит” колеги от тогавашната ГДР. Особено любопитен е един анестезиолог. Още първия ден пита какво предстои. Д-р Пенев му показва пациентката си: възрастна жена с карцином на кардията, обяснява му как ще извърши резекцията, после – съединяването на остатъка от хранопровода с йейюнума. “Нима в тази стаичка, като кабинка, ще извършвате тази сложна операция?”. “Това ни е операционната, нямаме друга, колега.” “Сам ли ще я оперирате?”. “Сам.”. “А монитор за следене на показателите имате ли?” “Не.”. “А механични съшиватели?” “Не.” “Че как ще стане тогава?”. “Ако разполагате с 6 часа, елате да видите, не ни е за първи път…”. “Но тя ще умре!! Вие сте луди!!!”. “Не сме луди, колега, бедни сме.”
Наистина, операцията продължава повече от 6 часа. На другия ден хирургът лично захранва пациентката си. На третия ден бабата обикаля около леглото. Германецът не вярва на очите си.
Тя живее цели 5 години след това! Чичето има и други подобни случаи; един селянин със същата диагноза кара цели 10 години, докато умира от… преяждане.
Какво е разбрал от своите 56 години практика?
Че хирургът трябва да притежава желязна психика и огромно самообладание. При най-тежки операции се чуди не как е оживял пациентът, а самият той!… Понякога, след 6-7-часовото нечовешко изпитание (и загубване на болния след няколко месеца мъчително съществуване) се пита: заслужавало ли си е мъките и за него, и за хирурга му? Нима на този свят не всичко е планирано от някаква невидима Свише Сила? Като отваря корем, винаги си спомня думите на Вегнер: “Имай страх от Бога и от корема…”. Защото – знаеш ли какво ще срещнеш там?…
Голямата хирургия е онкологичната. Операциите в нея трябва да са анатомично възможни и функционално допустими. На това са го учили професорите Борислав Кръстев, Станко Киров, Нено Георгиев и Злате Дудунков, при които е специализирал. С възхищение говори за неотдавна прехвърлилия 90-те Киров: “Всяко движение на ръката му има смисъл, върши нещо. Никога нищо излишно. Фини, отмерени, красиви движения, прехласваш се, като го гледаш.”
“Близък роднина и лекар се лекуват най-трудно. Избягвам да оперирам колега, освен ако не се налага. Нали лекар за лекаря е брат; трудно ми е. Навремето Бочо Кръстев ми каза как е оперирал дъщеря си с местна упойка. Най-обикновена апендектомия, дето всеки специализант може да извърши. По едно време тя започнала да пъшка и ръката му спряла да се движи, направо се парализирала, та извикали Станко Киров да го замести…”
Големите наши професори неведнъж му идват в Хасково, да оперират заедно. Веднъж обядват с Нено Георгиев вкъщи, а майката на Чичето се обажда: “Чувам ви как говорите за бучки по гърдите. Ами че и аз имам една, ей тук, на…”
Още на другия ден я приема в отделението си. Чичето не влиза нито за миг в залата, не иска дори да гледа разядената от рака гърда, от която е сукал първо мляко. Нено Георгиев извършва всичко брилянтно. Майката, тогава на 64, живее след това още цели 31 години…
Два пъти му умират хора на масата; “Това е най-жестокото нещо за всеки хирург!”. Първият път дишането на пациента спира веднага след интубирането; вероятно упойката е предозирана или е получил алергия от нея. Когато се убеждава, че Душата му е отлетяла, Чичето разрязва корема. “Но защо?”, изумява се и без това вцепененият от ужас анестезиолог. “За да споделим вината, колега…”.
Вторият път също не може да направи нищо. Спешен случай: една жена се качва да бере череши, подхлъзва се, та направо долу – нанизвайки се през вагината на подпряната на дървото мотика… Всичките й вътрешни органи са разкъсани, в корема е каша: как да я спасиш?
Благодарни ли са му хората? Да, макар и не всички. Богатите не обичат да се отплащат, гледат да минат “по-тънко”, а ако може – и безплатно. (Интересно, същото го е забелязал и Хипократ…).
Миналата година, по повод 80-тия му юбилей, го обявяват за Почетен гражданин на Хасково.
“Сега, като си спомня какви тежки операции, граничещи с безразсъдна смелост, съм извършвал, ме хваща страх… Но винаги преди да вляза в залата, без да съм религиозен, съм изричал високо, дори и в онези тоталитарни времена: “Хайде, Господ – напред, ние – след него…” Знам ли, сигурно ми е помагал…”
А колко е оперирал нощем, сигурно – хиляди пъти! “Много интересно е разсъмването в залата: първо става сиво-сиво, после през прозорците нахлуват червеникави отблясъци и изведнъж – Слънцето е пробило Мрака, всичко светва!! Дошъл е Денят!!”
Дай, Боже, повече Светли Дни на теб и хилядите наши Хирурзи, д-р Пенев, Чиче!!
Д-р Петър БЕКЯРОВ, 60-годишен, който случайно идва в лекарската стая на хасковската хирургия, дългогодишен военен хирург, днес работи в частната болница “Хигия”. Той е един от малцината хасковлии, завършили не в традиционния за тях Пловдив, а в София. Бил е кръжочник при знаменития проф. Георги Капитанов (“един прекрасен човек, който с шепи раздаваше знанията и уменията си”) и при проф. Янко Добрев (“чудесен, превъзходен хирург, но мълчеше, не ни обясняваше, когато оперираше”).
Нали е военен, налагало му се да се справя се е с многобройни наранени и катастрофирали войничета и офицери. Нагледал се е както на спасявания, така и на гибел на толкова млади хора. Цигулар. Учил се е и при проф. Станко Киров, когото определя именно като виртуоз (“Няма нужда да ходиш на концерт; като го наблюдаваш – това е цял Найджъл Кенеди, магьосникът на цигулката. Киров пък е българският маестро на скалпела.”).
Зав. отделението е д-р Живко АТАНАСОВ, толкова младолик, че в началото го вземам за стажант. Виждаме се за минути, колкото да изпием едно кафе. Бърза да влиза в операционната, заедно с дежурния д-р Георги ГЕЛОВ, където ги чака пациент с остър корем. Георги е син на дългогодишния легендарен началник на отделението д-р Никола ГЕЛОВ, всепризнатия основател на съвременната хирургия в Хасково. Той завежда отделението от 1970 до 1982, когато заминава да работи в Мароко, но през това време става к. м. н. и обучава 15-тина чудесни млади хирурзи, сред които бъдещият чл.-кор. проф. Дамян Дамянов и приемника си д-р Любен Атанасов. Уви, легендата на хасковската хирургия д-р Никола Делов умира едва 63-годишен, и то – от следоперативни усложнения. (“Цял живот работеше със скалпел, от скалпел и умря…”, тъжно отронва синът му.) Д-р Георги Гелов се прочува тук с реимплантация на отрязана ръка. По време на негово нощно дежурство, идва нощен пазач, който си носи дланта в… джоба. Преди минути са му я отсекли крадци с брадва. Запазва самообладание, омотава китката със сезал, криво-ляво спира кръвотечението, намира ръката в храстите, напъхва я в джоба (цялата – в прах и осили) и – на бегом, към болницата… От полунощ до 6 сутринта д-р Георги Гелов, подпомогнат от ортопеда д-р Георги Боев и младия колега д-р Бончо Димов, обработват всичко с хепаризиран серум, измиват ръката, прикрепват я с плака към костите на предмишницата, шият съдове и нерви, възстановяват кръвоснабдяването и инервацията и още на другия ден човекът започва да движи пръсти… Днес е жив и здрав, мотае се по улиците…
Няма столични и провинциални – хирурзите са едни и същи: навсякъде, както във всяка друга професия, има и добри, и недотам можещи… Важното е непрекъснатият стремеж към съвършенство. У хирурзите той е просто вроден.
Автор: Д-р Тотко Найденов