ВОЕННИ ХИРУРЗИ
Ген. чл.-кор. проф. Николай ВАСИЛЕВ
“Квалификация, умение, опит, труд, нюх – това е много важно. Но водещи трябва да бъдат съчувствието и обичта към болния! – твърдеше чл.-кор. ген.-майор проф. Николай Василев, с когото неведнъж съм разговарял.
Той е роден (1920) в Пазарджик. Има необичаен път на развитие като хирург – не започва веднага след дипломирането си (София, 1943) да работи тази мечтана специалност, а няколко години е селски лекар (последователно – на Прелез, Карабунар, Сестримо, Равногор) и чак след това успява да постъпи като ординатор в хирургично отделение (на родния си град, 1947); оттам – във Военната болница на Пловдив (1949 – 1952), после – на София и на Хасково. Специализира в Ленинград и Киев. Едва 42-годишен, става началник на Клиниката по обща и коремна хирургия при ВВМИ (1962), а 7 години по-късно вече е професор (невиждано за онези времена професионално израстване!). Участва и във военно-медицинската бригада във Виетнам. От 1980 до кончината си (1988) е главен хирург на армията. Работеше неуморно и всеотдайно – по проблемите на коремната, ендокринната (най-вече – на щитовидната жлеза) и военнополевата хирургия.
Казваше: “Пациентът е чувствителен, с изострена емоционалност. С него не може да се хитрува. Усети ли обичта на своя лекар, той му отдава цялата си душа. А веднъж спечелено, доверието му често е от решаващо значение за изхода на лечението.”
Беше високоинтелигентен. Меломан и сам – превъзходен цигулар. Цигулката надничаше от рафта в кабинета му и винаги, когато разговаряхме и си пиехме кафето, се присягаше към нея: “Какво искаш да ти изсвиря?”. Слушах в захлас: същите тези нежни пръсти, които в момента изтръгваха вълшебни звуци от бездушните струни, преди минути решително са прогонвали Смъртта от доверилия му се Пациент; възможно ли е подобно магическо претворяване? Този човек спокойно е можело да бъде един от виртуозите на България. Сега съжалявам защо не съм го попопитал защо е предпочел напрежението и отговорността на своята сурова професия пред далеч по-лекото поприще и безгрижие на артиста; но нима Хирургът може да обясни с думи Светлината на своето велико и несравнимо с никое друго поприще?
Синът на ген. Николай Василев е също хирург, доц. полк. Боримир ВАСИЛЕВ, началник на Клиниката по гръдна хирургия във ВМА. Поразително прилича на баща си – същите огромни топли очи и приветливо излъчване. Заявява: “Не искам да пишеш за мене – какво съм аз пред Татко?”. Все пак, отронва няколко думи.
По негово настояване от дете набляга на цигулката; приемат го и в Детската фирхармония с диригент Влади Симеонов, с нея обикаля целия свят. Но много повече го влече Хирургията. Показва ми докторската си дисертация – до месец-два ще я защити (“Гръдни огнестрелни наранявания”). С обич споменава учителите си: д-р Берчо Чифчиян, проф. Венцеслав Отчев, проф. Аврам Пинкас, д-р Тодор Аврамов. С баща си е оперирал само… два пъти. Главният хирург на армията просто не искал колегите му да говорят, че протежира собственото си дете. Затова Боримир се явява на изпитите за специалност (по обща и по гръдна хирургия) при цивилна комисия.
С болка си спомня последните дни на баща си. Интубиран е, метастазите са го сграбчили отвсякъде и го задушават. Не може да говори, само немощно стене и се гърчи. Намира сили да направи умолителен жест към Боримир: да извадят тръбата, да го оставят да издъхне. “Няма болкомер…”, отронва доц. Восилев. Той е на мнение, че ефтаназията трябва да се позволи и да се прилага при подобни ясни дори и за нелекар случаи – защото мъчението и страданието са непоносими и всеки човек заслужава една достойна Смърт.
Преди да дойде във ВМА, Боримир е работил 14 години във варненската Военно-морска болница, бил е и началник на Катедрата й по хирургия. Имал е изключително тежки случаи. Невъзможно е да се степенуват, но все пак, най-покъртителният е с 62-годишна жена. Прави жесток опит за самоубийство чрез поглъщане на сода каустик. Целият храносмилателен тракт е буквално смлян – от хранопровода, стомаха и дуоденума чак до панкреаса. Резекциите им и изработването на езофаго- и гастро-стоми продължават 7-8 часа. Възстановяват я цял месец. На 30-тия ден, по настояване на близките й, я превеждат, наглед стабилизирана, в друго лечебно заведение. Още с настаняването си там тя издъхва… Който не е водил подобна неистова борба за изгубения живот на пациента си, буквално за измъкването му от Гроба, няма да разбере нечовешките усилия и последвалия потрес от Загубата му. Но това също е неотделима част от тази най-велика професия – Хирургията.
Във Варна Боримир Василев оперира и лицево-челюстна хирургия, и комбинирани травми, и травматология. Изведнъж се оживява и ми разказва нещо наистина нечувано досега: във Варна е оперирал и… делфин! Помагат му и двама лицево-челюстни хирурзи – Дюлгеров и Тончев. Делфинчето Диана (така се казва и една от дъщерите му; доц. Боримир Василев има две щерки и един син) е с натрошена челюст и некроза на меките тъкани и максилата. Преди това разговарят по телефона с ихтиолог от Лондон (цената за 3-те минути консултация с него е 2 000 долара!), получават напътствия за анестезията и за 2,30 часа извършват уникална за България операция – отстраняват некротизиралите тъкани, шинират фрактурите. Така и не се разбира кой е причинил жестоката травма (животинчето е застраховано за 80 000 долара); самите лекари не получават и стотинка хонорар – но нали го спасяват?! И до днес, 8 години след операцията, то е живо и здраво и изпълнява дресурата си във варненския Делфинариум! От цялата операция запомня за цял живот очите на Диана – меки, топли, нечовешки, като на същество от друга планета или дори галактика; потъва в тях; цял месец после не може да заспи и в кратките мигове на задрямване ги сънува!
Непоколебимо вярва, че човек има Душа. Както – и Съдба.
Ген. Николай Василев вливаше радост във всяка приятелска или служебна среща. Беше пъргав, елегантен и лек, не пропускаше да се пошегува с приятелите си, да ги попита с какво може да им бъде полезен. Жестоката болест обаче го отнесе, когато нямаше и 68.
Всеки – със Съдбата си…
Ще го помним винаги!
Автор: Д-р Тотко Найденов