ПРОФЕСОРИТЕ

ПЛОВДИВ

За най-милия на сърцето ми град – Пловдив и неговите Лекари съм писал и ще пиша и мисля, докато дишам, мога да държа перото и съм с разсъдъка си, защото това е Вечният Град на моята най-хубава и незабравима част от живота ми: на младите буйни студентски години, мечти, надежди, приятелства и любови. Разберете (ако можете – и извинете) пристрастията ми.

Но пловдивските лекари и в частност – хирурзи действително заслужават най-обширно и подробно разглеждане. Защото са представители на един специфичен чудесен професионализъм – сплав от безспорни знания и умения и онази неповторима южняшка, само тяхна си – пловдивска! – всеотдайност и Любов към страдащия човек, към Пациента.

Именно водейки се от техния пример, създадох девиза на пловдивските лекари, които те приеха единодушно:

“Уважавай Живота! Обичай Болния! Почитай Колегата!”.

И принципите им:

“Всеки пациент има право да боледува и оздравява, да страда и умира с Достойнство!”.

Надявам се да са ги приели и да ги прилагат в практиката си. 

Проф. Иван ЗЪНЗОВ

Не съм безразличен и към името на проф. Иван ЗЪНЗОВ, моя първи асистент по хирургия, един от най-добрите, сърдечни и безкористни хора, които познавам. (Роден е през 1933 г. в чирпанското село Колю Мариново; моят баща пък му е земляк, от друго чирпанско село, Малко Тръново – това обстоятелство интуитивно ни правеше още по-близки). От 1980 г. е ръководител на Клиниката по сърдечно-съдова хирургия – специалност, чийто основател в Пловдив е именно той. Работи – и то успешно – в почти всички области на хирургията: коремна, чернодробна, кардиологична (първата сърдечна операция във Вечния град), гръдна, съдова, пластична, детска, ендокринна, урологична. През  последните месеци от живота му вече е със сърдечна декомпенсация, лесно се изморява; не влиза в операционната зала, но продължава да консултира. Та може ли Хирургът да си стои в къщи? И още нещо, много интересно и показателно: в края на професионалния си път социалистът Зънзов е консултант при доц. Григор (Гришата) Шишков, също бивш депутат, но от “противниковата” страна – СДС. Ето още едно доказателство, че в Медицината, още повече – в Хирургията може да има само Колегиалност, и никакво политическо противопоставяне. Великото Изкуство побратимява хората, които го упражняват, независимо от идеологическите им различия и пристрастия.      

Намирам сина му Димо Зънзов в Новотел “Пловдив”, където е мениджър. Говори с огромна любов и мъка за татко си:

“Така съм го запомнил: че живее и изгаря с работата си – тя бе всичко за него, целият му живот. Колко пъти разбуждаха посред нощ цялото ни семейство по един и същ начин: остър телефонен звън, краткият му незабавен отговор (даже не изслушваше причината, заради която го безпокоят): “Идвам веднага!” и незабавното му излизане. (Веднага си спомням за моя баща и безбройните стряскания и разбуждания на всички вкъщи при неговите спешни повиквания и консултации; това е съдбата на лекарските семейства, бел. Т. Н.). Често пъти така и не се връщаше – след тежката среднощна операция или консултация оставаше в клиниката да продължи направо в новия работен ден; и така – стотици пъти. Мисля, че нямаше чувство на умора. Вероятно това се дължеше и на невероятната му професионална нагласа да релаксира – бе способен веднага да заспи, ако ще и за 15-тина минути, по всяко време и навсякъде, дори и в такси. С наслада слушаше испанско болеро. Отпускаше и с лов. Ходеше с пушката не толкова да убие някакъв дивеч, колкото да се поразходи по полята и горите. В свободното си време пишеше научни трудове. Имаше над 250 публикации.

Когато беше народен представител (3 мандата, един от които – председател на Здравната комисия, бел. Т. Н.), си организираше операции в съботните и неделни дни; не само в Пловдив, но и в Стара Загора, Мадан, Чирпан. Не се интересуваше от възнаграждения – искаше само да го превозят.

Направи брат ми Елеан хирург, но мене – не можа, аз станах икономист. И до края му беше мъчно, че не продължих и аз Делото му.”, каза в заключение Димо Зънзов.

(Ох, моят баща също дълбоко страдаше, когато замених бялата престилка с перото. Никога няма да забравя с каква огромна горчивина ми каза, когато започнах работа като редактор в тогавашния в. “Здравен фронт”: “Учил съм те за лекар, не – за журналист или писател.” Едва ли ми е простил. Ще нося вината към него до края на дните си. Бел. Т. Н.)

Чест прави на ректора на МУ – Пловдив доц. Георги Паскалев и останалите пловдивски хирурзи, че нарекоха Аулата на УМБАЛ “Св. Георги” на името на своя незабравим учител и наставник проф. Иван ЗЪНЗОВ. Вечна да е паметта му!

Проф. Петър УЧИКОВ

На XI eтаж на “Хирургиите”, както пловдивчани наричат най-голямата болница не само във Вечния град, но и в цялата страна “Св. Георги”, се намира Клиниката по гръдна и коремна хирургия. Завежда я безспорният доайен на пловдивските хирурзи проф. Петър УЧИКОВ. Висок, стегнат, приветлив и усмихнат човек. Ходи стегнато, като младеж, чернокос – а е 70-годишен! Винаги съм смятал, че си боядисва косата. Сякаш ми чете мислите:

“Никога не съм дори и помислял да се къносвам. Всичко е въпрос на ген, чак след това – на начина на живот. Майка ми почина на 92 години, нямаше един бял косъм, ще повярваш ли? Ако не се бе залежала, след като си счупи бедрената кост, щеше да стигне, че дори и да надхвърли 100-те.”

От първия си работен ден, на 1 декември 1963 г., е хирург – започва в Окръжна болница – Смолян. За свои първи учители смята д-р Андрей Илиев и д-р Асен Маргаритов (който е също и онколог, и уролог). Годишният му актив е средно 500 операции. За близо 43 години досега са станали поне 21-22 хиляди. Какво ли не е виждал и отстранявал, особено в корема – от най-“прости” апендицити (всъщност, обикновени операции няма – винаги е възможно, не дай, Боже, да възникнат всякакви усложнения) до 8-кгр сарком (този казус му е един от най-тежките, отпрепарирвал го е 4-5 часа с пръсти от околните органи, с които се е срастнал – аорта, панкреас, черва; човекът живял още 7 години без никакви оплаквания, докатопочинал при катастрофа…).

По време на едно дежурство в “Спешна хирургия” – Пловдив извършва през цялата нощ – от 19 ч до 8 часа сутринта на другия ден – 18 операции почти без прекъсване; от тях – 11 апендектомии, 3 перфорирали язви, 3 холецестита и 1 илеус. Написва си рапорта, предава болните за наблюдение и чак по обед, когато си тръгва за дома, усеща умората. Уж сяда на масата да похапне, но се търкулва на дивана и спи дълбоко, непробудно и безпаметно чак до сутринта, цели 20 часа! Подобен противоестествен “алгоритъм” му се случва още няколко пъти. Определя го с простичката народна дума “утрепия”, т. е. да окапеш, да се претрепеш от работа…

Това е Съдбата на хирурга – товарът на пренапрежението и преумората. И на онази огромна, непозната за другите професии, почти непосилна Отговорност за Живота на други хора.

Разказва за една млада своя землячка, родопчанка. Докарват я след катастрофа, с разкъсан и премазан черен дроб. Тъкмо го зашива и затваря коремната стена – кръвва отново… Пак отваря, нови шевове и уж приключва и вече се размива – а тя получава втори излив. Следва трета реоперация. Отива си момата, ще я изтърват… Локално и венозно й влива фибринолитици, и – най-после: всичко вече е спокойно. Не си тръгва, седи над главата й дълги часове, бди като орел над пилето в гнездото си. Когато я изписват, му подарява родопско одеало. Получавал ги е с десетки, но това го топли най-добре, вече четвърт век – протрило се е, ала не го изхвърля, все с него се завива през зимните нощи; то му е като реликва.

Няма да забрави и друг случай, пак от Смолян. Младеж-секач, върху който се е сгромолясал отсечен бор. Строшените ребра проникват в белия дроб и диафрагмата и предизвикват разкъсванията им. Наставя, шие, отстранява съсиреци; всичко завършва благополучно. Анестезиологът екстубира момчето, то започва да диша самостоятелно. Целият екип се радва, сам д-р Учиков излиза навън и тържествено поздравява смълчаните родители с избавлението. И изведнъж – вътре настава някаква паника. Втурва се обратно, разтревожен. Сърцето на момчето е спряло – вероятно от токсините, пропили в целия организъм от клетъчния разпад на премазаните тъкани.

Заридава пред всички.

“Със смъртта на млад пациент не се свиква!”

Принцип в работата?

“Бъди всеотдаен и честен със своя болен!”

Това, според проф. Учиков, трябва да бъде неотменно правило в етичните норми на лекарите, особено – на хирурзите. Не е съгласен обаче, че на пациентите трябва да се казва всичко в очите. Напр. при рак е по-добре те да бъдат благородно излъгани или поне заблуждавани. Разкрива жестоката истина единствено пред най-близките им. Никога няма да забрави един турчин. Диагностицират му рак на белия дроб; майката, уж обещава, но не му спестява истината. Човекът не издържа страшната вест и се хвърля от XI етаж. А заболяването е в ранния стадий, предстоящата операция е щяла да удължи живота му поне с 4-5 години.

Никога не би сменил хирургията с каквата и да е друга професия. Въпреки пренапрежението, безсънните нощи, страшната отговорност и безбройните разочарования от… собствените пациенти. (“Винаги има типове, които вгорчават живота на хирурга!”) Един опериран идва седмица след изписването с армаган – щайга ягоди. Професорът тъкмо ще влиза в залата. Дава му ключа от колата си – да я сложи в багажника. Когато следобед си тръгва за вкъщи, забелязва, потресен: липсват му инструментите и пожарогасителят…

И, все пак, не съжалява, че им е помагал; би ги лекувал пак, ако го потърсят. (“Силният човек винаги е великодушен.”) Важното е, че на 80-90% от пациентите помагаш истински, и то се вижда от всеки.

Те винаги се сърдят, когато не им даде повече болнични при изписване или придружаване. А опитният лекар преценява по професионална съвест: той много добре знае колко дни са нужни за заздравяване и възстановяване. (“И, после, не трябва ли да си щадим държавата – тя нали е на всички ни?”) Веднага му стават едва ли не врагове, когато не им угоди. Както и – когато откаже да оперира техен близък, който е безнадеждно болен. Или директно им каже да се готвят за най-лошото. Какво, като е преценил, че е  иноперабилен? Хората смятат, че хирургът, особено ако е професор, трябва да е способен да извърши и невъзможното, да избави и неспасяемия. А всички ние, от неграмотния ваксаджия до президента, сме едни обикновени простосмъртни от еднаква плът и кръв; с нищо не са ни различни и анатомичното устройство, и физиологичните процеси.          

Не е дълбоко религиозен, но все му се вярва, че има някаква Свише Сила, на която, особено при тежки случаи, се уповава. Когато тръгне към някоя сложна операция, повтаря пред екипа думите на баба си: “Господ напред, и ние след него!” Над бюрото си е закачил  иконата на св. Георги Победоносец. Нека и той да го води…

Смята за свои учители генерал проф. Генчо Кръстинов (“Много благ човек беше. Добър, колегиален – душица.”), проф. Пею Мишев (“Точен диагностик”) и, най-вече, проф. Янко Добрев (“Вярно – суров,  затворен и дори недружелюбен, но превъзходен професионалист. Няма област, в която да не е оперирал, при това – успешно: сърце, бял дроб, ортопедия, урология. Той извърши първата интратрахеална наркоза в България, първата остеосинтеза, т. нар. “Пирон на Кюнчер”, първата комисуротомия”).

Според проф. Петър Учиков, синонимът на българската хирургия е проф. Янко Добрев. Допълва: “Проф. Иван Зънзов е негов ученик. И то – най-добрият!”. За изключителни хирурзи смята също проф. Юрий Тошев (“Невероятен човек, диагностик и оператор; изтъкан от интелигентност, финес, чистота и добронамереност”), както и проф. Димитър Плосков (“Хирург-художник; жалко, че си отиде толкова млад – уви, той си е виновен – много пушеше и пиеше…”), и проф. Лазар Хайдудов (“Освен блестящ и всеотдаен хирург, беше и най-големият ни лектор.”).

Проф. Петър Учиков не спира да работи и до ден днешен. Собственият му син също работи при него, вече е доцент. Какво по-хубаво от хирургическите династии?!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Злате ДУДУНКОВ

И този мастит хирург-дълголетник е изключително скромен и не обича да шуми около себе си, подобно на своя приятел, 90-годишният доайен на българските хирурзи проф. Станко Киров, с когото делят един и същ кабинет в Националния Онкологичен център. През август 2010 ще навърши 80 години (с цели 10 години е “по-млад”!), но всеки ден и той, като проф. Киров, е там, в болницата, сред колегите и пациентите си, готов да влезе в операционната, да консултира и да реже със скалпела.

Вуйчо му е известният професор по УНГ Георги Янков (1895-1974); като млад студент Злате ходи при него да му помага при тонзилектомиите и други операции, и тази дейност му харесва. Субординатурата кара в ИСУЛ, при самия проф. Борислав (Бочо) Кръстев (“енциклопедист с голям диапазон, с виртуозна лека ръка, колегиален, внимателен с кадрите”), а разпределението – в Ихтиман, където зав. Онкологичния кабинет е д-р Крапчев (асистент на проф. Станишев, и поради това непростимо “престъпление” – “заточен” тук…); той обаче, както всички ученици на великия си учител, е великолепен лекар и му внушава любов към раково болните хора и почти клетвено желание и умение да им помага, да ги спасява.

И ето го, бъдещия проф. Злате Дудунков, при друго напразно потискано светило от школата на Станишев – д-р Иван Руменов, който завежда, допуснат “по милост”, онкохирургичното отделение на Трета градска болница. С какво си спомня за него?

“Иван Руменов беше изумителен хирург: отлично владеещ топографската анатомия, с голяма работоспособност, бърза и точна оперативна техника и добри лечебни резултати. И, освен това – много земен, отзивчив, състрадателен, колегиален.”

Проф. Злате Дудунков е извършвал десетки хиляди успешни операции – от хернии и перинеални фистули до заместване на хранопровод със стомах и тънко черво и чернодробни и дебелочревни резекции. Разработил е нови оригинални методи: за операции на генерализирана дебелочревна полипоза със запазване на цекума и колон асценденс (в 6 варианта), тотална проктоколектомия и пр. Всичките му болни са преживели 5 години след операциите; много от тях – и над 20-30 години, с добра физиология.

Бил е Хумболтов стипендиант. Специализирал е в Германия (Франкфурт, Мюнхен, Аахен, Ерланген, Регезбург, Тюбинген). Оттам е привнесъл много опит и знания в България, и щедро ги е раздал на сътрудниците си: Куртев, Ралчев, Джонгов, Александрова, Марков, Иван Гаврилов. Любимата му ученичка е проф. Виолета Димитрова.

Обиколил е цяла България; къде ли не са го викали за консултации и извършване на най-сложни операции? В Габрово му е най-тежко: цели 13 часа над масата, където лежи с разтворен разтворен един колега, с плъпнал и враснал от дебелите черва до ректума карцином. Асистиращите излизат, пушат, ходят до тоалетната; проф. Дудунков не усеща нищо, вторачен в оперативното поле, цял плувнал в пот. Накрая не може да помръдне нито ръцете, нито краката (те са като колони, враснали в циментовия под); без да може да сгъне коленете си, едва се добира до лекарския кабинет, където се струполява и заспива мигновено на дивана; няма сили дори да свали ръкавиците си. Но габровският лекар вече над 15 години не само е още жив, но и продължава да работи!!

Така е вече 55 години за проф. Злате Дудунков: не вижда как растат дъщерите му, как преминават празниците, неделите, Нова година: той е все в залата, надвесен над поредния упоен на масата пациент, който му е поверил най-ценното – Живота си. Почти не ползва и отпуските си. Момичетата му затова и не тръгват по професионалния път на татко си; подобно себераздаване наистина не е за всеки.

Затова пък внукът му, д-р Злати Тодоров, завършва медицина в Франкфурт и в момента специализира там хирургия. Сигурно ще стане отличен Лекар като дядо си.

Проф. Злате Дудунков е силно религиозен; винаги се моли Богу, преди да се измие за поредната битка с болката и смъртта.

Добър е Господ, помагал му е повече от половин век.

Надява се, уповава Му се: да продължава да бди над него и пациентите му.

И дано да бъде толкова милостив и към внучето…

Проф. Николай ЯРЪМОВ

След неочакваната, толкова ранна кончина на доц. Димитър Трифонов, неговото място на началник емблематичната Втора Хирургична клиника “Проф. Ал. Станишев” заема друг млад и енергичен човек – проф. Николай ЯРЪМОВ.

Макар и сладкодумен, е трудно да се поддържа разговор в неговия кабинет: тук непрекъснато влизат млади колеги с въпросите си за хоспитализиране или изписване на пациенти не само от София, но и от цяла България. (Втора хирургия е известна с безотказността и достъпността си.)

Проф. Яръмов е софиянец, но като млад лекар започва и дълги години работи в далечна Силистра. Още като студент е кръжочник в “Пирогов” при проф. Веселин Матеев; работил е и с незабравимия проф. Алберт Луканов. Спомня си го като достолепен, вече възрастен, но непредаващ се на времето Лекар. Веднъж, през юни, внезапно застудява и той идва в “Пирогов”, повикан за консултация, с… балтон и ръкавици, като през смях си признава, че се е настудувал в Сибир… Оперирайки, не спира да ръси духовитости; една от най-непреходните от тях е: “Любов и хирургия се учат нощно време…”

Как ще забрави и знаменития проф. Янко ДОБРЕВ? Често идва с пътническия самолет от София в Силистра като консултант. Чакат го пациенти на… цели 5 маси! Някои от хората дори са вече отворени. Проф. Добрев бързо оперира всички, като на чуден, вълшебен конвейер; само си сменя ръкавиците. Младите колеги след него затварят разрезите. Вечерта, по традиция, му устройват прием в резиденция “Сребърна”, където достъп по принцип имат само Тодор Живков и специалните му чуждестранни гости. Професорът не показва нито за миг, че е изморен от 5-те извършени тежки операции: пайва, хапва, танцува с младите медицински сестри. Сутринта се връща в София със следващия самолет, а в хирургичното отделение дълго обсъждат възхитителните му операции и обноски.

Тук, в Силистра, младият, едва 27-годишен Яръмов получава завинаги своите варици… Два автобуса катастрофират; в болницата за броени минути докарват над 30 души. Операциите, които им извършват по спешност със зав. отделението д-р Владимир ЯНКОВ, продължават цели 18 часа: прави, без да подгънат на крак, без дори да отидат до тоалетната. Понеже е страстен пушач, Янков пафка в залата цигарите, които му подават с щипки, но също не излиза. Накрая, Николай се струполява на кушетката, целият схванат, със силни крампи на подбедриците. Там обаче вече са “разцъфтели” поддалите, разширили се като рози вени. (Ще си ги носи цял живот…). Толкова е дехидратиран, трябва цял час да го наливат с венозни системи, за да проработят бъбреците отново…

Не получават и стотинка за извънредния си, разбил здравето им труд…

След Силистра, която ще запомни с извънредно много работа и трудности (вкл. бутане на закъсала в прословутите добруджански снежни преспи линейка), спечелва конкурс в Първа хирургия, където работи при професорите Ганчо Ганчев и Карл Енев. После – в ИСУЛ.

И сега – в знаменитата Втора хирургия, като неин ръководител! Отговорността е голяма: та тук се е подвизавал великият проф. Александър Станишев, печалната легенда на българската хирургия!

Няма ден, в който проф. Яръмов да не оперира. Насочен е предимно към злокачествените стомашни и дебелочревни болести, но е на “ти” и с гръдната и ендокринната хирургия. Казва, че онкохирургията е хирургия на лимфните възли, т. е. не по-маловажно от радикалното отстраняване на тумора е тяхното “изчистване” от обхванатите ги метастази. Има повече от 20 пациенти, оперирани по повод стомашен рак, с над 10-годишна преживяемост. На 7 април и на Никулден някои от тях идват с цветя и подаръци, други изпращат картички или само му се обаждат по телефона. Малко ли е това за Хирурга?

В коридора срещам стар познайник: д-р Николай КЪТЕВ; познаваме се още от романтичния бунтарски период на КТ “Подкрепа”, чиято медицинска секция той оглавяваше. Води ме в кабинета си и ми разказва неща, за които не съм и подозирал.

И той е бил кръжочник от студентските си години в емблемата “Пирогов”, само че при обаятелния проф. Антон МИТОВ; определя го като най-добрия човек, когото е срещал някога. Неуморим хирург и педагог, през свободното си време той дирижира хора на болницата и пее в него соло със своя кадифен, но мощен бас. Кътев твърди, че именно проф. Митов първи у нас въвежда спешната ендоскопия (при хеморагии от гастроинтестиналния тракт). Любимият му израз е: “Слънцето, въздухът и простаците никога няма да свършат!”…

Още третокурсник, Кътев през вечер дава доброволни нощни дежурства в “Пирогов” – нали именно тогава се учи спешната хирургия? Включва се в екипите на проф. Андрей Стойчев, д-р Атанас Косталевски, д-р Мирослав Семов – все чудесни диагностици и оператори.

Още тогава извършва около 80 апендектомии; прави и първите си холецистектомии, дори… шие наръгано с нож сърце (заедно с д-р Иван Петков); вероятно Кътев е единственият студент-медик у нас, затварял проникваща прободна рана на сърце! Твърди, че това е “велико чувство”: да държиш все още туптящото, но вече мъждеещо, замиращо в ръцете ти човешко сърце и като самия Господ-Бог да го съживяваш, а заедно с него – да връщаш обратно в Белия Свят Душата, пропадаща в Небитието!

Преминава и през т. нар. “дълбока провинция” – в далечния Тутракан, в чиято операционна зала свещенодейства местната знаменитост д-р Камен Палатов. Немски възпитаник, строг, организиран и взискателен, той извършва стомашни резекции с местна упойка. Николай интубира, реже, съшива; на 2 пъти дава от своята кръв за легналите на масата пациенти.

Далеч от София, а и от целия забързан и зает с проблемите си свят, също живеят, работят и спасяват хора десетки никому неизвестни и като че ли невидими прекрасни Лекари и Хирурзи. Поклон пред тихия им, незабележим и винаги недооценен от държавата и обществото ни Подвиг!

Запален скиор, подводен водолаз и гмуркач, д-р Николай Кътев е вероятно единственият наш хирург, който редовно (от 1996 г.) участва в благотворителни мисии на ООН и САЩ по целия свят. Къде ли не е ходил и оперирал: в Индия, Филипините, Танзания, о. Пемба. Преживял е какви ли не ужаси: от зейнала насреща му зелена мамба до тайфун, едва не свалил самолета, с който пътува от Индия към филипинския о. Борокай, където, в заляната от пороя болница, вече го чакат за операция десетки бедняци. В някои от мисиите го придружават жена му, която е медицинска сестра и още невръстното им дете Николай, днес също тръгнал по трудния, но толкова романтичен път на баща си в хирургията.

Д-р Кътев специализира ендокринна хирургия в Сан Франциско и гръдна и ендокринна онкохирургия в Каназава, Япония; в друг град от Страната на изгряващото слънце – Шизуока, дори изнася лекции. Отива и в Милано, където се учи от световноизвестния легендарен създател на реконструктивната мамектомия при рак на млечната жлеза проф. Умберто Веронезе, който и на 84 години продължава да оперира!

Няколко месеца дава нощни дежурства в “Куин Елизабет Хоспитал” в английския град Нюкасъл.

Заплащането там е 50 лири на час!…

Защо ли се е върнал в България, където ще му начисляват по 80 стотинки?!

Родина, сине…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ПРОФЕСОРИТЕ

Проф. Чавдар ДРАГОЙЧЕВ

За обществеността и съсловието ни името “Чирков” винаги ще бъде свързано с “Драгойчев” – но не като антитеза, а като допълнение; Чавдар е другата неувяхваща легенда в кардиохирургията ни…

Добре познавах този изключително топъл, добронамерен, скромен и общителен човек. Дълго време не успях да взема дори и едно кратко интервю от него, защото беше много зает.

Накрая ми отдели половин час. Току-що бяха дошли т. нар. “промени” и, “разбира се”, не никакви предисловия го бяха пенсионирали (та “как иначе”: нали майка му е била член на Политбюро?! Това с нещо да ви напомня някои минали времена?). Беше страшно огорчен, защото се чувстваше още способен да оперира, а някой престараващ се “тъмносин” му бе изтръгнал скалпела от още сигурните ръце. Не ми разреши да записвам нищо, нямало смисъл. Никога досега не го бях виждал толкова разсеян, направо – сломен. Стараеше се да не му личи, но покрусата лъхаше и от стойката му; дори и кафето горчеше. Запомних обаче, по смисъл, някои от изводите му:

“Хирургът не може да живее без операционната и пациентите си.”;

“Кога отлетя този Живот; сън ли беше, имало ли го е изобщо?!”;

“И все пак, и все пак, смисълът на Живота е в Семейството и Децата…” (изрече го той, който никога не е имал нито семейство, нито деца, просто защото жените не го влечаха!…);

“Колко дълги-дълги години учение, трупане на опит, напрежение, безсъници, стотици спасени хора – и като те пенсионират, никой не се сеща за тебе, сякаш изобщо не те е имало, сякаш не си живял и не си сторил нищо-нищичко… Това признак на какво е: неблагодарност, немарливост, липса на чувство за историзъм? Или просто така е устроен човекът: всеки си има своите лични грижи и проблеми и никак не иска да се занимава с другия, даже и да го погледне, една добра дума да му каже. Ако човешката същност е такава, тежко ни на всички нас, на цялото ни общество.”

“Поне учениците ми можеха да звънкат отвреме-навреме, да проверят – жив ли съм, умрял ли съм; все пак, нали съм им “държал ръцете”, предавал съм им занаят, правил съм ги хора?!”

После сподели шеговито, че ще ми става “колега” – пишел автобиографичната си книга със заглавие “Начало”.

Скоро след това наистина я държах в ръцете си.

Но седмица-две след отпечатването й него вече го нямаше…

Ще си позволя да цитирам няколко случаи от тази великолепна книга (колко хубаво би било видните наши лекари да издават своите спомени!)

Възпитаник на детски дом в гр. Иваново (край Москва), малкият Чавдар ходи да изнася импровизирани концерти (той беше чудесен пианист) на бойците, които се лекуват в близката военната болница. Веднъж пристига цял ешелон, направо от фронта, с ранени войници. Непреодолимо влечение го отвежда в превързочната. А там: нетърпима смрад и зловоние – на пропити с кръв и кал дрехи, на бликаща от раните гной; разнасят се стенания и предсмъртни викове…

Храбро, без маска или ръкавици, отива да помага на лекарите, които, без да спират, срязват дрехи, почистват абсцеси и флегмони, шинират фрактури. “Ще станеш хирург!”, похвалва го една млада лекарка. А малкият пианист й отвръща възторжено и без да се замисля: “Непременно!”

(Впрочем, без да съм знаел това, защото книгата още не беше излязла, го бях попитал: “Какво, наистина, е хирургията? Карма, съдба, благослов, проклятие, предопределение? Или просто професия?” И той ми го каза смразяващо простичко: “Всичко това. Плюс една Искрица Божия.”)

Проф. Чавдар Драгойчев пише за своята Хирургия:

“Защо избрах точно тази специалност? Защото обичам радикалността и отговорността, а те са присъщи най-вече на нея. Хирургът лекува болните по най-деен начин и бързо, дори веднага, вижда резултатите от своето лечение. При несполука той винаги усеща и частица своя вина, обвинявайки в несъвършенство не само медицината, но и своите собствени ръце.

Наука или изкуство е Хирургията? Истинската наука е невъзможна без наблюдателност и фантазия – а те са присъщи на изкуството. Неповторимостта в него се гради върху индивидуалността на твореца, който винаги влага нещо от себе си. Откритията на отделни хирурзи бързо стават достояние на стотици последователи и движат напред хирургичната наука и практика. Но дали те винаги могат да повторят сътвореното преди тях от първомайстора? Затова Хирургията е както наука – защото трябва да се учи дълго, отговорно и последователно, така и изкуство – защото е индивидуален акт и допълнително изисква фантазия и творчество!”

Колко точно и справедливо е почувствано и казано!

Емоционален и сърдечен човек, в началото на професионалния си път Чавдар буквално се е сривал от мъка, когато някой пациент си е отишъл от живота. Бъдещият проф. Димитър ДИМИТРОВ (доайенът, заедно с генерал проф. Коста Стоянов на българската кардиохирургия) му казал буквално следното: “Колега, ако все така преживявате всеки починал опериран болен, няма да издържите дълго. Калявайте нервите и притъпявайте чувствителността си – или оставете мечтата си да станете хирург.”

“В захлас” наблюдавал в полуразрушената от бомбардировките Работническа болница “чародея д-р Димитър Плосков, който толкова майсторски вадеше камъни от бъбреците, прекройваше стомах и се справяше с ехинококови кисти”.

В книгата си “Начало” проф. Драгойчев разказва с изключителна любов и благодарност за своите учители и колеги. Подобно преклонно и благодарно, хипократовско отношение е възможно само при големите Личности.

Сбогом, добродушен Мъдрецо!

Не, проф. Чавдар Драгойчев не е мъртъв! Той остана навеки в историята на българската медицина.

Автор: Д-р Тотко Найденов