ХИРУРЗИТЕ НА МВР

Хирургията в Болницата на МВР е създадена от проф. Агоп Матеос ЧАКЪРОВ (1952). Тук работят и бъдещите професори Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов (анестезиология); най-дългогодишен началник на Клиниката е доц. Генчо КОНДАРЕВ – изключително скромен, почтен и високоуважаван от колегите си блестящ оператор.

Проф. Гено КИРОВ

Проф. д-р Гено КИРОВ е директор на Клиничната болница на МВР и председател на Съсловния Съюз на българските хирурзи. Познаваме се от 40 години – той беше състезател по джудо (а аз – по лека атлетика) в спортния клуб на ВМИ и “Академик” – Пловдив. Всяка зима ходехме на зимен лагер в Почивната станция на “Цигов чарк” над Батак – бягахме кросове в снега, играехме футбол, вдигахме пудовки. Той стигна и до разширения национален отбор.

Наглед малко смръщен, Гено е добър и изключително сърдечен човек, готов винаги и всекиму да помогне, при това – напълно безвъзмездно. Колекционер на хладно оръжие (притежава десетки саби, ножове и ножчета), на икони (специален кът в кабинета му – над 50 са) и… на приятели. Нарича най-близките от тях “бастуни”; обяснява: “Защото добрият приятел е като бастун – винаги можеш да се опреш на него…” А защо в кабинета му има толкова ножове и икони, както и няколко библии? Отговаря веднага: “Защото хайдутите са се клели във вярност към народа си пред нож, поставен върху евангелие или икона.”

Свидетел съм на един тежък период от живота на Гено, когато – само 45-годишен! – напусна Военно-медицинската академия. Безработен!! Да те превърнат – толкова млад! – в разцвета на силите ти, в пенсионер, в “бивш” – това би убило и най-твърдия човек. Защото има ли бивш лекар, още по-малко – хирург?! И то – любимият ученик на генерал чл.-кор. проф. Николай Василев.

Какво помни от това време, така непоносимо за всеки обичащ работата си и хората човек?

“Беше наистина ужасно. Камък да стиснех – вода щеше да пусне, а не можех да хвана скалпела: никъде нямаше подходяща работа за мен. Да инцизирам фурункули в някоя квартална поликлиника ли – аз, дето само сърце не съм оперирал?! Съвсем бях закъсал и с парите… Две Коледи подред един дядо, чиято снаха бях оперирал, ми носеше вкъщи по една дебела пуйка – уж като коледен подарък, но аз знаех, че иска да ме подпомогне. И ми беше жилава, когато я дъвчех… Намирах я като подаяние. Хирургът е горд човек – но дядото пък щеше да ми се обиди до смърт, ако му я върнех.”

Питам го за учителите му. Започва да ги изброява – наглед обикновени пловдивски хирурзи – доц. Ангел Ангелов, д-р Александър Александров, д-р Гаро Томасян; от всеки е “купил” по нещо: техника, отношение към пациентите, диференциално-диагностично мислене. Разбира се, по време на следването си е кръжочник, почти не излиза от клиниките (“Ако искаш да станеш хирург, трябва едва ли не да спиш в операционната!”). Прави първата си апендектомия абсолютно незаконно, защото е само стажант, без лекарски права. (“Беше на Световния ден на здравето, 7 април 1975 г., във Втора градска болница, д-р Пано Шопов ми асистира. Имаше ми пълно доверие, защото цели 4 месеца аз пък му асистирах всеки ден и беше наясно какво мога. Помня и пациента – колега, студент-първокурсник, македонче, Антон Кичеец; станахме приятели, после се черпехме взаимно бозичка и баничка в лавките на института; за толкова ни стигаха жълтите стотинки…”)

14 години е шеф на екип на “Бърза помощ” при ВМА. (“Много катастрофи, простреляни. Там си изработих правилото: “Никога не бързай!”. Защото с 2-3 минути нищо няма да решиш, но в бързината можеш да навредиш и на болния, и на себе си – дори и просто да се порежеш.”)

Във ВМА Гено Киров работи с професорите Атанас Атанасов, Никола Цанков и Венцислав Отчев, с доцентите Надко Величков и Пепи Казанджиев. Всички обаче знаем, че най-любимият му учител е незабравимият ген. чл.-кор. проф. Николай Василев, дългогодишен главен хирург на армията.

“Той беше от друг свят – неприсъщо за хирурзите фин, чувствителен, романтичен. След тежък работен ден, току-що свалили кървавите си ръкавици и размили се, още потни от напрежението, ни събираше в кабинета си и… ни свиреше на цигулка. Не разбирах какво точно (той после ни обявяваше: Моцарт, Брамс, Сарасате), но всички се отпускахме и умората се стопяваше.

Хиляди пъти съм му асистирал – безброй стомашно-чревни и тиреоидни операции. Работеше, както казваме ние – анатомично; еднократно да се реже и отпрепарира, без да минава скалпелът повторно там, където вече е рязал, тъканите да се пипат нежно, без да се травмират. Като се разболя (беше наясно, че е рак), ми каза така простичко, без хленч: “Болен съм, ще ми бъдеш ли лекуващият лекар?”, че сърцето ми се сви. Скоро след това си угасна – тихо, всеопрощаващо, като свят човек. Жалко, че живя толкова малко.

Всяка операция е уникална сама за себе си, защото повечето хора си имат своите анатомични варианти и трябва да скроиш нещата така, че да запазиш физиологичните функции на органите и комфортът след това. Сегашният министър проф. Гайдарски също ми е учител – идвал е винаги, когато го поканя, безотказно, без да ми поиска и стотинка хонорар. Оперирали сме по 7-8 часа, най-сложни случаи: на черен дроб, на панкреас. Великолепен хирург от европейска величина!”

Свикнал е с пренапрежението и не то го плаши – а “непочтените хора, злобата и завистта”. Вече е изоставил джудото, но 2-3 пъти седмично ходи да плува по един час (“Водата отмива всички вредни духовни облъчвания и натрупвания!”)

За една от най-отличителните черти на хирурга смята Честолюбието. “Няма ли го – значи е чиновник, безличие, от което не можеш да очакваш впечатляващи успехи. Хирургът трябва винаги да е лаком за работа, за операции; той не се интересува от почивки и отплата, а от дейност и признание. Трябва да се грижи за своите пациенти до изписването – и превръзките им да сменя, и конците им да вади сам, а не да праща стажанти. Често пъти съм си отлагал и отпуската, защото предстои да изпиша болен, комуто съм извършвал тежка операция.

Тази професия е малко митологична. Това проличава от пиетета и свещенодействието, с който младите колеги влизат в операционните на прочутите клиники – като в Храм, и попиват всяко движение на легендарните хирурзи. Те са щастливи, че дишат един въздух с тях и им подражават във всичко. Не е ли вълнуващо?!

Аз съм вярващ човек, без да съм дълбоко религиозен. Смятам, че всеки от нас си има Съдба, всичко е предопределено, има Отгоре една Сила, която ни направлява и влияе на психиката ни. Ако Природата ти е дала нещо, развивай го – за да бъдеш полезен и на себе си, и на хората.”

Допълва: “Няколко пъти вече ми се е случвало: отваряме корема, виждаме абсолютно иноперабилен рак, няма смисъл да продължаваме и затваряме, без да сме отстранили нищо. И след 5-6 години – ето го същият пациент: здрав, прав!… Откъде е дошло изцелението, как се е стопил този огромен, метастазирал, проникнал навсякъде по тялото му тумор – кой и как да ти обясни?!!

Разпитвал съм болни, които сме връщали от клинична смърт. И понякога научавам странни и необясними неща.

Един разказва, че бил като в кувьоз, и се е промъкнал, издигнал се над него и оттам наблюдавал нашето суетене над тялото, слушал разговорите ни, запомнил разположението ни. И – вярно, така е, както ни го разказва…

Какво е това? Душата му ли?”

Друг случай на проф. Киров – жена с илеус. Изпада в клинична смърт на масата. Спешно я реанимират, прави й непряк сърдечен масаж – успява да я извади от Тъмното! Какво ти “тъмно”: при изписването споделя, че тогава била на едно много хубаво място, в някакъв ослепително светъл тунел, чувствала необикновена лекота и спокойствие, срещала много познати хора – умрели или живи и с огромно неудоволствие и нежелание се върнала.

После заговорва за другата важна страна на хирургията: непрекъснатото обучение. Техниките и апаратурата в нея непрекъснато изникват и се обновяват, и хирурзите ни задължително трябва да са в крак с тях, иначе непростимо изостават (а нали влизаме в Европа?). Но как да си платят таксите за участие в международните срещи и конгреси?…

Проф. Гено Киров е специализирал в Германия, Швейцария, Норвегия, Англия (в “Кингс колидж хоспитъл” в Лондон не само работи 6 месеца, но е и избран за почетен лектор.) Обича болните хора – не случайно преди 5 години отваря ръководената от него МВР-болница за народа – веднъж седмично всички специалисти в нея преглеждат безплатно и без талони, само с предварително записване. Произнася се в своя си стил цветисто за най-дългогодишния главен хирург на МВР доц. Генчо КОНДАРЕВ: “Няма умора; мъкне работата като бизон; не отказва и консултация, съвет и асистенция на никой колега.” Вярно е, защото Генчо така и не можа да ми отдели време за разговор – все някой пациент или млад колега го теглеше към залата…

Хирурзите на болницата на МВР имат стари традиции. Освен вече споменатите професори Агоп Чакъров, Петър Червеняков, Тодор Тодоров и Емил Стоянов, тук работят и други известни хирурзи, като Б. Пенков (ръководил отделението след проф. Чакъров), следващият му ръководител доц. Бойко Мошев (чудесен хирург; той продължава активно и неуморно да работи и до днес!), доц. Т. Ангелов, А. Петров, З. Ботев, П. Петров, А. Андреев, Н. Спасов, Б. Божков, Б. Янчев, Георги Марков, Илия Лозев, както и три не само чаровни, но и сръчни жени – Илиана Хлебарова, Нина Александрова, Яна Хаджиева. Синът на Генчо – д-р Минчо Кондарев, който работи при него, има специалност по хирургия и онкология.

Когато проф. Гено Киров ме изпраща, забелязвам и надписа над бюрото му:

“Ще упражнявам моето изкуство с чистота и чест!”

Чак по-късно се сещам, че това е откъс от Хипократовата клетва. Толкова много български хирурзи изпълняват този постулат, без да са го чули или написали като девиз – просто интуитивно, по призвание.

Оперирал е сина си. (“Трепнах само при първия разрез. После извърших и довърших всичко, както на всеки друг Пациент. Защото – нали и ти сам казваш? – всеки Пациент е като Син за Лекаря!”)

Неслучайно на този Хирург навремето поверих да оперира и едно от моите момчета. Благодаря му от все сърце!

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ

От 2006 г. длъжността “Главен хирург на армията” заема полк. доц. Евгени БЕЛОКОНСКИ.

С трепет влизам в кабинета му на V етаж на ВМА; тук ме е приемал лъчезарният и незабравим ген. Николай Василев. Почти нищо не се е променило от преди 20 години, няма го обаче него. И цигулката му. Но това е Животът, за едни той спира, за другите – продължава… Докато в един Ден, отреден за всички нас от Господа-Бога или Провидението, ще си отидем от него и ние…

Знам, че Белоконски е лекарско дете – и това го прави още по-симпатичен. Майка му е педиатър-нефролог, доц. Димитрина Ангьозова (за съжаление, вече не е между нас). Баща му е проф. Илия Белоконски, основател на военната радиобиология, разработил проблемите на профилактиката, патогенезата и лечението на радиационните поражения, става известен с решителната си и доблестна гражданска позиция по време на Чернобилската катастрофа.

От II курс Евгени Белоконски е кръжочник по хирургия. Когато взема държавните изпити и вече е пълноправен “д-р”, вече има в “актив” 49 апендектомии, 2 спленектомии и 2 резекции на дебело черво – извършени самостоятелно (разбира се, с асистенции от опитни специалисти). А сега – накъде, с дипломата в ръка? Майка му го съветва да поеме по нейния път: в педиатрията са предимно жени, той е мъж, с повече активност бързо ще се наложи и ще стане професор. Ала на Евгени му е жал за децата. Баща му подхвърля, че познава всички научни среди, защо не се заеме с научна работа? А вижда ли сина си в кабинет? Евгени цитира на родителите си ироничните, но верни думи на стария хирург д-р Стоян Кънев от “Пирогов” (80-годишен, той продължава да участва в спешни екипи!): “Който веднъж си е окървавил ръцете, цял живот ще продължава да го прави…”

Отдавна вече не брои операциите си, както в студентския живот – хиляди са. Има и смъртни случаи на масата. Не се тревожи, когато са раково болни в напреднал стадий: това им е предопределено от тежката болест, но се измъчва от загуби на млади хора, получили тежки травми и кръвозагуби.

Веднъж проф. Йовчо Топалов извършва кардиологична операция. Белоконски влиза да гледа. Впечатлява го тихата музика, струяща от невидимо радио някъде в ъгъла, огромният апарат за екстракорпорално кръвообращение, грамадните очила-микроскопи на професора, спрялото сърце, на което сменят клапите. Обаче то не тръгва от електростимулацията! Правят 3 последователни опити с тока – не, не забива! Професорът почва директен масаж. Вероятно се изморява, защото подвиква: “Евгени, измивай се, да опиташ и ти!”. Белоконски веднага отива на мивката, после надява ръкавиците. Мигът е толкова вълнуващ: досега не е хващал в ръка живо човешко сърце! Не, не е живо, отпуснало се е като дроб, не помръдва, никакви масажи не му влияят. Така си и остава – безжизнено…

За пръв път вижда смъртта на операционната маса, и то в собствените си длани. Цял месец след това не е на себе си – потресен е, почти не спи и не яде, отслабва. После се стяга: ако ще преживява толкова драматично смъртта на всеки пациент, да бе станал кабинетен учен… Тогава пък сигурно ще умре от скука… Защото никоя наука не може да му предложи динамиката и радикалността на Хирургията.

И друг покъртителен случай, пак свързан със сърцето, ще помни винаги. Млада циганка, наръгала се с нож от любовна мъка. Заедно я оперират с проф. Кънчо Кънев. Зашиват миокарда с Х-шев, момичето оживява, идва на себе си. След седмица почива от остър миокардит…

Най-дългата му операция е 8 часа – карцином на задстомашната жлеза. (“Проф. Гайдарски я разви тази панкреатична хирургия – много е тежка и сложна, “висш пилотаж”. Сега има нови методики и инструментариум, прави се два пъти по-бързо.”)

За свои учители смята проф. Николай Василев (“Той бе учител на всички ни!”) и д-р Тодор Аврамов (“Изключителен хирург и човек”). А с доц. Красимир Василев заедно започват и развиват ендоскопската хирургия във ВМА. (“Първият ендоскопски хирург, разбира се, е проф. Тома Пожарлиев”).

Съобщава ли всичко на своите пациенти?

“Не. Ние, българските хирурзи, а и останалите лекари, сме едни благородни изпечени лъжци. Пред пациента наричаме рака му “полип”; какво да правиш, такава ни е нагласата от социализма. На Запад им казват всичко направо и ясно; там лъжата дори се преследва юридически. Ние обаче казваме истината само пред близките – и може би това е по-правилният подход; те сами да преценят човекът би ли издържал страшната вест.”

Огорчавали ли са го колеги?

“Разбира се, колко пъти. Но не издребнявам, не съм злопаметен. Веднага забравям мръсотиите – защо да се тровя допълнително, животът и без това е толкова кратък?! Притесненията никой не може да ти плати… И са гибелни!”

Разпуска, като разхожда трите си кучета в околностите на Кокаляне, където е къщата му. Сега, като са го натоварили допълнително и с административна работа, не му остава време дори и за тях.

Не пие алкохол. Суеверен е. Преди да тръгне към някоя по-тежка операция (а те са му всекидневие!), потърква показалец о камъка (александрит) на пръстена си; все му се струва, че с нещо му помага. Понякога се отбива в църква и пали свещи – за здраве, за успокояване. Защото “Има Нещо над нас; дали е Бог, дали – Съдба, никой не знае, но То съществува и се разпорежда с всички нас.”

Оперирал е много свои близки – жената, родителите й, лели, чичовци.

Нищо по-особено – пациенти като всички други…

Автор: Д-р Тотко Найденов

ВОЕННИ ХИРУРЗИ

Ген. чл.-.кор. проф. Йовчо ТОПАЛОВ

Чл.-кор. проф. ген. Йовчо ТОПАЛОВ ми е стар приятел. Не намирам разлика от преди 20-тина години, когато се запознахме, и сега, когато гони 80-те (роден е през 1931): все си е същият строен, елегантен, дружелюбен, излъчващ почтеност и добронамереност. Не знаех, че е и толкова приятно словоохотлив – истинска находка за интервюиращия. Трябваше да се срещаме няколко пъти, затова пък научих толкова много за него и за Големите Български Хирурзи. Защото той е имал щастието да работи с много от тях, а също – и с най-великия – Генерала.

Бил е студент-медик в IV курс, когато вуйчо му отива по свой повод при Ванга. А пророчицата му казва: “Край тебе има едно момче. Ще стане военен, хирург, голям човек. Много ще расте.”

С Ванга е контактувал много пъти. Пращала му е пациенти, предимно сърдечно болни. Най-скъп от тях му е внучето на един Иван от Михайловград (днес Монтана). Тамошните хирурзи са решили да му ампутират и двата крака!! Ванга казва на този Иван: “Веднага бегай при генерал професор Топалов, той ке го спаси.” Обажда се генералът на колегите си по телефона: “Изчакайте ме, моля ви, утре ще дойда да видя детето.” Тръгва рано сутринта, след 2 часа е там. Наистина, момчето е с гангрени, но предимно на кожата; и мускулите, и костите могат да се спасят. “Ще ми го дадете ли да се опитам да го излекувам в София?”. Разбира се, че ще го преведат, още по-добре за тях, а най-вече – за детето. Поставено е в барокамера; след грижливо отстраняване на некротизиралите тъкани и малко пластика, крачетата му са спасени – фактически не само от ген. Топалов, но и от Ванга.

Веднъж проф. Чавдар Драгойчев я кани на гости в клиниката. Сляпата пророчица се завърта в една от стаите и после отсича: “Тоа, до вратата, дето го чекате да мре, ке прескочи дупката. Ке си отиде оня, до прозореца, дека го мислите за оздравел, ама под него виждам гроб.” Наистина, пациентът от споменатото легло е смятан за безпроблемен; другият, от първо легло, е с единодушна песимистична прогноза… Става обаче точно по предсказанията на Ванга. Откъде усеща импулсите на Душата тази жена-феномен?!

Когато съдовият хирург д-р Александър Александров е блъснат от дипломатическа кола и лежи безчувствен в реанимацията на “Пирогов”, близките му отиват при нея в Петрич. Тя ги приема веднага. Вярна на принципите си не им казва нищо лошо, само описва видението си: “В момента го гледат трима генерали.” Каква нагласа има в мозъка си тази необикновена българка?! Защото – действително, в същия този час край леглото на Сашо са се събрали на консилиум генералите професори Ганчо Савов, Генчо Кръстинов и Иван Копчев. Отива да го види и четвърти – Йовчо Топалов. Човекът обаче е безнадеждно изпотрошен и, както предвиждат и те, издъхва на другия ден.

Още като студент иска да стане хирург. Той е един от най-активните в кръжока, ръководен от професорите Веселин Матеев и Марин Петров. Стажант-лекар, прави първата си операция (естествено, апендектомия) в I хирургия при асистенцията на… самия проф. Георги Капитанов. От напрежение и вълнение ръцете му треперят. Вместо да му се скара, както очаква, именитият хирург го отпуска и поощрява само с две простички изречения: “Спокойно, Йовчо, момчето ми. Я виж как добре оперираш, браво!”

На разпределението (септември 1954) иска да отиде в гр. Толбухин (днес Добрич), но го вземат военните. Едва изкарва една година в Белоградчишкия полк; неистово иска само едно: да оперира, да оперира. И когато през май 1955 обявяват 50%-съкращение на армията (съгласно Женевското споразумение за разоръжаване), ст.-лейт. Топалов е първият, който подава молба за уволнение. Близките му бързо намират и бъдещата работа: не къде да е, а в самия “Пирогов”! Но полк. Александър Манов от МНО му предлага друго: хирург във Военната болница – Сливен. Без нито миг колебание приема. И до ден днешен не може да каже защо е предпочел дълбоката провинция пред София, и армейската болница – пред най-престижното лечебно заведение в страната? Явно, съдбата е направила своя неведом – но често толкова правилен! – избор.

В Сливен изкарва цели 7 години, едни от най-плодотворните.

Там работи с бъдещия проф. полк. Андрей Стойчев (“Беше буквално влюбен във всеки свой пациент; носеше болния на ръце, заради неговия интерес бе готов да се скара на целия персонал.”). Тук се възхищава и на д-р Христо Янев (“Чудесен хирург! В Сливен извърши три успешни операции на прободени с нож сърца; при това – с местна упойка!”). Многократно (над 30 пъти!) води от София не когото и да е, а самия ген. проф. Коста Стоянов (при него е бил цели 6 месеца на специализация), за да извършва сложни, предимно белодробни операции.

Среднощните пътувания на Йовчо Топалов с ген. Коста Стоянов протичат по един и същи начин. Качват се на влака от София (с тях е анестезиоложката му д-р Евелина Кръстева) в полунощ и в 05 сутринта, на разсъмване, пристигат в Сливен. Генерала отива да подремне в кабинета на полк. Стойчев; в 7,30 (спал е само 2 часа!) вече е готов за първата операция. Следобед извършва втората; следващата сутрин – третата. (През това време Топалов, като най-млад, се грижи за оперираните). В полунощ Генерала и Кръстева се качват на обратния курс – от Сливен за София, за да отиде той направо от гарата в ИСУЛ, където го чакат други пациенти. И всичко това, целият този колосален, благороден, животоспасяващ труд, свързан с толкова напрежение – две среднощни пътувания, кратък, разпокъсан сън – той полага без без нито една стотинка допълнителен хонорар!! (На Запад би станал милионер!) Чудно ли е, че при това неистово претоварване неоценимият, непрежалимият национален и хирургичен капитал ген. проф. Коста Стоянов умира толкова рано, едва 61-годишен?

И друго си спомня Йовчо Топалов за него: че когато му представя многобройните си научни трудове за публикация в наши или чужди издания, Генерала ги прочита незабавно и веднага ги резолира: “За печат!”, без нито веднъж да иска да бъде вписан като съавтор (обичайна, дори задължителна практика за тогавашната ни социалистическа наука.)

В Сливен Топалов работи неуморно. Заедно с Андрей Стойчев правят над 100 флебографии при тромботични флебити (1960), като за първи път доказват травматичния им произход при постфрактурни изменения. Оперират от сутрин до вечер. (Един ден извършват 13 апендектомии). Там осъществява и първата в света флебография на вена тестикуларис (публикува съобщението във френското “La pressе medicalе”).

Невъзможно е да се изброят всичките 545 заглавия на научните му трудове (от тях – над 120 след избирането му за чл.-кор. на БАН) – по съдова, гръдна, сърдечна, травматична хирургия, над 15-те рационализации и 22-те изобретения и патенти; участие в 5 учебника и ръководства по хирургия и 14 монографии (една от тях – “Нови проблеми в хирургията” е превеждана). Огромната част от съобщенията му са направени на десетки международни форуми и са приети не само в нашата, но и в световната практика (нови обходни съдови анастомози; пластично-възстановителни операции на трахея и големи бронхи; транслуменна ангиопластика; етиопатогенеза, диагностика и лечение на варикоцелето; каво-аурикуларни анастомози при обтурация на горна празна вена; лигатура на перфорантни вени; лечение на постфлебитната болест; хирургично лечение на болестта на Такаяшу и пр.).

Първи в страната внедрява контрастната диагностика в съдовата хирургия (1959), фибринолитичната терапия при тромбоемболитичните заболявания (1964), операцията при дъгата на аортата (1975), постфлебитния синдром (1965), аортно-коронарния байпас, хирургичното лечение на вродените аномалии на коронарните артерии, ретроградната тромбектомия при ембологенни тромбофлебити, оригинални оперативни методи за аеростаза и хемостаза при повърхностни паренхимни наранявания, перитонео-венозен шънт при лечение на асцита, нови модификации на лигатурни игли и микрохирургична техника при лимфно-венозни анастомози, “шев на Топалов” при парциална резекция на черва, черен дроб и далак и т. н.

След 7-те наистина славни сливенски години, Йовчо Топалов спечелва конкурс за асистент по хирургия във Висшия военно-медицински институт (днес ВМА) и от февруари 1961 г. започва работа там.

От кого се е учил? Цяла плеада са именитите хирурзи, от които е черпил опит и вдъхновение – и наши (професорите Георги Капитанов, Веселин Матеев, Алберт Луканов, Николай Василев, вече подробно споменатия генерал Коста Стоянов, доц. Никифор Никифоров) и чужди (специализира в цяла Европа – Прага, Бърно, Храдец Кралове, Краков, Лодз, Москва, Ленинград, Дюселдорф, Бад Онхаузен, Франкфурт, Париж, Страсбург, Монпелие, Милано).

Помни не само всички свои учители, ученици и колеги, но и тежките си пациенти. Като редник Владимир Николов Опашков, история на заболяването 203/февруари 1956 г. През таза му минава камион. Буквално е премазан: Малгенов тип счупване (потрошаване и разместване на илиачните кости), разкъсана уретра и, разбира се, неизбежният травматичен шок. Операцията е тежка – колкото хирургична и урологична, толкова и ортопедична; на втория ден се развива тежка инфекция, отварят се фистули, двата глутеуса гангренясват; състоянието преминава в декубитус, разпространил се чак до плешките. Родителите му, дошли от Разлог, вече обмислят погребението… Йовчо Топалов не излиза от стаята на това момче, измъква го от Дупката, вдига го на крака! Накрая затваря декубитуса с пластика. Днес Опашков е часовникар в родния си град.

3 февруари 1997 г. без малко да стане лобната дата на генерала…

Пред дома му го нападат двама хора. Единият му разтваря якето, другият изважда кама и започва да го мушка – в дясното рамо (целел е шията!), после – в гърдите (търсел е сърцето!). Генералът избива ножа, развиква се и нападателите побягват. “Губя кръв, викайте линейката и проф. Чалъков!”, разпорежда той на първия човек, който му се притичва на помощ (оказва се съседка-медицинска сестра от неговата клиника!). Не чувства нито страх, нито болка – само задух, който се усилва.

Случайно минава с колата си директорът на Руския дом, който веднага го поставя на задната седалка и потегля светкавично към ВМА. Като пристигат, генералът сам си поставя дренаж в прободната рана, за да не се получи клапен пневмоторакс. Вече е загубил много кръв (както предполага, срязана е белодробната му артерия.) Пропадайки в Мрака, спокоен и чак щастлив от странната лекота, си помисля успокоено: “Значи не се умирало толкова тежко…”

В това време проф. Петко Чалъков, началник на Клиниката по белодробна хирургия (той е долетял на автостоп; благословен да е онзи незнаен благороден шофьор!) и доц. Здравко Лазаров, зав. Клиниката по съдова хирургия вече слагат ръкавиците, без да са се измили. “Защо не си го отворил?” – виква професорът на дежурния колега. “”Няма смисъл – той вече умря…”, отговаря уплашеният млади лекар. Професорът взема нечии чужди очила (в бързината е забравил своите) и разтваря гръдния кош на своя колега и приятел, а сега – най-спешния и важен пациент, който наистина е изпаднал в клинична смърт. Кръвоизливът е обилен. Клампират прерязаните съдове, съшиват ги. Нужно е и кръвопреливане, незабавно. Новината се е разнесла мълниеносно из Военно-медицинската академия и начаса 40 души – лекари и сестри – се нареждат на опашка да дарят от своята кръв за генерала. Преливат му повече от 4 литра – почти цялата му собствена кръв е изтекла!!

Връща се към Виделото след цели 2 дни. Първото, което усеща след Възкресението си е, че се намира в някаква сребристо-златиста капсула, от която не му се излиза, защото там му е леко, приятно и слънчево. (Сега е убеден, че това е било телесната му обвивка, която не е пускала Душата, в чието съществуване напълно вярва!)

Останалото са подробности: неизбежните усложнения, макар и малко в повече – висока температура, идиосинкразичен шок от плазма, клапан-пневмоторакс, травматични стриктури на уретрата. Но нали оцелява и се възстановява напълно?!

“Дал съм един живот на ВМА – и тя ми го върна!” Напълно вярно: за 40 години работа тук е участвал (като водещ или асистиращ хирург) в над 20 000 операции, 1500 от които – сърдечни.

После се оказва, че нападателите просто са се… припознали. Те били пратени да убият друг. Бог е отплеснал ножа им на 2 пъти. И е пратил проф. Чалъков в операционната точно в последната, но решителна минута!

За личността и делото на чл.-кор. проф. ген. Йовчо Топалов също може да се напише не очеркова скица, а цял роман.

Да ни е жив, бодър и здрав още дълги години!

Автор: Д-р Тотко Найденов